Р Е Ш Е Н И Е

621/22.7.2015г. , гр. Шумен

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, в публично съдебно заседание, на петнадесети юли през две хиляди и петнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова

при секретаря Д. Х., като разгледа докладваното от съдията гр.дело №265 по описа за 2015 г. на ШРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени осъдителни искове, с правно основание чл.534, ал.1 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД.

В исковата си молба ищецът- И.И.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, излага, че на 26.06.2010 г. предоставил на ответника Д.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 6 300 лв., срещу която в негова полза била издадена запис на заповед, с падеж 26.06.2011 г. Сочи се в молбата, че на 26.06.2011 г. предявил на ответника процесната запис на заповед, но поради липса на средства от страна на ответника към него момент, последният не изплатил задължението си. От 26.06.2014 г. срокът по чл.531, ал.1 от ТЗ бил изтекъл, поради което за ищеца възникнало правото да предяви субсидиарния иск по чл.534, ал.1 от ТЗ. Поради изложеното моли съда да постанови решение, по силата на което да бъде осъден ответникът да му заплати сумата от 6 300 лв., представляваща задължение, обективирано в запис на заповед от 26.06.2010 г., с падеж- 26.06.2011 г., с която сума ответникът, без основание, се е обогатил във вреда на ищеца, както и сумата от 2 340.00 лв., представляваща обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано за периода от 26.06.2011 г. до датата на завеждане на исковата молба, ведно с обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на иска до окончателното й заплащане. Претендира и разноски.

В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът депозира отговор, в който сочи, че счита исковете за неоснователни, сочейки аргументи. Прави и възражение за погасяване на претендираните вземания по давност. Ответникът обективира и възражение за прихващане с вземанията, претендирани от ищеца, в случай, че съдът счете исковете за основателни, с насрещно задължение на ищеца към ответника за сума от 11 500 лв., представляваща продажна цена на собствен на ответника лек автомобил, марка Хонда, модел Акорд, с рег. №***, която ищецът, в качеството му на пълномощник на ответника по прехвърлителната сделка, е получил и не е отчел на представлявания. Претендира и разноски.

След като прецени поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства, съдът възприе следното от фактическа и правна страна:

Не се спори между страните, че на 26.06.2010 г. ответникът е подписал запис на заповед, по силата на който е поел задължението, безусловно и неотменимо, да заплати на ищеца сумата от 6 300 лв. В ценната книга на заповед е уговорен падеж- 26.06.2011 г. Горното се установява и от представения от ищцовата страна запис на заповед. В случая ищецът предявява специалния иск по чл.534, ал.1 от ТЗ, сочейки, че предвиденият в закона давностен срок е изтекъл. Ответникът изрично се позова на изтеклата в негова полза давност, като направи и възражения относно редовността на ценната книга на заповед. Съдът намира възраженията на ответната страна за липса на изискуемата от закона форма за валидност на процесния запис на заповед за неоснователни, поради обстоятелството, че последният съдържа всички предвидени в закона елементи, даващи основание да се направи извод, че представлява абстрактната сделка- запис на заповед. Съгласно текста на разпоредбата на чл.535 от ТЗ записът на заповед трябва да съдържа наименованието „запис на заповед“ в текста на документа на езика, на който е написан, безусловно обещание да се плати определена сума пари, падеж, място на плащането, името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати, дата и място на издаването, подпис на издателя. В разглеждания казус, записът на заповед ясно и безсъмнено посочва както издателя, така и поемателя по ценната книга, като изписването името на ищеца и над графата „име на фирмата“ не опорочава менителничния ефект. Непротиворечива е съдебната практика относно посочването в записа на заповед на други обстоятелства, извън изискуемото от закон съдържание. Не може да се приеме и, че изписаното по този начин име на ищеца буди съмнения относно издателя на записа на заповед, тъй като, както е посочено по- горе, безспорно се установи, /от отбелязване имената на ответника като издател по процесния ефект, положения подпис като платец и положения от същия подпис при представяне на ценната книга за плащане/, кой е задълженото лице по записа на заповед. Според правната доктрина искът по чл.534, ал.1 от ТЗ възниква при следните предпоставки: наличие на действителен менителничен ефект, т.е. такъв, който отговаря на изискванията за форма, но по който е изтекла погасителната давност за упражняване на менителничните права. Тези обстоятелства съдът приема, че са безспорно установени. Няма спор, че е изтекъл и предвидения в текста на чл.531, ал.1 от ТЗ давностен срок. Искът възниква в полза на приносителят на ефекта и може да се упражни само срещу издателя и платеца. Необходимо е приносителя на менителничния ефект да търпи имуществена вреда в следствие на невъзможност да реализира менителничните си права. Вредата се състои в това, че имуществото му не може да се увеличи с паричната сума по ефекта. Няма спор и в съдебната практика, че кондикционният иск по чл.534, ал.1 от ТЗ, макар и да е иск за неоснователно обогатяване се различава съществено от исковете по чл.55-59 от ЗЗД и за установяване основателността му не трябва да се изследва въпроса за наличие на размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия, т.е. за степента на обедняване и обогатяване и съотношението между тях /Решение №133/05.07.2013 г. на ВКС по т.д. №104/2011 г., II т.о., Решение №110/08.112010 г. на ВКС по т.д. №949/2009 г., I т.о., Решение №135/20.12.2010 г. на ВКС по т.д. №13/2010 г., I т.о., Решение №42/07.04.2009 г. на ВКС по т.д. №453/2008 г., II т.о. и др./. В разглеждания казус ответникът, едва в хода на устните състезания, направи възражение за недоказаност на твърдяно от ищеца в исковата му молба каузално правоотношение и въобще възражение срещу някакво / не посочи конкретно какво/ каузално правоотношение. Действително в исковата молба е употребен глаголът „предоставих“, извлечен от израза „предоставих на лицето Д.Ц.Ц.“, но от това твърдение съдът не може да направи безспорен и категоричен извод за позоваване от страна на ищеца на някакво каузално правоотношение, т.е. за излагане на факти и обстоятелства, обуславящи изследване наличието на каузални правоотношения. Такива факти и обстоятелства, респ. възражения не се посочиха и от ответника. Ето защо и съобразно константната и непротиворечива в този смисъл съдебна практика, съдът приема, че в случая не дължи изследване съществуването на някакви каузални правоотношения между страните по повод процесната ценна книга на заповед. Поради изложеното съдът заключава, че главният иск по чл.534, ал.1 от ТЗ е основателен, т.е. главното вземане се дължи- безспорно се установи действителността на менителничния ефект, невъзможността на приносителя да реализира менителничните си имуществени права, поради изтичане на предвидения в закона давностен срок, както и, че приносителят търпи вреда, изразяваща се в невъзможността имуществото на същия да се увеличи с паричната сума по ефекта, защото вземането по ценната книга е погасено по давност.

По отношение акцесорната претенция за присъждане на закъснителни лихви, за да се произнесе, съобрази следното: Безспорно и предвид нормата на чл.86 от ЗЗД при неизпълнение в срок на парично задължение длъжникът дължи обезащетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Текстовете на разпоредбите на чл.84, ал.1 и ал.2 от ЗЗД гласят, че когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, а когато няма определен ден за изпълнение, след като бъде поканен от кредитора. В разглеждания казус, предвид спецификата на предявения иск, а именно, че същият, макар и различаващ се от кондикционните искове по ЗЗД, представлява иск за неоснователно обогатяване, приема, че да изпадне длъжникът в забава е необходима изрична покана за плащане по ефекта. Но в случая, за да се определи началният момент, от който длъжникът е изпаднал в забава, следва да се вземе предвид датата, от която е започнал да тече предвидения в нормата на чл.531, ал.1 от ТЗ срок. В разглежданата хипотеза срокът е започнал да тече от 26.06.2011 г., като е изтекъл на 26.06.2014 г., след който момент е и възникналото правото на ищеца по чл.534, ал.1 от ТЗ. Страните не спорят, че процесният запис на заповед е представен на длъжника за плащане на деня на падежа /26.06.2011 г./, като платецът е отразил в документа, че към този момент не разполага с парични средства. Това представяне на ценната книга за плащане, съдът възприема като надлежна покана за изпълнение задължението по нея. Но поради обстоятелството, че в случая безспорно се установи, че записът на заповед е прескрибиран, не може да се приеме, че началният момент, от който длъжникът е изпаднал в забава е 26.06.2011 г. /датата на падежа, респ. датата, на която ефекта е представен за плащане на длъжника./. Правата по процесния запис на заповед са покрити с давност, изтекла на 26.06.2014 г. /чл.531, ал.1 от ТЗ/ като, както е посочено по- горе, на 27.06.2014 г. е възникнало правото на ищеца да иска от издателя на записа на заповед сумата, с която той се обогатил в негова вреда. Ето защо намира, че в случая ответникът е изпаднал в забава от 27.06.2014 г., от когато следва да се приеме и, че тече срока за плащане, предвид поканата за плащане, извършена на 26.06.2011 г. /в този смисъл е Решение №229/06.01.2011 г. на ВКС по т.д. №259/2010 г., II т.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, задължително за гражданския съд/. Доколкото се установи, че искът частично е доказан по своето основание, то с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК, съдът определя размера на обезщетението за забавено плащане, считано за периода от 27.06.2014 г. до 09.02.2015 г. /датата на предявяване на иска/, на сума от 400. 05 лв. За да определи размера на обезщетението за забавено изпълнение, съдът използва съответните общодостъпни електронни калкулатори. Ето защо в тази част претенцията по чл.86 от ЗЗД е основателна, т.е. сумата е дължима, като за остатъка, до пълния претендиран размер, следва да се отхвърли.

Доколкото съдът счита исковете на ищеца за основателни /акцесорният иск за частично основателен/, то следва да се произнесе и относно направеното от ответника, в условията на евентуалност, възражение за прихващане с вземане на ответника към ищеца за сума от 11 500 лв., представляваща продажна цена на собствен на ответника лек автомобил, марка Хонда, модел Акорд, с рег. №***, която ищецът, в качеството му на пълномощник на ответника по прехвърлителната сделка, е получил и не е отчел на представлявания. Няма спор в правната доктрина и съдебната практика, че възражението за прихващане може да се предяви в процеса и в условията на евентуалност, т.е. когато ответникът оспорва вземането, претендирано с исковата молба на основания, различни от прихващането, като моли ако съдът счете, че вземането, предмет на исковата претенция съществува, исковете да се отхвърлят въз основа на прихващането. В случая е необходимо да се отбележи, че ответникът обективира едновременно материално правно изявление за прихващане и възражение за съдебно прихващане, поради обстоятелството, че вземаното на ответника е неликвидно /спорно/. Съгласно разпоредбата на чл.103, ал.1 от ЗЗД, прихващането е погасителен способ на задължения, при който две насрещни еднородни, заместими задължения се погасяват до размера на по-малкото от тях, т.е. по дефиниция прихващането представлява погасителен способ на облигационни задължения, при който две насрещни, еднородни, заместими задължения се погасяват до размера на по- малкото от тях. За да настъпи погасителния ефект на прихващането трябва да са налице, в условията на кумулативност следните предпоставки: 1/.Идентичност на субектите при двете задължения, която търпи някои изключения- хипотези при обезпечаване на чужд дълг и при наличието на договор за прехвърляне на вземане /цесия/; 2/. Двете вземания трябва да са еднородни, т.е. да имат еднакъв предмет; 3/. Предметът на вземанията трябва да бъдат заместими вещи; 4/. Активното вземане, т.е. това, с което се прихваща трябва да е изискуемо, а задължението, кореспондиращо на пасивното вземане, трябва да е изпълняемо; 5/. Вземанията трябва да са ликвидни, т.е. безспорни по основание и размер. Според съдебната практика, ликвидно следва да е активното вземане, като същото не трябва да бъде обвързано с възражение, което да води до неговото отпадане или до намаляване на размера му. В настоящия казус няма спор между страните, че на 15.04.2011 г. между ответника и трето лице- „Джайден Юнайтед България“ ЕООД е сключен договор за покупко- продажба на МПС- лек автомобил, марка Хонда, модел Акорд, с рег. №***, като при сключване на сделката ответникът е представляван от ищеца. Няма спор, че ищецът, в качеството си на пълномощник на ответника, продавач по сделката, е получил продажната цена на вещта, равняваща се на сума от 11 500 лв. Тези обстоятелства се установяват и от събраните по делото писмени доказателства /официално заверен препис от договор за продажба на МПС от 15.04.2011 г., частно заверен препис от разписка, с дата 15.04.2011 г. за получена от ищеца цена на вещта в размер на 11 500 лв./. В случая съдът приема, с оглед установените безспорни факти между страните, че във връзка с горепосочената прехвърлителна сделка, между последните е имало договорно правоотношение, представляващо по своята правна природа договор за поръчка /чл.280 и сл. от ЗЗД/, съчетан с изрично упълномощаване на ищеца, в качеството му на довереник, да извърши конкретното правно действие /сключване на договор за покупко- продажба на МПС/. Според текста на разпоредбата на чл.284, ал.2 от ЗЗД, довереникът е длъжен да даде на доверителя сметка и да му предаде всичко, което е получил в изпълнение на поръчката. Съгласно разпределение тежестта на доказване в процеса, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения /чл.154, ал.1 от ГПК/. В случая тежестта да докаже, че продажната цена на вещта е предадена на ответника, в качеството му на представляван /доверител/, се пада върху ищеца. Но по делото не са ангажирани някакви надлежни доказателства, установяващи изпълнение на това негово основно задължение. От представения от ответника документ- договор за покупко- продажба на МПС от 07.12.2009 г., сключен между трето лице- търговско дружество, чийто представител е ищеца, в качеството му на продавач и ответника, в качеството му на купувач, не може да се направи ясен и категоричен извод за наличието на някакви други и допълнителни уговорки между страните по делото във връзка с уреждане на взаимоотношенията им по повод продажбата автомобила, извършена на 15.04.2011 г. Ето защо заключава, че в случая не е проведено пълно доказване на факта на предаване на сумата, получена от ищеца като продажна цена по сделката, на ответника, т.е. приема, че ищецът дължи на ответника сумата от 11 500 лв., представляваща продажна цена на собствен на ответника лек автомобил, марка Хонда, модел Акорд, с рег. №***, която ищецът, в качеството му на пълномощник на ответника по прехвърлителната сделка, е получил и не е отчел на представлявания. Поради изложеното намира, че възражението за прихващане е основателно и следва да се уважи, като двете вземания се погасяват до размера на по-малкото, като в случая по-малък размер има вземането на ищеца /като сбор от главно и акцесорно вземане/. Поради гореизложеното заключава, че исковете следва да се отхвърлят /претенцията за лихви за сумата от 400.05 лв./, тъй като вземането на ищеца е погасено чрез извършено съдебно прихващане със сума от 11 500 лв., представляваща вземане за продажна цена на собствен на ответника лек автомобил, марка Хонда, модел Акорд, с рег. №***, която ищецът, в качеството му на пълномощник на ответника по прехвърлителната сделка, е получил и не е отчел на представлявания.

На основание чл.78, ал.3 от ГПК, ищецът следва да заплати на ответника направените от него деловодни разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер на 914, 40 лв., представляваща заплатено от ответника адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно направеното от ищеца възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, поради обстоятелството, че същият о пределен съобразно минималните размери на адвокатските възнаграждение, предвидени в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ предявените от И.И.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Д.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, обективно съединени осъдителни искове, с правно основание чл.534, ал.1 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, за заплащане на сума от 6 300 лв. /шест хиляди и триста лева/, представляваща задължение, обективирано в запис на заповед от 26.06.2010 г., с падеж- 26.06.2011 г., с която сума ответникът, без основание, се е обогатил във вреда на ищеца, както и за сумата от 400. 05 лв. /четиристотин лева и пет стотинки/, представляваща обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано за периода от 27.06.2014 г. до датата на завеждане на исковата молба- 09.02.2015 г., като погасени ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с насрещно вземане, заявено по реда на чл.298, ал.4 от ГПК, от Д.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу И.И.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, за сума в размер на 11 500 лв. /единадесет хиляди и петстотин лева/, представляваща продажна цена на собствен на ответника лек автомобил, марка Хонда, модел Акорд, с рег. №***, която ищецът, в качеството му на пълномощник на ответника по прехвърлителната сделка, извършена на 15.04.2011 г., е получил и не е отчел на представлявания.

ОТХВЪРЛЯ предявения от И.И.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Д.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, осъдителен иск, с правно основание чл.86 от ЗЗД, в останалата му част, до пълния предявен размер, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА И.И.Г., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Д.Ц.Ц., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 914, 40 лв. /деветстотин и четиринадесет лева и четиридесет стотинки/, представляваща направените от него деловодни разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - гр.Шумен в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: