Р Е
Ш Е Н
И Е
582/10.8.2016г.
Шуменският районен съд в публичното заседание на
седми юли , през две хиляди и
шестнадесета година, в състав :
Съдия : Зара Иванова
при секретаря А.П. , като разгледа докладваното от районния съдия З.Иванова гр.д. №560
по описа за 2016 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявен е иск с правно основание
чл.422 ал.1 във вр. с 124 от ГПК .
Депозирана е искова молба
от „Макроадванс“ АД , ЕИК:*** , седалище и адрес на управление : гр.София , ул.***
, представлявано от В.С. срещу А.С.А. ,
ЕГН: ********** , адрес *** , в която ищецът излага, че на 20.11.2015 г. подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, по което било
образувано ЧГД № 3009/2015 г. по описа на ШРС и била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК срещу ответника за дължими на ищеца суми. Твърди, че
16.06.2014 г. сключил договор за
продажба и прехвърляне на вземания между „УниКредит Булбанк“ АД, по силата на
който банката прехвърлила напълно вземанията си /ведно с дължимите лихви,
неустойки, привилегии и обезпечения/
спрямо всички длъжници по договор № 465
за кредит-овърдрафт от 14.03.2007 г. Съгласно договор за цесия ищецът встъпил правата на продавача като кредитор по тях от
датата на прехвърлянето. На основание чл.99 ал. 3 от ЗЗД но 12.07.2014 г.
длъжникът бил надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията с
уведомление за извършено прехвърляне на вземания с изх. № ВV001119 от 07.07.2014 г. На 12.11.2015 г.
ответникът бил уведомен и за настъпилата предсрочна изискуемост на задължението
му с уведомление с изх. № 12516 от 09.11.2015 г. Ответникът е депозирал
възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което ищецът депозира
настоящата искова молба с която желае да бъде признато за установено, че ответникът
му дължи сума в размер на 300 лв.,
представляваща главница по договор № 465 за кредит-овърдрафт от 14.93.2007 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 20.11.2015 г. до окончателно погасяване на
задължението, сумата 315.06 лв., представляваща договорна и наказателна лихва
за периода от 14.02.2012 г. до 16.06.2014 г., сумата 43.56 лв. законна лихва
върху просрочената главница за периода от 16.06.2014 г. до 19.11.2015 г.; 25.00
лв. държавна такса, 300.00 лв. юрисконсултско възнаграждение. Ищецът претендира
заплащане на разноски в настоящото
производство.
В срока по чл.131 от ГПК
ответникът депозира отговор, в който
заявява, че исковата претенция е неоснователна и недоказана. Оспорва
твърдението, че извършената цесия е породила действия, тъй като същата не била
влязла в сила и заявява, че не му било
съобщено редовно за настъпила предсрочна изискуемост на задължението му.
Оспорва твърденията, че кредиторът реално е предоставил заемната сума, поради
което и ищеца неправомерно претендира дължимост на процесиите вземания. Самият
факт на сключване на договор за револвиращ кредит не означавало, че
кредитополучателят е получил или ползвал претендираните суми. Липсвали
твърдения в исковата молба за усвояването на процесната сума в размер на 300
лева. Липсвали както твърдения, така и доказателства, че действително са
настъпили обективните предпоставки за настъпване на предсрочна изискуемост на
процесното вземане предвидени в т. 9.2 от Договора за кредит, поради което
счита, че Банката неправомерно и в нарушение на клаузите на Договора е обявила
кредита за предсрочно изискуем на 14.02.2012 г. Ответникът заявява, че искът
следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан както по основание,
така и по размер. Желае присъждане на
съдебно деловодни разноски.
От
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
съдът приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
Въз основа на депозирано от
„Макроадванс“ АД , заявление по чл.410
от ГПК е образувано ч.гр.д. № 3009/2015
г. по описа на ШРС , по което е издадена Заповед №1550/20.11.2015г. , с която е разпоредено на длъжника А.С.А. , като кредитополучател да заплати на ищеца в настоящото
производство , сумата 300 лева – главница по Договор за
кредит –овърдрафт №465/14.03.2007г. , както и законна лихва върху главницата ,
считано от 20.11.2015г. , до окончателно и изплащане , сумата 315 ,06 лева – договорна и наказателна лихва ,
начислена за периода от 14.02.2012г. до 16.06.2014г. , сумата 43,59 лева –
законна лихва върху просрочена главница за периода от 16.06.2014г. до
19.01.2015г. , както и 325 лева – деловодни разноски . В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е подал
възражение срещу издадената заповед , поради и което ищецът предявява настоящия
иск .
От доказателствата по
делото се изяснява , че по силата на Договор
за кредит –овърдрафт №465/14.03.2007г. ,
от „Уникредит Булбанк“ АД, гр.
София на ответника е предоставен кредит
в размер на 300 лева . На 16.06.2014г. .между
банката и ищеца е сключен договор за цесия , по силата на който на цесионера са прехвърлени вземания на
банката по сключени договори за кредит , включително и на ответника .
Първото възражение на
ответника , е че сумата по предоставения заем- овърдрафт не е усвоена от него ,
поради и което не дължи връщането и . Това възражение се явява неоснователно ,
т.к. съдът възприема за достоверно заключението по назначената ССЕ , според
която , усвоената сума по кредита е
приблизително до максимално отпуснатият лимит от 300 лева . Следващото
възражение на ответника е , че извършената цесия не му е съобщена , поради и
което не е породила действие спрямо него .
Няма твърдения и не са представени доказателства цедентът да е уведомил длъжника за извършеното
прехвърляне на вземането си , но е предоставил пълномощно на цесионера , в
което изрично и недвусмислено му е делегирал правото да извърши уведомяването
по чл.99 ал.3 от ЗЗД Целта на
уведомлението за извършената цесия е защита на длъжника от „лошо” , ненадлежно
плащане . Според съда не съществува пречка цедентът да делегира цесионера да извърши съобщаването
за цесията с изрично пълномощно , каквото е налице. Пълномощното има изрична
клауза в посочения смисъл , но в него не е отразена дата . Уведомлението до длъжника , извършено от цесионера ,
действащ като пълномощник на цедента , видно от представеното Известие за доставяне (обратна разписка )е извършено на 12.07.2014г. с Уведомление
изх. № ВV001119 от 07.07.2014 г. Впоследствие отново е изпратено Уведомление с
изх. № 12516 от 09.11.2015 г. , получено
от ответника на 12.11.2015г. и съдържащо
съобщение за извършената цесия . Тези действия , съпоставими с факта , че
пълномощното не съдържа дата , осеутява възможността съдът да извърши преценка на релевантното
обстоятелство , а именно дали цесионерът
към датите на получаване на визираните
писма от ответника е бил надлежно
упълномощен да извършва подобни действия . Поради горното съдът намира ,
че цитираното по –горе известие
изпратено до длъжника не е породило
последиците по чл.99 ал.4 от ЗЗД .
Независимо от посоченото следва да се
приеме , че до датата на приключване на съдебното дирене , уведомяване е извършено и това съобразно
трайната съдебна практика на ВКС е осъществено чрез подаване на настоящата
искова молба . Както беше посочено по-горе пълномощното за това действие не е
датирано , но след като е приложено към исковата молба , то е създадено преди
тази дата и към момента на подаване на иска , цесионерът разполага с
правомощието да извърши уведомяване .
При това положение , съдът след като на основание 235 , ал.3 от ГПК е
длъжен да вземе предвид и фактите
настъпили след предявяване на иска , следва и да приеме , че цесията е породила
действие спрямо длъжника .
Следващото възражение на
длъжника е , че не са настъпили обективните , предвидени в договора за кредит
предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита , алтернативно ,
че не са се осъществили субективните такива – банката не е упражнила правото да
трансформира кредита в предсрочно изискуем . От заключението по назначената и приета като
компетентна ССЕ , съдът приема за доказано , че са настъпили обективните
причини за обявяване на вземането на банката за предсрочно изискуемо , съобразно
клаузите на чл.9.2 от Договора за кредит .
След 01.08.2008г. , по сметката на длъжника не са постъпвали суми
предназначени за погасяване на задълженията по кредита , което според
визираната договорна клауза представлява основание за обявяване на предсрочна
изискуемост . От друга страна формулировката на посочения чл.9.2 , а именно ,
че при наличие на предвидените предпоставки , по преценка на банката , кредитът
става незабавно и предсрочно изискуемо , означава че това не става
автоматично с факта на неплащане на съответни вноски, а е
необходимо банката да упражни правомощието си да го направи предсрочно изискуем
. Наличието на обективната предпоставка
е необходимо, но не и достатъчно условие за
трансформиране на кредита в предсрочно изискуем и е нужно нарочно волеизявление
на кредитора, с което той да сведе до знанието на длъжника настъпването на това
обстоятелство като субективно право, установено в полза на кредитора. В случая, според ССЕ , банката в своя
информационен регистър е обявила кредита за предсрочно изискуем на 14.12.2012г.
, но както на ВЛ , така и по делото не са представени доказателства , това
обстоятелство да е съобщено на длъжника
. Действително , в текста на
коментираното Уведомление № 12516
от 09.11.2015 г. , изходящо от цесионера е посочено , че кредитът е предсрочно
изискуем , но цесионерът не разполага с
право да съобщи на длъжника обявената от първоначалния кредитор предсрочна
изискуемост , т.к. липсва пълномощие в този смисъл . В практиката съществуват
противоречиви становища , относно възможността цесионерът да обяви предсрочна
изискуемост на „свое основание „ . Ако се възприеме становището , че разпоредбата
на чл чл. 99, ал. 2 от ЗЗД , предвиждаща , че при
цесия прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите,
обезпеченията и другите му принадлежности , е основание да се счита , че цесионерът , при условие , че към момента на прехвърляне
на вземането са съществували обективните предпоставки (в случая забавено плащане ) придобива и правото да обявява
задължението за предсрочно изискуемо , следва да се приеме , че новият кредитор
е длъжен да осъществи тези действия по същия ред – да обяви
задължението за предсрочно изискуемо и да съобщи този правопроменящ факт на
длъжника . Стриктното тълкуване обаче на
текста в Уведомление с изх. № 12516 от 09.11.2015 г. , а именно „
съобщаваме ви , че вземането ви е станало изцяло и предсрочно изискуемо „ ,
както и фактът , че дължимите суми са посочени именно в размера , определен от банката при обявяването на
предсрочната изискуемост , обосновава извод , че цесионерът цели съобщаване на
предсрочната изискуемост обявена от банката
, за което както беше посочено не притежава право . В обобщение , съдът счита , че към
датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК цедентът
не е съобщил на длъжника за
обявената предсрочна изискуемост – лично или чрез цесионера , последният също ако е обявил предрочна изискуемост ,
не я е обявил надлежно на длъжника ,
което означава , че за ищеца не е възникнало правото да иска принудително
изпълнение на непогасеното вземане .
Последно следва да се
изясни въпросът , дали съдът в тази хипотеза е длъжен да присъди вноските по
кредита , които са с настъпил падеж , към датата на подаване на заявлението по
чл.410 от ГПК , доколкото е налице съдебна практика в подобен смисъл (Решение №139/05.11.2014г. по т.д.№57/2012г. на ВКС , I г.о.) .
В заявлението по чл.410 от ГПК ,
главницата и лихвата са посочени като глобални суми , изчислени към датата на обявяване на
предсрочната изискуемост от банката . По същия начин са заявени и в исковата
молба , което води до неотносимост на посоченото съдебно
решение . (Решение
№123/09.11.2015г. по т.д.№2561/2014г. на ВКС , II т.о.) .
По изложените по –горе
съображения съдът намира , че предявеният иск се явява изцяло неоснователен ,
което налага отхвърлянето му .
На основание чл.78 ал.3 от
ГПК ищецът дължи на ответника деловодни разноски в пълнен размер , а именно 800 лева , от които 400 лева – адвокатско
възнаграждение за възражение по чл.414 от ГПК и 400 лева – адвокатско
възнаграждение за настоящото производство .
Водим от горното , съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от „Макроадванс“
АД , ЕИК:*** , седалище и адрес на управление : гр.София , ул.*** ,
представлявано от В.С. , иск по чл.422
от ГПК , за признаване за установено , че А.С.А. , ЕГН: ********** , адрес *** му
дължи : сумата 300 (триста )лева – главница по Договор за кредит
–овърдрафт №465/14.03.2007г. , както и законна лихва върху главницата , считано
от 20.11.2015г. , до окончателно и изплащане
, сумата 315 ,06 (триста
и петнадесет лева и шест ст.)
лева – договорна и наказателна лихва , начислена за периода от 14.02.2012г. до
16.06.2014г. , сумата 43,59 (четиридесет
и три лева и петдесет и девет ст. ) лева – законна лихва върху просрочена главница за периода
от 16.06.2014г. до 19.01.2015г. , както и 325 (триста двадесет и пет) лева – деловодни разноски , за
които по реда на чл.410 от ГПК има
издадена Заповед Заповед №1550/20.11.2015г.
, по ч.гр.д. № 3009/2015 г. по описа на ШРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН .
ОСЪЖДА „Макроадванс“
АД , ЕИК:*** да заплати на А.С.А. , ЕГН:
********** , сумата 800 (осемстотин
) лева – деловодни
разноски .
Решението може да се
обжалва в двуседмичен срок от съобщаването му на страните , пред ШОС .
СЪДИЯ :