Р Е Ш Е Н И Е

450/13.7.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, девети състав, в публично заседание на двадесет и седми юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:

Районен съдия: Димитър Димитров

при секретаря Т. Т. като разгледа докладваното от съдията-докладчик ГД № 681/2016 г., по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК е образувано по искова молба от “Макс колект“ ООД гр. София, с която, в условията на първоначално обективно кумулативно съединение, са предявени положителни установителни искове, за признаване, като установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува парично вземане против ответника - „Даниели Зед“ ЕООД гр. Шумен, за което има образувано заповедно производство – ЧГД № 90/2017 г., по описа на ШРС, в общ размер 1660 лв., с правно основание, както следва:

- по чл. 298 ТЗ вр. чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и цена 25.91 лева /двадесет и пет лева и деветдесет и една стотинки/ по фактура № 6000456638 от 01.04.2014 г., от която 16.59 лв. без ДДС - абонаментна такса за периода от 01.04.2014 г. до 30.04.2014 г. и 5.00 лв., без ДДС - месечна такса статичен IP адрес, за периода от 01.04.2014 г. до 30.04.2014 г., по Договор за услуги – юридическо лице № 6000456638 от 01.04.2014 г.;

- по чл. 298 ТЗ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД и цена 172.72 лв. /сто седемдесет и два лева и седемдесет н две стотинки/ – неустойка за предсрочното прекратяване на Договор за услуги – юридическо лице № 6000456638 от 01.04.2014 г.

Ищецът обосновават исковата си претенция на следните фактически твърдения:

На 22.01.2014 г. между „Макс Телеком“ ООД и „Даниели Зед“ ЕООД бил сключен Договор за услуги – юридическо лице № BC030125220114012 от 22.01.2014 г., при Общи условия, с предмет Мобилен достъп до интернет, за срок от 12 месеца, с който ответникът се задължил да плаща месечни абонаменти такси, както следва: основна, в размер на 19.90 лева, и абонаментна, в размер на 6.00 лева, за статичен IР адрес. Твърди, че за периода от 01.04.2014 г. до 30.04.2014 г. на този ползвател на мобилна услуга била начислена сумата 25.91 лева - задължение за текущ период, от която 16.59 лв., без ДДС - абонаментна месечна такса, и сумата 5.00 лв., без ДДС - месечна такса за статичен IP адрес, като била издадена фактура № 6000456638 от 01.04.2014 г.. Поради неплащането на сумата в срок, Договорът бил прекратен от „Макс Телеком“. Ищецът счита, че поради предсрочното прекратяваме на договора, за периода от 01.05.2014 г. до 22.01.2015 г., ответникът дължи неустойка, в размер на 172.72 лв.. На 25.05.2015 г. между „Макс Телеком” ООД и „Макс Колект” ООД бил сключен, Договор за продажба и прехвърляне на вземания, с който вземането от „Даниели Зед“ ЕООД, било прехвърлено на „Макс Колект“ ООД. Твърди, че за извършеното прехвърляне ответникът бил надлежно уведомен съгласно изискването на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. По Заявление от „Макс Колект“ ООД, по реда на чл. 410 ГПК, било образувано ЧГД № 90/2017 г., по описа на ШРС, като била издадена Заповед за изпълнение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК постъпило възражение от длъжника за недължимост на вземането. Ищецът моли да бъде постановено решение, с което съдът да признае за установено по отношение на ответника, че дължи на „Макс колект” ООД, сумата от 198.63 лева, от която 25.91 лв. главница по договор за предоставяне на мобилен интернет, по фактура № 6000456638 от 01.04.2014 г. и 172.72 лв. - неустойка за предсрочното прекратяване на Договора, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ЧГД № 90/2017 г. по описа на ШРС. Претендира разноски по заповедното и исковото производства.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът не депозира писмен отговор. В заповедното производство е направено възражение, в което се твърди, че ответното дружество е закупено през септември 2014 г., а посочената в заявлението по чл. 410 ГПК фактура не била отразена като задължение в счетоводния баланс.

В проведеното по делото съдебно заседание страните не се явяват, като в заведена преди това молба рег. № 9192/26.06.2017 г., по описа на ШРС, ищецът поддържа исковата молба.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

На 22.01.2014 г., между „Макс Телеком“ ООД и „Даниели Зед“ ЕООД, с ЕИК 201501386, бил сключен Договор за услуги – юридическо лице за срок от 12 месеца /лист 4 от делото/, при Общи условия, съгласно който клиентът се е задължил да плаща месечни абонаметни такси в общ размер 25.90 лв. /19.90 лв. основна месечна абонаметна такса и месечна такса за статичен IP адрес – 6 лв./, а „Макс Телеком“ ООД - да предоставя мобилен достъп до интернет и издава месечни фактури, който да изпраща на адрес за получаване: гр. Варна, жк „Вл. Варненчик“, бл. 221, вх. 3, ет. 3, ап. 58, с посочени: получател „Йорданка Дичева Зафирова“, телефон и електронен адрес. На 01.04.2014 г., за период на отчитане 01.04.2014 г. - 30.04.2014 г., от „Макс Телеком“ ООД е издадена фактура № 6000456638/01.04.2014 г. /лист 16 от делото/, за обща сума 25.91 лв., с ДДС, при данъчна основа 21.59 лева, от която 16.59 лева месечна такса и 5 лв. такса за IP адрес, съгласно Приложение към фактура № 6000456638 /лист 17 от делото/. Твърди се, че съгласно т. 10.10 от приложените към исковата молба и събрани по делото Общи условия за уреждане на взаимоотношения между „Макс Телеком“ ООД и абонатите и потребителите, ползващи интернет услуги и услуги за пренос на данни чрез обществената електронна съобщителна мрежа на „Макс Телеком“ ООД” /лист 6 от делото/, срокът за плащане на дължимите суми бил 15 – дневен от издаване на фактурата, като в случай на просрочие абонатът/потребител ищецът счита, че се дължи неустойка в размер на законната лихва за всеки ден закъснение По този ред, за периода от 01.05.2014 г. до 22.01.2015 г., от „Макс Телеком“ ООД” по сметката на „Даниели Зед“ ЕООД са начислили общо сумата 172.72 лв..

На 25.05.2015 г., с опис – Приложение 1 /лист 25 от делото/, към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 25.05.2015 г., /лист 21 от делото/, сключен между „Макс Телеком“ ООД, като продавач и „Макс колект“ ООД, като купувач, дължими на продавача просрочени вземания, за интернет услуги, сред които и дългът на „Даниели Зед“ ЕООД – позиция № 49, в размер 198.63 лева, са цедирани на купувача. С Известие за доставяне на „Български пощи“ ЕАД, с пощенско клеймо от 07.07.2016 г. /лист 20 от делото/, до „Даниели Зед“ ЕООД на адрес: гр. Варна, ж.к. Владислав Варненчик, бл. 221, вх. 3, ет. 3, ап. 58, от името на цедента „Макс Телеком“ ООД, чрез „Макс Колект“ ООД, е изпратено Уведомление от 04.07.2016 г. /лист 19 от делото/, с което длъжникът се уведомява, както за цесията, така и че към 25.05.2015 г. задължението му възлиза на общо 204.59 лева, от които 25.91 лв. – главница по фактура, 5.96 лева - законна лихва върху главницата и 172.72 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на договор. В приложената към исковата молба и приета по делото Обратна разписка, /лист 20 от делото/, няма отбелязване за получаване на писмото.

По Заявление от „Макс Колект“ ООД, рег. № 668/18.01.2017 г., по реда на чл. 410 ГПК, е образувано ЧГД № 90/2017 г., по описа на РС – Шумен и срещу „Даниели Зед“ ЕООД е издадена Заповед № 40/18.01.2017 г., за изпълнение на парично задължение /лист 11 от приобщеното ЧГД 90/2017 г., по описа на ШРС/, за сумата 198.63 лева, от която 25.91 лв. – главница и 172.72 лв. – неустойка и сумата 5.96 лева - лихва за периода от 17.04.2014 г. до 16.01.2017 г., ведно със законна лихва върху главницата от 25.91 лв. за периода от 18.01.2017 г. до окончателно плащане, както и за разноски в общ размер 325.00 лева. В срока по чл. 414 ГПК, от името на „Даниели Зед“ ЕООД, чрез законен представител - Стефан Атанасов Николов, е подадено възражение за недължимост на вземането /лист 15 от приобщеното ЧГД 90/2017 г., по описа на ШРС/, за което заявителят е уведомен на 10.02.2017 г. със съобщение /лист 19 от приобщеното ЧГД 90/2017 г., по описа на ШРС/, който в срока по чл. 415, ал 1 ГПК е представил доказателство, че е предявил настоящия иск /лист 20 от приобщеното ЧГД 90/2017 г., по описа на ШРС/.

Представени са и други неотносими към предмета на правния спор писмени доказателства.

Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, като съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира за установено от правна страна следното:

По допустимостта на производството.

Искът по чл. 422 ГПК е положителен установителен иск на кредитора за установяване на вземане срещу длъжника, за което вземане е издадена съответната заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК е специален и той има ограничен предмет - само до установяване съществуването на изискуемо вземане по издадена заповед за изпълнение към момента на приключване на съдебното дирене. По принцип, за да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право. Правният интерес в хипотезата на иск по чл. 422 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и ако същата не е налице, предявеният установителен иск е недопустим. В производството по чл. 422 ГПК в тежест на ищеца е да докаже наличието на правен интерес от предявяване на иска, като специални положителни предпоставки за допустимост обосноваващи правния интерес от предявяване на този установителен иск са: 1/издадена заповед за изпълнение; 2/подадено в двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК - подадено възражение срещу заповедта за изпълнение представлява пречка за влизането й в сила, ако с него се възразява срещу вземането или вземането не се признава; 3/спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК. В случая правния интерес от предявяване на иска ищецът доказва с приложените по делото документи, от които се установява, че длъжникът, по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК, е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение по ЧГД 90/2017 г., по описа на ШРС, т. е. оспорил е вземането на заявителя. Съдът извърши служебна проверка доказателствата приложени към ЧГД 90/2017 г., по описа на ШРС, като констатира, че искът е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК.

С предявеният иск за установяване на вземането по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК се цели установяване съществуване в полза на ищеца на вземане по издадената заповед за изпълнение, като предметът на делото е обусловен от издадената Заповед за изпълнение № 40/18.01.2017 г.. Като особен иск, протичащ след като се е развило друго, „проверовъчно” производство, искът по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК се характеризира, освен със специфичните изисквания за допустимост, така и с особености, които са обусловени именно от протеклото заповедно производство и като специален установителен иск е необходимо наличието на допълнителни специални абсолютни положителни предпоставки за допустимост. Една от тези предпоставки е да има идентичност между заповедното и исковото производство, като съвпадение е нужно както от обективна, така и от субективна страна, поради което цената на иска, следва да съответства на размера на „вземането“ по смисъла на чл. 410 ГПК, за което заявителят – ищец е получил Заповед за изпълнение. В процесния случай съдът установява, че е налице непълен идентитет от обективна страна между предявения иск и заповедното производство, тъй като с исковата молба не се претендира лихва в размер на 5.96 лв., за периода от 17.04.2014 г. до 16.01.2017 г., т. е има частично несъвпадане, но предвид, че искът е в по-малък размер от „вземането“, за което заявителят е получил Заповед за изпълнение№ 40/18.01.2017 г., искът по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК е допустим за припокриващата се част, т. е. за главницата и неустойката, като за непредявена част издадената Заповед за изпълнение подлежи на обезсилване, включително и в пропорционална част от разноските.

Уважаването на предявеният иск за установяване на вземането по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК, предвид твърдението в исковата молба, че ищецът е цесионер на вземането по издадената по ЧГД 90/2017 г., по описа на ШРС, Заповед за изпълнение № 40/18.01.2017 г., преди подаване на заявление по чл. 410 ГПК, е предпоставено от установяване наличието на положителна процесуална предпоставка за надлежното упражняване правото на иск - процесуалната легитимация на ищеца, което се свежда до установяване дали длъжникът е надлежно уведомен за сключения договор за прехвърляне на вземания, в който случай процесната цесия би имала действие за него и той може да извършва валидно плащане на ищеца, което да има погасителен ефект.

Процесуалноправната легитимация на страната, като абсолютна предпоставка за упражняването на правото на иск, се определя от твърденията в исковата молба, за разлика от материалноправната легитимация, която е свързана с принадлежността на субективното право. Липсата на процесуалноправната легитимация на страната има за последица отхвърляне на иска като недопустим, а не като неоснователен, както е при липса на материалноправна легитимация. В процесния случай с Договора за продажба и прехвърляне на вземания от 25.05.2015 г. - цесия, сключен между „Макс Телеком“ ООД, като продавач и „Макс Колект“ ООД, като купувач, дължими на продавача просрочени вземания са цедирани на купувача, чиито правоприемник е ищецът - „Макс Колект“ ООД. Съобразно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД цесията е способ за прехвърляне на вземания, по силата на която настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение, като вземането преминава в патримониума на цесионера в обема, в който го е притежавал цедента с всички привилегии, обезпечения и изтекли лихви. Цесията предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. В процесния случай с подписването на опис – Приложение 1 към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 25.05.2015 г., цедентът е продал на цесионера - ищец и вземането, което е имал към „Даниели Зед“ ЕООД, по сключения Договор за услуги – юридическо лице № ВС030125220114012/22.01.2014 г. За сключването на договора за цесия е необходимо постигане на съгласие на страните по него – цедент и цесионер. С постигането на такова съгласието цесията произвежда своето действие, независимо, че същата следва да бъде съобщена на длъжника. Следователно длъжникът по цесията трябва да бъде уведомен за нея, но неспазването на задължението за уведомяване по чл. 99, ал. 3 ЗЗД не влияе върху валидността на договора за цесия, тъй като това задължение е въведено с оглед защитата на длъжника срещу възможността да изпълни на кредитора, който от своя страна се е разпоредил с вземането. Съобщението е едностранно изявление за прехвърлянето. То е неформално и със свободно установено съдържание, но трябва да бъде направено от цедента, а не от цесионера. Това ясно личи от разпоредбата на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД: Предишният кредитор е длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Следователно цесията поражда действие за длъжника от момента на уведомяването му, т. е. до момента на уведомяването на длъжника негов кредитор остава цедента и независимо, че вече е извършена цесията, длъжникът не само може, но е длъжен да изпълни на стария кредитор. Това положение важи не само за изпълнението, но и за останалите погасителни способи, напр. новация, опрощаване. До момента на получаване на уведомлението длъжникът не може да отказва на стария кредитор под предлог, че вземането вече не му принадлежи. След уведомлението обаче длъжникът трябва да изпълни на цесионера, т. е. цедентът престава да бъде кредитор. Установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането. Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, напълно логично е въведеното от законодателя изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от стария кредитор /цедента/. Само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от цесионера /новия кредитор/. В този смисъл е и задължителната съдебна практика - ТР № 1/11.11.1954 г., ОСГК. Доколкото законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то получаването на същото за прехвърленото вземане в рамките на съдебното производство по предявен иск не може да бъде игнорирано, както е прието в решението на СГС, IV-Б състав от 10.06.2008 г. по гр. д. № 3757/2007 г.. В този смисъл по въпроса може ли да се счете, че получаването на препис от ИМ и приложеното към нея уведомление за цесията представлява надлежно съобщаване за цесията на длъжника, състав на върховната съдебна инстанция се е произнесъл със задължително за долните съдебни инстанции тълкуване, като в Р. № 123/24.06.2009 г., ТД № 12/2009 г., II т. о. на ВКС, в производство по чл. 290 ГПК, е приел, че доколкото изхожда от новия кредитор /цесионера/, подадена искова молба за присъждане на прехвърленото вземане, няма характер на съобщение за самото прехвърляне, т. е. същата не представлява уведомление по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД и няма за последица действие на цесията спрямо длъжника, но настъпилият в хода на процеса факт на получаване на отправено от цедента до длъжника уведомление за цесията следва да бъде съобразен.

По настоящото дело са налице доказателства, че на 30.01.2017 г. на ответника е връчена Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК /лист 14 от приобщеното ЧГД 90/2017 г., по описа на ШРС/, а Исковата молба, ведно с приложенията са връчени по реда на чл. 47 ГПК, чрез залепване на уведомление /лист 36 от делото/, на 11.04.2017 г.. Едно от приложенията към исковата молба е Уведомление от 04.07.2016 г. /лист 19 от делото/, с което цедентът - „Макс Телеком“ ООД уведомява длъжника – „Даниели Зед“ ЕООД, че е прехвърлил вземането към него на стойност, към 04.07.2016 г., в общ размер 204.59 лева, на цесионара „Макс Колект“ ООД. Дори и да се приеме, че ответникът не е получил уведомление преди датата на завеждане на иска, то изявлението на стария кредитор е достигнало до него с получаване на исковата молба, предвид което цесията е породила действие и по отношение на него, а ефектът на уведомяването следва да бъде зачетен като факт настъпил в хода на процеса. Съобразно трайно установената съдебна практика по чл. 290 ГПК цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Следователно на 26.04.2017 г. длъжникът е получил изходящото от цедента до него уведомление. Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /в този смисъл са решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г., II т. о. на ВКС, решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г., II т. о. на ВКС и др./. Предвид изложеното съдът намира, че в процесния случай с получаване на преписи от исковата молба и приложенията към нея, ответникът е надлежно уведомен за сключения договор за прехвърляне на вземания, поради което процесната цесия има действие за него и тъй като същия не твърди да е извършил плащане на прехвърлените суми, то цесионерът се явява носител на тези вземания и ответникът може да извършва валидно плащане на ищеца, което да има погасителен ефект.

По основателността на предявените искове.

Относно искът по чл. 298 ТЗ вр. чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът основава претенцията си прилагайки към исковата молба на „Договор за услуги – юридическо лице“ № ВС030125220114012/22.01.2014 г., който се подчинява на правилата, уредени в чл. 258 и сл. ЗЗД относно договора за изработка, поради което в тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, сключване с ответника на валиден договор; изпълнение, съответно приемане/предаване, на договорения достъп до интернет; изискуемост на претендираното вземане, а в тежест на ответника - че задължението му е погасено. От съдържанието на процесния договор, се установява, че ответникът е декларирал, че е запознат с Общите условия на оператора, приел ги е изцяло и се е задължил да ги спазва. Налице е хипотезата на сключване на договор при предварително установени от едната страна Общи условия. Съгласно разпоредбата на чл. 298 ТЗ търговски договор е възможно да се сключи при предварително установени от едната страна общи условия, които на практика съдържат клаузите на договора. Предпоставка за валидност на договор при предварително установени от едната страна общи условия е приемане на същите от насрещната страна по договора, тъй като установените от търговеца, предлагащ стоки или услуги, общи условия стават задължителни за другата страна, само ако тя заяви писмено, че ги приема. В разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ТЗ законодателят е предвидил допълнително изискване - за предаване на общите условия на насрещната страна по договора, когато за действителността на договора има изискване за писмена форма, тъй като в противен случай те няма да имат действие за нея. Възможно е законодателно предвиждане и на допълнителни изисквания за валидност на договор при общи условия, поради което при произнасяне по такива спорове съдът следва да съобразява не само предвидените в ТЗ общи правила относно сключването на такива търговски сделки, но и специфичните правила за регулиране на определени отношения между търговци - доставчици на стоки или услуги и потребителите, като вземе предвид съответните специални норми.

От съдържанието на приетия по делото „Договор за услуги – юридическо лице“ № ВС030125220114012/22.01.2014 г., се установява, че същият има за предмет: „Услуги данни: „Мах Spot 40 months” срещу заплащане на месечна такса в размер на 19.90 лв.. Текстът, посредством който е изписана услугата – предмет на договора, е на английски език и от начина, по който е формулирана може да се направи извод, че в случая се касае само до определяне от страните по договора на вида/наименованието на услугата, като изхождайки от твърденията в исковата молба, съдът намира че се касае за услуга „Мобилен достъп до интернет“, поради което би могло да се направи фактическият извод, че договорът има за предмет предоставяне на електронни услуги, които отношения се регулират от Закона за електронните съобщения /чл. 1, ал. 1 ЗЕС/. Съгласно чл. 226, ал. 1 ЗЕС предприятията, предоставящи свързване към обществени електронни съобщителни мрежи и/или обществени електронни съобщителни услуги изготвят общи условия на договора с крайните потребители в случаите, когато практически е неприложимо сключването само на индивидуални договори, като в този случай те са неразделна част от индивидуалните договори /чл. 226, ал. 3 ЗЕС/.

Предвид изложеното, за да се приеме наличието на валиден договор между „Макс Телеком“ ООД и ответника, е необходимо ищецът да установи, като представи, както договора, така и актуалните към момента на сключването му Общи условия на оператора, както и доказателство, че другата страна ги е приела.

На първо място с подписването на договора ответникът е декларирал, че е запознат изцяло, приема и се задължава да спазва Общите условия на „Макс Телеком“ ООД за уреждане на взаимоотношенията между Макс Телеком и потребители на Интернет услуги, но от съдържанието на приложените от ищеца към исковата молба /лист 6-15 от делото/ „Общи условия за уреждане на взаимоотношения между „Макс Телеком“ ООД и абонатите и потребителите, ползващи интернет услуги и услуги за пренос на данни чрез обществената електронна съобщителна мрежа на „Макс Телеком“ ООД”, се установява, че са в сила от 07.04.2014 г., поради което ответникът не би могъл да е запознат с тях, тъй като процесният договор е сключен повече от два месеца преди този момент. В молба рег. № 9192/26.06.2017 г., по описа на ШРС, ищецът е посочил, че във връзка с получения проекто – доклад по делото представя заверен препис на приложимите по делото „Общи условия“, каквото доказателство съдът е установил и изрично отразил в съдебния протокол, че не е представено. Предвид, че общите условия, на практика съдържат клаузите на договора, с непредставяне на актуалните такива към момента на сключване на процесния договор съдът намира, че само на това основание следва да приеме, че ищецът не е установил между „Макс Телеком“ ООД и ответника да е възникнало валидно правоотношение, по силата на което за ищеца е възникнало задължението да предоставя непрекъснат достъп на ответника до мобилен интернет, а за ответника задължението да плаща месечна такса в претендирания размер.

На второ място в разпоредбата на чл. 228, ал. 1 ЗЕС са регламентирани по императивен начин минималните изисквания към съдържанието на индивидуалните договори: „Индивидуалният договор при общи условия между предприятието, предоставящо обществени електронни съобщителни услуги, и крайния потребител съдържа най-малко: 1. идентификационни данни на крайния потребител; 2. телефон (факс, електронен адрес) и адрес на крайния потребител; 3. вид и описание на услугите; 4. срок на договора и условия за подновяване и прекратяване на услугите и на договора, включително: а) изисквания за минимално потребление или минимална продължителност за възползване от промоционални условия; б) такси, свързани с преносимостта на номера и други идентификатори; в) неустойки и обезщетения, свързани с прекратяване на договора, включително възстановяване на направени разходи по отношение на крайни електронни съобщителни устройства; г) едностранно прекратяване на договора от страна на абоната с едномесечно предизвестие; 5. цени, ценови пакети или тарифи, условия и срокове на плащане”, като съобразно ал. 2 на цитираната норма условията по чл. 228, ал. 1 ЗЕС следва да бъдат съставени ясно, изчерпателно и в леснодостъпна за абонатите форма. Въз основа на направените фактически констатации по отношение на начина на определяне на услугата и посочените императивни норми, определящи изискванията към съдържанието на индивидуалния договор между предприятието, предоставящо обществени електронни съобщителни услуги и крайния потребител съдът приема, че в процесния случай липсва яснота по отношение на едно от съществените условия на договора – неговия предмет. Съгласно чл. 3 Конституция на Република България /КРБ/ официалният език в Република България е българският, поради което и тъй като по делото липсват данни ответникът да разполага с познания по английски език, на който най-вероятно е изписано наименованието на услугата, то на основание цитираната норма следва да се приеме, че този текст от документа е следвало да има точен превод на български език, какъвто в случая липсва. Отделно от изложеното, както бе посочено по – горе, съгласно чл. 228, ал. 1, т. 3 ЗЕС, индивидуалният договор следва да съдържа освен посочване на вида на услугата и описание на същата. В случая, ако се приеме, че текстът в документа „Мах Spot 40 months” съставлява наименование на услугата, то данни за това, в какво се изразява самата услуга, не се извличат от договора. Предвид изложеното само на това основание настоящият състав на ШРС приема, че процесният договор е сключен в нарушение на императивни правни норми – чл. 228, ал. 1, т. 3 и чл. 228, ал. 2 ЗЕС, тъй като в разрез с тях в него няма описание на услугата – негов предмет, а също и условията относно предмета му са формулирани по неясен начин. А щом договорът е сключен в нарушение на закона – императивна правна норма, то съгласно чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД той е нищожен и като такъв не е породил правно действие. Следователно в правната сфера на страните по него не са възникнали права и задължения, поради което само на това основание предявеният установителен иск за процесното вземане следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

При това положение искова претенция по чл. 298 ТЗ вр. чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, само на изложените предпоставки, се явява неоснователна и като такава следва да се отхвърли, без да се обсъждат останалите елементи от фактическия състав в това число и, че ищецът не е ангажирал доказателства установяващи изпълнение задължението на доставчика да извърши договорената мобилна услуга – т. е. за периода 01.04.2014 г. - 30.04.2014 г. от „Макс Телеком“ ООД”, да е бил осигурил достъп на ответника до интернет.

Относно искът по чл. 298 ТЗ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Ищецът претендира неустойка, за периода от 01.05.2014 г. до 22.01.2015 г., в размер на 172.72 лв., като се позовава на поле „Допълнителна информация“ в „Договор за услуги – юридическо лице“ № ВС030125220114012/22.01.2014 г.. Предвид, че съглашението за неустойка има акцесорен характер, то неоснователността на главното води до неоснователност на акцесорното задължение, поради което искът като обусловен се явява неоснователен.

Възражението на ответника, че към 22.01.2014 г. ответното дружество не било негова собственост и при закупуването му през месец септември 2014 г. посочената в заявлението по чл. 410 ГПК фактура не била отразена като задължение в счетоводния баланс, съдът счита за неотносимо към предмета на настоящото производство, предвид, че съставлява правен довод, а твърденията и възраженията се доказват с доказателства, а не с доводи и аргументи.

Относно разноските

При този изход на спора ищецът дължи разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, но ответникът не ги претендира, а предвид диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 6, ал. 2 ГПК, не следва да се присъждат.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

Отхвърля предявеният иск, с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, от „Макс Колект” ООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христо Ботев” № 17, ет. 1, офис 208, за признаване като установено, че „Даниели Зед” ЕООД, с ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. Шумен, ул. „Стара Планина“ № 13, дължи сумата 25.91 лева /двадесет и пет лева и деветдесет и една стотинки/ по фактура № 6000456638 от 01.04.2014 г., от която 16.59 лв. без ДДС - абонаментна такса за периода от 01.04.2014 г. до 30.04.2014 г. и 5.00 лв., без ДДС - месечна такса статичен IP адрес, за периода от 01.04.2014 г. до 30.04.2014 г., по Договор за услуги – юридическо лице № 6000456638 от 01.04.2014 г., на основание чл. 298 ТЗ вр. чл. 258 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, като неоснователен.

Отхвърля предявеният иск, с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, от „Макс Колект” ООД, с ЕИК ***, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Христо Ботев” № 17, ет. 1, офис 208, за признаване като установено, че „Даниели Зед” ЕООД, с ЕИК: ***, седалище и адрес на управление: гр. Шумен, ул. „Стара Планина“ № 13, дължи сумата 172.72 лв. /сто седемдесет и два лева и седемдесет н две стотинки/ – неустойка за предсрочното прекратяване на Договор за услуги – юридическо лице № 6000456638 от 01.04.2014 г., на основание чл. 298 ТЗ вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД, като неоснователен.

Обезсилва Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 40/18.01.2017 г., по ГД № 90/2017 г., по описа на РС Шумен, частично за сумата от 5.96 лв. (пет лева и деветдесет и шест стотинки), представляваща лихва за периода от 17.04.2014 г. до 16.01.2017 г., на основание чл. 415, ал. 2 ГПК.

Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчване на страните, основание чл. 259, ал. 1 ГПК.

След влизане в сила на решението, приложеното ЧГД № № 90/2017 г., по описа на ШРС, да се върне в състава, ведно с препис от настоящото решение.

Районен съдия: