Р Е Ш Е Н И Е

462/21.6.2016г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, единадесети състав

На първи юни през две хиляди и шестнадесета година

В публично заседание в следния състав:

Председател: Ростислава Георгиева

Секретар: Ил.Д.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от районния съдия

ГД №2603 по описа на ШРС за 2015 год.,

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от Л.Д.К., с ЕГН********** и И.И.К., с ЕГН**********, и двамата с постоянен и настоящ адрес:***, съдебен адрес:***-13, офис 11, чрез адв.С.И. от ШАК срещу „***“ АД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ул.”***” №260, представлявано от *****.

Първоначално съдът е бил сезиран с три обективно и субективно съединени иска, от които един с правна квалификация чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП, във вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП и два с чл.55, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД. В последното съдебно заседание по делото производството по делото по предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП, във вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП е прекратено и определението е влязло в сила на 09.06.2016 год.

Ищците твърдят, че на 08.09.2008 год. в гр.Шумен сключили с ответното дружество - „***“ АД /с предишно наименование „***“ АД/ Договор за потребителски кредит №HL42673, по силата на който им бил предоставен потребителски кредит за текущи нужди в размер на равностойността в швейцарски франкове на 40 000 лева, по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на „***“ АД в деня на усвояване на кредита, със срок на погасяване 204 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Кредитът бил обезпечен с учредена договорна ипотека върху недвижим имот в гр.Нови пазар, собственост на ипотекарния длъжник Е. И.Д.. Твърдят, че съгласно погасителния план, съставляващ неразделна част от контракта, в периода м.октомври 2008 год. – м.септември 2025 год. следвало да заплащат заема чрез анюитетни месечни вноски в размер на по 269.34 CHF, но последвали едностранни увеличения на действащия по договора лихвен процент и към м.ноември 2012 год. месечната анюитетна вноска достигнала 315.41 франка. На 28.06.2011 год. подписали допълнително споразумение, с което договорили шест месечен период на облекчено погасяване на дълга, считано от м.юли 2011 год., през който период трябвало да им бъде начислявана фиксирана годишна лихва в размер на 7.5%. През този период от време анюитетните вноски били фиксирани в размер на 210 швейцарски франка. Твърдят, че съгласно чл.6 от допълнителното споразумение след изтичане на гратисния период върху общия размер на дълга, след натрупване на лихвата следвало да се начисли годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата БЛП на кредитора за жилищни кредити в съответната валута, плюс договорна надбавка в размер на 0.3 пункта, като до окончателното погасяване на дълга и всички други разноски, свързани с него, били задължени да внасят равни месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план, съставляващ неразделна част от допълнителното споразумение. Посочват, че разпоредбите на чл.3, ал.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.12 и чл.23 от договора за потребителски кредит касаят размера на годишната лихва, измененията на същата и условията за това, както и риска от промените и повишаване при размерите на погасителните вноски при промяна на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит. Считат, че поради възможността за едностранно изменение на договора посочените по-горе клаузи са неравноправни и нищожни. В същото време излагат, че доколкото считат, че са заплатили погасителните месечни вноски в завишен размер от първоначално договорения и доколкото това е следствие от действието на нищожни клаузи /чл.3, ал.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3 от договора/, то платеното на основание нищожните клаузи се явява платено без основание и на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД претендират връщане на сумата от 1457.99 швейцарски франка, за която посочват, че е била заплатена над първоначално договорената месечна анюитетна вноска, за периода от 12.10.2010 год. до датата на предявяване на иска. В същото време считат, че следва да им бъде върната и сумата от 1132.44 лева, представляваща част от платена без основание сума, поради нищожност на клаузата на чл.23 от Договора, за периода от 12.10.2010 год. – до 12.12.2011 год., надплатена поради превалутиране на сумите от швейцарски франкове в лева, при отпускане и усвояване на кредита в лева и погасяване в швейцарски франкове. С настоящата искова молба, след частичното прекратяване на производството, молят съда да постанови решение, с което да осъди ответното дружество да заплати на ищците получените без основание суми, а именно сумата от 1457.99 швейцарски франка, представляваща заплатена за периода от 12.10.2010 год. до датата на предявяване на иска сума над първоначално договорената месечна анюитетна вноска, както и сумата от 1132.44 лева – представляваща част от надплатена през периода 12.10.2010 год. – 12.12.2011 год. сума, получена при превалутирането на сумите от швейцарски франкове в лева, при отпускане и усвояване на кредита в лева и погасяване в швейцарски франкове, ведно със законната лихва върху дължимите главници, считано от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане на сумите, както и направените по делото разноски.

В съдебно заседание ищецът И.И.К. не се явява лично. За него се явява упълномощен представител – адв.С.И. от ШАК, който поддържа предявените искове.

В съдебно заседание ищцата Л.Д.К. се явяват лично и с упълномощен представител – адв.С.И. от ШАК, като поддържат исковата молба.

В представени по делото писмени бележки излагат конкретни съображения в подкрепа на предявените искове.

Препис от исковата молба и допълнителните молби, ведно с приложенията към тях са били редовно връчени на ответника, като в законоустановения едномесечен срок от тяхна страна е бил депозиран писмен отговор. В отговора ответникът не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание. Твърди, което не е и спорно, че сумата по уговорения ипотечен кредит е била реално отпусната от банката и преведена по сметка на ищците и е усвоен в уговорената валута. Не е спорно, че ищците са започнали да погасяват задълженията си като са заплащали месечна вноска, определена съобразно чл.3 и чл.6 от Договора. Оспорва твърденията на ищците, че договорът за жилищен кредит не е бил индивидуално договорен. Поддържа, че преди сключване на договора са били договорени условията по договора въз основа на обсъждане и преценка на конкретните нужди на ищците след напълно индивидуална преценка на възможностите им да изплащат или обезпечат връщането на поискания кредит. Твърди, че на индивидуално договаряне са били поставени клаузите на договора, свързани с размер на сумата, срок на връщане, размер на възнаградителна лихва, обезпечение за точното изпълнение на договора. Поддържа, че чл.3, ал.1 и 5, чл.6, ал.5 и чл.12 от договора не са нищожни, тъй като възможността за уговаряне на променлива лихва е предвидена в закона - чл.58, ал.1, т.2 и ал.2 от ЗКИ. Поддържа, че посочените клаузи не са неравноправни, тъй като по силата на тях се разпределя между страните риска от влошаване на икономическата обстановка. Поддържа, че е налице промяна на икономическата обстановка, която се отразила върху основните елементи, формиращи базовия лихвен процент на банката, което е довело и до увеличение на лихвения процент. Прави възражение за погасителна давност по отношение на осъдителните искови претенции, като излагат конкретни съображения в тази насока. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение на основание разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК.

В съдебно заседание за ответното дружество не се явява представител. От тяхно име е депозирана писмена молба на 01.06.2016 год., в която излагат становище по хода на делото и по съществото на спора.

ШРС, след като взе в предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

На 02.09.2008 год. в гр.Шумен между страните по делото бил сключен Договор за потребителски кредит №HL42673, по силата на който ответното дружество „***“ АД /с предишно наименование „***“ АД/ предоставило на ищците потребителски кредит за текущи нужди в размер на равностойността в швейцарски франкове на 40 000 лева, по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на „***“ АД в деня на усвояване на кредита, със срок на погасяване 204 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Кредитът бил обезпечен с учредена договорна ипотека върху недвижим имот в гр.Нови пазар, собственост на ипотекарния длъжник Е. И.Д.. Съгласно погасителния план, съставляващ неразделна част от контракта, в периода м.октомври 2008 год. – м.септември 2025 год. ищците следвало да изплащат предоставения им кредит чрез анюитетни месечни вноски в размер на по 269.34 CHF.

Съгласно разпоредбата на чл.3 от договора, ищците дължали на ответното дружество годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,5 пункта. Към момента на сключване на процесния договор БЛП на ответника е бил в размер на 5%. В чл. 3, ал.5 от договора било предвидено, че действащият БЛП на ответното дружество не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони. С чл. 6, ал.2 от договора страните са постигнали съгласие, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс "продава" на ответното дружество за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписване на настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие. В същото време в чл.6, ал.3 от договора било предвидено, че в случай, че по време на действие на договора Банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски, определен в ал.1 на същия член се променя автоматично, в съответствие с промяната, за което Кредитополучателят с подписването на настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие. В чл.12 от договора било предвидено, че банката запазва правото си по време на действие на настоящия договор да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които ответното дружество прилага при операциите си, като измененията влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по процесния договор.

В чл.23, ал.1 от процесния договор е регламентирано, че кредитополучателят е запознат и е съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев или евро, както и превалутирането може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди, включително и пропуснати ползи, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит.

Последвали едностранни увеличения на действащия по договора лихвен процент и към м.ноември 2012 год. месечната анюитетна вноска достигнала 315.41 франка. На 28.06.2011 год. между ищците и „***“ АД било подписано допълнително споразумение, с което бил договорен шест месечен период на облекчено погасяване на дълга, считано от м.юли 2011 год., през който период трябвало да им бъде начислявана фиксирана годишна лихва в размер на 7.5%. През този период от време анюитетните вноски били фиксирани в размер на 210 швейцарски франка. Съгласно чл.6 от допълнителното споразумение след изтичане на гратисния период върху общия размер на дълга, след натрупване на лихвата следвало да се начисли годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата БЛП на кредитора за жилищни кредити в съответната валута, плюс договорна надбавка в размер на 0.3 пункта, като до окончателното погасяване на дълга и всички други разноски, свързани с него, били задължени да внасят равни месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план, съставляващ неразделна част от допълнителното споразумение.

На 28.04.2016 год. до ищците били изпратени уведомления от ответното дружество, с което ги уведомявали, че „***“ АД е прехвърлила на „***“ АД всички свои вземания към ищците, произлизащи от договор за кредит №HL42673/02.09.2008 год., заедно с всички обезпечения и други принадлежности, а в последствие с Договор за цесия от 23.11.2015 год. „***“ АД е прехвърлило обратно на Банката всички свои вземания към ищците, произтичащи от Договора за кредит, заедно с всички обезпечения и други принадлежности.

Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и по-специално от: Извлечение от търговския регистър по партидата на ответника, Договор за потребителски кредит HL 42673 от 02.09.2008 год., ведно с Приложение №1, Допълнително споразумение от 28.06.2011 год. към Договор за потребителски кредит HL 42673 от 02.09.2008 год., Погасителен план, Нотариален акт за договорна ипотека №79, том XIII, рег.№10681, дело №1946 от 2008 год., Общи условия, Договор за правна защита и съдействие, ведно с адвокатско пълномощно, Документи за заплатена държавна такса, Пълномощно, Фактура №2125/10.11.2015 год., Искане за жилищно ипотечен кредит №42673, Декларация за свързани лица – 2 бр., Искане за удостоверяване на трудова заетост – 3 бр., Удостоверение за наличие или липса на задължения – 3 бр., Договор за потребителски кредит HL 42673, ведно с приложение №1, нотариален акт за договорна ипотека №79, том XIII, рег.№10681, дело №1946 от 2008 год., Искане за превалутиране на сума във връзка с жилищен кредит HL 42673/02.09.2008 год. Искане за усвояване на суми по кредит – 2 бр., Допълнително споразумение към Договор за потребителски кредит HL 42673, Молба от 01.06.2011 год., Банково бордеро, Удостоверение, Погасителен план, Промени в нивата на БЛП за ипотечни кредити на Пощенска банка към 01.01.2006 год., Извлечения по Протоколи на Комитета по управление на активите и пасивите на „***“ АД – 9 бр., Методология за определяне на базисни лихвени проценти, Уведомление за прехвърляне на вземания – 2 бр., ведно с 2 бр. известие за доставяне.

Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвените в хода на съдебното производство съдебно-счетоводна експертиза и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза, по които вещото лице дава заключение, че за периода от 12.10.2010 год. до 09.10.2015 год. размерът на действително заплатените месечни вноски от ищците е 16847.33 CHF, че за същия период разликата между договорените към датата на сключване на договора и заплатените анюитетни вноски е 689.33 CHF, че разликата между действително заплатената лихва и договорената лихва е 1457.99 CHF, а за същия период разликата между платените суми, преизчислени в швейцарски франкове по текущ курс към датите на вноските и вноските, преизчислени по курса на швейцарския франк към лева към момента на отпускане на кредита е в размер на 7888.22 лева, като само за периода от 12.10.2010 год. до 12.12.2011 год. тази разлика е 1240.22 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Независимо от обстоятелството, че предявения иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 от ЗЗП, във вр. с чл.143 и чл.144 от ЗЗП е прекратен за съда съществува задължение да се произнесе служебно и инцидентно по този въпрос, с оглед позоваването от страна на ищците на неравноправния характер на клаузите на чл.3, ал.1, чл.3, ал.5, чл.6, ал.3, чл.12 и чл.23 от Договора за кредит.

От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в облигационни отношения, възникнали по силата на сключения между тях на 02.09.2008 год. договор за кредит. Не е спорен и въпроса, че с клаузата на чл.3, ал.1 от договора страните са постигнали съгласие, че кредитополучателите наред с главницата, следва да заплащат на банката и годишна лихва. Доколкото банката извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена между страните с посочената договорна клауза. Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за банков кредит, е посочено като един от съществените елементи на този вид търговска сделка и в закона - чл.430, ал.2 от ТЗ. В чл.3, ал.1 от договора за кредит е предвиден и компонента, който участва при формиране на размера на годишния лихвен процент, от който се определя дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, а имено това е базовият лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, който към момента на сключване на процесния договор е ясно определен по размер в неговото съдържание - 5 %. Ето защо и следва да се приеме, че ищците са обвързани от поетото от тях с чл.3, ал.1 от договора за кредит задължение да заплащат на ответника възнаградителна лихва, чийто годишен размер е 6,5 % /определя се като сбор от БЛП, който е 5% и надбавка 1,5 пункта/.

Доколкото не се спори между страните по делото, че по време на действието на процесния договор Банката е изменила едностранно размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, се поставя въпроса дали такава възможност е уговорена в полза на Банката с валидна клауза в сключената между страните сделка. От съдържанието на процесния договор за кредит е видно, че такова право на банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и съответно размера на месечната анюитетна вноска, е предвидено в клаузите на чл.3, ал.5 и чл.12, ал. 1 от договора за кредит.

Доколкото ищците са физически лица, на които по силата на сключения договор от 02.09.2008 год. е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, то същите се явяват потребители по смисъл на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, независимо, че това тяхно качество е отречено от ответната страна в депозирания по делото отговор на исковата молба. С оглед на изложеното следва да приемем, че ищците, в качеството си на кредитополучатели в отношенията, възникнали между тях и ответното дружество по силата на сключения Договор за кредит се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Доколкото разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, то следва да бъде установено дали процесните клаузи /чл.3, ал.1; чл.3, ал.5; чл.6, ал.2; чл.12, ал.1, чл.23, ал.1 от договора за кредит/ са индивидуално уговорени с потребителя или не.

В тази връзка съдът съобрази константната практика на ВКС по този въпрос, обективирана в Решение №424 от 02.12.2015 год. по ГД №1899/2015 год. на ВКС, IV г.о., Решение №77 от 22.04.2015 год. по ГД №4452/2014 год. на ВКС, III г.о. и др., които са постановени по реда на чл. 290 ГПК и са задължителни за настоящата съдебна инстанция. В посочените съдебни решения се приема, че сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства. Клаузите, които дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно опредЕ.та цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, т.12 от ЗЗП. В разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП обаче законодателят е предвидил изключение от това правило, като основният критерии за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансовата услуга, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 от ЗЗП/. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал.2 от ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи на договора.

За да приемем, че така посочените в договора за кредит клаузи, касаещи възможността за едностранно увеличение на лихвата, респективно размера на дължимата погасителна вноска, не са нищожни, е необходимо да бъде установено, че същите са били индивидуално уговорени между страните. В настоящия случай се установява, че уговорките между страните, досежно размера на лихвите не са част от общите условия, при които банката-ответник сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а са част от съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит. С оглед направеното от страна на ищците възражение, че същите не са били индивидуално уговорени, а са били част от стандартни, изготвени предварително договори за кредит, които сключва банката и не са подлежали на коментар и промяна, в тежест на ответника бе да установи, че посочените клаузи са били индивидуално уговорени. В хода на производството ответникът, не е представил доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание. А с оглед липсата на ангажирани от ответника доказателства, че оспорените клаузи са били индивидуално уговорени, то следва да се приеме, че клаузите, обективирани в чл.3, ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за кредит са били изготвени от банката предварително и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им при сключването му. А доколкото същите не са били индивидуално уговорени между страните, то в случай, че се установи, че същите са неравноправни, то на основание разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП, същите ще следва да бъдат приети и за нищожни.

Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Ето защо при решаване на настоящия спор при преценка неравноправния характер на посочените клаузи съдът следва да изследва освен обстоятелството дали оспорената клауза не попада в някой от примерно посочените случаи в разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, но и обстоятелството дали не са налице общите критерии, визирани в посочената правна норма.

Неравноправността на клаузата следва да се преценява към момента на сключване на договора за кредит. С оглед легалната дефиниция на понятието „финансова услуга“, дадено в разпоредбата на §13, т.12 от ДР на ЗЗП, следва да се приеме, че последният има характер на „финансова услуга“ и попада в приложното поле на чл.144 от ЗЗП. Съгласно чл.143, т.10 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. В случая, при тълкуване волята на страните, изразена в текста на клаузите на чл.3, ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за кредит, сключен с ищците, постигнатото съгласие между страните в чл.3, ал.1 от процесния договор е за променлива годишна лихва, представляваща сбор от базовия лихвен процент на банката, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка, като в чл.3, ал.5 е прието, че промените в базовия лихвен процент не подлежат на договаряне и стават незабавно задължителни за страните. Никъде в договора не е посочено как и по каква причина е допустимо изменението на базовия лихвен процент, не е направена препратка към някакви правила или методология за определяне на базов лихвен процент, не е посочено и от какви вътрешно институционални или външни признаци се влияе този базов лихвен процент. Доколкото в договора не е посочено, че изменението на базовия лихвен процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то не може да се приеме, че е налице изключението, визирано в разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП.

С оглед нормата на чл.3, ал.5 от Договора, въз основа на която се определя размера на БЛП, се установява, че с нея е предвидена възможност за банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени размера на базовия лихвен процент, доколкото не е определен конкретен размер, приложим към сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и съответно на месечната анюитетна вноска. Същевременно следва да се посочи, че размерът на дължимата годишна лихва не подлежи на договаряне /чл.3, ал.5 от договора/, както и че промяната в нея зависи единствено от волята на кредитора, който е и по-силната икономически страна в процесните отношения, възникнали с кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква и всички изменения в съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от банката, стават задължителни за него.

А след като с цитираната договорна клауза се предвижда правото на Банката едностранно да променя условията на сключения с ищците договор за кредит, то за да се приеме, че тези уговорки не накърняват защитими интереси на потребителя, условията, при които търговецът може да променя съдържанието на сделката следва да са изрично, изчерпателно и на разбираем език посочени в самия договор, по аргумент от разпоредбата на чл.143, т.10 от ЗЗП. Ако с посочените уговорки се позволява на банката да променя условията на договора на непредвидено в него основание за това, то те следва да се квалифицират като неравноправни.

В случая на първо място, следва да се посочи, че в никоя от оспорените договорни клаузи не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на базовия лихвен процент, представляващ компонента, с оглед на който се определя размера на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Такива предпоставки не са предвидени по обща воля на страните и в нито една друга от уговорките, представляващи част от съдържанието на сключения между тях договор. Не е конкретизирано дали банката ще има право едностранно да променя условията по сделката, единствено при настъпване на някакви обективни факти, какви са те, или пък упражняването на това право ще зависи единствено от волята на управителните органи на търговеца, без да е задължително и необходимо това да е обвързано от настъпване на някакво конкретно събитие. Доколкото ответникът твърди, че основанията, при настъпване на които банката извършва промяна на базовия лихвен процент, са предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент и стойностите на БЛП на Банката, следва да се отговори на въпроса дали посочените в тази методология условия са станали част от съдържанието на процесния договор за кредит, или не. Безспорно в Методологията на банката за образуване на БЛП, която не е представена по делото, но е общодостъпна на страницата на „***“ АД, се посочва кои компоненти влияят на размера на базисния лихвен процент, приложим към отпусканите от Банката кредити, като в същата е прието, че при промяна на някой от тях е налице основание за неговата актуализация. Тези положения, обаче, не са част от съдържанието на сключения с ищците договор за кредит, тъй като не са възпроизведени в нито една негова клауза. Освен това по делото не са представени каквито и да е доказателства за това, че към датата на сключване на процесния договор ищците, в качеството им на кредитополучатели са била запознати с методологията, на която се позовава ответникът и която е едностранно издадена от него, както и че са изразили съгласие условията, предвидени в нея, да станат част от съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения. Дори да се приеме, че цитираната методология, представлява по своята същност общи условия, при които Банката сключва договори за кредит с физически лица, доколкото в нея се съдържат отнапред установени от банката условия, касаещи определянето на размера на базовия лихвен процент и неговото изменение за срока на действие на договора, то не се променя извода на съда, че същата не може валидно да обвърже страните и да стане част от съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях. Кредитополучателите не са търговци и следователно, за да станат задължителни за тях общите условия, установени от банката за сключваните от нея сделки, съгласно разпоредбата на чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ, те следва да заявят писмено, че ги приемат. Договорът за банков кредит е формален, доколкото в разпоредбата на чл.430, ал.3 ТЗ е предвидена писмена форма като условие за неговата действителност, и следователно по отношение на него намира приложение и императивната норма на чл. 298, ал.2 от ТЗ, съгласно която, за да обвържат кредитополучателя, установените от търговеца общи условия следва да са му били предадени при сключване на договора. В случая не се доказа тази методология, която по своята същност представлява общи условия, на която се позовава ответника, да е предадена на ищеца, нито той писмено да е заявил, че я приема, поради което и тя не може да го обвърже.

А с оглед на изложеното и условията, предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент, не представляват част от съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит, поради което е без значение, че в тях са посочени условията, при които банката единствено може едностранно да промени базовия лихвен процент. Съгласно изричната норма на чл.143, т.10 от ЗЗП, за да бъде една клауза в договор, сключен с потребител равноправна, условието, при което за търговеца е предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично предвидено в него, а не в друг акт на търговеца, който освен това не обвързва потребителя и условията, по който не са част от съдържанието на сделката за банков кредит.

Следователно в случая клаузите на чл.3, ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал. 1 от договора за кредит, сключен с Л.Д.К. и И.И.К., в които е предвидена възможност за банката едностранно да променя БЛП и съответно дължимата лихва, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки става това, попадат в хипотезата на чл.143, т.10 от ЗЗП. Тази клауза във вреда на потребителя, който е в положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, създава неравновесие между неговите права и задължения, от една страна, и тези на банката, от друга, с което се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Още повече, че в полза на потребителя не е предвидено такова право да променя по своя воля и то едностранно нито едно от условията на сключения договор, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена такава възможност с посочените по-горе уговорки.

Настоящият състав намира, че по отношение на цитираните клаузи от договора за кредит не намират приложение нормите на чл.144, ал.2 и ал.3 от ЗЗП, които изключват приложението на разпоредбата на чл.143, т.10 от същия закон. В случая, както беше посочено по-горе, в договора за банков кредит изобщо не са уговорени условията, при които цената на ползвания от кредитополучателя финансов ресурс може да се увеличи, поради което и няма как да се заключи, че тя е свързана с измененията на някакъв борсов курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Ето защо не е налице хипотезата на чл.144, ал.3 от ЗЗП. В процесния договор за кредит няма предвидена възможност за кредитополучателя да го прекрати незабавно при промяна без предизвестие от банката на лихвения процент по него, като единствената възможност, която му е предоставена е да изпълни предсрочно задължението си, поради което следва да се приеме, че не са налице хипотезите и на чл.144, ал.2, т.1 и т.2 от Закона. Това е така, тъй като посочените уговорки уреждат единствено възможността за кредитополучателя да изпълни задълженията си по сделката преди уговорения краен срок, което е в съответствие и с разпоредбата на чл.70 от ЗЗД, т.е. те имат отношение към определяне на времето за изпълнение на задълженията на кредитополучателя, но с тях не е предвидена възможност за преустановяване на облигационната обвързаност между страните за напред по волята на една от тях.

По изложените съображения се налага извода, че уговорките, посочени в чл.3, ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за банков кредит, сключен с ищците на 02.09.2008 год., са неравноправни на основание чл.143, т.10 от ЗЗП. Ето защо и на основание чл. 146, ал.1 от същия закон те се явяват нищожни и следователно не обвързват страните. След като клаузите от договора за кредит, в които е предвидено правото на банката едностранно да увеличава размера на базовия лихвен процент и съответно на дължимата от кредитополучателя лихва, представляваща възнаграждение за времето на ползване на предоставените от търговеца парични средства, са нищожни, то същите не могат да породят правни последици. Следователно между страните по процесната търговска сделка не е постигнато валидно съгласие, че за банката ще възникне такова право, а такова не е регламентирано в полза на банката и в императивна разпоредба на закона. По делото липсват доказателства, след сключване на договора за банков кредит, страните да са постигнали съгласие за изменение на неговото съдържание чрез постигане на уговорка, съгласно която да се предвижда възможността за банката едностранно да увеличава размера на дължимия от кредитополучателя лихвен процент.

А с оглед на изложеното по отношение на първия обективно съединен осъдителен иск с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД съдът приема от правна страна следното:

Неоснователното обогатяване предполага разместване на имуществени блага, при което едната страна по спора е получила от другата нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, поради което е длъжна да го върне. Разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД е приложима в случаите, когато още при получаване на имущественото благо липсва основание за преминаването му от имуществото на едно лице в това на друго. Такъв е и случая, при който е получено нещо въз основа на нищожен договор, респективно и на нищожна клауза от договор, уреждаща имущественото разместване. С оглед на гореизложените правни съображения, въз основа на които съдът прие за установено, че клаузите на чл.3, ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за банков кредит, сключен с ищците на 02.09.2008 год., са неравноправни, респективно нищожни, се налага извода, че заплатената от ищците част от дълга въз основа на посочените по-горе клаузи се явява платена при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.

От заключението на изготвените по делото съдебно-счетоводна и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищците за периода от 12.10.2010 год. до 09.10.2015 год. – датата на предявяване на иска, са заплатили на ответната страна сумата от 1457.99 швейцарски франка, представляваща начислена и заплатена в повече лихва, като завишението се е дължало на действието на посочените по-горе нищожни клаузи от договора за кредит, поради факта, че банката е посочила нов БЛП, определящ размера и на месечните вноски, дължими се по договора от ищците незабавно и автоматично. След като посочените клаузи от договора за банков кредит са нищожни, то платеното на основание нищожните клаузи е платено без основание. При съпоставка на действително заплатените от страна на ищците суми с първоначално дължимите по представения по делото погасителен план суми за лихви се установява, че дължимата и изплатена сума за процесния период, представляваща договорена между страните лихва е в общ размер от 10418.18 швейцарски франкове. Следователно размера на надплатените суми над размера на договорената лихва, включена в месечните анюитетни вноски, определени в първоначално договорения погасителен план към договора е 1457.99 швейцарски франкове. А доколкото посочената сума е била заплатена въз основа на нищожни клаузи, то същата следва да се възстанови на ищците.

С оглед на изложеното съдът намира, че първият обективно съединен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен изцяло, като бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищците сумата от 1457.99 швейцарски франка, представляваща платена без основание сума по Договор за потребителски кредит HL 42673 от 02.09.2008 год., изменен с Допълнително споразумение от 28.06.2011 год. към Договор за потребителски кредит HL 42673 от 02.09.2008 год., представляваща разлика, формирана в периода от 12.10.2010 год. до 09.10.2015 год. между размера на договорената между страните погасителна вноска и реално заплатената такава в частта над първоначално договорената лихва, съставляваща част от месечната анюитетна вноска.

При преценка на иска съдът съобрази обстоятелството, че от ответната страна с отговора на исковата молба е направено възражение за погасяване на вземането поради изтекла давност. Съдът намира така направеното възражение за неоснователно, поради следните съображения:

Искът с правно основание чл.55 ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност. Давността тече от момента на възникване на вземането, което при хипотезата на начална липса на правно основание е от деня на неоснователното разместване на благата. В настоящия случай това съгласно твърденията в исковата молба е станало в периода от 12.10.2010 год. до 09.10.2015 год., в който ежемесечно са заплащани от ищеца процесните суми за възнаградителна лихва. Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Задължението, поето от ищците е да внасят анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договорите за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката. В настоящия случай първата дължима вноска е била с падеж 12.10.2008 год., следователно оттогава е започнала да тече давността. Исковата молба е предявена на 09.10.2015 год. и същата прекъсва течението на погасителната давност по отношение на всички анюитетни вноски, дължими след 09.10.2010 год., съгласно чл.116, б."Б" ЗЗД. Следователно вземанията на ищците за посочения в исковата молба период от 12.10.2010 год. до 09.10.2015 год. не са погасени по давност.

С оглед уважаването на предявения иск ответната страна дължи заплащане и на дължимата законна лихва върху присъдената главница, считано от датата на подаване на исковата молба – 09.10.2015 год. до окончателното изплащане на сумата. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че лихва върху полученото без основание се дължи от поканата за връщане. В настоящия случай такава покана до ответната страна е отправена с предявяване на исковата молба, поради което и искът за заплащане на законната лихва следва да бъде уважен именно от датата 09.10.2015 год.

По отношение на втория обективно съединен осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД, предявен като частичен, съдът установи от правна страна следното:

В настоящия случай съдът намира за неоснователно възражението на ищците за неравноправност, респективно нищожност на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23, ал.1 от Договора за кредит. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че възражението, респективно исковата претенция е основана на твърдения, че вследствие на промяна в курса на швейцарския франк се е достигнало до промяна на размера на отделните погасителни вноски и за периода от 12.10.2010 год. до 12.12.2011 год. без основание е заплатена в полза на ответника парична сума в размер на 1132.44 лева. Анализирайки доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, настоящият състав намира, че исковата претенция като неоснователна подлежи на отхвърляне. Съдът не споделя изрично формулирания довод на ищеца, че не дължи надвнесената в резултат на курсови разлики парична сума поради това, че ответната страна служебно е променила вида на валутата, с което в ущърб на ищеца е получила парична сума в по-висок размер спрямо размера по първоначалния погасителен план. Недоказано се явява твърдението на ищеца, че договорът за кредит е уговорен в лева. За да бъде установено съдържанието на договорното правоотношение, необходимо е да бъдат анализирани договорните клаузи в тяхната взаимовръзка, тъй като същите разкриват възникналите права и задължения за всяка от страните. В тази връзка клаузата на чл.1 от договора за кредит сочи, че същият се предоставя в равностойността в швейцарски франкове на 40 000 лева, като в същото време клаузата на чл.6, ал.2 от договора предвижда, че кредитът се погасява във валутата, в която същият е разрешен и усвоен, като изрично е посочено, че тази валута е швейцарски франкове. В същата насока клаузата на чл.22 от договора предвижда право на кредитополучателя да поиска превалутиране на кредита и преминаване към договор за кредит в лева или в евро, като разпоредбата на чл.23 изрично урежда последиците от превалутирането. Поради изложените по-горе съображения настоящият състав намира за безспорно установено, че сключеният между страните договор за кредит е във валута швейцарски франкове. В подкрепа на този извод е и обстоятелството, че ищците изрично са посочили в подадените от тях искания за реструктуриране на кредита, че вида на валутата на кредита е швейцарски франк, че причината за подадените искания е именно увеличения курс на посочената валута, като изрично са заявили, че желаят за в бъдеще да заплащат месечна погасителна вноска в размер на 210 швейцарски франка. По тази причина съдът счита, че банката ответник е имала основание да претендира връщане на парични суми по погасителен план в размер на съответно дължимите по вноската швейцарски франкове. Предоставянето на парична сума, която е равностойността в швейцарски франкове на 40000 лева, с конкретна стойност, определена към подписване на приложение №1 в деня на усвояване на кредита, съпоставено с клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит, която задължава кредитополучателя да връща паричните суми в швейцарски франкове съответства на законовото изискване на чл.430 от ТЗ и чл.240 от ЗЗД за връщане на същата валута, т.е. с получаването на сума в швейцарски франкове се поражда и задължението за връщане на парична сума в швейцарски франкове. В тази връзка настоящият състав намира, че банката ответник е изпълнила точно своето договорно задължение, поето съгласно чл.1 от договора за кредит и има основание да претендира връщане на паричната сума в швейцарски франкове. Не може да бъде възприет доводът на ищците, формулиран в исковата молба, че кредитът е усвоен в лева и ищецът е правил разплащания в лева, тъй като от заключението по съдебно-счетоводната експертиза изрично е установено, че кредитът е бил договорен и отпуснат в швейцарски франкове. След като ищците са сключили договор за кредит във швейцарски франкове, неоснователно е искането им за възстановяване от ответната банка на парична сума, формирана от курсови разлики на швейцарския франк. В тази връзка съдът не споделя твърденията на ищцовата страна за неравноправност на клаузата, която предвижда връщане на кредита в швейцарски франкове, а именно на клаузата на чл.6, ал.2 от договора за кредит. Преценката за неравноправност на конкретна договорна клауза се извършва към момента на сключване на договора за кредит. В конкретния случай съдът счита, че не може да бъде възприето, че цитираната договорна клауза установява значително неравновесие между правата на кредитополучателя и правата на банката кредитор. Следва да се посочи, че е допустимо от законова гледна точка да бъде предоставен и съответно да бъде връщан кредит във валута, която има променлив курс, а наличието на променлив курс на валутата не може да се тълкува единствено като утежняващо положението на кредитополучателя. В хипотезата, когато е уговорено връщане на парична сума във валута с променлив курс към лева, какъвто е конкретният случай, доколкото швейцарският франк има променлив курс, би могло да се достигне или до промяна, която води до увеличение на месечната вноска, или до промяна, която води до намаляване на месечната вноска, т.е. всяка валута с променлив курс може да се промени не само в неблагоприятен за кредитополучателя, но и в благоприятен за кредитополучателя аспект, при което и доколкото промяната на курса на валутата се основава на икономически фактори, върху които банката кредитор не може да влияе, съдът счита, че цитираната договорна клауза не може да бъде възприета за недействителна, поради неравновесие на уговорените права и задължения за всяка от страните. Неоснователно е и твърдението, че клаузата е неравноправна поради това, че банката би се обогатила от курс на банката към съответната падежна дата, тъй като цитираната договорна клауза дава право на кредитополучателя да внася швейцарски франкове, включително закупени от ищците швейцарски франкове от друга банка или търговско дружество с предмет на дейност търговия с валута, т.е. кредитополучателят не е обвързан от курса на банката кредитор. За да приеме, че клаузата за връщане на кредита в швейцарски франкове не е недействителна, съдът отчете и наличието на уговорено право в полза на кредитополучателя да поиска промяна на договорното правоотношение и трансформиране на договора за кредит в швейцарски франкове в договор за кредит в лева или в евро, с което на кредитополучателя е създадено право да претендира изменение на договора, ако прецени, че изпълнението на задължение по договора за кредит в швейцарски франкове е неудовлетворително от гледна точка на размера на погасителната вноска и общия размер на задължение по договора за кредит. С оглед на изложеното се налага извода, че страните по настоящия спор са обвързани от договорно правоотношение, което валидно ги обвързва относно валутата по кредита - швейцарски франкове и паричната сума, заплатена вследствие на промяна на курса на швейцарския франк не се явява заплатена без основание, респективно предявената искова претенция е неоснователна и подлежи на отхвърляне.

С оглед изхода на делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответната страна дължи на ищеца сумата от 348.41 лева, представляваща направени по делото разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съобразно с уважената част от исковете и съгласно представен списък.

При преценка на направеното от ответната страна възражение за прекомерност на заплатеното от ищците адвокатско възнаграждение съдът намира същото за неоснователно. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че видно от представените от ищцовата страна писмени доказателства във връзка с обективно съединените искове е било заплатено възнаграждение в общ размер на 500 лева. Имайки предвид естеството на предявените искове и правилата за определяне на съответното минимално възнаграждение по всеки един от тях, визирани в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, настоящия състав намира, че възнаграждението по обективно съединените искове е определено в размер под минималните размери, посочени в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от същата наредба, поради което не са налице условията за намаляване на така определеното възнаграждение, дължимо на страната. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че общият размер на дължимото възнаграждение за трите обективно съединени иска, изчислено по реда, указан в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, след изменението с ДВ бр.28 от 2014 год. следва да бъде в размер на 962.23 лева. Доколкото заплатеното и претендирано от страната възнаграждение е в общ размер на 500 лева се налага извода, че същото не е прекомерно, поради което и претенцията за неговото заплащане на основание разпоредбата на чл.78, ал.1 от НК следва да бъде уважена, съобразно с уважената част от исковете.

В същото време с оглед отхвърляне и прекратяване на част от исковите претенции ищците дължат на ответната страна на основание разпоредбата на чл.78, ал.4 и ал.6 от ГПК сумата от 832.52 лева, представляваща направени от тяхна страна разноски за адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съразмерно с прекратената и отхвърлената част от исковете и съгласно представен списък.

Водим от горното, съдът

РЕШИ

ОСЪЖДА „***“ АД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ул.”***” №260, представлявано от ***** на основание чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД ДА ЗАПЛАТИ НА Л.Д.К., с ЕГН********** и И.И.К., с ЕГН**********, и двамата с постоянен и настоящ адрес:***, съдебен адрес:***-13, офис 11, чрез адв.С.И. от ШАК сумата от 1457.99 швейцарски франка /хиляда четиристотин петдесет и седем и деветдесет и девет стотни швейцарски франка/, представляваща платена без правно основание по Договор за банков кредит сума по Договор за потребителски кредит HL 42673 от 02.09.2008 год., изменен с Допълнително споразумение от 28.06.2011 год. към Договор за потребителски кредит HL 42673 от 02.09.2008 год., представляваща разлика, формирана в периода от 12.10.2010 год. до 09.10.2015 год. между размера на договорената между страните погасителна вноска и реално заплатената такава в частта над първоначално договорената лихва, съставляваща част от месечната анюитетна вноска, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.10.2015 год. до окончателното изплащане на сумата.

ОТХВЪРЛЯ предявения от Л.Д.К., с ЕГН********** и И.И.К., с ЕГН**********, и двамата с постоянен и настоящ адрес:***, съдебен адрес:***-13, офис 11, чрез адв.С.И. от ШАК срещу „***“ АД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ул.”***” №260, представлявано от ***** осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД за връщане на сумата от 1132.44 лева /хиляда сто тридесет и два лева и четиридесет и четири стотинки/, представляваща платена без правно основание сума по Договор за банков кредит сума по Договор за потребителски кредит HL 42673 от 02.09.2008 год., изменен с Допълнително споразумение от 28.06.2011 год. към Договор за потребителски кредит HL 42673 от 02.09.2008 год., формирана в периода от 12.10.2010 год. до 12.12.2011 год. в резултата на превалутиране от швейцарски франкове в лева на дължимите месечни анюитетни погасителни вноски по договора.

ОСЪЖДА „***“ АД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ул.”***” №260, представлявано от ***** на основание чл.78, ал.1 от ГПК ДА ЗАПЛАТИ НА Л.Д.К., с ЕГН********** и И.И.К., с ЕГН**********, и двамата с постоянен и настоящ адрес:***, съдебен адрес:***-13, офис 11, чрез адв.С.И. от ШАК сумата от 348.41 лева /триста четиридесет и осем лева и четиридесет и една стотинки/, представляваща направени по делото разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съобразно с уважената част от исковете и съгласно представен списък.

ОСЪЖДА Л.Д.К., с ЕГН********** и И.И.К., с ЕГН**********, и двамата с постоянен и настоящ адрес:***, съдебен адрес:***-13, офис 11, чрез адв.С.И. от ШАК на основание чл.78, ал.4 и ал.6 от ГПК ДА ЗАПЛАТЯТ НА „***“ АД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ул.”***” №260, представлявано от ***** сумата от 832.52 лева /осемстотин тридесет и два лева и петдесет и две стотинки/, представляваща направени от тяхна страна разноски за адвокатско възнаграждение и и възнаграждение за вещо лице, съразмерно с прекратената и отхвърлената част от исковете и съгласно представен списък.

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: