533/11.8.2017г.
Шуменският районен съд, в публичното
заседание на тринадесети юли , през две хиляди и седемнадесета година,
в състав:
при секретаря
А.П. , като разгледа докладваното
от районният съдия
гр.д. № 539 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Предявен
е иск с правно основание чл.195 , ал.1 от ЗЗД .
Депозирана е искова молба от Х.Х.М. , ЕГН **********
, адрес *** , съдебен адрес *** , офис 21 срещу „Теленор България „ ЕООД , ЕИК***,
седалище и адрес на управление : гр.София , район ***, представлявано от
М.П.Ф., в която
посочва , че на 16.11.2015 г. сключил с ответника договор за лизинг на мобилен телефон марка „SONI“, модел „XPERIA M 4Aqua Black“, IMEI ***, С ТЕЛЕФОНЕН НОМЕР ***, като се
задължил да заплати сума в размер на
588.57 лв.. Договорът бил сключен за срок от 23 месеца, като месечната лизингова вноска била в размер
на 25.59 лв. Твърди, че седмица след
сключване на договора с ответното дружество, на 26.11.2015 г. телефонът дефектирал, започнал да се изключва
сам, като ищецът предявил рекламация в
магазин на ответника и телефонът бил
изпратен в сервиз, където било констатирано, че му е направен функционален
текст и бил върнат. На 27.05.2016 г., на 28.07.2016 г. също дефектирал телефона и бил отнасян в
магазин на ответника за рекламация. На
30.08.2016 г. ищецът депозирал жалба до ответното дружество с искане да
му бъде възстановена платената от него сума, при което ответникът му предлага
да му отремонтират телефона, ако има проблеми с него. Ищецът претендира заплащане от страна на ответника на сума в
размер на 383,85 лева , като в хода на делото е допуснато увеличение на иска до
размер от 583.49 лв., платени по договор за лизинг от 16.11.2015 г. ведно с
дължимата законна лихва от датата на подаване на настоящата искова молба до
окончателно изплащане на сумата, както и присъждане на съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл .131 от ГПК ответникът депозира отговор
в който оспорват в цялост исковата
претенция като недопустима и неоснователна. Твърдят, че искът на ищеца е
неоснователен, тъй като между страните
липсва сключен договор за продажба и цитираното в исковата молба правно
основание е неприложимо. Заявяват,
че устройство SONI“, модел „XPERIA M 4Aqua Black“, IMEI*** е сменено с ново IMEI ***на 16.11.2016 г. Ответникът излага, че видно от
сервизната история апаратът бил
обслужван и привеждан в съответствие с договореното, като при две от постъпванията
в сервиза било установено, че твърдения от потребителя проблем се дължал на инсталиране на програми и приложения от
ищеца, които затруднявали работата на
устройството и често не били съобразени
с неговата физическа и оперативна памет . Моли искът да бъде
о ставен без уважение като недопустим и недоказан по основание и размер.
Съдът
въз основа на събраните по делото писмени и гласни доказателства прие за
установено от фактическа и правна страна следното :
На първо място , доколкото съдът е
необходимо да определи правната квалификация на предявения иск , следва да се
посочи , че с оглед заявеното в исковата молба , а именно , че се претендира
„връщане на платената стойност на вещта , поради разваляне на договора “ искът е с правна квалификация чл.195 от ЗЗД
По делото е представен Договор за лизинг
от 16.11.2015г. , по силата на който ответникът , като „лизингодател“ се
задължава при условията на договора и ОУ , неразделна част от него да предостави на ищеца , като
„лизингополучател“ , за временно и възмездно ползване , подробно описано
устройство , за което лизингополучателят се задължава да заплати обща лизингова
цена от 588,57 лева . Според чл.1 , ал.2 от Договора , лизингополучателят има право да придобие устройството , като подпише договор за изкупуване на
устройството . От горната формулировка безспорно може да се направи извод , че
страните са сключили Договор за лизинг , като на ищеца е предоставена
възможност да придобие собствеността върху лизингованата вещ , по начина и при условията определени в
договора .
Дефинитивно , според чл.342 , ал.1 от ТЗ , с договора за лизинг ,
лизингодателят се задължава да предостави за ползване вещ срещу възнаграждение .
Прекратяването на действието на договора за лизинг с едностранно изявление на
лизингополучателя и с оглед характера на
насрещните престации – за продължително изпълнение на лизингодателя
/предоставяне на ползването на вещта/ и за периодично изпълнение на
лизингополучателя /за заплащане на лизинговата цена/ развалянето на договора има действие занапред. От посоченото
ясно се налага извода , че лизингополучателя не може да претендира
връщане на платените лизингови вноски до момента на разваляне на договора. Те
представляват стойността на предоставеното право вещта да се ползва . Ако през
този период вещта не е била годна за ползване , според обичайното и
предназначение , лизингополучателят има
право да иска поправяне на вещта , да иска съответно намаляване на лицинговите
вноски , да развали договора . Заедно със всяка от тези възможности , той има
право да иска обезщетение за
претърпените вреди , съобразно общите
правила на ЗЗД .
В
случая обаче ищецът претендира връщане на заплатената цена , но към момента на прекратяване на процесния Договор
за лизинг , вещта не е била собственост на лизингополучателя , т.к. все още не
е реализирана предвидената в договора възможност „да изкупи устройството „ ето
защо при развалянето , не е налице хипотезата на чл. 195 от ЗЗД , при която
продавачът дължи връщане на цената . Ако в процесния договор беше предвидено ,
че вещта „автоматично“ става собственост на ползвателя на вещта , независимо от наименованието на договора ,
неговата същност щеше да сочи към т.нар. „Договор за продажба на изкупуване „ ,
при който ползвателят би имал право , при разваляне на договора да иска обратно
платеното до момента . В съдебните прения ищецът посочва , че е налице съдебна
практика на ШРС , според която платеното
по договора за лизинг подлежи на връщане , а именно решения по
гр.д.№2048/2016г. по описа на ШРС и по гр.д.№1312/2016г. по описа на ШРС.
Действително според решението по първото дело , искът за връщане на лизингови
вноски , платени преди разваляне на договора е основателен , но във второто
решение се приема , че подлежат на връщане лизинговите вноски , но само тези
заплатени след разваляне на договора , което становище се споделя и от
настоящият съдебен състав . Поради изложените фактически и правни доводи ,
съдът намира за неоснователен предявеният иск .
На
основание чл.78 , ал.3 от ЗЗД ,
ищецът дължи на ответника деловодни разноски , в размер на 300 лева ,
представляващи юрисконсултско възнаграждение , определено на основание чл.7 ,
ал.2 , т.1 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения .
Водим от горното съдът
Р Е Ш И
:
ОТХЪВРЛЯ предявеният от Х.Х.М. , ЕГН
********** , адрес *** , съдебен адрес *** , офис 21 срещу „Теленор България „
ЕООД , ЕИК***, седалище и адрес на управление : гр.София , район ***,
представлявано от М.П.Ф., иск по чл.195 , ал.1 от
ЗЗД , за заплащане на сума от 583,49 (петстотин осемдесет и три лева и четиридесет
и девет ст.) лева , представляваща
заплатени до датата на разваляне на Договор за лизинг от 16.11.2015г. ,
лизингови вноски , за ползване на устройство „SONI“, модел „XPERIA M 4Aqua Black“, IMEI ***, като НЕОСНОВАТЕЛЕН .
ОСЪЖДА Х.Х.М. , ЕГН ********** , да заплати на „Теленор България „ ЕООД , ЕИК***,
сумата 300 (триста) лева –
деловодни разноски , представляващи
юрисконсултско възнаграждение , определено на основание чл.7 , ал.2 , т.1 от
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения .
Решението подлежи на обжалване
пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок
от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: