Мотиви
към присъда по НОХД № 977 по описа за 2015г. на ШРС
На 29.05.2015г от Районна
прокуратура Шумен е внесен в РС - гр.
Шумен обвинителен акт по ПД № 33/2015г., по който в същия ден е образувано
производство пред първа инстанция срещу М.С.С. , с ЕГН **********
*** и М.А.М. , с ЕГН ********** за извършено
от тях престъпление от общ характер наказуемо по чл.195 ал.1 т. 5 и т.7 вр.
чл. 194 ал.1 от НК вр. чл.28 вр.чл.
20 ал.2 от НК за всеки един
В диспозитивната
част на обвинителния акт е посочено за М.С.С. , с ЕГН **********
, че на 22.04.15г в гр. Шумен, кв.
Дивдядово, местността „Горен сусурлук“ отнел чужда
движима вещ –1 бр. метален казан на
стойност 55лв, от владението на Ц.С.Н.-П.
, без
нейно съгласие с намерение противозаконно да го
присвои, като за извършване на
деянието се сговорил предварително с М. А.М. ,
деянието е извършено в условията на повторност и случаят не е маловажен- престъпление по
чл.195 ал.1 т. 5 и т.7 вр. чл. 194 ал.1 от НК вр.чл. 20 ал.2 вр чл.28 от НК .
В диспозитивната
част на обвинителния акт е посочено за М.А.М., с ЕГН ********** , че на 22.04.15г в гр. Шумен, кв. Дивдядово, местността
„Горен сусурлук“ отнел чужда движима вещ –1 бр.
метален казан на стойност 55лв, от владението на Ц.С.Н.- П. , без
нейно съгласие с намерение противозаконно да го
присвои, като за извършване на
деянието се сговорил предварително с М.С.С. , деянието е извършено в условията на повторност и случаят
не е маловажен- престъпление по чл.195 ал.1 т. 5 и т.7 вр.
чл. 194 ал.1 от НК вр. чл. 20 ал.2 вр чл.28 от НК .
Преди началото на съдебното следствие подсъдимите заявяват, че на основание чл.371 т.2 от
НПК всеки един признава изцяло фактите изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт, като се съгласява да не се събират повече
доказателства за тези факти. Съдът като съобрази, че самопризнанието на
подсъдимия по чл.371 т.2 от НПК се подкрепя от събраните в досъдебното
производство доказателства с определение от 20.10.2015г обяви, че при
постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието на всеки един подсъдим,
без да събира повече доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената
част на обвинителния акт. Предвид на това в хода на съдебното следствие на
основание чл.373 ал.2 от НПК не е извършван разпит на подсъдимия за деянията
описани в обвинителния акт.
В съдебно
заседание представителят на ШРП поддържа възведените с обвинителния акт
обвинения срещу подсъдимите. Предлага на
съда да наложи и на всеки един от двамата подсъдими наказание "лишаване от
свобода" в размер на 3 месеца ,при
приложение на чл. 55 от НК , което наказание да бъде изтърпяно ефективно .
Защитникът
на двамата подсъдими адв. С. пледира, че квалификацията
посочена от ШРП е некоректна. Няма предварителн
сговор между подсъдимите, както и че е
налице маловажен случай предвид стойността на отнетото имущество , поради което
следва да се приложи разпоредбата на чл.
197 за всеки един от подсъдимите и да им се наложи наказание пробация .
Разпитан в хода на съдебното
следствие подсъдимият М.С. заявява, че разбира в какво
е обвинен и се признава за виновен, че е
наясно с последиците от проведеното съкратено съдебно следствие и е
съгласен с тях и съжалява за стореното .
Разпитан в хода на съдебното
следствие подсъдимият М.М. заявява, че разбира в какво е
обвинен и се признава за виновен, че е
наясно с последиците от проведеното съкратено съдебно следствие и е
съгласен с тях и съжалява за стореното.
След преценка на събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и като съобрази процесуалната
им годност, съдът приема за установени от фактическа
страна изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти, а
именно: Подсъдмите
М.С.С. и М.А.М.
били приятели.
Двамата нямали работа ,
поради което през месец април 2015
г решили да отидат в местността „Горен сусурлук“ на кв. Дивдядово, като от намиращите се там постройки
да откраднат метални вещи, които да предадат в пункт за желязо и така да
реализират финансови доходи. В изпълнение на решението си, на 22.04.2015г с каруца двамата отишли в местността
„Горен сусурлук“, където се намирал постройка собственост на пострадалата . Скривайки се от
дъжд, в навеса на свидетелката, подсъдимите видели метален казан съхраняван там от нея. Изнесли го двамата заедно и го натоварили на
каруцата с която се придвижвали .
Предложили го за продажба на св. Я. , като му заявили, че са го купили за да го предават на вторични суровини. Свидетелят им заплатил сумата от 50 лв
за казана, които подсъдимите си поделили.
На
24.04.2015г свидетелката П. установила липсата на казана от имота си, както и
липсата на още други вещи. Уведомила
органите на реда. В хода на извършените оперативни мероприятия било установено
местонахождението на откраднатия казан и по късно същият бил върнат на свидетелката . Съгласно приложената
по делото съдебно икономическа експертиза стойността на казана е 55 лв .
Изложената фактическа обстановка съдът счита за установена въз основа
на: самопризнанията на всеки един от подсъдимите в хода на съкратеното съдебно следствие в
съдебното заседание, на основание чл.371
т.2 от НПК, който признава изцяло фактите изложени в обстоятелствената част на
обвинителния акт, като се съгласява да не се събират повече доказателства за
тези факти чрез разпит. Освен това
съдът намира, че самопризнанието на подсъдимия
по чл.371 т.2 от НПК се подкрепя от събраните в досъдебното производство
доказателства по надлежния процесуален ред, които са приобщени по реда на
чл.283 от НПК- свидетелски показания на св.П. , св. Я. , от протоколи за оглед на местопроизшествие и албум,
протокол за оглед на веществени доказателства, постановление за връщане на веществени доказателства, разписка за отговорно пазене, съдебно икономическа
експертиза . Съдът намира, че събраните и обсъдени по този начин доказателства
по делото са безпротиворечиви и взаимно допълващи се
и се намират в хармонично единство и водят до единствено възможния извод,
непораждащ никакво съмнение във вътрешно убеждение на съда и обосновават
решението на съда по следните правни съображения.
Съдът, като прецени всички
доказателства, релевантни за делото съгласно чл.14 от НПК, поотделно и в
тяхната съвкупност приема, че всеки един от подсъдимите С. и М. е осъществил от обективна и субективна страна
състава на престъпление от общ характер, наказуемо чл. 195 ал.1 т.5 и т.7 вр. чл. 194 ал.1 вр. чл. 28 от
НК, защото:
* обект на престъплението са обществените отношения, които осигуряват
нормалното упражняване правото на собственост върху движими вещи;
* от обективна страна всеки един от
подсъдимите чрез своите действия е
отнел чужди движими вещи -1 бр. метален казан на стойност
55лв, от владението на Ц.С.Н.-П. , без
нейно съгласие с намерението противозаконно да ги присвои, като е прекратил фактическата власт върху вещите,
която до момента на деянието
се е упражнявала от П. и е установил своя фактическа
власт върху вещта;
отсъствието на съгласие липсва винаги, когато лицето, което владее или държи
вещта, не е направило изрично волеизявление, че е съгласно субектът да установи
фактическа власт върху предмета;
- квалификацията по т.5 на чл. 195 от НК е налице по отношение всеки един от подсъдимите,
тъй като съответното деяние е извършено след предварителен сговор, а именно преди да извършат кражбата двамата се сговорили
да търсят метални предмети в постройките намиращи се в местността „Горен сусурлук“ на кв.
Дивдядово, които да откраднат и после да продадат в пункт за
желязо и така да се снабдят с пари .
В този смисъл съдът не
споделя становището на защитата, че няма
предварителен сговор, с твърдението, че идеята им дошла внезапно след като видели
казана .
Съдът прие, че от обективна страна всеки от подсъдимите
е осъществил престъплението и при
правна квалификация на т.7 от НК – повторност в немаловажен случай, поради което
съдът го призна за виновен във връзка с тази правна квалификация по следните
съображения:
По
смисъла на чл.28, ал.1 от НК престъплението е извършено повторно, ако деецът след като е бил
осъден с влязла в сила присъда за друго такова престъпление, в случая подсъдимият е осъждан с
друга присъда също за извършена от него кражба. Според ВС еднакви по вид
престъпления по смисъла на чл. 28 от НК са тези, с които се осъществяват едни и
същи или различни състави на едно и също престъпление, включително и когато то
е квалифицирано или привилегировано. От това следва, че повторно извършване на
кражба ще има когато деецът я е извършил след като е осъждан с влязла в сила
присъда за друга кражба, каквато е ситуацията при всеки един от двамата
подсъдими С. и М.. За С. такова осъждане е по НОХД № 283/2014г на ВПРС, взс
на 17.07.14г, а за М. такова осъждане е по НОХД № 485/2013г на ШРС взс на 28.03.2013г .
Налице е и другият обективен елемент обуславящ приложението на
квалификацията по,т.7 на чл. 195 от НК- “немаловажен
случай” въпреки ниската стойност на отнетата вещ поради следното: Съгласно ППВС№6/1971г маловажността на случая при
кражба следва да се определя с оглед критериите на разпоредбата на чл.93 т9
от НК .Обществената опасност на
деяние при маловажен случай на кражба
е значително по ниска в
сравнение с тези при обикновените
случаи.Стойността на отнетата вещ обаче
не е единственият критерий при тази преценка . В конкретната ситуация съдът
намира, че деянието извършено от двамата подсъдими не може да бъде преценено
като маловажно и приема, че квалификацията на представителя на държавното
обвинение е правилна.
В случая завишената степен на
обществена опасност на извършеното се
обуславя от високата динамика на този
вид престъпления в страната и обстоятелствата свързани с времето и начина на извършване на деянието. Видно от експертно заключение
общата стойност на отнетото е 55лв , под размера на МРЗ за страната – стойност,
която сама по себе си обаче не е единствения критерий, който определя
квалификацията. Съдът намира, че самото
деяние осъществено от всеки един от подсъдимите
е с висока степен на обществена опасност, като преценката на този въпрос съдът извършва въз основа на фактическите данни по делото –начин на извършване на кражбата-
след предварителна уговорка от къде и какво ще крадат, вид и стойност на
предмета, вредни последици , но и от
преценка на личността на всеки един от дейците , както и на всички други обстоятелства имащи значение за степента на обществена опасност и
моралната укоримост на извършеното деяние. Горните
обстоятелства съдът приема, че се
извличат и от свидетелствата за съдимост
на подсъдимите даващи информация за упорита престъпна нагласа разкриваща
личности с висока степен на
обществена опасност и съответно характеризиращи и настоящото деяние с по висока степен на обществена
опасност от обикновените случаи, което пък е пречка да се квалифицира деянието като маловажен случай. Освен това
съдът съобрази и съдебната практика
съгласно която, квалификацията
„маловажен случай“ е изключена за
кражби извършени след „предварителен сговор“ и „повторно“ /Р № 353 /2000г на ВКС -докладчик
Пламен Томов/
* субект на престъплението е пълнолетно вменяемо лице/ за всеки един от подсъдимите С. и М. /,
което не е имало фактическа власт върху движимите вещи – предмет на престъплението и не е било
техен собственик;
* от субективна страна
престъплението е извършено от всеки един подсъдим с пряк умисъл - той е съзнавал, че ще лиши от фактическа власт
владелеца на чуждите движими вещи, предвиждал е преминаването им в своя
фактическа власт и е целял да установи тази власт върху предметите на
престъплението и да се разпорежда с тях в свой интерес - т.е. съзнавал е
обществено опасния характер на деянието и е целял настъпването на
обществено-опасните последици;
Причините за извършване на
престъплението се свеждат до незачитане правото на собственост другиму и
стремеж към придобиване на облаги по лесен и неправомерен начин.
Съдът приема, че е допусната техническа грешка при изписването на
квалификацията на всеки един от подсъдимите
с посочването на чл. 20 ал.2 от НК , доколкото няма и текстово посочване на същата в обвинението
.
При определяне
на наказанието на подсъдимия С. за извършеното от него престъпление съдът прецени: степента на обществената опасност на конкретното деяние, която преценява като висока , степента на обществена опасност на подсъдимия, която с оглед на данните за личността му и предишните му осъждания
също се преценява като висока, и констатира като смекчаващите вината обстоятелства - самопризнания, и изразеното съжаление;
При определяне
на наказанието на подсъдимия М. за извършеното от
него престъпление съдът прецени: степента на обществената опасност на конкретното деяние, която приема за
висока , степента на обществена опасност на подсъдимия, която с оглед на данните за личността му и предишните му осъждания
също се преценява като висока, и констатира
смекчаващите вината обстоятелства -самопризнания, и изразено
съжаление за стореното .
Гореизложените обстоятелства
мотивираха съда да приеме, че целите на наказанието посочени в чл.36 от НК
могат да бъдат постигнати по отношение на подс. С. и
по отношение подс. М. , като наказанието на всеки един за престъплението по чл. 195 ал.1 т.5 и т.7 вр. чл. 194
ал.1 вр. чл. 28 от НК бъде определено при условията на чл.58а ал.1
от НК, тъй като съдът не констатира наличието
многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства за
приложение на чл. 55 от НК.
За престъплението по чл.195 НК е
предвидено наказание "лишаване от свобода" от 1 до 10 години.
Съдът,
счита, че справедливо и съответно на извършеното за всеки един подсъдим ще бъде налагане
на наказание "лишаване от свобода"
в размер 18 месеца ». На основание чл.58а
ал.1 от НК така определеният
размер на наказанието
« лишаване от свобода» следва да бъде намален с 1/3 и
на всеки един от подсъдимите следва да бъде наложено наказание 12 месеца / или 1 година/ “лишаване от
свобода”.
Съдът намира, че несъразмерно и
неадекватно в настоящия случай би било
ефективното осъждане на дейците предлагано от прокурора , като съдът приема също за
неадекватно и неотносимо и предложеното от защитника на подсъдимите, а
именно осъждане на ПРОБАЦИЯ. Видно от свидетелствата за съдимост и предишните осъждания и на С. и на М. наложените множество наказания пробация не са довели до целения резултат и не са
преустановили престъпната дейност.
Съдът счита, че са налице предпоставките, визирани в разпоредбата на
чл.66, ал.1 от НК при подсъдимия С.
, като приема, че условното осъждане би имало превантивен ефект в най силна
степен в настоящата хипотеза. Съгласно разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК съдът
може да отложи изпълнението на наложеното наказание за срок от три до пет
години, ако лицето не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ
характер и ако намери, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за
поправяне на осъдения не е наложително да изтърпи наказанието. Съобразно
съдимостта на подсъдимия към момента на
извършване на процесното деяние, същият е осъждан
като му е налагано условно наказание / по НОХД №115/2008г взс
на 13.03.2008г / за което обаче съдът приема, че реабилитиран по чл. 86 от
НК , а именно по право и определеното наказание е под три години лишаване от
свобода, поради което е допустимо отлагането на изтърпяването на наказанието
лишаване от свобода./ в този смисъл Р. №
46 от 09.02.2009г на ВКС / Освен това
условното осъждане в процесния случай не противоречи
на изискванията на обща и лична превенция. Законът изисква съчетаване на двете
цели на наказанието. Независимо, че дава приоритет на личната превенция, във
всички случаи съдът, за да приложи чл.66, ал.1 от НК, следва да направи
констатация, че и с условното наказание “лишаване от свобода” може да се
въздейства възпитателно и предупредително и върху другите членове на
обществото. В настоящия случай подобен извод би могъл да бъде направен. Съдът прецени,
че е възможно постигане целите на генералната и специална превенция на
наказанието, визирани в чл.36 от НК, и без ефективно изтърпяване на наказанието
при изпитателен срок в по голям размер от минималния, предвиден в посочената
разпоредба, а именно 4 / четири/ години.
В този смисъл е и константната практика на ВКС /Решение № 401/2002г. на ВКС,
Решение № 528/1993г. на ВКС, Решение № 386/1973г. на ВКС и др./.
Съдът счита, че и по отношение подсъдимия
М. са налице предпоставките,
визирани в разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК, като приема, че условното
осъждане би имало превантивен ефект в най силна степен в настоящата хипотеза.
Съгласно разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК съдът може да отложи изпълнението на
наложеното наказание за срок от три до пет години, ако лицето не е осъждано на
лишаване от свобода за престъпление от общ характер и ако намери, че за
постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на осъдения не е
наложително да изтърпи наказанието. Съобразно съдимостта на осъдения към момента на извършване на процесното деяние, същият е осъждан като му е налагано
условно наказание / НОХД №387/2008г взс на 04.03.2008г
/ за което обаче съдът приема, че
реабилитиран по чл. 86 от НК, а
именно по право и определеното наказание е под три години лишаване от свобода,
поради което е допустимо отлагането на изтърпяването на наказанието лишаване от
свобода./ в този смисъл Р. № 46 от
09.02.2009г на ВКС / Освен това условното
осъждане в процесния случай не противоречи на
изискванията на обща и лична превенция. Законът изисква съчетаване на двете
цели на наказанието. Независимо, че дава приоритет на личната превенция, във
всички случаи съдът, за да приложи чл.66, ал.1 от НК, следва да направи
констатация, че и с условното наказание “лишаване от свобода” може да се
въздейства възпитателно и предупредително и върху другите членове на
обществото. В настоящия случай подобен извод би могъл да бъде направен. Съдът
прецени, че е възможно постигане целите на генералната и специална превенция на
наказанието, визирани в чл.36 от НК, и без ефективно изтърпяване на наказанието
при изпитателен срок в по голям размер
от минималния, предвиден в посочената разпоредба, а именно 4 / четири/ години. В този смисъл е и константната
практика на ВКС /Решение № 401/2002г. на ВКС, Решение № 528/1993г. на ВКС,
Решение № 386/1973г. на ВКС и др./.
На основание чл.189 ал.3 от НПК
съдът възложи на подсъдимите да
заплатят в полза на държавата направените разноски в размер на 60 лв .
Водим от горното съдът постанови
присъдата си.
Районен
съдия: