Р Е Ш Е Н И Е
578/10.7.2015г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският районен съд, в открито съдебно заседание,
на двадесет и четвърти юни през две хиляди и петнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Х., като разгледа докладваното от
съдията гр.дело №231 по описа за 2015 г. по описа на ШРС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени осъдителни искове,
с правно основание чл.31, ал.2 от ЗС, във вр. с чл.79, ал.1, предл. първо от
ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В исковата си молба, ищецът- В.Н.Д., ЕГН ********** ***, излага,
че с ответника- „Л.” АД, ЕИК ***, представлявано от З.П. Й. и Й. И. Й., със седалище и адрес на управление: ***, са съсобственици на недвижим имот, представляващ поземлен имот ХIХ, в кв. 367 по плана на гр. Шумен,
целият от 13 130 кв.м., при граници- от север път, от изток- парцел ХVIII- ОКС, от юг- улица, от запад-
парцел XI
ЕООД „Зърно“, и от построените в него производствена сграда от 1027, 20 кв. м.,
склад за готова продукция /ново сиропно/, със застроена площ ат 1036 кв. м.,
склад за готова продукция, със застроена площ от 864 кв. м., склад за готова
продукция /експедиция/, със застроена площ от 1036 кв. м., представляващи части
от фабрика за безалкохолни напитки. Ищецът твърди, че притежава 1/13.1 ид.
части от поземления имот и 1/25.1 ид.части от сградите. Сочи се в молбата, че
по силата на решение, обективирано в протокол от 20.11.2002 год. на Общото
събрание на съсобствениците на идеални части от гореописаните имоти, ползването
на имотите било предоставено на ответното дружество срещу задължението му да
заплаща месечно обезщетение срещу ползването, в размер на 0.64 лв. на кв.м.
застроена площ и 0.16 лв. на кв. м. за незастроена част. В следствие на
посоченото решение, страните, на 20.11.2002 г., били сключили и нарочен договор
за наем. Ответникът, след месец септември 2011 г., без основание, отказвал да
заплаща обезщетение срещу ползването на имотите. Ето защо моли съда да
постанови решение, с което да се осъди ответникът да й заплати сумата от 2 870,
23 лв., представляваща обезщетение срещу ползването на съсобствени между
страните недвижими имоти, описани в молбата, считано за периода от 01.03.2014
г. до 30.01.2015 г., ведно със сума, в размер на 120, 47 лв., представляваща
обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано за
периода от 01.03.2014 г. до 30.01.2015 г., ведно с обезщетение за забава, в
размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното изплащане на главното задължение. Претендира и
разноски.
В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът депозира отговор, в който сочи, че счита предявените искове за
изцяло неоснователни, сочейки аргументи, като основните му възражения, че не са
налице предвидените в закона предпоставки за възникване правото на ищцата за
обезщетение срещу ползването на имотите. На следващо място обективира
възражение за нищожност на сочения от ищцата договор за наем. Претендира и
разноски.
След като прецени поотделно и в съвкупност събраните
по делото доказателства, съдът от фактическа страна намира за установено
следното:
Не се спори между страните, а се установява и от
събраните по делото писмени доказателства, че страните са съсобственици на
недвижим имот, представляващ поземлен имот ХIХ, в кв. 367 по плана на гр. Шумен, целият от
13 130 кв.м., при граници- от север път, от изток- парцел ХVIII- ОКС, от юг- улица, от запад-
парцел XI
ЕООД „Зърно“, ведно с построените в него производствена сграда от 1027, 20 кв.
м., склад за готова продукция /ново сиропно/, със застроена площ ат 1036 кв.
м., и склад за готова продукция, със застроена площ от 864 кв. м., и склад за
готова продукция /експедиция/, със застроена площ от 1036 кв. м.,
представляващи части от фабрика за безалкохолни напитки. Не се спори, че ищецът
притежава половината от 1/65.6 ид. части от поземления имот и 1/62.9 ид.части
от построените в него производствени сгради. Видно от приетия по делото
официално заверен препис от протокол от проведено на 20.11.2002 г. общо
събрание на съсобствениците на процесните недвижими имоти, на посочената дата е
взето решение да се предостави ползването на съсобствените имоти на ответното
дружество срещу задължението му да обезщети останалите съсобственици, чрез
заплащане на парична сума, а именно заплащане на всеки един от съсобствениците
по 0, 64 лв. за квадратен метър застроена площ и по 0, 16 лв. за квадратен
метър незастроена площ. На същата дата /20.11.2002 г./ между ищцата и ответното
дружество е сключен и нарочен договор за ползването на частта от имотите,
собствена на ищцата, озаглавен „Договор за наем“. По силата на този договор,
страните са обективирали писмено съгласието си търговското дружество да ползва
притежаваните от ищцата идеални части от процесните недвижими имоти, срещу
задължението на дружеството да заплаща месечно цена срещу ползването, в размер
на 220.00 лв. плюс инфлационния индекс за 2002 г. Ответникът признава, че до
септември 2011 г. е използвал изцяло имотите. През февруари 2014 г. ищецът е
поканил ответника да му заплати сбора от дължимите обезщетения, считано за
периода от месец юни 2013 г. до януари
2014 г., като го е поканил от месец февруари 2014 г. да започне редовно да му
заплаща обезщетението, в размер на 342.98 лв. На 24.11.2014 г. е проведено общо
събрание на акционерите на ответното дружество, на което са взети решения ответникът
да освободи съсобствените сгради, като за целта се разпореди с всички машини,
съоръжения и др., намиращи се в сградите. По делото е представен официално
заверен препис от протокол за предаване владение върху недвижими имоти от
20.03.2015 г., от който става ясно, че на горепосочената дата ответното
дружество е предало владението върху процесните недвижими имоти на физическите
лица, съсобственици на имотите, изброени в приложен към протокола списък. От
изготвеното заключение по допуснатата СИЕ, което съдът възприема като обективно
и компетентно дадено, а от друга страна същото не е оспорено от страните, се
установи, че размерът на обезщетението за исковия период, изчислен на база
протокол от 20.11.2002 г. се равнява на сума от 2 875.62 лв., а размерът
на акцесорната претенция за закъснителни лихви, се равнява на сума от 118, 44
лв.
От така изнесената фактическа обстановка, съдът
достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.31,
ал. 1 от ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не
пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Текстът на
чл.31, ал.2 от ЗС гласи, че когато общата вещ се използва лично само от някои
от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са
лишени, от деня на писменото поискване. От изложеното се налага изводът, че за
уважаване на иска е необходимо да са налице следните кумулативно дадени
предпоставки: да е налице съсобственост между страните по отношение на вещ или
имот през исковия период, за който се претендира обезщетението; един или някой
от съсобствениците да си служат с общата вещ, а останалите – не, респективно да
си служат по-малко, отколкото им се полага според притежаваните дялове;
лишеният от ползването съсобственик да е отправил към този, който си служи с
вещта, писмено поискване за заплащане на обезщетение за ползата, от която е
лишен. Съгласно текста на разпоредбата на чл.32, ал.1 от ЗС, общата вещ се
използва и управлява съгласно решението на съсобствениците, притежаващи повече
от половината от общата вещ. Безспорно е, че страните са съсобственици на
процесните имоти, като няма спор и относно притежаваните от ищцата идеални
части от имотите. Съдът приема и за безспорно установено, че по силата на взето
решение на всички съсобственици на имотите, ползването на същите е предоставено
на ответното дружество още през ноември 2002 г., като последното е поело
задължението да възмезди останалите съсобственици чрез заплащане на парична
сума. В този смисъл съдът счита за неоснователни възраженията на ответното
дружество, изложени в отговора на исковата молба, че посоченият протокол от
20.11.2002 год. не обективира изявления на страните, от него не става ясно кои
са страните, които са го подписали и не изразява правно валидна воля на
различните субекти, насочена към пораждане на определени правни последици. В
тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че цитираният протокол по безспорен
начин доказва проведеното на 20.11.2002 год. общо събрание на съсобствениците
на недвижимия имот, на което са присъствали съсобственици, представляващи
81.88% от имота и 74.87% от сградите. Въпреки, че протоколът е подписан само от
две лица – Х.С.П. и
З.П.Й., доколкото двамата са го подписали
в качеството си на председателстващ събранието и в качеството си на секретар на
същото, то те удостоверяват с подписите си взетите от събранието решения, а не
свои собствени изявления. Следователно представения протокол от 20.11.2002 год.
обективира валидна воля на съсобствениците, притежаващи повече от половината от
общата вещ, относно начина на ползване на имотите по смисъла на разпоредбата на
чл.32, ал.1 от ЗС. В този смисъл е и Решение №154 от 10.06.2014 год. по гр.д.
№428/2014 год. на ВКС, I г.о., което освен, че е постановено по реда на чл.290
от ГПК и е задължително за съда, е постановено по казус, близък до конкретния,
доколкото разглежда именно валидността на представения по делото протокол от
20.11.2002 год. На следващо място, няма спор, че на датата, на която е взето
коментираното решение, отразено в горецитирания протокол, между ищцата и
дружеството е сключен и нарочен договор, който допълнително потвърждава волята
на страните да уредят взаимоотношенията си относно ползването на съсобствените
имоти. Предвид съдържанието на правата и задълженията на страните по договора,
съдът определя последния като договор за наем. Договорът за наем по своята
правна природа е двустранен, консенсуален, възмезден и неформален, т.е.
представлява съглашение, по силата на което едно лице /лица/ отстъпва на друго
/други/ за временно и възмездно ползване определена вещ срещу насрещното
задължение да му се заплаща, периодично, наемна цена, която винаги е парична
сума. Законът не съдържа забрана договори за наем да се сключват и от
съсобственици на вещи, което в случая е и сторено и то след изрично взето
решение за ползването на имотите. Предвид изложеното съдът намира за
неоснователни възраженията на ответното дружество за нищожност на договора,
поради невъзможен предмет. В правната доктрина и съдебната практика не
съществува спор, че законът допуска сключването на всякакъв вид сделки
касателно идеални части от конкретни вещи, /предвид притежаваните идеални части
от страните по сделките/, включително и договори за наем. На следващо място,
както е посочено по- горе, договорът за наем не е реален договор, а
консенсуален, т.е. предаването на вещта не е елемент от фактическия състав на
сделката, като за възникването му в правния мир е достатъчно постигане на
съглашение между страните. Ето защо съдът заключава, че за ответното дружество,
по силата на взетото решение на всички съсобственици относно ползването на
имотите, потвърдено и с нарочно сключения договор, уреждащ допълнително начина
и сроковете на заплащане на възнаграждение, е възникнало задължението да
възмезди ищците за ползването. Предвид ангажираните доказателства, съдът
приема, че ползването на имотите от ответника е било до 20.03.2015 г. /датата,
на която е предадено владението върху същите от ответника на съсобствениците,
физически лица/. Ето защо съдът заключава, че за ответното дружество, по силата
на взетото решение на всички съсобственици относно ползването на имотите, е
възникнало задължението да възмезди ищцата за ползването. По делото няма данни,
след решението от 20.11.2002 г., да е взето някакво друго решение, уреждащо
отношенията между съсобствениците относно ползването на имотите. Съдът не
кредитира твърденията на ответното дружество, че след септември 2011 г. не
използва изцяло имотите, тъй като по делото се представиха безспорни
доказателства за предаване владението от ответника върху същите едва през месец
март 2015 г. Предвид изложеното съдът приема, че за процесния период за
ответника се е породило задължението
да заплати на ищеца договорената цена за ползването на съсобствените имоти. Относно
възражението на ответника за липса на нарочна писмена покана от ищците за
заплащане на обезщетение, в настоящия случай, доколкото общата вещ се ползва от
ответника по силата на общо съгласие на страните, обективирано в Протокол от
общо събрание на съсобствениците от 20.11.2002 год., следва да се приеме, че с
постигане на съгласието между страните, ползващият вещта съсобственик е
уведомен, че следва да заплаща обезщетение, както и че останалите съсобственици
не желаят да ползват реално вещта и се е съгласил с това положение, без да
предлага на останалите съсобственици да ползват имота според правата си. С
оглед на изложеното следва да се приеме, че протоколът от проведеното на
20.11.2002 год. събрание замества писмената покана по смисъла на чл.31, ал.2 от
ЗС, т.е. от правна и житейска гледна точка, предвид постигнатите между страните
съглашения, не е необходима и допълнителна писмена покана до ползващия вещта съсобственик
в този смисъл. В тази връзка съдът отново съобрази Решение №154 от 10.06.2014
год. по гр.д. №428/2014 год. на ВКС, I г.о. Ето защо съдът заключава, че така
предявеният главен иск е доказан по своето основание. Касателно размера на иска,
съдът се съобразява с изготвеното по делото заключение по допуснатата СИЕ, по
отношение на което съдът няма основания да се съмнява в правилността и
обективността му, а от друга страна заключението не е оспорено от страните,
като приема, че искът следва да се уважи изцяло.
Досежно акцесорната претенция за обезщетение за забава, за да се
произнесе, съобрази следното: Според общите правила за забава на парични
задължения, ищецът има право на обезщетение за забава, в размер на законната
лихва, а доколкото се установи дължимостта на главното вземане, безспорно и
предвид нормата на чл.86 от ЗЗД, се дължи и мораторно обезщетение, считано от
деня на забавата. В настоящия случай, съдът след като взе предвид уговорките
между страните относно плащанията на обезщетението, както и поканите, отправени
от ищеца към ответника, заключава, че ответникът е изпаднал в забава, поради
което и дължи обезщетение за забавеното плащане. С оглед заключението по
приетата СИЕ и предвид разпоредбата на чл.162 от ГПК, съдът приема, че общият
сбор от обезщетението за забава, се равнява на сума от 120,47 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищците следва да се присъдят
разноски съразмерно уважената част от исковете, в размер на 654, 80 лв.
Водим от горното,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА “Л.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от З.П.Й. да заплати на В.Н.Д., ЕГН ********** ***, сумата от 2 870, 23 лв. /две хиляди осемстотин и седемдесет
лева и двадесет и три стотинки/, представляваща обезщетение
срещу ползването на съсобствените между страните недвижими имоти,
представляващи поземлен имот ХIХ, в кв. 367 по плана на гр. Шумен, целият от
13 130 кв.м., при граници- от север път, от изток- парцел ХVIII- ОКС, от юг- улица, от запад-
парцел XI
ЕООД „Зърно“, ведно с построените в него производствена сграда от 1027, 20 кв.
м., склад за готова продукция /ново сиропно/, със застроена площ ат 1036 кв.
м., и склад за готова продукция, със застроена площ от 864 кв. м., и склад за
готова продукция /експедиция/, със застроена площ от 1036 кв. м.,
представляващи части от фабрика за безалкохолни напитки, считано за периода от 01.03.2014
г. до 30.01.2015 г., както и обезщетение за забава, в размер на 120, 47 лв. /сто и двадесет лева и четиридесет и седем
стотинки/, считано за
периода от 01.03.2014 г. до 30.01.2015 г., ведно с обезщетение за забава, в
размер на законната лихва върху главницата, считано от 05.02.2015 г. до
окончателното й заплащане, както и сума, в размер на 654, 80 лв. /шестстотин петдесет и четири лева и осемдесет
стотинки/,
представляваща извършените по делото разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен
съд - гр.Шумен в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: