Р Е Ш Е Н И Е

1905/15.12.2015г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд десети състав

На четвърти декември две хиляди и петнадесета година

В публично заседание в следния състав: Председател: Жанет Марчева

Секретар: П.Н.

Като разгледа докладваното от районния съдия

Гр.д. №1848 по описа на ШРС за 2015 г.

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са осъдителни искове с правна квалификация по чл.128, т.2 от КТ и чл.86 от ЗЗД.

Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от З.Х.П. с ЕГН **********, чрез адв. Н.С.М. от АК – гр.Велико Търново, съдебен адрес *** срещу „Попов и С.И.Е.“ ООД с ЕИК 837079380, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, бул.“Велики Преслав“ № 45Б, представлявано от И.А.П..

Ищцата излага следните фактически твърдения в исковата си молба: По силата на трудов договор № 45/ 01.10.1994г. заемала длъжността “Директор” в ответното дружество с място на работа предприятието на „Попов и сие“ ООД. Оттогава досега трудовия договор бил променян неколкократно с допълнителни споразумения от 01.01.2004г., 01.01.2005г., 01.01.2006г., 03.01.2007г., 02.01.2008г., 05.01.2009г., 04.01.2010г. и последното с дата 01.06.2012г., като с него било определено възнаграждение в размер на 7000 лв. месечно. Твърди се, че работодателят не ѝ изплатил дължимите трудови възнаграждения от месец юни 2012г. до месец май 2015г., както следва: за периода от месец юни 2012г. до месец декември 2012г. не било заплатено част от уговореното възнаграждение в размер на по 5 660 лв. месечно; за периода от месец януари 2013г. до месец декември 2013г. не било заплатено част от уговореното възнаграждение в размер на по 5 660 лв. месечно; за периода от месец януари 2014г. до месец май 2014г. не било заплатено част от уговореното възнаграждение в размер на по 5 660 лв. месечно; за месеците юни и юли 2014г. не било заплатено цялото възнаграждение в размер на по 6 900 лв. месечно; за периода от месец август 2014г. до месец май 2015г. не било заплатено част от трудовото възнаграждение в размер на по 4 900 лв. месечно; Претендират се и лихви за забава върху неизплатените трудови възнаграждения за периода с начало датата на падежа на плащането и край – 16.07.2015г. – датата на предявяване на исковата молба, като ищцата посочва по месеци конкретните суми. В уточняващата молба от 16.09.2015г. (стр.88 от делото) се посочва цена на иска по чл.128, т.2 от КТ в общ размер на 198 640 лв. за претендирания период, ведно със законна лихва от 16.07.2015г. – датата на депозиране на иска до окончателното изплащане на сумата, а цената на иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД се сочи в общ размер на 32 106.08 лв.

Предвид изложеното за ищцата се пораждал правния интерес от водене на настоящото производство, като моли за постановяване на положително решение по делото и присъждане на съдебните разноски.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на ответника, като в законоустановения едномесечен срок бил депозиран писмен отговор. В него подробно и аргументирано се сочи, че исковете са неоснователни и не следва да бъдат уважавани. Оспорва се факта на сключване на последното допълнително споразумение от 01.06.2012г., с което размера на трудовото възнаграждение на ищцата било определено на 7 000 лв. месечно, като се твърди, че не носи подписа на ищцата, което го правило недействително. Излага се, че на ищцата били изплатени всички претендирани от нея възнаграждения, като се сочат три начина на изплащане - по банков път по нейна сметка, чрез изплащане на възнаграждението на трети лица по персоналното нареждане на П. и плащане в брой на ищцата, извършено в присъствието на свидетели. Оспорва се и дължимостта на лихви върху претендираните суми, доколкото такива не се дължат. В заключение се моли за отхвърляне на исковете и присъждане на съдебните разноски. В хода на производството се депозира и допълнителен писмен отговор, в който се правят доказателствени искания и възражения. По възражението за прихващане, съдът се е произнесъл в открито съдебно заседание, като е счел, същото за недопустимо, предвид, че за първи път се прави извън изтичането на срока за писмен отговор, което го правило преклудирано.

В съдебно заседание за ищцата се явява процесуален представител – адв. Н.М. от ВТАК, който поддържа иска. В последното заседание участие вземат и още двама преупълномощени от него адвокати - адв. В.В. и Н.В. и двамата от ВТАК. В хода на съдебните прения се излагат подробни мотиви за основателността на исковете, които се доразвиват в представените в срок писмени бележки. Молят за разноски.

За ответникът се явява адв. С.О. от ШАК и адв. Д.Н. от ШАК, които поддържат писмения отговор и оспорват исковете. В хода на устните състезания адв. Н. излага подробни мотиви за отхвърлянето им изцяло, които се представят и в писмен вид по делото в дадения от съда срок. Прави се искане за присъждане на съдебни разноски.

Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства, становищата на страните, както и приложимите законови разпоредби, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и видно от представеното Удостоверение изх.№ 20150715102256 от 15.07.2015г., издадено от Търговски регистър към Агенция по вписванията, съдружници в ответното дружество били лицата З.Х.П. – ищца по настоящото дело и И.А.П. – представляващ ответника.

Между страните не се оспорва и обстоятелството, че двамата имат сключен граждански брак, като служебно известно на съда е обстоятелството, че по повод заведена от съпругата искова молба в Шуменския районен съд било образувано гр.д.№ 2220/2015г. с правно основание чл.49 от СК, към момента висящо.

Видно от представен по делото Трудов договор № 045 от 01.10.1994г. между страните по делото бил сключен договор, по силата на който ищцата била назначена на длъжността „Изпълнителен директор“, с място на работа в ответното дружество. Договора бил сключен за неопределено време, като било определено основно месечно трудово възнаграждение 2 143 нед. лв. Към първоначалния трудов договор били сключени Допълнителни споразумения от 01.01.2004г., 01.01.2005г., 01.01.2006г., 03.01.2007г., 02.01.2008г., 05.01.2009г. и 04.01.2010г. С Допълнително споразумение от 01.06.2012г. (стр.22 от делото) било определено възнаграждение от 7000 лв., като споразумението носи подписа и печата на дружество „Попов и сие“ ООД, но не било подписано от ищцата.

За изясняване на усложнената фактическа обстановка по делото били назначени първоначална и допълнителна съдебно – счетоводни експертизи, чиито заключения не са оспорени от страните. Видно от заключението на първоначалната експертиза, което съдът кредитира изцяло, като обосновано, компетентно и пълно дадено е, че брутното възнаграждение на ищцата за периода от 01.06.2012г. до 31.05.2015г. било в размер на 288 522.82 лв., включващо основно трудово възнаграждение в размер на 254 510.99 лв. и добавка за професионален стаж и опит – в размер на 34 011.83 лв. След направените удръжки чистата сума за получаване в процесния период е 250 127.12 лв. От тази сума следвало да се извади ежемесечно получаваното от ищцата по банков път, част от трудовото възнаграждение в размер на 52 760 лв., като оставащата за получаване сума от ищцата била в размер на 197 367. 12 лв. Размерът на лихвата за забава върху всяка дължима месечна сума, считано от 15 –то число на месеца, следващ месеца за който се отнася съответното трудово възнаграждение до 16.07.2015г. – датата на депозиране на иска възлизала на 32 049.05 лв. С оглед поставените от ответника допълнителни задачи към експертизата, съдът допуснал и назначил допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Видно от допълнителното заключение (стр. 238 от делото), брутното трудовото възнаграждение на ищцата ( ако се приеме, че неговия размер не е изменен с последното допълнително споразумение от 01.06.2012г. ) било 57 050.81 лв., включващо основно трудово възнаграждение 50 266.76 лв. и добавка за трудов стаж и професионален опит в размер на 6 784.05 лв. Ишцата получавала по банков път част от възнаграждението си, което възлизало на сума в размер на 52 760 лв. Така също ежемесечно получавала възнаграждението си чрез съпруга си – И.А.П. – като сумите били изплащани чрез разходни касови ордери и общия им размер е 197 367.12 лв. Общо осчетоводеното и платено на ищцата трудово възнаграждение за процесния период е в размер на 250 127.12 лв. или получената от ищцата в повече сума била в размер на 205 404.99 лв.

Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото писмени доказателства, като обуславя следните правни изводи:

По допустимостта на исковете: Настоящите претенции са допустими, като предявени от лице, което има правен интерес и отсъстват отрицателни предпоставки, водещи до недопустимостта им. По отношение на редовността на исковата молба, съдът е изложил мотиви в доклада си по делото, като не следва да се приповтарят в съдебното решение.

По основателността на иска с правно основание чл.128, т.2 от КТ: За уважаването на иска е необходимо да се докаже наличието на трудово правоотношение, по което през процесния период ищецът е престирал труд, за който не е получил договореното между страните трудово възнаграждение.

Между страните по делото не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства ( Трудов договор № 045 от 01.10.1994г.) се установява по безсъмнен начин, че страните са били във валидни трудовоправни отношения. По отношение на възражението на ответника, че Допълнителното споразумение от 01.06.2012г. е недействително, поради неподписването му от едната от страните по него, а именно ищцата, съдът намира същото за неоснователно: Видно от съдържанието на споразумението единствената промяна в него е по отношение на размера на определеното месечно трудово възнаграждение, което се увеличава от 1380 лв. на 7 000 лв. В конкретния случай, съдът намира, че е налице хипотезата на чл.118, ал.3 от КТ, при която работодателят може едностранно да увеличава трудовото възнаграждение на работника или служителя, в който случай не е необходимо сключване на допълнително споразумение към трудовия договор, тъй като не се изисква договаряне между страните. В случая не е било необходимо съгласието на служителя, което да бъде удостоверено с подписване на споразумението, тъй като няма такова законово изискване, което прави и възражението на ответника неоснователно. Едностранното решение на работодателя е взето на 01.06.2012г., за което е налице писмен акт, носещ подписа на представляващия и печат на ответното дружество. Видно от заключението по първоначалната експертиза именно това едностранно определено от работодателя възнаграждение от 7 000 лв. е фигурирало във всички счетоводни справки и записвания в предприятието. В тази връзка, съдът намира, че единственото заключение, което следва да бъде кредитирано по делото е заключението по първоначалната съдебно-счетоводна експертиза, където е определено брутно възнаграждение в размер на общо 288 522.82 лв. за претендирания период.

По отношение на довода на ответника, че трудовото възнаграждение в размер на 197 367.12 лв. било изцяло изплатено на ищцата чрез нейния съпруг И.А.П., който получавал ежемесечно част от заплатата ѝ в брой с РКО, съдът намира същия за несъстоятелен. Разпоредбата на чл.270, ал.3 от КТ регламентира начина или физическия способ за удостоверяване на плащане на трудово възнаграждение. Съгласно чл. 270, ал.3 от КТ трудовото възнаграждение се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка или по писмено искане на работника или служителя – на негови близки. По делото не се спори от страните, че такова писмено искане от ищцата заплатата ѝ да бъде изплащана на съпруга ѝ, липсва изобщо. С оглед на това са налице данни, че на ищцата не е било изплащано голяма част от уговореното трудово възнаграждение.

По отношение на спорния въпрос за изпълнение на трудовите задължения на ищцата: По въпроса за дължимостта от страна на работодателя на трудово възнаграждение на работник или служител, който не се е явявал на работа и не е полагал труд има постановена задължителна практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК. В Решение № 376 от 21.11.2011г. на ВКС по гр.д.№ 329/2011г. III г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК и задължително за настоящия съдебен състав се приема, че съгласно чл.124 от КТ едно от основните задължения на работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или служителя, който въз основа на сключен трудов договор е полагал труд. Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно чл.125 от КТ работникът или служителя следва да изпълнява точно и добросъвестно, съобразно знанията си, сръчността си, технологични изисквания и др. Наличието само на сключен трудов договор не е достатъчно за възникване на задължение за работодателя да заплаща трудовото възнаграждение, а е необходимо и работникът и служителят да е полагал труд и фактически да е осъществявал съответната трудова функция.

В настоящия случай от страна на ищцата за положения от нея труд, като единствено доказателство се ангажира и представя само трудовия ѝ договор, въпреки указаната от съда с доклада по делото доказателствена тежест. Още повече, че в писмения отговор на исковата молба се оспорва престирането на труд от нейна страна, като се твърди, че същата не е посещавала с години работното си място. По делото е налице писмено доказателство – искова молба от ищцата срещу Илия Попов (стр.235 от делото), в която се излага, че страните са съпрузи и че между тях е налице фактическа раздяла. Ищцата сочи, че от 2004г. живее в гр.Созопол, като от няколко години през зимния период живее и в гр.София. Същевременно от сключения между страните по делото трудов договор и допълнителни споразумения, мястото на изпълнение на трудовите задължения на ищцата е в гр.Шумен, администрацията на „Попов и сие“ ООД при определен осем часов работен ден. В тази връзка съдът не възприема довода на пълномощниците на ищцата, че спецификата на заеманата от нея длъжност „Директор“ била такава, че позволявала изпълнение на трудовите ѝ функции да се извършва не на определеното в договора място. Дори и да се възприеме тази теза, то страната не се освобождава от задължението да докаже факта на точното изпълнение на трудовите си задължения. В Решение № 171 от 10.07.2013г. на ВКС по гр.д.№ 843/2012г. IV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК се прави извода, че при непрестиране на работната сила, право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато това не се дължи на виновно поведение на работника или служителя, а именно – при неизпълнение на трудовите норми не по негова вина, при престой и производствена необходимост и при производство на некачествена продукция не по негова вина. Или при непрестиране на работна сила работодателя не дължи заплащане на трудово възнаграждение. По делото не се въведоха твърдения неполагането на труд да се дължи на престой по вина на работодателя или на други от изброените по – горе причини.

Предвид гореизложеното исковата претенция по чл.128, т.2 от КТ за заплащане на трудово възнаграждение в общ размер на 198 640 лв. за периода от м. юни 2012г. до месец май 2015г., обоснован с наличие на сключен трудов договор и липсата на препятствие от страна на работодателя ищцата да изпълнява визираните в него трудови задължения се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена изцяло.

По отношение на иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД: Акцесорното право на обезщетение за забавено плащане на трудовите възнаграждения по чл.128, т.2 от КТ е в зависимост от уважаването на главните искове. При този изход на делото, акцесорната претенция също се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена изцяло, като недоказана.

По отношение на разноските в производството: Доколкото настоящото производство е трудово, а съгласно разпоредбата на чл.359 от КТ производството по трудови дела е безплатно за работниците и служителите и същите не заплащат такси и разноски по производството, включително за назначаване на вещи лица, то ищецът, въпреки че предявените от ищцата искове са отхвърлени изцяло не дължи заплащане на държавна такса и разноски по делото.

Направено е искане от страна на ответника, разноските направени в производството да му бъдат заплатени на основание чл.78, ал.3 от ГПК. Съгласно представен списък по чл.80 от ГПК направените от ответника разноски възлизат общо на 8 620 лв., от които 120 лв. заплатено възнаграждение за вещо лице и 8500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат внесени чрез банков превод. Съгласно т. 1 Тълкувателно Решение № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по т.д. № 6/2012г. съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страна е заплатила възнаграждението. Ако заплащането е по банков път задължително се представят доказателства за това. В делото липсват доказателства за реалното заплащане по банков път на възнаграждението, поради което и съдът намира, че искането не следва да бъде уважено.

Водим от горното и на основание чл.235 от ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ предявения от З.Х.П. с ЕГН **********, чрез адв. Н.С.М. от АК – гр.Велико Търново, съдебен адрес *** срещу „ПОПОВ - С.И.Е.“ ООД с ЕИК 837079380, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, бул.“Велики Преслав“ № 45Б, представлявано от И.А.П., иск с правно основание чл.128, т.2 от КТ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сума в общ размер на 198 640 лв., представляваща неизплатената част от трудовите ѝ възнаграждения за периода от месец юни 2012г. до месец май 2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 16.07.2015г. – датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, като неоснователен и недоказан.

ОТХВЪРЛЯ предявения от З.Х.П. с ЕГН **********, чрез адв. Н.С.М. от АК – гр.Велико Търново, съдебен адрес *** срещу „ПОПОВ - С.И.Е.“ ООД с ЕИК 837079380, със седалище и адрес на управление гр.Шумен, бул.“Велики Преслав“ № 45Б, представлявано от И.А.П., иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сума в общ размер на 32 106.08 лв., представляващи лихва за забава върху дължимото месечно трудово възнаграждение, считано от 15 – то число на месеца, следващ месеца, за който се отнася до 16.07.2015г. – датата на депозиране на исковата молба в съда, като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА З.Х.П. с ЕГН ********** да заплати на „Попов - С.И.Е.“- ООД - гр.Шумен с ЕИК 837079380 сумата от 120 лв. ( сто и двадесет лева), представляваща разходи за заплатено възнаграждение за вещо лице.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на „Попов - С.И.Е.“ ООД - гр.Шумен с ЕИК 837079380 с правно основание чл.78, ал.3 от ГПК за присъждане на разходи за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 8 500 лв., съгласно представен списък за разноски по чл.80 от ГПК и адвокатско пълномощно, като неоснователно.

На основание чл.315, ал.2 от ГПК решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от датата на обявяването му на страните, а именно - 18.12.2015 г.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: