390/17.5.2016г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Шуменският районен съд седми състав
На 21 (двадесет и първи) април Година 2016
В публично съдебно заседание, в следния състав:
Председател Теодора
Йорданова-Момова
Секретар Е.П.,
Прокурор .
. . . . . . . . . . . . . . .,
като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова
гражданско дело номер
3377 по описа за 2015 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно
съединени искове с правно основание чл.
422, ал. 1 вр.
чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от
ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.
В подадената след указание по
чл. 415, ал. 1 от ГПК исковата молба, ищецът „Ф.И.” ЕАД гр. София твърди, че на
17.11.2008 г. между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и ответника П.А.К. бил сключен договор за
потребителски кредит. По силата на същия, на ответника била предоставена сума в
размер на 2172,50 лева, които следвало да бъдат върнати чрез плащане на 23
месечни погасителни вноски. Ответникът преустановил плащанията на 27.02.2009
г., а падежа на цялото задължение настъпил на 29.10.2009 година. На 08.07.2014
г. между ищеца и „БНП П.П.Ф“ ЕАД бил сключен договор за продажба и прехвърляне
на вземания, по силата на който последното дружество прехвърлило на „Ф.И.“ ЕАД
вземанията си по цитирания договор за кредит срещу К.. В съответствие с
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, последният бил уведомен за извършеното
прехвърляне. Тъй като ответникът не изпълнил задълженията си по договора, ищецът
депозирал пред ШРС заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу
длъжника, по което била издадена такава по ч.гр.д. № 2629/2015 г. по описа на
съда. По реда и в срока по чл. 414 от ГПК, К. подал възражение. Моли съда да
постанови решение, по силата на което по отношение на страните да бъде признато
за установено, че съществуват следните вземания на ищцовото дружество срещу
ответника, за чието плащане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2629/2015 г. по описа
на ШРС: в размер на 2034,47
лв., представляващо задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от
17.11.2008 г., сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и ответника, прехвърлено на ищеца
чрез сключен договор за цесия от 08.07.2014 г.; в размер на 700,78 лв., представляващо задължение за
плащане на лихва за периода 27.02.2009 г. – 29.10.2010 г. върху заета сума по
договор за кредит от
17.11.2008 г., сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и ответника, прехвърлено на ищеца
чрез сключен договор за цесия от 08.07.2014 г.; в размер на 1214,28 лв., представляващо обезщетение за неплатени в срок, главни парични
задължения по договор за кредит
от 17.11.2008 г., сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и ответника, прехвърлено на
ищеца чрез сключен договор за цесия от 08.07.2014 г. за периода от 28.02.2009
г. до 30.09.2015 г., законната лихва върху сумата 2034,47 лв., считано
от предявяването на иска (депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК) – 12.10.2015
г. до окончателното плащане). Претендира и разноските по настоящото исково
производство, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът, чрез пълномощник, подава отговор на исковата молба. Същият оспорва претенциите като недопустими и неоснователни. Позовава се на нищожни клаузи в сключения договор за кредит по отношение и на главница, и на лихви. Освен това, оспорва редовността на уведомлението по чл. 99 от ЗЗД. Тъй като счита, че предсрочната изискуемост на кредита е настъпила на 27.04.2009 г., се позовава на изтекла погасителна давност. Моли, претенциите да бъдат отхвърлени като неоснователни, като му бъдат присъдени деловодните разноски.
От
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се
установи от фактическа страна следното:
Видно от приложения по делото
договор за потребителски кредит № PLUS-*** от 17.11.2008 г. е, че „БНП П.П.Ф“ ЕАД гр. София
предоставило на П.А.К. кредит в размер на 2000,00 лева. В същия е посочено, че
размера на кредита за покупка на застраховка „Защита на плащанията“ възлиза на
172,50 лв., размера на кредита – 2172,50 лв., платим на 23 месечни вноски в
размер на 130,25 лева. В договора е инкорпориран погасителен план. Според
предвиденото в чл. 3 от договора, паричната сума следва да бъде предоставена
като наличност по банковата сметка на кредитополучателя, а съответната част от
нея да бъде платена директно на застрахователния агент Директ сървисис ЕАД.
Сочи се, че погасителните вноски съставляват изплащане на главницата по заема,
ведно с надбавка, покриваща разноските на кредитора по подготовка обслужване на
заема и определена добавка, съставляваща печалбата на кредитора. Съгласно чл.
5, при забава на една или повече погасителни вноски, кредитополучателят дължи
обезщетение за забава в размер на действащата законна лихва за периода на
забавата върху всяка забавена погасителна вноска, ведно с направените за
събиране на вземането разноски за комуникационни услуги, напомнителни писма или
други действия, извършени по преценка на кредитора. При просрочване на две или
повече погасителни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска,
вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер. К.
декларирал изрично, че получил посочената сума опосредствана чрез банкова
карта. Съдът констатира от представения договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 08.07.2014 г., че заемодателят
прехвърлил на „Ф.И.“ ЕАД свои вземания, произтичащи от сключени договори за
кредит. Същите са описани в недатирано удостоверение, издадено от цедента, в което
под № 24 фигурира вземане на срещу ответника по описания по-горе договор. По
делото е представено пълномощно от 29.07.2014 г., по силата на което „БНП П.П.Ф“
ЕАД упълномощава цесионера да уведоми от нейно име всички длъжници по всички
вземания, предмет на договора за цесия от 08.07.2014 г. за сключването на
последния. Съдът констатира от недатирано писмо, че ищецът изготвил уведомление
до ответника за сключения договор за прехвърляне на вземания, като в известието
за доставяне е отразено, че писмото не е потърсено.
От приложеното ч.гр.д. № 2629/2015
по описа на ШРС се установи, че ищецът „Ф.И.” ЕАД подал по реда на чл. 410 от
ГПК заявление на 12.10.2015 г., по което била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1369/14.10.2015 г. за
сумите, предмет на предявените в настоящото исково производство искове и за
разноски в общ размер 447,22 лв., направени по заповедното производство. Срещу
издадената заповед, длъжникът, в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК – на 09.11.2015
г., депозирал възражение по чл. 414 от ГПК.
Съгласно заключението на изготвената
по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът
на усвоената от К. главница по договора е в размер на 2000,00 лв. Вещото лице е
описало задълженията на потребителя, отразени в счетоводството на ищеца, като
общия размер на неплатената главница, включваща и застраховка по договора
възлиза на 2034,47 лв., на договорната лихва – 700,78 лв., а на законната лихва – на 1202,66 лева.
Вещото лице е посочило всички падежни дати на дължимите месечни вноски, както и
извършените две плащания от ответника – на 09.04.2009 г. и на 04.04.2012
година. В съдебно заседание вещото лице излага, че е извлякло по собствен път
размера на дължимата лихва, предвид неясното описание в договора.
При така установеното от фактическа
страна, съдът приема от правна страна следното:
По допустимостта на исковете:
Исковете
са предявени от „Ф.И.” ЕАД гр. София по реда и в срока по
чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово
заявление в качеството му на кредитор срещу ответника П.А.К. в качеството му на
длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1369/14.10.2015
г. по ч.гр.д. № 2629/2015 г. на ШРС, и след направено от длъжника възражение
срещу заповедта. Налице е идентичност на страните по заповедното и по
настоящото исково производство. Претендира се установяване на вземания, съответни
на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият
състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство, приема, че
исковете са допустими.
По основателността на исковете:
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове за признаване за установено, че съществуват
вземания в полза на ищеца срещу ответника за следните парични суми: 2034,47 лв.,
представляваща задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от
17.11.2008 г., сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и ответника, прехвърлено на ищеца
чрез сключен договор за цесия от 08.07.2014 г.; 700,78 лв.,
представляваща задължение за плащане на лихва за периода за периода 27.02.2009
г. – 29.10.2010 г. върху заета сума по договор за кредит от 17.11.2008 г., сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и
ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 08.07.2014 г.;
1214,28 лв., представляваща обезщетение
за неплатени в срок, главни парични задължения по договор за кредит от 17.11.2008 г., сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и
ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от 08.07.2014 г.
за периода от 28.02.2009 г. до 30.09.2015 г., законната лихва върху сумата
2034,47 лв., считано от предявяването на иска.
Предявяването на иск
по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във
връзка с издаването на заповед за изпълнение на парично задължение очертава
пределите на предмета на настоящото дело, а именно – съществуването на посочените
в исковата молба вземания по заповедта за изпълнение. Доказателствената тежест,
на осн. чл. 154, ал. 1 от ГПК, е върху ищеца. В тази насока, доказателствените
средства на ищеца са материалите по приложеното заповедно производство по ч.гр.д.
№
2629/2015 г. на ШРС, представените в настоящото исково производство писмени документи
и заключението по изготвената ССЕ.
По иска с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 124,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД:
Доказа се, а и не се спори между страните по
делото, че същите са насрещни страни по валидно двустранно облигационно
правоотношение, представляващо търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ,
създадено чрез на договор за потребителски кредит. Тоест, по
смисъла на приложимия в случая чл. 240 от ЗЗД, между страните по
делото е налице валидно сключен договор за заем. По отношение на същия са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит /отм., ДВ бр. 18 от 5.03.2010 г./.
Съдът намира за доказано, че „БНП П.П.Ф” ЕАД гр. София предоставило на К. сума в
размер на 2000,00 лева. От своя страна, последната се задължила да върне
заетата сума, чрез плащане на месечни вноски, включващи всички компоненти,
подробно описани в договора. Горното обстоятелство се установява от декларираното от
самия ответник в договора за кредит, като с отговора на исковата молба то не се
оспорва. По делото се установи, че след 04.04.2012 г. не са извършвани плащания
по договора, поради което следва да се приеме, че ответникът не изпълнил задължението
си да върне заетата сума. Установи се по
делото, че „БНП П.П.Ф“ ЕАД и „Ф.И.“ ЕАД сключили валиден договор за прехвърляне
на вземания, между които и вземането срещу П.К. по процесния договор за кредит.
Цедентът упълномощил цесионера да
уведоми от негово име длъжника за
извършената цесия. Доказа се, че ищецът изпратил уведомление до ответника, но е
видно, че същото не е получено от него. Следователно, последният не е надлежно
уведомен за сключването на договор за цесия преди депозиране на исковата молба.
Действително, надлежно е уведомлението на длъжника, ако към приложенията към
настоящата искова молба се съдържа такова, тъй като съдът е длъжен да съобрази
този факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска.
Поради това, следва да се приеме, че К. е уведомен за сключения договор за
цесия с получаване на преписите от
исковата молба – на 03.02.2016 година.
По отношение на възражението на ответника за изтекла
погасителна давност: в случая се претендира вземане, представляващо неизплатени
вноски по процесния договор, като не е приложима нормата на чл. 111,
б.„в” от ЗЗД, тъй като не се касае за периодични плащания. За да се
приеме, че едно плащане е периодично, следва да се установи, че се касае до
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви (ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. по описа
на ОСГК на ВКС). Плащанията на погасителни вноски по договор за кредит не се характеризират с всички горепосочени
белези. В случая, по отношение на вземането за главница, е приложим общият
петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД.
Страните по процесния договор са предвидили автоматична предсрочна изискуемост
на вземанията на заемодателя при сбъдването на определени условия. Клаузата в
тази насока не противоречи на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от
ЗЗД, като за настъпването на предсрочната изискуемост е неприложимо приетото в
т. 18 от ТР № 4/2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК, тъй като последното касае
вземания, произтичащи от договори за банкови кредити. В случая, чрез
заключението на изготвената ССЕ се установи, че заемателят не е платил първите две
поредни месечни вноски – на 30.12.2008 г. и на 30.01.2009 г., като падежа на
последната от тях /съобразно предвиденото в договора/ е 30.01.2009 г. Поради
това, в съответствие с предвиденото в чл. 5 от договора за потребителски
кредит, следва да се приеме, че вземанията на същото срещу заемателя, са станали
предсрочно изискуеми на 30.01.2009 г. Именно от тази дата, по силата на чл.
114, ал. 1 от ЗЗД е започнала да тече погасителната давност. Установи се, че
след тази дата К. двукратно извършил плащания. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б.
„а“ от ЗЗД, давността се прекъсва само с признаване на вземането от
страна на длъжника. Според константната съдебна практика, признание по смисъла
на закона е налице, когато се признава съществуването на задължението, което
кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с
което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора.
Признаване чрез частично плащане не се разпростира върху останалата част от
дълга. Дори условно да се приеме, че е налице признание, то е само до посочения
размер и не засяга остатъка от задължението. Тоест, чрез извършените плащания
на 09.04.2009 г. и на 04.04.2012 г. не е прекъсната давността. Предявяването на
иска спира течението на давността (чл. 115, ал. 1, б.„ж” от ЗЗД). В случая
претенцията е предявена на 12.10.2015 г., а предсрочната изискуемост на
вземането на ищеца е настъпила на 30.01.2009 година. Поради
това, предвид изтичането на предвидения в закона петгодишен срок, следва да се
приеме, че вземането на „Ф.И.“ ЕАД гр. София срещу П.А.К. за сума в размер на 2034,47
лв.,
представляваща задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 17.11.2008 г., сключен между „БНП
П.П.Ф“ ЕАД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за цесия от
08.07.2014 г. е
погасено по давност.
Предвид така установеното от фактическа и правна
страна, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява неоснователен, и следва да бъде
отхвърлен.
Относно иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД:
По отношение на процесния договор, сключен на 17.11.2008 г. са
приложими разпоредбите Закона за потребителския кредит /отм., ДВ бр. 18 от
5.03.2010 г./. Съгласно чл. 7, т. 10 от закона,
договорът за потребителски кредит се изготвя на ясен и разбираем език и съдържа
елементите на общата стойност на кредита, които не са включени при
изчисляването на годишния процент на разходите по кредита; когато точният
размер на тези елементи е известен, те трябва да бъдат посочени в договора;
когато точният размер на тези елементи не е известен, посочва се начинът на
тяхното изчисляване или реалистична оценка за тяхната стойност. Според чл. 13, клаузите на договора за потребителски
кредит трябва да бъдат ясно и недвусмислено формулирани, като неспазването на
това изискване води до предвидената в чл. 14 от закона недействителност на
договора. Размерът на предвидената в договор и претендирана в настоящия случай
договорна лихва следва да бъдат изрично уговорен между страните. В настоящия
случай, и посредством заявеното от вещото лице, се доказа, че подобни уговорки
липсват, респ. са изключително неясни. Поради това, следва да се приеме, че
договора за кредит е недействителен, на осн. чл. 14 от ЗПК /отм./. Съгласно чл.
14, ал. 2 от закона, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Дори
и да се приеме, че договора за кредит е действителен, то и
по отношение на това вземане на заемодателя е направено възражение за изтекла
погасителна давност. Приложимата в случая норма е тази на чл. 111, б.“в“ от
ЗЗД, тъй като се касае за дължими лихви. Тоест, с оглед установената по-горе
дата на настъпване на предсрочната изискуемост на всички вземания на ищеца по
договор за кредит № PLUS-*** от 17.11.2008 г. – 30.01.2009 г. и датата на предявяване на
иска, следва да се приеме, че вземането на „Ф.И.“ ЕАД гр. София срещу П.А.К. за
сума в размер на 700,78 лв., представляваща задължение за плащане на лихва за
периода за периода за периода 27.02.2009 г. – 29.10.2010 г. върху заета сума по
договор за кредит от 17.11.2008 г.,
сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и ответника, прехвърлено на ищеца чрез сключен
договор за цесия от 08.07.2014 г. е погасено по давност на 30.01.2012 година.
Предвид
така установеното от фактическа и правна страна, съдът намира, че искът по чл.
422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 от
ЗЗД се явява
неоснователен, и следва да бъде отхвърлен.
Касателно претенцията с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД:
Претендира се обезщетение за забава,
предвидено в процесния договор. И по отношение на това вземане важат изводите,
направени по-горе досежно недействителността на договора в тази му част и
относно наличието на изтекла погасителна давност.
Поради
това, съдът счита, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД се явява неоснователен, и следва да бъде
отхвърлен.
Предвид отхвърлянето на исковите претенции, в полза на
ищеца не следва да бъдат присъждани направените деловодни разноски по
заповедното производство и по настоящото исково производство.
На осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК,
ищцовото дружество следва да бъде осъдено да заплати на ответника направените
разноски по делото в размер на 510,00 лева.
Водим
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Ф.И.“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище гр. София, адрес на управление
гр. София 1407, обл. София, район Лозенец, ул. „***“ № 15, представлявано от А.В.Г.
против П.А.К. с ЕГН **********,*** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, за сума в размер
на 2034,47 лв. (две хиляди и тридесет и четири лева и 47 стотинки), представляваща задължение за връщане на заета сума по договор за
потребителски кредит № PLUS-***
от 17.11.2008 г., сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и П.К., прехвърлено на ищеца
чрез сключен договор за цесия от 08.07.2014 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 1369 от 14.10.2015 г. по ч.гр.д. № 2629/2015 г.
по описа на ШРС, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Ф.И.“ ЕАД гр. София против
П.А.К. с ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал.
2 от ЗЗД, за сума в размер на 700,78 лв. (седемстотин лева и 78
стотинки), представляваща задължение за плащане на лихва за периода 27.02.2009 г. – 29.10.2010 г.
върху заета сума по
договор за потребителски кредит № PLUS-*** от 17.11.2008 г., сключен
между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и П.К., прехвърлено на ищеца чрез сключен договор за
цесия от 08.07.2014 г., за което
вземане е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1369 от 14.10.2015 г.
по ч.гр.д. № 2629/2015 г. по описа на ШРС, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Ф.И.“ ЕАД гр. София против
П.А.К. с ЕГН **********, иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 288 от
ТЗ, чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за сума в размер на 1214,28 лв. (хиляда
двеста и четиринадесет лева и 28 стотинки), представляваща
задължение за плащане на обезщетение
за неплатени в срок парични задължения за периода 28.02.2009 г. – 30.09.2015 г.
върху заета сума по
договор за потребителски кредит № PLUS-01295819 от 17.11.2008 г.,
сключен между „БНП П.П.Ф“ ЕАД и П.К., прехвърлено на ищеца чрез сключен договор
за цесия от 08.07.2014 г., за което
вземане е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1369 от 14.10.2015 г.
по ч.гр.д. № 2629/2015 г. по описа на ШРС, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Ф.И.“ ЕАД гр. София да заплати на П.А.К. направените деловодни разноски в размер на 510,00 /петстотин и десет/ лева.
Решението може да се обжалва
в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Шуменски окръжен съд.
Районен съдия: