Р Е Ш Е Н И Е

274/7.4.2015г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, в открито заседание, на първи април две хиляди и петнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова

при секретаря Д. Х., като разгледа докладваното от съдията гр. д.№ 3252 по описа за 2014 година, за да се произнесе, съобрази следното:

Предявени са обективно съединени, в условията на кумулативност, осъдителни искове, с правно основание чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм./ и чл.86 от ЗЗД.

В исковата си молба до съда ищецът – П.А.Х., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, излага, че е работил в ОД на МВР, гр. Шумен, като последната изпълнявана от него длъжност била „началник на група“ към сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ в отдел „Криминална полиция“. Твърди се в молбата, че служебното правоотношение между ищеца и министъра на вътрешните работи било прекратено на основание чл.245, ал.1, т.2 от ЗМВР /отм/, поради придобиване право на пенсия. Ищецът счита, че при прекратяване на правоотношението му с ответника- Министерство на вътрешните работи, с адрес: ***, последният му дължал обезщетение по смисъла на разпоредбата на чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм./, равняващо се на 20 месечни възнаграждения, съобразно притежавания от ищеца общ осигурителен стаж. На 03.01.2012 г. ищецът бил отправил до ответника покана да му заплати така полагащите му се обезщетения, като на 25.04.2012 г., последният му заплатил само сума от 25 908, 40 лв., представляваща 19 месечни възнаграждения. Ищецът счита, че ответникът се е забавил да му изплати сочените обезщетения, поради което му дължал и съответното мораторно обезщетение. Поради изложеното моли съда да постанови решение, по силата на което да бъде осъден ответникът да му заплати сумата от 1 363, 60 лв., представляваща обезщетение по смисъла на разпоредбата на чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм./, равняващо се на едно, получавано от ищеца, месечно възнаграждение, както и да му заплати сумата от 415, 76 лв., представляваща обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано за периода от 04.01.2012 г. до датата на завеждане на исковата молба, както и да му заплати сума, в размер на 820,16 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 04.01.2012 г. до 24.04.2012 г., в размер на законната лихва върху главно задължение, в размер на 25 908, 40 лв., който главен дълг представлявал заплатени на ищеца 19 месечни възнаграждения по чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм./. Претендира и обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда до окончателното изплащане на главницата, както и присъждане на извършените по делото разноски.

В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът депозира отговор, в който заявява, че счита исковете за недопустими и неоснователни, сочейки правни аргументи. По отношение допустимостта на исковете, съдът е изложил аргументи в определението си, постановено по реда на чл.140 от ГПК, като и към настоящия момент счита така предявените искове за допустими, а изложените от ответника, в тази насока, възражения - за неоснователни. Нещо повече, по въпроса може ли МВР да е надлежен ответник по претенции с подобен характер е дадено положително становище от ВКС, което е обективирано в постановени по реда на чл. 290 от ГПК съдебни актове- Решение №187/20.06.2013 г. на ВКС, постановено по гр.д. №47/2013 г. по описа на ВКС, Трето гражданско отделение, Решение №14/17.02.2011 г., постановено по гр. д. №625/2010 г., Трето гражданско отделение.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа и правна страна:

Не се спори между страните, а се потвърждава и от приетите по делото писмени доказателства, че ищецът е работил като държавен служител в ОД на МВР, гр. Шумен, като последната изпълнявана от него длъжност била „началник на група“ към сектор „Противодействие на икономическата престъпност“ в отдел „Криминална полиция“. Не се спори, че на 30.12.2011 г., със заповед на министъра на вътрешните работи, на основание чл.245, ал.1, т.13 от ЗМВР /отм./, служебното правоотношение е прекратено, поради придобиване право на пенсия при условията на чл.69 от КСО. Не се спори, а се потвърждава и от събраните по делото писмени доказателства, включително и от изготвеното заключение по допуснатата ССЕ, че към датата на прекратяване на правоотношението, ищецът има общо 25 години и 9 дни осигурителен стаж /14 години, 10 месеца и 5 дни в системата на МВР; 5 години, 10 месеца и 27 дни друг осигурителен стаж трета категория/. От заключението по извършената ССЕ, по отношение на което съдът няма основание да се съмнява в неговата правилност и обективност, а от друга страна- същото е прието без възражения от страните, се установи, че след приравняване на трудовия стаж от трета в първа категория, ищецът има общо 22 години трудов стаж първа категория. Съгласно текстът на чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм. бр. 53 от 27.06.2014 г./, при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Разпоредбата на чл.253, ал.1 от същия нормативен акт гласи, че при определяне размера на обезщетението по чл.252 се вземат предвид прослужените години като държавен служител в МВР и като държавен служител - офицер, сержант или гражданско лице по отменения ЗМВР (обн., ДВ. бр. 122 от 1997 г.; бр. 29 от 1998 г. - Решение № 3 на Конституционния съд от 1998 г.; изм., бр. 70, 73 и 153 от 1998 г., бр. 30 и 110 от 1999 г., бр. 1 и 29 от 2000 г., бр. 28 от 2001 г., бр. 45 и 119 от 2002 г., бр. 17, 26, 95, 103, 112 и 114 от 2003 г., бр. 15, 70 и 89 от 2004 г., бр. 11, 19, 27, 86, 103 и 105 от 2005 г.), като служител по отменения § 19 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за изпълнение на наказанията (обн., ДВ, бр. 73 от 1998 г.; изм., бр. 62 от 2002 г.) или на военна служба без приравнения трудов стаж. Текстът на нормата на ал.2 предвижда, че извън случаите по ал. 1 приравненият трудов стаж се зачита за определяне на еднократното обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение на държавните служители от МВР поради пенсиониране, когато са прослужили последните 13 години и 4 месеца на длъжности по ал. 1. Няма спор, че последните, прослужени в системата на МВР от ищеца години са повече от 14 /14 години и 10 месеца/. От приложения по делото частно заверен препис от покана от ищеца, адресирана до ответника, става ясно, че първият надлежно е поканил втория да му заплати полагащите му се двадесет месечни обезщетения по чл. 252, ал.1 от ЗМВР /отм./. Поканата е получена от ответната страна на 03.01.2012 г. Безспорно е, че на 25.04.2012 г., му е заплатена от ОД на МВР- Шумен сума от 25 908, 40 лв., представляваща 19 месечни възнаграждения. Действително съгласно разпоредбата на чл.252, ал.4 от ЗМВР /отм./, при повторно и при всяко следващо прекратяване на служебното правоотношение от полагащото се обезщетение, определено по реда на ал. 1 - 3, се приспадат толкова месечни възнаграждения, колкото вече са получени от служителите на длъжности по чл.253, ал.1. Именно с посочената норма ответникът обосновава възраженията си за неоснователност на главната претенция, като не сочи ясно- заплатено ли е на ищеца обезщетение на това основание за стажа му в МО. Ответникът не ангажира и някакви доказателства за заплащането на такова обезщетение. Ето защо и с оглед разпределената тежест на доказване, съдът заключава, че в случая ищецът не е получил обезщетение на това основание за минали години, което по смисъла на горецитираната разпоредба да подлежи на приспадане от полагащото му се обезщетение по чл.252, ал.1 от ЗМР /отм./. Поради гореизложеното заключава, че на същия, към датата на прекратяване на служебното правоотношение, на основание чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм./, му се дължи обезщетение, в размер на 20 месечни възнаграждения. Съдът намира направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност на вземането за обезщетение, в размер на едно месечно възнаграждение за неоснователно, тъй като вземането за това обезщетение е станало изискуемо, респ. е възникнало от датата на прекратяване на служебното му правоотношение, т.е. от 30.12.2011 г., какъвто е смисълът на нормата на чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм./. Съгласно чл. 114, ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като ал.2 гласи, че ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. В разглеждания казус предвиденият в закона петгодишен давностен срок /чл.110 от ЗЗД/, към датата на депозиране на исковата молба не е изтекъл. От заключението по изготвената ССЕ, се установи по безспорен начин, че размерът на неизплатеното на ищеца едномесечно възнаграждение се равнява на сума от 1 363, 60 лв. Предвид изложеното намира главният иск за изцяло основателен и доказан, поради което същият следва да бъде уважен.

По отношение претенциите, с правно основание чл.86 от ЗЗД, за да се произнесе, съобрази следното: Според общите правила за забава на парични задължения, ищецът има право на обезщетение за забава, в размер на законната лихва, а доколкото се установи дължимостта на главното вземане, безспорно и предвид нормата на чл.86 от ЗЗД, се дължи и мораторно обезщетение, считано от деня на забавата. Съгласно разпоредба на чл.84, ал.2 от ЗЗД, когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В настоящия случай стана ясно, че ответникът е бил надлежно поканен да заплати задължението си, като поканата е получена от него на 03.01.2012 г. Ето защо счита, че ответната страна е изпаднала в забава, считано от 04.01.2012 г., като от този момент дължи мораторно обезщетение, в размер на законната лихва върху главното задължение. Видно от изготвеното заключение по допуснатата ССЕ, размерът на обезщетението за забава върху главния дълг от 25 908, 40 лв., представляващ изплатени на ищеца 19 месечни възнаграждения, за периода от 04.01.2012 г. до 24.04.2012 г. /датата, преди която са изплатени/, възлиза на сума от 820, 16 лв., а размерът на мораторното обезщетение върху неизплатеното обезщетение, считано за периода от 04.01.2012 г. до 28.12.2014 г., се равнява на сума от 415, 76 лв. Ето защо намира и тези претенции за изцяло основателни и доказани, поради което същите следва да се уважат.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответникът следва да заплати на ищеца направените от него деловодни разноски съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 600.00 лв. Съдът намира за неоснователно възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищеца, тъй като в случая минималното завишение на възнаграждението от размера, посочен в наредбата е оправдано, предвид фактическата и правна сложност на делото и събраните доказателства /по делото са събрани множество писмени доказателства и е изслушана експертиза/.

На основание чл.78, ал.6, във вр. с чл.83, ал.1, т.1 от ГПК, във вр. с ТР №6/06.11.2013 г. по тълк.д. №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, ответникът следва да заплати в полза на ШРС държавна такса за разглеждане на исковете, в общ размер на 104, 54 лв. и разноски в производството за изготвяне на ССЕ, в размер на 70.00лв.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, с адрес: ***, да заплати на П.А.Х., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, сумата от 1 363, 60 лв. /хиляда триста шестдесет и три лева и шестдесет стотинки/, представляваща обезщетение по смисъла на разпоредбата на чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм./, равняващо се на едно, получавано от ищеца, месечно възнаграждение, както и да му заплати сумата от 415, 76 лв. /четиристотин и петнадесет лева и седемдесет и шест стотинки/, представляваща обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху това главно задължение, считано за периода от 04.01.2012 г. до датата на завеждане на исковата молба-28.12.2014 г., както и да му заплати сума, в размер на 820,16 лв. /осемстотин и двадесет лева и шестнадесет стотинки/, представляваща обезщетение за забава за периода от 04.01.2012 г. до 24.04.2012 г., в размер на законната лихва върху главно задължение, в размер на 25 908, 40 лв., който главен дълг представлява заплатени на ищеца 19 месечни възнаграждения по чл.252, ал.1 от ЗМВР /отм./, ведно с обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано от завеждане на исковата молба- 29.12.2014 г. до окончателното й изплащане, както и да му заплати сумата от 600.00 лв. /шестстотин лева/, представляваща направените по делото разноски съразмерно с уважената част от исковете.

ОСЪЖДА Министерство на вътрешните работи, с адрес: ***, да заплати по сметка на ШРС държавна такса за разглеждане на исковете, в общ размер на 104, 54 лв. /сто и четири лева и петдесет и четири стотинки/ и разноски в производството за изготвяне на ССЕ, в размер на 70.00лв. /седемдесет лева/.

Решението може да се обжалва пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от уведомяване на страните

РАЙОНЕН СЪДИЯ: