Р Е Ш Е Н И Е

 

485/27.6.2016г. , гр. Шумен

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

Шуменският районен съд, девети състав, на четиринадесети юни през две хиляди и шестнадесета година, в открито заседание, в състав: 

Районен съдия: Димитър Димитров  

като разгледа докладваното от съдията ГД № 54/2016 г., по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по искова молба от “Агенция за събиране на вземания“ АД, гр. София против И.Г.Г. ***, в която са предявени, при условията на първоначално, обективно, кумулативно съединение, установителни искове, с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за признаване, като установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца, против ответника съществува вземания, произтичащи от Договор за потребителски кредит: Vivacredit № 5067140, в общ размер 979.50 лева, от които 461.18 лв. - главница, 324.21 лв. - договорна лихва, начислена за периода от 20.01.2014 г. до 23.06.2014 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, от датата на депозиране на заявлението в съда - 04.11.2015 г. до изплащане на вземането; лихва за забава в размер на 94.11 лв. за периода от 21.01.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 04.11.2015 г.; както и такса разходи в размер на 100 лв..

Ищцовата страна основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Между „Вива кредит“ ООД, като заемодател и И.Г.Г., като заемател, бил сключен договор за паричен заем, в размер на 500 лв. С договор за цесия, на основание чл. 99 ЗЗД, „Вива кредит“ ООД прехвърля на „Агенция за събиране на вземания“ ООД вземането си по договора. Ответникът бил уведомен за извършената цесия, но не платил дължимата сума и по заявление от ищеца, по реда на чл. 410 ГПК, било образувано ЧГД № 2832/2015г, по описа на ШРС, като в полза на заявителя е издадена Заповед за изпълнение срещу ответника, който в срока на чл. 414 ГПК възразил писмено, че не дължи и това обуславя правният интерес от предявяване на иск за установяване на вземането в срока по чл. 415, ап. 1 ГПК. Ищецът иска постановяване на решение срещу ответника, с което да бъде признато за установено, че в негова полза съществува вземане, по издадената заповед за изпълнение, ведно със законна лихва върху главницата, от момента на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 04.11.2015 г, до окончателното изплащане, както и разноски по заповедното и исковото производства.

В срока и по реда на чл. 131 от ГПК, ответникът, чрез назначеният му особен представител, подава писмен отговор на исковата молба, от който може да се направи извод, че счита исковата претенция за частично основателна. Признава иска до размер на 260,97 лв., ведно със законната лихва върху нея считано от 04.11.2015 г. до окончателно плащане, но прави възражение за нищожност на договора за заем, като сключен в нарушение на добрите нрави и в противоречие на закона, предвид прекомерно високия размер на договорената лихва и годишния процент на разходите и иска да бъде отхвърлена до пълния предявен размер от 461.18 лева,.

В хода на проведеното по делото съдебно заседание ищецът, в писмено становище, поддържа исковата молба. Ответникът, чрез назначения му особен представител, поддържа възражението за нищожност поради неравноправност на клаузи в договора, сключени във вреда на потребителя и противоречащи на закона и добрите нрави.

По делото са допуснати и приети писмени доказателства, заключение на ССчЕ и е приложено ЧГД № 2832/2015г., по описа на ШРС.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, намира за установено от фактическа страна следното:

На 09.12.2013 г. между „Вива кредит“ ООД, като заемодател и И.Г.Г., като заемател бил сключен договор за паричен заем Vivacredit № 5067140, /лист 14 и 15 от делото/, по силата на който от „Вива кредит“ ООД е отпуснат на ответника паричен заем в размер на 500 лв., за срок от 28 седмици. Договорът е подписан при общи условия, които са в сила от 01.08.2013г. /лист 17 и 18 от делото/. Заемателят се задължил да възстанови получения заем, ведно с дължимата договорена /възнаградителна/ лихва в размер на 424,42 лв. или общо 924.42 лева, на 14 равни двуседмични погасителни вноски, всяка в размер на 66,03 лв., като падежите за всяка вноска са конкретно определени считано от 23.12.2013г. /първа вноска/ до 23.06.2013г. /последна вноска./ Заемодателят изпълнил задълженията си по договора, като е предоставил договорената сума /лист 16 от делото/. Заемателят върнал част от заетата сума - в общ размер 239.03 лева. На 01.09.2014 г., между заемодателят „Вива кредит“ ООД и ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ООД, на основание чл. 99 ЗЗД, било подписано Приложение № 1 /лист 11, 12 и 13 от делото/ към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 22.01.2013 г., /лист 7, 8, 9 и 10 от делото/, по силата на който първото дружество прехвърля на ищцовото дружество вземането по посочения договор за паричен заем Vivacredit № 5067140, съгласно което остатъкът към 01.09.2014 г., е в размер на 885.39лв.. С уведомително писмо и покана за доброволно изпълнение от 14.10.2015г. /лист 19 от делото/ заемателят е уведомен за извършената цесия, както е че задължението му към 14.10.2015г. възлиза на 979.50 лева.. Според приложеното известие за доставяне /лист 21 от делото/, уведомлението било връчено на адресата на 03.11.2015г.

От приложеното ЧГД № 2832/2015г., по описа на ШРС, се установява, че делото е образувано въз основа заявление от ищеца, по реда на чл. 410 ГПК, като в полза на заявителя е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 1469/05.11.2015г., с която е разпоредено длъжникът /ответник по настоящото дело/ да заплати на кредитора „Агенция за събиране на вземания” ООД гр. София, сумата 979.50 лева, от която 461.18 лева - непогасена главница; договорна лихва в размер 324.21 лева, за период от 20.01.2014г. до 23.06.2014г.; лихва за забава в размер на 94.11 лева, за периода от 21.01.2014г. до 04.11.2015г.; такса разходи в размер на 100 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.11.2015г. до изплащане на вземането. В срока по чл. 414 ГПК постъпило писмено възражение от длъжника, което обусловило правния интерес на ищеца от завеждане, в срока по чл. 415, ап. 1 ГПК, на настоящия установителен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК.

По делото е допусната съдебно – счетоводна експертиза, от чието заключение неоспорено от страните, се установява, че общият размер на остатъка от задължението на ответника по процесния договор за кредит е в размер 885,39лв., от която сума 461.18 лв. - главница, 324.21лв. – договорна лихва и 100лв. - разходи. Вещото лице е изчислило, че дължимата лихва за забава, за периода от 01.09.2014г. /датата на цесията/ до 04.11.2015г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, е в размер на 94.11лв. В т. 4 от заключението - „Констативно–съобразителната част“, вещото лице е посочило, че към момента на прехвърляне вземането по договора за цесия по кредита са постъпили суми в общ размер 239.03 лева, с които заемателят е погасили 38.82 лева - главница, 100.21 лева - договорна лихва и 100 лева - такса разходи по чл. 5, ал. 2, т. 3 от договора. След цесията плащания по договора не са постъпвали.

Представени са и други неотносими към предмета на правния спор писмени доказателства.

Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, съдът намира за установено от правна страна следното:

Наличието на сключен между „Вива кредит“ ООД, като заемодател и И.Г.Г., като заемател, Рамков договор за потребителски паричен заем Vivacredit № 5067140/09.12.2013 г., не се оспорва от ответната страна. Страните не оспорват и обстоятелството, че заемателят е платил по заема общо сумата 239.03 лева. Ответникът – длъжник оспорва, като нищожни - противоречащи на закона и добрите нрави, клаузите в договора за: възнаградителна лихва, обезщетение за забава и такса разходи, определяйки ги като неравноправни - сключени във вреда на потребителя.

В настоящото производство се претендира установяване съществуване на вземане на ищеца, за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като се твърди, че главното вземане е породено от неизпълнено от ответника към „Вива кредит“ ООД задължения по сключен помежду им договор за кредит, като впоследствие заемодателя е прехвърлил това свое вземане на ищеца. Правното основание на така предявените искове е чл. 422 ГПК. Исковете са предявени при спазване на особените процесуални изисквания на чл. 415 вр. чл. 414 ГПК и са процесуално допустими. Основателността на така заявената претенция зависи от това ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване сключването на договор за цесия между него и заемодателя, по силата на който му е прехвърлено конкретно (индивидуализирано по основание и размер) вземане срещу ответника, както и надлежното уведомяване на длъжника за цесията. По делото се установяват фактите, подлежащи на доказване, поради което съдът приема, че на основание чл. 99 ЗЗД прехвърленото вземане е преминало върху ищеца с всичките му обезпечения и принадлежности. Съдът приема, че договорът за цесия има действие спрямо длъжника съгласно чл. 99 ал. 4 ЗЗД, тъй като същият е уведомен за прехвърлянето чрез уведомително писмо и покана за доброволно изпълнение от 14.10.2015г. и в последствие чрез искова молба, с която е инициирано производството по чл. 422 ГПК, като към нея е приложен договорът за цесия и уведомлението, адресирано до ответника. В този смисъл е формирана и практиката на ВКС. Правните последици на цесията са, че новият кредитор замества цедента, с което настъпва частно правоприемство и вземането се придобива по производен начин. Това означава, че новият кредитор може да придобие вземането само ако цедентът го е притежавал. Когато последният не е носител на субективното право, новият кредитор, макар и добросъвестен, не може да придобие правото. На новия кредитор длъжникът може да противопостави всички възражения, които е имал спрямо цедента. Това дава възможност да бъдат разгледани възраженията на ответника за прекомерен размер на договорената лихва и годишния процент на разходите, водещ до нищожност на договора в тази част, като договорени между страните в противоречие на закона и в нарушение на добрите нрави.

Противоречието със закона, като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна и нещо повече - императивна правна норма. От своя страна не всяко противоречие със закона е основание за нищожност, а само в случаите, в които предметът на сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона. Противоречие със закона е налице и когато има противоречие с правен принцип, който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в много отделни правни норми и е част от действащата правна система. Към момента на сключване на процесния договор е действал ЗПК /обн. ДВ, бр. 18/5.03.2010 г., в сила от 12.5.2010г./, който урежда особени изисквания за предоставяне на потребителски кредит, както и Закон за защита на потребителите /обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г., в сила от 10.06.2010г./, който урежда защита на особена категория длъжници. Процесния договор попада в обхвата на регулация на тези два закона, поради което и всички техни предписания го обвързват. Относно изискванията към съдържанието на договор за потребителски кредит намират приложение разпоредбите на чл. 13 и чл. 24 ЗПК

Разпоредбата на чл. 13 ЗПК поставя конкретни изисквания към съдържанието на договора за потребителски заем, които са задължителни, а при липсата им съобразно чл. 14 ЗПК договора се явява недействителен. В конкретния случай, Рамков договор за потребителски паричен заем Vivacredit № 5067140/09.12.2013 г., между „Вива кредит“ ООД и И.Г.Г., има необходимото съдържание съобразно сочената разпоредба. Особеният представител на ответника сочи конкретно нарушена правна норма – чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи – лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По процесния кредит ГПР е в размер на 924,29 %, като годишния лихвен процент е 155.91 %. Принципно няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. С ПМС № 72/08.04.1994г. е определен само размерът на законната лихва, като със заключителната разпоредба § 1 е отменено ПМС № 1238/25.06.1951г. - за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. С § 6 на ЗИД на ЗПК, ДВ бр. 35/2014г., ЗПК бе изменен, като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, се въведе ограничението, но доколкото разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е в сила от 23.07.2014г. и е приета след датата на сключване на процесния договора, то към датата на сключване на договора страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал. 1 ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави.

Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към разпоредбите на чл. 143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесният случай ищецът не е ангажирала никакви доказателства в тази посока, поради което съдът е ограничен в преценката си от представените такива. Съгласно чл. 2 от процесния Рамков договор за предоставяне на паричен заем същият е сключен по предложение направено от заемателя, каквото не е приложено, а в чл. 1 заемателят е удостоверил, че е запознат предварително с всички условия по договора, от което не може да се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието им. От приложения договор се установява, че са заложени: фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/, в размер на 155,91% - чл. 5 и годишен процент на разходите /ГПР/, в размер на 965.29% - чл. 9, което е довело до оскъпяване на кредита. От една страна съдът счита, че цитираните клаузи не са индивидуално уговорени - изготвени са предварително, представянето им на заемателя от страна на заемодателя е формално, който като потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. От друга страна съдът намира, че въпросните клаузи са сключени в условията на неравнопоснавеност водещи до нищожност поради противоречие с добрите нрави. Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Понятието „добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие. В установената по време на възникване на процесните отношения съдебна практика за противоречаща на добрите нрави, нарушаваща принципа за справедливост, понеже се създава възможност за неоснователно обогатяване, се счита клауза за лихва, многократно превишаваща размера на законната лихва за просрочени задължения, която се определя от Държавата, като се застъпва виждането, че уговорка за лихва надвишаваща трикратния размер на законната лихва е противна на добрите нрави. В процесния договор уговорените размери на фиксиран годишен лихвен процент по заема /ГЛП/ и годишен процент на разходите /ГПР/ многократно и значително надвишават трикратния размер на законната лихва, поради което настоящият състав на ШРС ги намира за нищожни на основание противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1 предл. 3 ЗЗД/.

Доколкото се касае за договор за потребителски заем, при констатиране на неравноправни клаузи, водещи до недействителност, съдът е длъжен да не ги прилага, но не е овластен да изменя съдържанието им - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО, поради което се дължи чистата стойност на кредита – по арг. от чл. 23 ЗПК, като правилото на чл. 19, ал. 6 ЗПК, съгласно което надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита, е неприложимо понеже нормата е материална и няма обратно действие, поради което и съдът не следва да съобразява максималния законово определен размер на лихвата и ГПР при извършените от ответника плащания. Нищожността на клаузите относно лихвите не влече нищожност на целия договор, на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Следователно ответникът дължи неплатената главница по кредита, която при платени суми, в общ размер 239.03 лева, е с оставащ размер 260,97 лв., като исковете следва да бъдат уважени до така установения размер на вземането и да се отхвърлят частично в останалия част до пълния предявен размер от 461.18 лева,.

При този изход на спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски, съразмерно с уважената част от иска, съобразно приет по делото списък на разноските на ищеца по чл. 80 ГПК, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

Водим от горното, съдът 

Р Е Ш И:

 

Признава за установено, по отношение на “Агенция за събиране на вземания” ООД, гр. София, с ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Д-р Петър Дертлиев”, № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, че И.Г.Г., с ЕГН: *********** и адрес: ***, дължи на търговското дружество сумата 260,97 /двеста и шестдесет лева и 97 ст./ лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 04.11.2015г. до окончателното плащане, което вземане произтича от Рамков договор за потребителски паричен заем Vivacredit № 5067140/09.12.2013 г., сключен между „Вива кредит“ ООД и И.Г.Г., като отхвърля предявените установителни искове до пълния им предявен размер от 979.50 лева, от които 461.18 лв. - главница, 324.21 лв. - договорна лихва, начислена за периода от 20.01.2014 г. до 23.06.2014 г., ведно със законната лихва за забава върху главницата, от датата на депозиране на заявлението в съда - 04.11.2015 г. до изплащане на вземането; лихва за забава в размер на 94.11 лв. за периода от 21.01.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 04.11.2015 г.; както и такса разходи в размер на 100 лв., като неоснователни.

Осъжда И.Г.Г., с ЕГН: *********** и адрес: ***, да плати на “Агенция за събиране на вземания” ООД, гр. София, с ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Д-р Петър Дертлиев”, № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата от 247.78 /двеста четиридесет и седем лева и 78 ст./, направени по настоящото дело и 6.66 /шест лева 66 ст./ по заповедното производство, деловодни разноски, съразмерно уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

Препис от настоящето решение да се връчи на страните заедно със съобщението за постановяването му, на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред ШОС в 2-седмичен срок от съобщаването му на страните.

 

Районен съдия: