Р Е Ш Е Н И Е

701/2.10.2017г. , гр. Шумен

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменски районен съд, девети състав, в публично заседание проведено на пети септември, две хиляди и седемдесета година, в състав:

Районен съдия: Димитър Димитров

при секретаря Т. Т., като разгледа докладваното от съдията ГД № 906/2017 г., по описа на ШРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявен осъдителен иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за осъждане „Юробанк България“ АД да плати на С.В.И. и П.С.И. сумата 2 382.63 швейцарски франка, представляваща разлика между размера на договорена и реално платена от ищците в полза на ответника, за периода от 01.04.2012 г. до предявяване на иска, месечна анюитетна вноска, като дадена без правно основание, както и да се признае за установено, че клаузите на чл. 3, ал, 1, чл. 3, ал. 6 и чл. 12, ал. 1 от Договор за кредит HL 2665/01.10.2007 г., изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., са неравноправни, респективно нищожни, ведно със законната лихва върху от главницата, считано от датата предявяване на иска – 30.03.2017 г. до окончателното им изплащане.

Ищцовата страна обосновава исковата си претенция на следните фактически твърдения: На 01.10.2007 г. сключили с ответното дружество, чието предишно наименование било „Българска пощенска банка“ АД, Договор за кредит HL 2665/01.10.2007 г., по силата на който ответникът им предоставил банков кредит в швейцарски франкове, в размер на равностойността на 35 000 лв., по курс „купува“ на „Българска пощенска банка“ АД в деня на усвояване, със срок на погасяване 300 месеца, считано от датата на усвояване, с цел покупка на недвижим имот в гр. Шумен, ул. Дебър, № 4, описан в НА *** Съгласно погасителен план към Договора в периода месец април 2012 г. – март 2017 г. ищците следвало да изплащат заема чрез анюитетни месечни вноски в размер на 175.41 CHF, от която 124.39 CHF - лихва, а 51.02 CHF - главница. След едностранно последващо увеличение от страна на кредитора на действащия по договора лихвен процент месечната анюитетна вноска достигнала 212.91 CHF, от която 159.09 CHF - лихва. Въпреки несъгласието си ищците продължили да плащат вноските, поради риска от предсрочна изискуемост на кредита. Поради увеличения лихвен процент били принудени да подпишат Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., с което договарили дванадесет месечен период на облекчено погасяване на дълга, считано от месец януари 2011 г. като през този период трябвало да бъде начислявана фиксирана годишна лихва в размер на 4.44 %. Според допълнителното споразумение в този интервал от време анюитетните вноски били фиксирани на 105,00 CHF. След изтичане на облекчителния период, върху общия размер на дълга се натрупала начислената, но непогасена през периода на облекченото погасяване, лихва. Ищците считат, че клаузите на чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 6 и 12, ал. 1 от процесния Договор за банков кредит, както и Допълнителното споразумение от 20.12.2010 г., като клаузи в договор, сключен с потребител, са неравноправни и нищожни, на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като дават възможност на Банката едностранно и без правно основание да променя условията на договора, като хипотезата не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП, както и, че сумата от 2 382,63 швейцарски франка платена, над първоначална договорната месечна анюитетна вноска, за периода от 01.04.2012 г. до датата на предявяване на иска, е недължимо платена и следва да бъде възстановена. Молят съдът да постанови решение, с което ответното дружество да бъде осъдено да им плати сумата от 2 382.63 швейцарски франка, представляваща разлика между размера на договорена и реално платена месечна анюитетна вноска, формирана за периода от 01.04.2012г. до датата на предявяване на иска, като дадена без правно основание, както и да признае за установено, че клаузите на чл. 3, ал, 1, чл. 3, ал. 6 и чл. 12, ал. 1 от Договор за кредит HL 2665 от 01.10.2007г., изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., са неравноправни, респективно нищожни, ведно със законната лихва върху от главницата, считано от датата предявяване на иска до окончателното им изплащане.

В предоставения по реда на чл. 131 ГПК срок, ответникът в писмен отговор на исковата молба намира иска за допустим, но неоснователен и моли да бъде отхвърлен. Излага подробни съображения. Претендира разноски.

В съдебно заседание ищците, чрез процесуалния си представител, поддържат исковата молба, а ответникът, чрез процесуалния си представител, поддържа отговора на исковата молба, като след приемане заключение на съдебно-счетоводна експертиза е допуснато изменение цената на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК.

Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени в съвкупност и поотделно, ШРС – девети състав прие за установено от фактическа страна следното:

На 01.10.2007 г., след постъпило писмено искане от 02.08.2007 г. /лист 45 - 47 от делото/, между С.В.И. и П.С.И., като длъжници и „Българска пощенска банка“ АД, като кредитор, бил сключен Договор за кредит № HL 26665/01.10.2007 г., /лист 6 – 12 от делото/, с цел покупка на недвижим имот, в швейцарски франкове, в размер на равностойността на 35 000 лева и срок на погасяване 300 месеца, считано от датата на усвояване, обезпечен с договорна ипотека върху недвижим имот в гр. Шумен, собственост на длъжниците – НА *** /лист 26 – 27 от делото/.

Съгласно Приложение № 1 към Договор за кредит № HL 26665/01.10.2007 г. /лист 14 от делото/, кредитът е усвоен на 10.10.20107 г., като предоставения от кредитора кредитен лимит в швейцарски франкове възлиза на 30 155 CHF по курс „купува“ на „Юробанк и Еф Джи България“ АД, в деня на усвояване.

Клаузите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 от Договора предвиждат погасяването на кредита да се извършва на месечни вноски включващи главница и лихва /месечни анюитетни вноски/, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план към Договора, във валутата, в която е усвоен - швейцарски франкове. Размерът на договорената годишна лихва, която ищците се задължили да плащат на ответното дружество, съгласно клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора, е сбор от базов лихвен процент /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихва, плюс договорна надбавка от 0.45 пункта, като изрично е отразено, че към момента на сключване на Договора БЛП е в размер на 4.5%.. В клаузата на чл. 3, ал. 5 от Договора е предвидено, че действащият БЛП на банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява длъжника за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила чрез обявяване на видно място в банковите салони, а съгласно чл. 12 от Договора - банката запазва правото си по време на действие на Договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си, както и приложимите лихви по кредити в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране по реда на чл. 20, като измененията влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.

Съгласно отразените записвания в приетия по делото Погасителния план /лист 8 – 25 от делото/, от момента на сключване на договора - м. ноември 2007 г. до м. декември 2030 г. длъжниците следвало да плащат месечни анюитетни вноски в размер на 175.41 CHF, от която 124.39 CHF - за лихва и 51.02 CHF - за главница.

На 19.08.2008 г. първоначалната месечната анюитетна вноска в размер на 175.41 CHF била едностранно увеличена от страна на банката като достигнала 184.07 CHF, от която 134.83 CHF - за лихва и 49.24 CHF - за главница.

Последвали други увеличения на действащия по договора лихвен процент и към м. април 2012 год. месечната анюитетна вноска достигнала 201.91 франка, от която 148.19 CHF - за лихва и 53.72 CHF - за главница.

По молба на длъжниците вх. № 1414/15.10.2010 г., по описа на „Юробанк България“ АД /лист 56 от делото/, на 20.12.2010 год. между ищците и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД било подписано Допълнително споразумение /лист 15 – 17 от делото/, с което бил договорен 12-месечен период на облекчено погасяване на дълга, считано от м. януари 2011 г., през който период трябвало да им бъде начислявана фиксирана годишна лихва в размер на 4.44%. Съгласно клаузата на чл. 6 от Допълнителното споразумение след изтичане на гратисния период върху общия размер на дълга, след натрупване на лихвата следвало да се начисли годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата БЛП на кредитора за жилищни кредити в съответната валута, плюс договорна надбавка в размер на 0.50 пункта, като до окончателното погасяване на дълга и всички други разноски, свързани с него, били задължени да внасят равни месечни погасителни вноски, съгласно погасителен план, съставляващ неразделна част от допълнителното споразумение. Ищците твърдят, което не се отрича от ответника, че през този период от време анюитетните вноски били фиксирани в размер на 105 швейцарски франка.

Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвеното и прието по съдебното производство Заключение на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза /лист 72 – 79 от делото/, съгласно което за периода от м. април 2012 г. до м. март 2017 г. общият размер на договорената лихва по първоначалния погасителен план е на стойност 6 214.50 CHF, размера на реално заплатената лихва от кредитополучателите е на стойност 8 641.74 CHF, като разликата между реално заплатената лихва и първоначално договорената лихва възлиза на стойност 2 427.24 CHF

Представени са и други неотносими към правния спор писмени доказателства.

Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, съдът намира за установено от правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск за неоснователно обогатяване, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, като ищците претендират и искат да се установи, че клаузите на чл. 3, ал, 1, чл. 3, ал. 6 и чл. 12, ал. 1 от Договор за кредит HL 2665/01.10.2007 г., изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., са изначално нищожни, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Наличието на сключен между „Българска пощенска банка“ АД, с правоприемник - ответника „Юробанк България“ АД, като кредитор и С.В.И. и П.С.И., като длъжници, Договор за кредит HL 2665/01.10.2007 г., изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., с цел покупка на недвижим имот, в швейцарски франкове, в размер на равностойността на 35 000 лева и срок на погасяване 300 месеца, считано от датата на усвояване, не се оспорва от ответната страна. Страните не спорят и относно обстоятелствата, че предоставения от кредитора кредитен лимит в швейцарски франкове възлиза на 30 155 CHF, че длъжниците са се задължили да плащат на ответното дружество месечни вноски включващи главница и годишна лихва, като лихвата е сбор от базов лихвен процент /БЛП/, който към момента на сключване на Договора е бил в размер на 4.5%. и договорна надбавка от 0.45 пункта, както и, че по време на действието на процесния договор кредиторът е изменил едностранно размера на дължимата възнаградителна лихва.

Неоснователното обогатяване предполага разместване на имуществени блага, при което едната страна по спора е получила от другата нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, поради което е длъжна да го върне. Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е приложима в случаите, когато още при получаване на имущественото благо липсва основание за преминаването му от имуществото на едно лице в това на друго. Такъв е и случая, при който е получено нещо въз основа на нищожен договор, респективно и на нищожна клауза от договор, уреждаща имущественото разместване. Към датата на сключване на процесния Договор страните са разполагали с възможността по чл. 9, ал. 1 ЗЗД свободно да определят съдържанието му, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. От клаузата на чл. 3, ал. 1 от процесния Договор за кредит HL 2665/01.10.2007 г. се установява, че страните са постигнали съгласие длъжниците наред с главницата да заплащат на банката и годишна възнаградителна лихва, а от съвкупния анализ съдържанието на клаузите на чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от Договора се установява, че банката си е запазила правото по време на действия на договора е едностранно, без постигане на изрична уговорка с длъжниците, да променя размера на БЛП, приложим към сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата възнаградителна лихва и съответно размера на месечната анюитетна вноска. Ищците оспорват като нищожни - противоречащи на закона и добрите нрави, предварително договорените клаузи на чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от Договора относно годишната възнаградителна лихва, в частта на базовия лихвен процент, който след 19.08.2008 г. кредиторът, позовавайки се на същите, едностранно е увеличил, а оттам е увеличил и месечните анюитетни вноски, определяйки тези клаузи като неравноправни - сключени във вреда на потребител, с което се поставя въпроса дали такава възможност е уговорена в полза на Банката с валидна клауза в сключената между страните сделка. Противоречието със закона, като основание за нищожност по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, е противоречие не със закона изобщо, а с конкретна и нещо повече - императивна правна норма. От своя страна не всяко противоречие със закона е основание за нищожност, а само в случаите, в които предметът на сделката е незаконен или когато основанието й противоречи на закона. Противоречие със закона е налице и когато има противоречие с правен принцип, който макар и да не e изрично формулиран, е въплътен в много отделни правни норми и е част от действащата правна система. Ищците се позовават на неравноправния характер на тези клаузи, поради което за съда съществува задължение да се произнесе служебно и инцидентно по този въпрос. При предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, предвид твърдението за начална липса на основание за даването, ищецът следва, при условията на пълно и главно доказване, да установи, че е дал нещо, вид и размер на даденото, а ответникът, при условията на пълно и насрещно доказване, наличието на основание за получаване на даденото т. е. в тежест на получилия облагата е да докаже, че има основание да я задържи, както и да установи всички евентуално наведени от него положителни правоизключващи и правопогасяващи възражения, от които черпи благоприятни за себе си правни последици.

Доколкото банката извършва действия по предоставяне на кредити на физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава насрещна престация за това от кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето, през което последният ползва предоставените му парични средства, какъвто характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена между страните с посочената договорна клауза. Съществуването на задължение в тежест на кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за банков кредит, е посочено като един от съществените елементи на този вид търговска сделка и в закона - чл. 430, ал. 2 ТЗ. В чл. 3, ал. 1 от Договора за кредит е предвиден и компонента, който участва при формиране на размера на годишния лихвен процент, от който се определя дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, а имено това е базовият лихвен процент на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, който към момента на сключване на процесния договор е ясно определен по размер в неговото съдържание – 4.5 %. Ето защо и следва да се приеме, че ищците са обвързани от поетото от тях с чл. 3, ал. 1 от Договора за кредит задължение да заплащат на ответника възнаградителна лихва, чийто годишен размер е 4.95 % /определя се като сбор от БЛП, който е 4.5% и надбавка 0,45 пункта/.

Към момента на сключване на процесния договор е действал Закон за защита на потребителите /обн. ДВ, бр. 99/9.12.2005 г./, който урежда защита на особена категория длъжници. Ищците са физически лица, на които е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което същите се явяват потребители по смисъл на § 13, т. 1 ДРЗЗП, при което следва да се приеме, че по силата на сключения Договор в отношенията с ответното дружество, длъжниците се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Процесния договор попада в обхвата на регулация на този закон, поради което и всички негови предписания го обвързват. Това дава възможност да бъдат разгледани претенциите на ищците за прекомерен размер на договорената възнаградителна лихва, водещ до нищожност на договора в тази част, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като клаузи договорени между страните в противоречие на закона и в нарушение на добрите нрави,.

Разпоредбите на чл. 143 – 146 ЗЗП, уреждат неравноправност на договорни клаузи, които водят до тяхната нищожност. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен да преценява служебно. Неравноправността на клаузата следва да се преценява към момента на сключване на Договора за кредит.

Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално – т. е. за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по договора. Следователно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, поради което следва да бъде установено дали процесните клаузи /чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 5; чл. 12, ал. 1/ от Договора за кредит са индивидуално уговорени със С.В.И. и П.С.И., или не. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. При преценката си дали процесните клаузи са индивидуално уговорени съдът съобрази, че сумите, дължими за лихви и таксата за управление по всеки Договор за кредит, представляват цената на заетите парични средства. Следователно, за да приемем, че така посочените в Договора за кредит клаузи, касаещи възможността за едностранно увеличение на лихвата, респективно размера на дължимата погасителна вноска, не са нищожни, е необходимо да бъде установено, че същите са били индивидуално уговорени между страните. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, тежестта за установяване на обстоятелството, че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесния случай с възражение в отговора на исковата молба ответникът твърди и излага подробни аргументи защо счита, че оспорените клаузи на чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 5; чл. 12, ал. 1, от процесния Договора за кредит са уговорени индивидуално, поради което според него са равноправни. В настоящия случай се установява, че уговорките между страните, относно размера на лихвите са част от съдържанието на сключения между страните по спора Договор и, както ответника изрично посочва в отговора на исковата молба, не са част от Общи условия, при които банката сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а с оглед направеното от страна на ищците твърдение, че същите не са били индивидуално уговорени, а са били част от стандартни, изготвени предварително договори за кредит, които банката сключва и не са подлежали на коментар и промяна, в тежест на ответника бе да установи, че посочените клаузи са били индивидуално уговорени. В хода на производството ответникът, не е представил доказателства, че включването на оспорените клаузи в Договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с тези потребители по отношение на тяхното съдържание. А с оглед липсата на ангажирани доказателства, че оспорените клаузи, обективирани в чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от Договора за кредит, са били индивидуално уговорени, то следва да се приеме, че са били изготвени от банката предварително и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им при сключването му, поради което могат да бъдат приети за нищожни, на основание разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, в случай, че се установи, че са неравноправни.

Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба са изброени, но не изчерпателно, изрични хипотези, при които една клауза в договор с потребител се явява неравноправна. От примерно посочените случаи в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, относима към процесния случай е т. 10, съгласно която неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.

В случая, при съвкупното тълкуване волята на страните, изразена в съдържанието на клаузите на чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от Договора за кредит, сключен с ищците, постигнатото съгласие между страните в чл. 3, ал. 1 е за променлива годишна лихва, представляваща сбор от БЛП на банката, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка, като в чл. 3, ал. 5 е прието, че промените в БЛП не подлежат на договаряне и стават незабавно задължителни за страните. От анализа съдържанието на клаузата на чл. 3, ал. 5 от Договора, въз основа на която се определя размера на БЛП, се установява, че с нея е предвидена възможност за банката едностранно, без постигане на изрична уговорка с длъжника, да промени размера на БЛП, доколкото не е определен конкретен размер, приложим към сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и съответно на месечната анюитетна вноска. Същевременно следва да се посочи, че размерът на дължимата годишна лихва не подлежи на договаряне /чл. 3, ал. 5 от Договора/, както и че промяната в нея зависи единствено от волята на кредитора, който е и по-силната икономически страна в процесните отношения, възникнали с кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква и всички изменения в съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от банката, стават задължителни за него. А, по аргумент от разпоредбата на чл. 143, т. 10 ЗЗП, след като с цитираната договорна клауза се предвижда правото на Банката едностранно да променя условията на сключения с ищците договор за кредит, то, за да се приеме, че тези уговорки не накърняват защитими интереси на потребителя, условията, при които търговецът може да променя съдържанието на сделката следва да са изрично, изчерпателно и на разбираем език посочени в самия договор. Ако с посочените уговорки се позволява на банката да променя условията на договора на непредвидено в него основание за това, то те следва да се квалифицират като неравноправни. В случая на първо място, следва да се посочи, че в никоя от оспорените договорни клаузи не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на БЛП, представляващ компонента, с оглед на който се определя размера на дължимата годишна лихва. Такива предпоставки не са предвидени по обща воля на страните и в нито една друга от уговорките, представляващи част от съдържанието на сключения между тях договор. Не е конкретизирано дали банката ще има право едностранно да променя условията по сделката, единствено при настъпване на някакви обективни факти, какви са те, или пък упражняването на това право ще зависи единствено от волята на управителните органи на търговеца, без да е задължително и необходимо това да е обвързано от настъпване на някакво конкретно събитие. Доколкото ответникът твърди, че основанията, при настъпване на които банката извършва промяна на БЛП, са предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент и стойностите на БЛП на Банката, следва да се отговори на въпроса: дали посочените в тази Методология условия са станали част от съдържанието на процесния договор за кредит, или не. Безспорно в Методологията на банката за образуване на БЛП, която не е представена по делото, но е общодостъпна на страницата на „Юробанк България“ АД, се посочва кои компоненти влияят на размера на базисния лихвен процент, приложим към отпусканите от Банката кредити, като в същата е прието, че при промяна на някой от тях е налице основание за неговата актуализация. Тези положения, обаче, не са част от съдържанието на сключения с ищците договор за кредит, тъй като не са възпроизведени в нито една негова клауза. Освен това по делото не са представени каквито и да е доказателства за това, че към датата на сключване на процесния договор ищците, в качеството им на кредитополучатели са била запознати с Методологията, на която се позовава ответникът и която е едностранно издадена от него, както и че са изразили съгласие условията, предвидени в нея, да станат част от съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения. Дори да се приеме, че цитираната методология, представлява по своята същност Общи условия, при които Банката сключва договори за кредит с физически лица, доколкото в нея се съдържат отнапред установени от банката условия, касаещи определянето на размера на базовия лихвен процент и неговото изменение за срока на действие на договора, то не се променя извода на съда, че същата не може валидно да обвърже страните и да стане част от съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях. Кредитополучателите не са търговци и следователно, за да станат задължителни за тях общите условия, установени от банката за сключваните от нея сделки, съгласно разпоредбата на чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ, те следва да заявят писмено, че ги приемат. Договорът за банков кредит е формален, доколкото в разпоредбата на чл. 430, ал. 3 ТЗ е предвидена писмена форма като условие за неговата действителност, и следователно по отношение на него намира приложение и императивната норма на чл. 298, ал. 2 ТЗ, съгласно която, за да обвържат кредитополучателя, установените от търговеца общи условия следва да са му били предадени при сключване на договора. В случая не се доказа тази Методология, която по своята същност представлява общи условия, на която се позовава ответника, да е предадена на ищеца, нито той писмено да е заявил, че я приема, поради което и тя не може да го обвърже. А с оглед на изложеното и условията, предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент, не представляват част от съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит, поради което е без значение, че в тях са посочени условията, при които банката единствено може едностранно да промени базовия лихвен процент. Съгласно изричната норма на чл. 143, т. 10 ЗЗП, за да бъде една клауза в договор, сключен с потребител равноправна, условието, при което за търговеца е предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично предвидено в него, а не в друг акт на търговеца, който освен това не обвързва потребителя и условията, по който не са част от съдържанието на сделката за банков кредит. Следователно в случая клаузите на чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит, сключен със С.В.И. и П.С.И., в които е предвидена възможност за банката едностранно да променя БЛП и съответно дължимата лихва, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки става това, попадат в хипотезата на чл. 143, т. 10 ЗЗП. Тези клаузи са във вреда на потребителя, който е в положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, създава неравновесие между неговите права и задължения, от една страна, и тези на банката, от друга, с което се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Още повече, че в полза на потребителя не е предвидено такова право да променя по своя воля и то едностранно нито едно от условията на сключения договор, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена такава възможност с посочените по-горе уговорки.

Предвид, че спорът между страните е относно упражненото от банката право по време на действия на договора едностранно, без изрична съгласие от длъжниците, да промени размера на БЛП, при което е изменила и размера на дължимата възнаградителна лихва и съответно размера на месечната анюитетна вноска, то при решаване на настоящия спор и при преценка неравноправния характер на посочените клаузи съдът следва да изследва освен обстоятелството дали оспорената клауза не попада в някой от примерно посочените случаи в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, но и дали не са налице хипотезите изключващи приложението на някои от разпоредбите на посочената правна норма, доколкото, с оглед легалната дефиниция на понятието „финансова услуга“, дадено в разпоредбата на § 13, т. 12 ДРЗЗП, процесния Договора за кредит има характер на „финансова услуга“ и попада в приложното поле на чл. 144 ЗЗП. Клаузите, които дават право на търговеца или доставчика на финансовата услуга едностранно да увеличава цената на стоката или финансовата услуга, без потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т. 12 ЗЗП. В разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП обаче законодателят е предвидил изключение от това правило, като основният критерии за приложимостта на изключението е изменението на цената на стоката или финансовата услуга да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансовата услуга, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Тогава търговецът /доставчикът на финансови услуги/ не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл. 147, ал. 1 ЗЗП/. Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът или доставчика на финансовата услуга може едностранно да промени цената на стоката или финансовата услуга, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока. При съмнение обаче съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /арг. от чл. 147, ал. 2 ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи на договора. В този смисъл е практиката на ВКС чл. 290 ГПК, обективирана в Решение № 424/02.12.2015 г., ГД №1899/2015 г., IV г. о., Решение № 77/22.04.2015 г., ГД № 4452/2014 г., III г. о. и др. Настоящият състав намира, че по отношение на спорните клаузи от процесния Договор за кредит не намират приложение нормите на чл. 144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП, които изключват приложението на разпоредбата на чл. 143, т. 10 от същия закон. В договора за банков кредит изобщо не са уговорени условията, при които цената на ползвания от кредитополучателя финансов ресурс може да се увеличи, поради което и няма как да се заключи, че тя е свързана с измененията на някакъв борсов курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. Ето защо не е налице хипотезата на чл. 144, ал. 3 ЗЗП. В процесния договор за кредит няма предвидена възможност за длъжника да го прекрати незабавно при промяна без предизвестие от банката на лихвения процент по него, като единствената възможност, която му е предоставена е да изпълни предсрочно задължението си, поради което следва да се приеме, че не са налице хипотезите и на чл. 144, ал. 2, т. 1 и т. 2 от Закона. Това е така, тъй като посочените уговорки уреждат единствено възможността за длъжника да изпълни задълженията си по сделката преди уговорения краен срок, което е в съответствие и с разпоредбата на чл. 70 ЗЗД, т. е. те имат отношение към определяне на времето за изпълнение на задълженията на длъжника, но с тях не е предвидена възможност за преустановяване на облигационната обвързаност между страните занапред по волята на една от тях. Никъде в договора не е посочено как и по каква причина е допустимо изменението на БЛП, не е направена препратка към някакви правила или Методология за определяне на БЛП, не е посочено и от какви вътрешно - институционални или външни признаци се влияе този БЛП. Доколкото в Договора не е посочено, че изменението на БЛП зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, то не може да се приеме, че е налице изключението, визирано в разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.

По изложените съображения се налага извода, че уговорките, посочени в чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от Договора за банков кредит, сключен с ищците са неравноправни на основание чл. 143, т. 10 ЗЗП. Ето защо и на основание чл. 146, ал. 1 от същия закон те се явяват нищожни и следователно не обвързват страните. След като клаузите от договора за кредит, в които е предвидено правото на банката едностранно да увеличава размера на БЛП и съответно на дължимата лихва, представляваща възнаграждение за времето на ползване на предоставените от търговеца парични средства, са нищожни, то същите не могат да породят правни последици. Следователно между страните по процесната търговска сделка не е постигнато валидно съгласие, че за банката ще възникне такова право, а такова не е регламентирано в полза на банката и в императивна разпоредба на закона. По делото липсват доказателства, след сключване на Договора за банков кредит, страните да са постигнали съгласие за изменение на неговото съдържание чрез постигане на уговорка, съгласно която да се предвижда възможността за банката едностранно да увеличава размера на дължимия от кредитополучателя лихвен процент. С оглед на гореизложените правни съображения, въз основа на които съдът прие за установено, че клаузите на чл. 3, ал. 1; чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от Договора за банков кредит, сключен с ищците са неравноправни, респективно нищожни, се налага извода, че платената от длъжниците част от дълга въз основа на посочените по-горе клаузи се явява платена при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.

От заключението на изготвените по делото съдебно-счетоводна експертиза се установява, че за периода от 01.04.2012 год. до 30.03.2017 год. – датата на предявяване на иска, общия размер на дължимата възнаградителна лихва по първоначално договорения погасителен план възлиза на 6 214.50 швейцарски франка, а размерът на реално платената от ищците такава възлиза на 8 641.74 швейцарски франка или 2 427.24 швейцарски франка се явяват платени в повече, като завишението се е дължало на действието на посочените по-горе нищожни клаузи от Договора за кредит, поради факта, че банката е посочила нов БЛП, определящ размера и на месечните вноски, дължими от ищците незабавно и автоматично. След като посочените клаузи от договора за банков кредит са нищожни, то платеното на основание нищожните клаузи е платено без основание. Следователно размерът на надплатените суми над размера на договорената лихва, включена в месечните анюитетни вноски, определени в първоначално договорения погасителен план към договора е 2 427.24 швейцарски франка, а доколкото посочената сума е била заплатена въз основа на нищожни клаузи, то същата следва да се възстанови на ищците.

Предвид изложеното съдът намира, че предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен изцяло, като ответното дружество бъде осъдено да плати на ищците сумата 2 427.24 швейцарски франка, представляваща платена без основание сума по Договор за потребителски кредит HL 2665/01.10.2007 г., изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 год. между ищците и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, представляваща разлика, формирана в периода от 01.04.2012 год. до 30.03.2017 год. между размера на договорената между страните погасителна вноска и реално платената такава в частта над първоначално договорената лихва, съставляваща част от месечната анюитетна вноска.

С оглед уважаването на предявения иск ответната страна дължи заплащане и на дължимата законна лихва върху присъдената главница, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.03.2017 год. до окончателното изплащане на сумата. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че лихва върху полученото без основание се дължи от поканата за връщане. В настоящия случай такава покана до ответната страна е отправена с предявяване на исковата молба, поради което и искът за заплащане на законната лихва следва да бъде уважен именно от датата 30.03.2017 год.

При този изход на спора в полза на ищеца следва да бъдат присъдени разноски, съразмерно с уважената част от иска, съобразно приет по делото списък на разноските на ищеца по чл. 80 ГПК, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И

Осъжда „Юробанк България“ АД, с ЕИК***, седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ул. ”Околовръстен път” № 260, да плати на С.В.И., с ЕГН ********** и П.С.И., с ЕГН **********, двамата с адрес: ***, сумата 2 427.24 /две хиляди четиристотин двадесет и седем и двадесет и четири стотни/ швейцарски франка платена без правно основание по Договор за потребителски кредит HL 2665/01.10.2007 г., изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 год. между ищците и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, представляваща разлика, формирана в периода от 01.04.2012 год. до 30.03.2017 год., между размера на договорената между страните погасителна вноска и реално платената такава в частта над първоначално договорената лихва, съставляваща част от месечната анюитетна вноска, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 30.03.2017 год. /датата на депозиране на исковата молба/ до окончателното изплащане, на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД.

Осъжда „Юробанк България“ АД, с ЕИК***, седалище и адрес на управление: гр. София, район Витоша, ул. ”Околовръстен път” № 260, да плати на С.В.И., с ЕГН ********** и П.С.И., с ЕГН **********, двамата с адрес: ***, сумата 556.00 /петстотин петдесет и шест/ лева, представляваща направени по делото разноски за държавна такса, адвокатско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съгласно представен списък, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.

Районен съдия: