Председател: Ивелина Димова, Секретар: М.М.

като разгледа докладваното от съдията ВАНД № 2639/15г. по описа на ШРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото производство е образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.

Подадена е жалба от „Люкрим Гард” ООД- гр.София срещу Наказателно постановление № 27-2704452/18.11.2015г. на директора на Дирекция „Инспекция по труда” гр.Шумен, с което на дружеството било наложено административно наказание “имуществена санкция” в размер на 1500.00 лв., на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН, във вр. с чл.416 ал.5, във вр. с чл.414, ал.1 от КТ. Жалбоподателят не оспорва констатациите в акта, но твърди, че неизпълнението на процесното задължение се дължало на незаплащане в срок от страна на Министерство на отбраната на услуга, осъществена от санкционираното дружество, което го е поставило в невъзможност да заплати дължимите трудови възнаграждения. Поради това моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното постановление.

В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, изпраща упълномощен представител. Същият обаче не е адвокат или юрисконсулт, а служител на дружеството, макар и с юридическо образование, поради което се явява ненадлежен процесуален представител, което обуслови недопускането му до участие в съдебното производство. Според разпоредбата на чл.84 от ЗАНН за производството пред районния съд по разглеждане на жалби срещу наказателни постановления се прилагат разпоредбите на НПК. В разпоредбите на гл.Х от НПК-„Правна помощ“ се предвижда страните в наказателното /и съответно-в административнонаказателното/ производство, да могат да се представляват пред съда само от две категории лица- такива, упражняващи адвокатска професия по смисъла на чл.3 от Закона за адвокатурата и съпругът, възходящ или низходящ роднина на лицето, нуждаещо се от правна помощ. Юридическите лица от своя страна придобиват права или задължения чрез своите органи и се представляват пред съдилищата от лицата, които ги представляват по закон или според устройствените им правила. Предвид тази правна уредба в правната теория трайно се застъпва становището, че дори и юрисконсултът не е процесуално легитимиран да представлява административнонаказващия орган н съдебната фаза на административнонаказателното производство /това становище е подробно развито и мотивирано от Р.И.-ст.асистент в катедра „Наказателноправни науки“ към ЮФ на СУ „Св.Климент Охридски“, а се споделя и от редица магистрати/. Предвид обстоятелството, че ЗАНН препраща за тези въпроси единствено и само към НПК, настоящият състав споделя изцяло това виждане. Действително, съдебната практика трайно приема за допустимо представляването на наказващия орган и на юридическите лица от юрисконсулт. Предвид установеността и широкото разпространение на тази съдебна практика настоящият състав не би могъл да заеме различна позиция, предвид необходимостта от еднакво приложение на закона спрямо всички правни субекти. Липсват обаче както нормативни основания, така и установена съдебна практика, които да допускат представителство на юридическо лице от обикновен негов служител. Действително, според разпоредбата на §2 от ДР на ДОПК за неуредените с този кодекс случаи се прилагат разпоредбите на Административнопроцесуалния кодекс и Гражданския процесуален кодекс. В чл.17, ал.3 от АПК също е предвидена възможност пред съда административните органи да се представляват по пълномощие по реда на Гражданския процесуален кодекс. Тези препращания обаче са относими само към съответните производства, разглеждани от административните съдилища, но не и към производството по чл.59 и сл. от ЗАНН. В тази насока е и съдебната практика. В Определение №1868/03г. на ВАС например изрично се посочва, че нормите на ГПК са неприложими в производството по ЗАНН. „За тях, съгласно чл.84 от ЗАНН, са приложими правилата на НПК“. В цитираната по-горе теоретична разработка по темата също е посочено, че правилата на АПК не намират приложение спрямо административните актове /каквито са и наказателните постановления/, във връзка с които е предвидено специално производство /арг. от чл.22, т.1 от АПК/, а ограничителното препращане към разпоредбите на Глава ХII от АПК от нормата на §15 от ПЗР на АПК е относимо само към реда за касационно обжалване на решенията на районния съд, постановени по жалба срещу наказателно постановление. По изложените съображения съдът прие, че явилият се в съдебно заседание пълномощник на санкционираното дружество не е легитимиран да участва в производството като процесуален представител на жалбоподателя, поради което не допусна същия до участие в процеса, като предостави на дружеството възможност да депозира писмени бележки.

Представител на въззиваемата страна намира, че жалбата е неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение.

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна, по следните съображения:

Предвид всички събрани по делото доказателства, от фактическа страна се установява следното: На 10.02.2009г. дружеството-жалбоподател сключило с Министерството на отбраната Договор за охрана № ВИ-54-32/10.02.2009г., по силата на който се задължило да организира и осъществява, на свой риск и със свои служители и технически средства, денонощна въоръжена охрана на обект: ВР1280ч- казармен район в гр.Шумен, ул.“Владайско въстание“ №1. Министерството на отбраната от своя страна се задължило да заплаща на дружеството ежемесечно възнаграждение за всеки охранител в определен размер. По силата на посочения договор възнаграждението следвало да се заплаща до 25-то число на месеца, следващ месеца на предоставянето на услугата. За изпълнение на поетите задължения санкционираното юридическо лице ангажирало по трудово правоотношение шестима служители, сред които и лицето В.П.В.. През м.07.2015г. дружеството предоставило уговорената охранителна услуга в съответствие с клаузите на договора, за което бил съставен и съответен констативен протокол. Министерството на отбраната обаче направило дължимото плащане едва на 29.10.2015г. /видно от приложеното по делото копие от бюджетно платежно нареждане/. Поради възникналите в тази връзка финансови затруднения, дружеството не заплатило на служителя В.В. уговореното трудово възнаграждение за извършената работа за м.юли 2015г. в установения за това срок. На 29.09.2015г. от св.М.М.М.-***, била извършена проверка в охранявания обект за спазване на трудовото законодателство от страна на дружеството. Била извършена и съответна документна проверка, в хода на която изложените обстоятелства били установени. Във връзка с тези констатации на 23.10.2015г. бил съставен акт за установяване на административно нарушение на санкционираното лице за това, че в качеството си на работодател, при осъществяването на неговата дейност, не е изплатило на лицето В.П.В. уговореното трудово възнаграждение за извършената работа през посочения месец в установените срокове. Актът бил съставен в присъствието на упълномощен представител на дружеството, бил предявен подписан без възражения. Писмени такива не били депозирани и в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт, на 18.11.2015г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на „Люкрим Гард” ООД-гр.София било наложено административно наказание “имуществена санкция” в размер на 1500.00 лв. за извършено нарушение на чл.128, т.2 от Кодекса на труда.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните по делото гласни доказателства- от разпита на свидетелите М.М.М. и Д.В.В.-И., както и от приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства. Показанията на посочените свидетели следва да бъдат кредитирани като последователни, безпротиворечиви и логични, като липсват основания за съмнение в тяхната достоверност.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Разпоредбата на чл.128, т.2 от КТ задължава работодателите да плащат в установените срокове уговореното трудово възнаграждение за извършената работа на работниците и служителите. Видно от приложеното по делото копие от трудов договор, работодателят се е задължил да изплаща на служителя дължимото трудово възнаграждение в срок до 30-то число на следващия месец, при което възнаграждението за положен труд през м.07.2015г. е следвало да бъде изплатено най-късно до 31.08.2015г. Безспорно е установено по делото, а и не се оспорва от страна на санкционираното лице, че това задължение е изпълнено много по-късно- едва след проверката. По този начин същото действително е допуснало неизпълнение на задължение към държавата, установено с чл.128, т.2 от КТ. Макар и правилно да е констатирано наличието на неизпълнение на административно задължение обаче, съдът намира, че са налице основания случаят да бъде счетен за маловажен, тъй като същият се отличава с по-малка тежест от обичайните нарушения от този вид. Процесното неизпълнение е резултат от съществените финансови затруднения, причинени на дружеството от несвоевременното заплащане на дължими суми за предоставена охранителна услуга от страна на Министерство на отбраната. На практика държавата в лицето на МО не е изпълнила своевременно задълженията си към дружеството-жалбоподател, след което отново държавата в лицето на Д“ИТ“ налага санкция на същото дружество за причиненото от това обстоятелство неизпълнение на задължение за изплащане на дължимо трудово възнаграждение- ситуация, при която наложената санкция не би могла да бъде възприета като справедлива от наказаното лице. Действително, административнонаказателната отговорност на юридическите лица е обективна /безвиновна/ и не зависи от наличието или липсата на виновно поведение на конкретно физическо лице. Предвид обаче особените обстоятелства около извършването на неизпълнението и най-вече причините за него, съдът намира, че случаят се явява маловажен, още повече, че дружеството-жалбоподател е предприело редица действия, за да осигури изпълнение на задълженията на МО, като също така е уведомило своевременно Д“ИТ“ за ситуацията и съответно за невъзможността трудовите възнаграждения да бъдат своевременно изплатени. В тази връзка следва да се отбележи, че за маловажните нарушения на КТ е предвиден специален състав, а именно- чл.415в, ал.1 от КТ, който изключва приложимостта на общата разпоредба на чл.28 от ЗАНН, според която за маловажни случаи на административни нарушения наказващият орган може да не наложи наказание, като предупреди нарушителя, устно или писмено, че при повторно извършване на нарушение ще му бъде наложено административно наказание. В тези случаи не е предвидена възможност за неналагане на административно наказание, (за разлика от тези по чл.28 от ЗАНН), а налагане на същото по вид административно наказание - парична санкция, но в по-нисък размер. В този смисъл е и константната съдебна практика. /Решение №347 по КАНД № 330 по описа за 2014г. и др./.

Разпоредбата на чл.415в, ал.1 от КТ предвижда санкция в по-нисък размер за маловажно нарушение, което е отстранено веднага след установяването му по реда, предвиден в този кодекс, и от което не са произтекли вредни последици за работници и служители. Съдът намира, че в настоящия случай са налице условията за приложение на посочената норма. От показанията на св.М. е видно, че при извършена последваща проверка дължимото трудово възнаграждение е било заплатено. По делото липсват конкретни данни кога е било отстранено процесното неизпълнение. Доказателствената тежест в настоящото производство обаче е възложена на наказващия орган, който следва да установи всички обстоятелства, обусловили налагането на съответната санкция. В случая не са представени доказателства, че нарушението не е било отстранено веднага след установяването му, поради което и в съответствие с принципа за най-благоприятно третиране на санционираното лице следва да се приеме, че нарушението е било отстранено в съответствие с изискванията на чл.415в, ал.1 от КТ. Не е доказано и причиняването на вредни последици за служителя поради процесното неизпълнение. Действително, несвоевременното заплащане на трудовото възнаграждение винаги поставя работника в затруднено положение поради липса на средства за издръжка. За да бъде отказано приложението на чл.415в, ал.1 от КТ обаче е необходимо да са настъпили някакви конкретни вредни последици за съответния служител, наличието на каквито в случая не е доказано.

При извършената съдебна проверка съдът установи, че административнонаказателното производство е проведено законосъобразно, като не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Предвид изложеното съдът намира, че липсват основания за отмяна на обжалваното наказателно постановление. В същото време съдът намира, че административнонаказващият орган не е определил правилно приложимата санкционна разпоредба. По изложените по-горе съображениия съдът намира, че наказанието е следвало да бъде наложено по реда на чл.415в, ал.1 от КТ. След като това не е направено от наказващия орган, цитираната норма следва да бъде приложена от съда, като размерът на наложената санкция следва да бъде намален от 1500.00 лева на 100.00 лева. Съдът намира, че наказание в минималния размер, предвиден в закона, е достатъчно за постигане целите по чл.12 от ЗАНН, с оглед липсата на данни за влезли в сила наказания за други нарушения на трудовото законодателство.

Водим от горното и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН съдът

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ наказателно постановление № 27-2704452/18.11.2015г. на директора на Дирекция „Инспекция по труда” гр.Шумен, като на основание чл.415в, ал.1 от КТ намалява размера на наложеното на „Люкрим Гард” ООД- гр.София, ЕИК:130439196, на основание чл.53 от ЗАНН, във вр. с чл.416, ал.5 от КТ, административно наказание “имуществена санкция” от 1500,00 лева на 100,00 лева.

Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Шуменски административен съд по реда на АПК.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: