Мотиви към присъда по НОХД № 60 по описа за 2016г. на ШРС

Подсъдимата Т.К.Т. е предадена на съд по обвинение по чл.207, ал.1 от НК, за това, че на 13.05.2015г. в гр.Шумен намерила чужди движими вещи- сумата от 160,00 лева, собственост на З.М.Р. *** и в продължение на една седмица не съобщила за тях на собственика, на властта или на този, който я е загубил.

Пострадалото лице не предявява граждански иск за причинени имуществени или неимуществени вреди.

Преди даване ход на съдебното следствие подсъдимата прави искане да се проведе предварително изслушване и на основание чл.371, т.2 от НПК признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласява да не се събират повече доказателства за тези факти. Съдът прецени, че самопризнанията на подсъдимата по чл.371, т.2 от НПК се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства, поради което с протоколно определение обяви, че при постановяването на присъдата ще ползва самопризнанията, без да събира повече доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Предвид това в хода на съдебното следствие, на основание чл.373, ал.2 от НПК не е извършван разпит на подсъдимата за деянието, описано в обвинителния акт.

В съдебно заседание прокурорът поддържа повдигнатото обвинение и предлага на съда да определи наказание ”глоба” в размер около средния, предвиден в закона.

В хода на съдебното следствие подсъдимата заявява, че разбира в какво е обвинена и се признава за виновна, че е наясно с последиците от проведеното съкратено съдебно следствие и е съгласна с тях.

След преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Сутринта на 13.05.2015г. св.З.М.Р. посетила сектор „Арести“ при ОС „ИН“, намиращ се на ул.“Дунав“ №2 в гр.Шумен. Докато чакала за провеждане на свиждане с близък, същата седнала на пейка, намираща се в двора на място, обособено като чакалня за посетители и започнала да пренарежда вещи в дамската си чанта, в която носела и две портмонета. При тръгването си свидетелката не забелязала, че едното портмоне, съдържащо сумата от 170,00 лева, е останало на пейката и напуснала посоченото място. Малко по-късно подс.Т. посетила сектор „Арести“ и била насочена към определеното за посетители място в двора. Същата забелязала забравения на пейката от св.Р. портфейл и го взела, след което напуснала района, без да изчака провеждането на поисканото от нея свиждане. Междувременно пострадалата установила, че е забравила портмонето си и съобщила за това в РУ на МВР-Шумен. Били предприети издирвателни мероприятия, при които било установено, че портфейлът е взет от подсъдимата. В проведен с нея телефонен разговор същата заявила, че ще предаде портмонето с намиращите се в него вещи в съответния участък в гр.Дългопол, където живеела. На същата дата Т. продиктувала и подписала обяснение, записано от съответен полицейски служител, в което признала, че е взела портфейла, но заявила, че в него е имало само сумата от 10 лева. Подсъдимата предала доброволно портмонето и съдържащите се в него вещи, но без сумата от 160,00 лева, които взела и по-късно използвала за свои нужди, без да съобщи за тях на полицейския служител. На 19.05.2015г. Т. дала ново обяснение по случая, в което заявила, че иска да промени първоначално даденото такова и признала, че е отнела процесната сума.

Изложената фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на самопризнанията на подсъдимата в хода на съкратеното съдебно следствие на основание чл.371, т.2 от НПК, която признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласява да не се събират повече доказателства за тези факти. Съдът намира, че самопризнанията се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства по надлежния процесуален ред, които са приобщени по реда на чл.283 от НПК- от показанията на свидетелите З.М.Р. и А.Р.А., както и от приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства.

Предвид така установената фактическа обстановка съдът намира, че с деянието си подсъдимата не е извършила престъплението, в което е обвинена, тъй като липсва елемент от състава на престъплението по чл.207, ал.1 от НК. За осъществяването на състава на това престъпление е необходимо наказателно отговорно лице да намери чужди движими вещи и в продължение на една седмица да не съобщи за тях на собственика, на властта или на този, който ги е загубил. В случая подсъдимата е намерила процесния портфейл на 13.05.2015г. В обяснения, дадени от нея обаче на 19.05.2015г. същата е съобщила пред полицейски служител от РУ-гр.Шумен за намирането на процесната сума. Служителите на РУ-гр.Шумен несъмнено имат качеството „орган на властта”. Легалната дефиниция на това понятие се съдържа в разпоредбата на чл.93, т.2 от НК, според която това са органите на държавна власт, органите на държавно управление, органите на съдебната власт, както и служителите при тях, които са натоварени с упражняването на властнически функции. Като служител на РУ-гр.Шумен -част от структурата на МВР и следователно елемент от изпълнителната власт, лицето Г.В., снело обясненията от посочената дата, несъмнено е имало това качество. Налице е и еднозначна съдебна практика в тази насока /Решение №6/2010г. на III н.о., ВКС, Решение №134/2012г. на III н.о., ВКС и мн.др./. При така установеното е видно, че в действителност, давайки посоченото обяснение, подсъдимата е съобщила на властта за намирането на процесната сума и то преди изтичането на едноседмичния срок по чл.207, ал.1 от НК, а именно- на шестия ден след намирането на портмонето. При това положение деянието на подсъдимата се явява несъставомерно по чл.207, ал.1 от НК, тъй като към момента на съобщаването за намерените чужди вещи не е бил изтекъл срокът, изискван от цитираната разпоредба. Правно ирелевантно е обстоятелството, че същата е съобщила за намирането на сумата, съзнавайки, че деянието е разкрито, тъй като при липсата на елемент от състава на престъплението, в което е обвинена, същата не би могло да бъде призната за виновна в извършването му. Следва да се отбележи, че престъплението по чл.207, ал.1 от НК е формално престъпление, което се осъществява единствено чрез бездействието на субекта, поради което при него опитът е невъзможен /Ал.С.- „Наказателно право-особена част. Престъпления против собствеността“/. Престъплението също така се изразява в несъобщаване за намирането на чужди вещи, а не в разпореждането с такива.

Действително, според разпоредбата на чл.304 от НПК съдът признава подсъдимия за невинен, когато деянието не съставлява престъпление. Константната съдебна практика от своя страна посочва, че за да се постанови оправдателна присъда, е необходимо инкриминираното поведение изобщо да не осъществява състав на престъпление, а не само на престъплението по обвинителния акт, т.е. изисква се подсъдимият не само да не е извършил престъпление според квалификацията в обвинителния акт, а и според фактите на обвинението /в този смисъл изрично са Решение № 195 от 19.05.1997 г. на ВКС по н. д. № 656/1996 г., I н. о., Решение № 433 от 19.10.2001 г. на ВКС по н. д. № 373/2001 г., I н. о., и др./. В случая съдът намира, че подсъдимата е извършила не престъпление по чл.207, ал.1 от НК, а кражба. Задължителната съдебната практика приема, че предмет на престъплението по чл.207, ал.1 от НК може да бъде само загубената вещ, тъй като когато владелецът е загубил вещта, той се е лишил от владението върху нея. Забравените вещи в превозно транспортно средство, в чакалня или други обществени заведения обаче не следва да се считат за загубени вещи. В тези случаи лицето, което е забравило вещта, не е прекъснало владението си, тъй като не е лишено от възможността да упражни фактическа власт върху нея. Отнемането на такава вещ с намерение да бъде присвоена е кражба /Постановление № 6 от 26.IV.1971 г. по н. д. № 3/71 г., Пленум на ВС, (изм. с Постановление № 7 от 6.VII.1987 г.)/. Практиката на съдилищата е в съответствие със задължителните указания, дадени в посоченото постановление, като трайно приема, че в тези случаи лицето, което е забравило съответните притежавани от него предмети, не е прекъснало своята фактическа власт върху тях, тъй като то не е лишено от възможността на я упражни отново и по всяко време /Решение №16/2014г. на ВКС, III н.о. и др./. В случая пострадалата не е изгубила процесното портмоне, а го е забравила в чакалнята на сектор „Арести“. При откриването на това обстоятелство същата незабавно е съобразила къде е забравила вещта и е изпратила св.А. да я вземе. Видно е, че настоящият случай напълно съответства на хипотезата, визирана в Постановление №6/71г. на ПВС. Св.Р. не е изгубила процесната вещ, като местонахождението й е било известно и фактическата й власт върху нея не е била прекъсната. Подсъдимата от своя страна е отнела владението на вещта, с което е осъществила състава на престъпление по чл.194 от НК. Съдът обаче не би могъл да признае подсъдимата за виновна в извършването на действително осъщественото от нея престъпление, тъй като същото е по-тежко наказуемо от престъплението, за което й е повдигнато обвинение. При формирането на по-голямата част от относимата към разпоредбата на чл.304 от НПК практика е била в сила нормата на чл.285, ал.1, т.1 от НПК /отм./, оправомощаваща съда да прекрати съдебното производство и да изпрати делото на прокурора за допълнително разследване, когато на съдебното следствие се установят основания за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление при изменение на обстоятелствената част на обвинението. Понастоящем обаче съдът няма такава процесуална възможност, тъй като сега действащият НПК не съдържа норма с аналогично съдържание. Осъждане за по-тежко наказуемо престъпление би било допустимо единствено при изменение на обвинението по реда на чл.287, ал.1 от НПК. Такова в случая не е направено, а и за изчерпателност следва да се отбележи, че би било недопустимо, тъй като основанията за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление не са установени в хода на съдебното следствие, а са били известни на прокурора. Както посочва САС в Решение №198/2015г.по ВНОХД№293/15г., съдебната практика е категорична и последователна в изясняването на това, че "Правото на прокурора да повдигне ново обвинение не корелира със задължение на съда да го приеме и производството да продължи по него. Съдът като ръководещ и решаващ в съдебната фаза орган трябва да прецени не дали искането е основателно поради съдържанието му, а дали е допустимо поради това, че основанията за изменение на обвинението са установени в хода на съдебното следствие. / Решение № 223 от 16.06.2014 г. по н. д. № 550/2014 г., н. К., II Н. О. на ВКС, Решение № 576 от 09.01.2013 г. по н. д. № 2108/2012 г., н. к., III н. о. на ВКС/“. Отпадането на възможността по чл.285, ал.1, т.1 от НПК /отм./ е свързано с недопустимостта съдът да дерогира суверенните конституционни правомощия на прокуратурата да разрешава въпросите дали да започне наказателно преследване, срещу кого и за какво престъпление. Поради това понастоящем, при липса на съответно изменение на обвинението, съдът има само процесуалната възможност да приложи закон за еднакво или по-леко наказуемо престъпление, в съответствие с постоянната практика на ВКС /Решение №3/2001г. на II н.о.; Решение№526/2003г. на I н.о.; Решение № 452/2001г. на I н.о; Решение №195/1997г. на І н.о. и мн.др./. В случая обаче, както беше посочено по-горе, действително извършеното престъпление е по-тежко наказуемо от това, за което е повдигнато обвинение. В тези хипотези насока дава Решение №587/06г. на ВКС, І н.о., според което когато правната квалификация е неправилно смекчена, тя трябва все пак да бъде запазена, тъй като търсенето на някаква вместо действителната по-тежка отговорност е наистина плод на противоречие, но то при всички случаи заслужава да бъде предпочетено пред алтернативата при извършено престъпление да не бъде носена никаква отговорност- становище, споделяно и последователно прилагано и от настоящия състав. Такава възможност обаче би била налице единствено в случаите, когато деянието освен състава на действително извършеното по-тежко престъпление осъществява и състава на по-леко наказуемото престъпление, за което е повдигнато обвинение /напр. в посоченото решение- обвинение за помагачество вместо действително осъществено съизвършителство/. В настоящия случай деянието на подсъдимата не осъществява състава на престъплението,в което е обвинена и поради това не би могло да бъде призната за виновна съобразно възприетата в обвинителния акт правна квалификация. По същата причина Т. не би могло да бъде осъдена и за престъпление по чл.207, ал.2 от НК, тъй като процесната вещ не е попаднала у нея случайно или по погрешка. Преминаването на фактическата власт е случайно, когато това не е станало по волята на човека /напр. присъединяване на животно от едно стадо към друго/, а по погрешка- когато това е станало поради някаква неправилна представа /“Помагало по наказателно материално право за кандидати за младши съдии и младши прокурори“/. Видно е, че с деянието си подсъдимата не е осъществила състава и на тази правна норма, тъй като умишлено е отнела процесната парична сума. Следва да се отбележи, че е поначало недопустимо осъждането й за престъпление по чл.207, ал.2 от НК и защото би се стигнало до ситуация, в която на подсъдимата е повдигнато обвинение за едно престъпление, извършила е в действителност друго, а е призната за виновна в извършването на трето, чийто състав на практика не е осъществила- твърде спорна откъм допустимост процесуална конструкция, а според принципа за най-благоприятно третиране на обвиняемия всяко съмнение следва да се тълкува в полза на застрашеното от наказателна репресия лице. В цитираното по-горе Решение №587/06г. на ВКС също се възприема възможността за запазване на по-леката правна квалификация, но не и за преминаване към трета такава.

По изложените съображения, макар и подсъдимата да е извършила престъпление от общ характер, съдът призна същата за невиновна както по повдигнатото обвинение, така и изобщо, тъй като не е осъществила състава на престъплението, в което е обвинена, а осъждането й за действително извършеното такова е недопустимо поради липса на съответно обвинение. Макар и съдебното производство да е проведено по реда на чл.371, т.2 от НПК, това не задължава съда да се произнесе с осъдителна присъда, тъй като подсъдимият при разглеждането на делото по този ред признава фактите на обвинението, но не и тяхната правна оценка, която е в правомощията на съда. В тази насока е и практиката на ВКС /изрично- Решение № 449 от 22.10.2009 г. на ВКС по н. д. № 443/2009 г., I н. о./.

Водим от горното съдът постанови присъдата си.

Районен съдия: