Р Е Ш Е Н И Е

273/11.5.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд десети състав

На двадесет и пети април две хиляди и седемнадесета година

В публично заседание в следния състав: Председател: Жанет Марчева

Секретар: М. Найдева

Като разгледа докладваното от районния съдия

Гр.д. № 677 описа на ШРС за 2017г.

За да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по повод предявени от “Мюсюлманско изповедание” с ЕИК 121526008 със седалище и адрес на управление гр.*****, представлявано от М.А.Х., чрез пълномощника адв. М.Д.от ШАК, съдебен адрес *** срещу Н.Н.А. с ЕГН ********** с адрес ***, съединени в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване на положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК, във връзка с чл.422, ал.1 от ГПК.

В исковата молба се сочи, че между страните съществували облигационни отношения, основаващи се на сключен между тях договор за наем, наименуван Договор за аренда от 23.07.2012г. На основание договора за стопанската година 2014/2015г. ответницата дължала наемна цена от 24 880.04 лв., за което била издадена фактура № 1220000716/01.09.2015г. Част от сумата била изплатена, като обаче за сума в размер на 15 880.04 лв. ответницата останала задължена. Поради липса на съгласие за извънсъдебно решаване на спора по инициатива на ищеца било учредено заповедно производство, по което било образувано ч.гр.д.№ 493/2016г.на ШРС, по което в негова полза била издадена Заповед за изпълнение № 246/11.03.2016г. по реда на чл.410 от ГПК. Предвид депозираното в срок възражение от страна на длъжника, за ищеца – заявител възникнал правен интерес от предявяване на иск. В заключение се моли съда с решение да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца сума в размер на 15 880.04 лв., представляваща остатък от главница по непогасено задължение за заплащане на наемна цена по договор за наем, наименуван като договор за аренда от 23.07.2012г. за стопанската 2014/2015г., за което е издадена фактура № 1220000716/01.09.2015г., както и мораторна лихва за сумата от 1002.20 лв. за периода от 01.10.2014г. до 10.03.2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.03.2016г. до окончателното изплащане на вземането. Претендират се и разноски в настоящото и заповедното производства.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея били редовно връчени на ответника, като в законоустановения едномесечен срок от негова страна е депозиран отговор, в който излага подробни доводи за липса на правна легитимация производството да се води от ищеца, както и се навеждат доводи за неоснователността на претенциите. Навеждат се твърдения, че има сключен договор за наем от 01.10.2014г. за стопанската 2014/2015г.

По исковата молба е образувано гр.д. № 1033/2016г. ШРС, производството по което е приключило с постановяване на Решение № 709/19.10.2016г., с което предявените искове са уважени изцяло. В хода на делото е депозирана молба от ищеца за допускане на обезпечение на предявените искове чрез налагане на запор върху банковата сметка на ответника, находяща се в „Райфайзен банк“ АД до размера на предявените искове, като съдът с Определение № 2567/14.10.2016г. е допуснал обезпечение на исковете, чрез налагане на обезпечителна мярка запор на банкова сметка ***. Издадена е и обезпечителна заповед от 17.10.2016г., след представяне на внесена от ищеца гаранция в размер на 1580 лв. Решението по делото е било обезсилено във въззивното обжалване с Решение № 19 от 25.01.2017г. по в.гр.д. № 635/2017г. на ШОС, като делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд и е образувано настоящото дело.

В съдебно заседание за ищеца се явява процесуалния представител адв. М.Д.от ШАК. Прави искане за изправяне на допусната техническа грешка в исковата молба относно датата на договора за аренда, която следвало да се чете 23.07.2012г. вместо 27.12.2012г. Поддържа твърденията посочени в молбата, като моли за уважаване на исковете. Доводите за това са развити в хода на съдебните прения.

В съдебно заседание за ответника се явява процесуалния представител адв. Р.М.от ШАК, която оспорва твърденията в исковата молба и моли за отхвърляне на исковете. Развива идентични доводи като тези изложени в писмения отговор. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Съдът като взе предвид представените по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, от фактическа страна установява следното:

От приложеното по делото ч.гр.д.№ 493/2016г. на ШРС е видно, че по подадено от ищеца заявление била издадена Заповед № 246/11.03.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК срещу ответницата за сума в размер на 15 880.04 лв. – главница остатък от непогасено задължение по договор за наем на земеделска земя за стопанската 2014/2015г. обективирана във фактура № 1220000716/01.09.2015г. и сума в размер на 1002.20 лв. – мораторна лихва за периода от 01.10.2014г. до 10.03.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от 10.03.2016г. до окончателното заплащане на вземането. Присъдени са и разноски направени в заповедното производство в общ размер на 1538 лв. Предвид депозирано в срок възражение, заявителя депозирал искова молба.

В исковото производство се установи, че след проведен публичен търг с явно наддаване и спечелването на същия от страна на ответницата, бил сключен Договор за аренда на земеделска земя от 23.07.2012г. между Районно мюфтийство – гр.Шумен, представлявано от М.М.Х.и Мюсюлманско настоятелство – с. Царев брод, представлявано от А.И.А.(председател) и Р.М.К.(секретар) и двете, като подразделения на Мюсюлманско изповедание – София от една страна в качеството му на Арендодател и от друга страна ответницата, в качеството и на Арендатор. С Договора са отдадени общо двадесет и четири недвижими имоти, представляващи земеделски земи в землището на квартал Макак в гр.Шумен и с. Царев брод, община Шумен. Срещу ползването на имотите, предавани всяка стопанска година чрез съставянето на приемо-предавателни протоколи, арендатора се задължавал да прави периодично арендни плащания, както следва – за първата година на ползването сума в размер на 38 266.53 лв., която се дължала при сключване на договора и същата сума, дължима до 30 август всяка следваща стопанска година. Договора бил сключен за четири стопански години и изтичал на 30.08.2016г. Съгласно т.6.6 от договора същия е влязъл в сила, съгласно Решение № 6 на Комисията на вакъфите, отразено в Протокол от 13.08.2012г.

По делото е представен и Анекс от 01.10.2013г. между Мюсюлманско настоятелство – с. Царев брод, като местно подразделение на Мюсюлманско изповедание и ответницата, който бил неразделна част от Договора от 23.07.2012г. С Анекса се намалявала наемната цена от 106 лева на 80 лева за декар, както и се уведомявал арендодателя, че следва да заплаща годишното арендно плащане на ищеца Мюсюлманско изповедание – София, който се задължава да издава фактури във връзка със задълженията. Видно от Приемо – предавателен протокол от 01.10.2012г. съставен на основание Договор от 23.07.2012г. описаните в договора имоти били предадени за ползване на ответницата.

От Фактура № 1220000716/01.09.2015г. , издадена от ищеца се установява, че дължимия наем на земеделските земи за стопанската 2014-2015г. възлизал на 24 880.04 лв.

По делото е приет и Нотариален за собственост на недвижими имоти № 113, том VIII, рег. № 5648, н.д. № 980 от 16.08.2016г., съставен Нотариус рег. № 019 на НК, с който Мюсюлманско изповедание – гр. София бил признат за собственик на земеделски земи, които са предмет на Договор за аренда от 23.07.2012г.

С писмения отговор от страна на ответника се представят Договор за наем на земеделска земя от 01.07.2013г., сключен между Районно мюфтийство Шумен и ответника, със срок на действие една година и предмет отдаване под наем на същите земеделски земи предмет на договора от 23.07.2012г. срещу наемната цена от 106 лв. на декар, както и Договор за наем от 01.10.2014г. между Мюсюлманско изповедание София и ответницата с предмет отново същите земеделски земи, действащ за периода от 01.10.2014г. до 30.09.2015г. От страна на ответницата са представени и писмени доказателства за извършени плащания за наем на земеделска земя за стопанските 2012-2013г. и 2013-2014г.

По делото е изготвено и заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза, в което се заключава, че задължението на ответницата за наем на земеделски земи за стопанската 2014-2015г. било общо 28 880.40 лв., за което са издадени две фактури. По фактура № 1220000578/01.05.2015г. е направено плащане в размер на 4000 лв., като има направени две плащания по фактура № 1220000716/01.09.2015г. в общ размер на 9 000 лв. Така ответницата останала задължена за сума в размер на 15 880.04 лв., която не е заплатена до момента. Съгласно заключението мораторната лихва за времето от 31.08.2015г. до 10.03.2015г. възлизала на 1 108 лв.

По отношение на допустимостта на исковете: Предявяването на установителен иск за установяване съществуването или несъществуването на едно правно отношение е допустимо при наличие на интерес от това. Тази предпоставка в случая е налице. Така също по издадената заповед за парично изпълнение по чл.410 от ГПК е депозирано възражение в срок, като в законоустановения срок е предявен и искът по чл.415 от ГПК. Предвид наличието на тези законови предпоставки, съдът дължи произнасяне по съществото на делото.

По отношение основателността на исковете: За основателността на предявените искове в настоящото производство ищеца следва да докаже, че в негова полза е било учредено заповедно производство и е издадена заповед за изпълнение, както и че между страните е налице валидно облигационно отношение и неизпълнено договорно задължение от страна на ответницата и неговия размер.

Съдът намира, че между страните е учредено валидно облигационно правоотношение, основано на сключен между тях Договор за аренда на земеделски земи ( наем) от 23.07.2012г. Основното възражение на ответницата е, че договора от 23.07.2012г. никога не е пораждал действие, тъй като не е сключен в съответствие с разпоредбите на Закона за арендата в земеделието (ЗАЗ) – същия нямал нотариална заверка на подписите на страните и не е вписан в Службата по вписванията. Възражението е неоснователно. По въпроса дали договор за аренда, който не е сключен в предвидената в закона форма за действителност – писмена с нотариална заверка на подписите, се конвентира в договор за наем е налице задължителна съдебна практика. В Решение № 146/20.03.2009г. на ВКС по гр.д. № 4828/2007г., IV г.о. се приема, че когато договора за аренда не е сключен в предвидената в чл.3, ал.1 от ЗАЗ форма – с нотариална заверка на подписите на страните, но този договор има всички съществени елементи на договора за наем, отношенията между страните по него се уреждат въз основа на договор за наем. В решението се излага също, че винаги когато наред с нищожния договор има друго съглашение между страните, което съдържа всички съществени елементи на друга, предвидена от закона правна сделка, то поражда права и задължение за страните, тъй като това е приложението на принципа за конверсията на нищожните сделки. В този смисъл е Решение № 703/05.01.2011г. на ВКС по гр.д. № 1060/2009г., IV г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК. В Решение № 541 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 810/2010 г., IV г. о., ГК, също постановено по чл.290 от ГПК и представляващо задължителна съдебна практика се приема, че арендният договор без нотариална заверка на подписите е нищожен поради липса на форма, но той обвързва страните като договор за наем (конверсия на документ с опорочена форма). Договорът за наем на земеделска земя също позволява на наемателя да придобива нейните естествени плодове срещу наемна цена - гражданските плодове. Вещното право на ползване позволява на титуляра да придобива както естествените, така и гражданските плодове на вещта.

В настоящия случай е налице конвертиране на арендния договор в наемен договор, поради обстоятелството, че липсва спазването на изискваната от закона форма на арендния договор, като договора съдържа всички изискуеми от ЗЗД елементи на договора за наем. Поради наличието на облигационна връзка между страните, съдът намира, че е налице неизправност от страна на ответника по договора за наем от 23.07.2012г., тъй като на същата са били предадени за ползване наетите от нея земеделски земи в землището на с. Царев брод и кв. Макак в гр.Шумен, като същевременно тя не е заплатила в цялост и в срок уговорената наемна цена в размер на 80 лв. на декар за общо 361.005 дка. От представените по делото доказателства и от заключението по назначената експертиза, неоспорено от страните по делото, се установява, че задължението произтичащо от наемния договор, за което е издадена и процесната фактура № 1220000716 от 01.09.2015г. е заплатено частично в размер на 9000 лв., като остатъка е в размер на 15 880.04 лв. Съдът намира, че частичното плащането от ответника по конкретната фактура представлява признание на длъжника за пълния размер на дълга. Предвид горното съдът намира претенцията за главница в размер на 15 880.04 лв. за основателна, като следва да бъде уважена изцяло. Невписването на договора както в Службата по вписванията, така и в Общинска служба земеделие не е елемент от фактическия състав, както отбелязва правилно и ответника в писмения си отговор, поради което и не влече нищожност на договора.

Предвид, че се претендира и лихва върху главницата, считано от 31.08.2015г. до 10.03.2016г. – датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК, съдът намира следното: Вземането за обезщетение за забава има характер на акцесорна претенция по основателността на което съдът прави самостоятелна преценка. Съобразно заключението по приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза вземането за лихва е в размер на 1 108 лв., като размерът претендиран от ищеца е за сума от 1002.20 лв. Предвид липсата на доказателства за заплащане на главницата, то претенцията за мораторната лихва върху нея дължима от падежната дата до депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК е основателна и следва да се уважи в пълния размер.

По останалите релевирани от ответницата възражения: Основното въведено възражение от ответника е, че Районно мюфтийство - Шумен и Мюсюлманско настоятелство – с. Царев брод са самостоятелни правни субекти и поради това договора не пораждал действие спрямо ищеца Мюсюлманско изповедание София. Извън сроковете по ГПК за представяне на доказателства е представено такова потвърждаващо регистрацията на Районното мюфтийство като самостоятелен субект, като доказателството не е прието от съда по делото като преклудирано. Други доказателства относно развитата теза не са представени от страна на ответника. От страна на ищеца е представено доказателство за вписване на промени в състава на Мюсюлманското настоятелство – с. Царев брод в Регистъра на местните поделения на признатите вероизповедания, а именно Писмо изх. № 9200276 по Заявление от 17.04.2013г. (стр. 46 от делото). Съдът съобразявайки писмото намира, че по делото липсват доказателства за датата на първоначалната регистрация на местното поделение в Общината, поради което не може да се направи преценка дали регистрацията е по Закона за изповеданията (отм.), по който то е със статут на юридическо лице или по новия Закон за вероизповедания при действието на чл.19 от ЗВ. Дори и да се приеме, че подразделението е създадено и регистрирано по отменения закон, то не е запазило правосубектността си при действието на новия ЗВ, тъй като за същото липсва съдебна регистрация като местно поделение по искането на съответното вероизповедание, каквото е императивното изискване на § 2, ал.4 от ПЗР на ЗВ. По въпроса за правосубектността на местните поделения на религиозни организации и дали същите са юридически лица, притежаващи процесуална легитимация е постановена задължителна съдебна практика. В Тълкувателно решение № 1 от 23.11.2010г. на ОСТК на ВКС по т.д. № 2/2010г. се приема, че редът по чл.20 от ЗВ за нововъзникналите местни поделения – юридически лица е сходен с предвидения в § 2, ал.4 от ПЗР на ЗВ на заварените такива; За заварените юридически лица – вероизповедания и техните местни поделения е приложим обхватът и процесуалния ред за вписване в съответния съдебен регистър като нововъзникналите такива – чл.596-607 от ГПК. Текстът на параграфа не прави разграничение относно това, редът за заварените поделения на кои вероизповедания се регламентира. Цитираното Тълкувателно решение се явява релевантна за настоящия спор практика, тъй като приложимата към заварените местни поделения на Българската Православна Църква е приложима и към местните поделения на всички останали вероизповедания, включително и на Мюсюлманското изповедание. В настоящия случай след служебна справка, извършена от настоящия състав, както в „Информационно обслужване“ АД , така и във Фирмено отделение при Окръжен съд-Шумен се установи, че Мюсюлманско настоятелство – с. Царев брод и Районно мюфтийство – гр. Шумен нямат регистрация и следователно не са юридически лица и самостоятелни правни субекти. В обратния смисъл е Решение № 141 от 21.07.2010г. на ВКС по гр.д. № 345/2009г. II г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, но същото е постановено преди постановяване на цитираното Тълкувателно решение, поради което и противоречието в съдебната практика е отстранено. За пълнота следва да се добави и обстоятелството, че съгласно чл.7 от Устава на Мюсюлманско изповедание, приет и влязъл в сила на 12.02.2011г. Мюсюлманското изповедание София е юридическо лице, като Районните мюфтийства и Мюсюлмански настоятелства са негови органи и действат като негови подразделения по места, като в чл.63 и в чл. 70 от Устава са дадени легални определения на същите. При внимателна преценка на всички доказателства по делото, включително и Устава на Мюсюлманско изповедание и съобразявайки задължителната съдебна практика, може да се направи извода, че лицата, посочени в Договора от 23.07.2012г. са действали от името и за сметка на Мюсюлманско настоятелство. Горното се подкрепя и от съдържанието на Анекс от 01.10.2012г. (неразделна част от договора за наем от 23.07.2012г.), където изрично се посочва, че плащанията по договора от 23.07.2012г. следва да бъдат извършвани в полза на Мюсюлманското изповедание, като данъчно задължено лице, като по този начин напълно се санират всички допуснати неточности в договора от 23.07.2012г.

Възражението, че договора от 23.07.2012г. не пораждал действие, поради липсата на подпис на представляващия Мюсюлманско настоятелство – с.Царев брод е ирелевантно по делото по вече изложените от съда съображения.

Направено е възражение, че през процесния период са подписвани и други договори между страните със същия предмет. Действително между страните по делото в процесния период от време са подписвани и други договори за наем. Договор от 01.07.2013г. обаче е сключен от Районно мюфтийство, като същия не е породил действие между страните, тъй като мюфтийството не е юридическо лице и не може да е страна по договора. В Договор от 01.10.2014г. липсват съществени договорни елементи - не е посочена наемна цена и падежна дата, поради което също не е породил действие между страните. Ответната страна сочи също така, че Договора от 23.07.2012г. следва да се счита за прекратен с изтичане на тригодишния срок по силата закона и Устава, тъй като лицата, които са го сключили могат да извършват действия на обикновено управление и не могат да подписват договори за период по – дълъг от три години. Както беше посочено по-горе обаче, в настоящия случай страна по договора е Мюсюлманско изповедание, а видно от Устава и от Правилника за управление на вакъфите е посочено, че договорите за наем могат да се сключват за четири стопански години. Поради това и възражението е неоснователно.

Поради всичко изложено, съдът намира, че предявените претенции се явяват основателни и доказани и следва да се уважат изцяло.

По отношение на разноските: Съгласно т. 12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по т.д. № 4/2013г. на ОСГТК, съдът който разглежда иска предявен по чл.422 от ГПК следва да се произнесе за дължимостта на разноските направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение се приема, че присъдените със заповедта разноски в заповедното производство не се включват в предмета на установителния иск, а представляват последица от уважаването му. Затова и съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив за тези разноски, дори и когато не променя техния размер.

По делото е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца - адв. Д.. Разпоредбата

на чл.78, ал.5 от ГПК дава възможност по искане на насрещната страна да бъде намалено дължимото адвокатско възнаграждение, когато то се явява прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото. Срокът за предявяване на искане по чл.78, ал.5 от ГПК е до приключване на устните състезания в съответната инстанция, в който срок по принцип се правят всички искания, свързани с разноските. Затова и съдът намира искането за допустимо. По основателността му: Съобразно т. 3 от Тълкувателно № 6 от 06.11.2013г. на ВКС по т.д. № 6/2012г. на ОСГТК основанието по чл.78, ал.5 от ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото. В настоящия случай е налице такава сложност. Въпреки, че по настоящото дело е проведено едно съдебно заседание, то предвид обезсилването на решението по предходното дело, страните са се явявали в повече от две заседания, включително и пред въззивната инстанция. Затова съдът намира, че усилията положени от адвокатите по делото са съответни на усложненията по него. Поради което принципа на социалната справедливост не е нарушен по отношение на ответника, както с оглед на материалния интерес по делото, така и с фактическата и правна сложност на същото. Затова и искането следва да се остави без уважение.

Предвид изхода на делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът следва да заплати на ищеца направените от него разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 493/2016г. по описа на ШРС в общ размер на 1538 лв., включващи 338 лв. такса за образуване на делото и 1200 лв. адвокатско възнаграждение. В исковото производство по гр.д. № 1033/2016г. по описа на ШРС и гр.д. № 677/2017г. на ШРС дължимите разноски от ответницата в полза на ищеца са общо в размер на 2 127.65 лв., включващи 337.65 лв. държавна такса по делото, 1440 лв. възнаграждение за адвокат, съгласно пълномощно по делото, както и 350 лв. възнаграждение за вещи лица по двете съдебно-счетоводни експертизи.

Водим от горното и на основание чл.235 от ГПК, съдът

Р Е Ш И

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.422 от ГПК, във връзка с чл.415 от ГПК, в отношенията между страните, че Н.Н.А. с ЕГН ********** *** дължи на МЮСЮЛМАНСКО ИЗПОВЕДАНИЕ с ЕИК 121526008 с адрес гр.*****, представлявано от М.А.Х., чрез адв. М.Д.от ШАК със съдебен адрес ***, сума в размер на 15 880.04 лв. ( петнадесет хиляди осемстотин и осемдесет лева и четири стотинки), представляваща дължима сума по Договор за аренда (наем) на земеделска земя от 23.07.2012г. за стопанската 2014-2015 година, за която сума е издадена фактура № 1220000716 от 01.09.2015г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 10.03.2016г. – датата на депозиране на заявлението по чл.410 от ГПК до окончателното изплащане на главницата, както и сума от 1 002.20 лв. (хиляда и два лева и двадесет стотинки) представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.10.2014г. до 10.03.2016г., за които вземания е издадена Заповед за парично изпълнение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 493/2016г. по описа на Шуменския районен съд.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Н.Н.А. с ЕГН ********** да заплати на Мюсюлманско изповедание - София с ЕИК 121526008 направените в заповедното производство по ч.гр.д. № 493/2016г. на ШРС разноски в общ размер на 1538 лв.( хиляда петстотин тридесет и осем лева), включващи 338 лв. такса за образуване на делото и 1200 лв. адвокатско възнаграждение, с включен ДДС, съгласно представено пълномощно.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК Н.Н.А. с ЕГН ********** да заплати на Мюсюлманско изповедание – София с ЕИК 121526008 направените от ищеца по гр.д. № 1033/2016г. по описа на ШРС и гр.д. № 677/2017г. на ШРС деловодни разноски в общ размер на 2 127.65 лв. ( две хиляди сто двадесет и седем лева и шестдесет и пет стотинки), включващи 337.65 лв. държавна такса по делото, 1440 лв. възнаграждение за адвокат, с включен ДДС, съгласно пълномощно по делото, както и 350 лв. възнаграждение за вещи лица по двете съдебно-счетоводни експертизи, съгласно списък по чл.80 от ГПК и адвокатско пълномощно.

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: