Мотиви към Решение по АНД № 1665/2017 г. на ШРС

От Шуменска районна прокуратура е внесено в Районен съд - Шумен постановление с предложение за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК на Д.О.А. - обвиняем по досъдебно производство № 1248/2016 г. по описа на РУ - Шумен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а от НК. Като основание за това се изтъква, че наказателното производство е образувано за престъпление по чл. 313, ал. 1 от НК, за което законът предвижда наказание “лишаване от свобода” до три години или “глоба” от 100 до 300 лв., извършителят не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК, както и с деянието не са причинени имуществени вреди.

В съдебно заседание представителят на Районна прокурора – Шумен поддържа предложението и предлага на съда да наложи на обвиняемия А. наказание “глоба” в размер на минималния, предвиден в разпоредбата на чл. 78а от НК.

В съдебно заседание обвиняемият, редовно призован, се явява лично и с упълномощен защитник. Дава обяснения относно деянието и семейното си и материално състояние, като моли съда да бъде оправдан. Защитникът на нарушителя излага аргументи относно наличието на предпоставките да бъде оправдан подзащитния му.

След преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Обвиняемият Д.О.А. заедно със семейството си от 2012 г. живеел във Федерална Република Германия. В посочената държава обвиняемият и работел, а в Република България се завръщал обикновено веднъж годишно, за да се види със свои родственици.

През 2014 г. А. решил да се сдобие със свидетелство за управление на МПС. Тъй като не владеел добре немски език, предпочел да стори това в Република България. За участие в шофьорски курс, обвиняемия А. на 04.06.2017 г. депозирал до „Веа“ ЕООД декларация. През периода от месец август 2014 г. до месец октомври 2014 г. А. преминал изискуемия шофьорски курс, след което се е явил на изпит за правоспособност съответно на 14.10.2014 г. – теория и на 23.10.2014 г. – практика. След това обвиняемия подготвил нужните документи и на 03.11.2014 г. посетил сектор „ПП – КАТ“ при ОД на МВР – гр. Шумен. Там потвърдил и подписал представените му от служителите документи, измежду които и декларация, каквато се изисква съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 5 от ЗДвП, в която декларирал невярно обстоятелство, а именно, че обичайното му пребиваване /т.е. повече от 185 дни през календарната година/ не е в друга държава – членка на ЕС, а е в Република България. Вследствие на подадените документи на обвиняемия А. било издадено свидетелство за управление на МПС.

Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани в досъдебното производство и присъединени на основание разпоредбата на чл. 283 от НПК писмени доказателства, от приложените по делото веществени доказателства, както и от обясненията на обвиняемия Д.О.А., дадени в хода на досъдебното производство и в хода на съдебното следствие. В хода на съдебното производство от страна на обвиняемото лице не бяха представени доказателства, оборващи или поставящи под съмнение така установената фактическа обстановка.

Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на досъдебното производство съдебно-графическа експертиза, която дава заключение, че почеркът, с който е положен подписът срещу „Декларатор:“ в „Декларация по чл. 159, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, във вр. чл. 13 от Наредба № I-157/2002 г. на МВР за реда и условията за издаване на СУ на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина“ от 03.11.2014 г. принадлежи на обвиняемия Д.О.А..

Съдът намира, че събраните и обсъдени по този начин доказателства по делото са непротиворечиви и взаимно допълващи се и водят до единствено възможния извод, непораждащ никакво съмнение във вътрешното убеждение на съда и обосновават решението му в следния смисъл:

Обвиняемият Д.О.А. ***, съзнателно потвърдил неистина в писмена декларация, която по силата на закон /чл. 151, ал. 5 от ЗДП/ се дава пред орган на властта за удостоверяване на истинността на някои обстоятелства, а именно, че обичайното му пребиваване не е в друга държава – членка на ЕС, а е в Република България, с което е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление от общ характер, наказуемо по чл. 313, ал. 1 от НК, поради следното:

Обект на престъплението са обществените отношения, свързани с удостоверителната функция на определени документи, както и обществените отношения, които осигуряват реда и условията за издаване, съставяне и използване на съответните официални документи.

Субект на престъплението е пълнолетно вменяемо физическо лице.

От обективна страна предмет на престъплението е Декларация от 03.11.2014 г. по чл. 151, ал. 5 от ЗДП, в която декларирал, че обичайното му местопребиваване не е в друга държава членка на ЕС, макар, че през повече от 185 дни в календарната година пребивавал във Федерална Република Германия. Изпълнителното деяние се изразя в потвърждаване на неистината, т.е. действие при което деецът отразява в декларацията, определени факти и обстоятелства с правно значение.

Безспорно от съдържание на декларацията става ясно, че при подаването й обвиняемият е осъществил състава на престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК, т. к. съобразно разпоредбата на § 6, т. 46 от ДР на ЗДвП за обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето редовно се връща там. В хода на разследването е установено по безспорен начин, че семейството на обвиняемия живее във Федерална Република Германия и той се връща в Република България в периодите, когато не е трудово ангажиран във Федерална Република Германия, поради което може да се приеме, че във Федерална Република Германия са както личните му връзки, така и трудовите му връзки. В тази насока са дадените в хода на досъдебното производство обяснения от обвиняемия Д.А., както и показанията на разпитаните в хода на досъдебното производство свидетели - Р.Р. и Х.Х., така и показанията на разпитания в хода на съдебното следствие свидетел Г.А.. От показанията на посочените свидетели става ясно, че от края на 2012 г. обвиняемия Д.А. е регистриран в гр. Дуисбург, Федерална Република Германия, в което населено място Д.А. се е преместил да живее заедно с цялото си семейство, като там е работил и се връщал веднъж годишно в Република България по време на летните отпуски. Цитираните свидетелите сочат също така, че от така установения ритъм на живот на А. е имало едно изключение, през 2014 г., когато същият имал един по-продължителен престой в Република България, във връзка с участие в курс за придобиване на правоспособност за водач на моторно превозно средство. Видно от приетите в хода на съдебното следствие писмени доказателства за участие в този курс обвиняемия А. е депозирал декларация на 04.06.2017 г., като курса е проведен през периода от месец август 2014 г. до месец октомври 2014 г., след което А. се е явил на изпит за правоспособност съответно на 14.10.2014 г. – теория и на 23.10.2014 г. - практика, като след това е предприел постъпки, за да се сдобие със свидетелство за управление на моторно превозно средство. След като подготвил необходимите за това документи - на 03.11.2014 г. се явил в сектор „ПП“ при ОД на МВР - гр. Шумен, където наред с всички изискуеми документи попълнил и подписал декларация, изискуема съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 5 от ЗДвП, че обичайното му пребиваване е в Република България, като на 07.11.2014 г. е получил свидетелството за управление на МПС. Дори и да приемем, че обвиняемият до края на 2014 г. е бил в Република България обаче общия брой на дните през периода от 01.06.2014 г. до 31.12.2014 г. е 183 дни, т.е. то е по-малко от 185 дни, които изисква закона, т.е. пребиваването на Д.А. в Република България не съответства на критериите, посочени в §6, т. 46 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП, за обичайно такова, нито с оглед на трудовите и личните връзки на лицето с Република България, нито с неговата продължителност.

Що се отнася до възражението на защитата за липсата на осъществено от обективна страна деяние по чл. 313, ал. 1 от НК, тъй като инкриминирата декларация не отговаря на изискванията на закона, съдът намира, че същото е неоснователно. За състава на престъпното посегателство по чл. 313, ал. 1 от НК е необходимо от обективна страна по силата на закон, указ или постановление на МС да се вменява задължение на лице с декларацията да се удостоверява истинността на някои обстоятелства, а такова задължение е вменено в чл. 151, ал. 5 от ЗДвП. Съгласно разпоредбата на чл. 151, ал. 5 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за което обстоятелство подписват декларация или представят доказателство, че се обучават във висше училище по чл. 17, ал. 1 от Закона за висшето образование или в училище по Закона за предучилищното и училищното образование или в професионален колеж в страната не по-малко от 6 месеца. Също така според чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба I - 157/2002 г. на МВР за условията и реда за издаване на СУМПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина, при издаване на СУ на МПС отчета на водачите и тяхната дисциплина при първоначалното издаване на свидетелство за управление на МПС лицето представя декларация, че обичайното му пребиваване не е в друга държава - членка на Европейския съюз, и че не е притежател на валидно свидетелство, издадено от държава - членка на Европейския съюз. Легална дефиниция на „Обичайно пребиваване в Република България“ се съдържа в § 6, т. 46 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП – „това е мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се смята мястото, където са личните му връзки, при условие че лицето редовно се връща там.“. Следователно според изискванията на  чл. 159, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, във вр. чл. 13, ал. 1, т. 6 от Наредба I - 157/2002 г. на МВР за условията и реда за издаване на СУМПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина, при издаване на СУМПС от органите на МВР всички лица подават декларация по образец, в която следва да декларират истинността на следните обстоятелства: че обичайното им пребиваване /повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца/ не е в друга държава - членка на Европейския съюз и не притежава валидно свидетелство, издадено от държава - членка на Европейския съюз, а не както е посочено в процесната декларация от 03.12.2014 г. – „повече от 185 дни през календарната година“. В тази връзка обаче следва да се посочи, че въпреки неточността в текста на съдържанието на инкриминираната декларация, в същата правилно са посочени цифрово законовите разпоредби, по силата на които се издава. Следва да се посочи също така, че именно в самата декларация обвиняемият е уведомен за наказателната отговорност, която носи по чл. 313 от НК за невярно деклариране, поради което и този елемент от фактическия състав на престъплението е осъществен. Още повече тази техническа неточност в инкриминираната декларация не променя установената фактическа обстановка по делото. Ето защо при положение, че правната норма е цитирана точно обвиняемия не би могъл да се позовава на непознаване на закона.

От субективна страна престъплението е извършено с вина под формата на пряк умисъл, като деецът е съзнавал, че удостоверява неверни обстоятелства в писмената декларация, която по силата на закон се дава пред орган на властта за удостоверяване на истинността на определени обстоятелства, като е целял настъпването на противообществени последици.

Съдът намира, че в случая са налице предпоставките по чл. 78а от НК за освобождаване на дееца от наказателна отговорност и налагане на административно наказание, а именно:

- за престъплението по чл. 313, ал. 1 от НК, което е умишлено законът предвижда наказание “лишаване от свобода” до 3 /три/ години или “глоба” от 100 до 300 лв.;

- обвиняемият не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл. 78а от НК,

- с деянието не са причинени имуществени вреди.

При определяне на наказанието на обвиняемият, съдът отчете степента на обществена опасност на самото деяние, която определя като висока, имайки в предвид обстоятелството, че деецът е декларирал неверни обстоятелства в декларация, която се изисква по силата на закон и които са послужили за издаване на официален документ за самоличност – свидетелство за правоуправление на МПС. Съдът при определяне на наказанието съобрази и степента на обществена опасност на самия обвиняем, която преценява като невисока с оглед данните за личността на дееца, които сочат, че същият е в младежка възраст, с чисто съдебно минало и липсата на други общественоопасни прояви. Като смекчаващо вината обстоятелство съдът отчете и съдействието, което А. е оказал по време на досъдебното производство – признава вината си и дава подробни обяснения за начина и мотивите, подтикнали го да извърши деянието. Ето защо, съобразявайки изложените обстоятелства, личността на обвиняемия и тежестта на извършеното деяние, съдът намира, че наказание в минималния размер, предвиден в закона, а именно 1 000 /хиляда/ лева ще породи възпитателната и превантивна функция на наказанието у обвиняемия.

На основание чл. 189, ал. 3 от НПК направените деловодни разноски в размер на 25.60 /двадесет и пет лева и шестдесет стотинки/ лева и 5 /пет/ лева за служебно издаване на изпълнителен лист следва да се възложат на обвиняемия.

На основание чл. 112, ал. 4 от НПК вещественото доказателство по делото - Декларация от 03.11.2014 г. по чл. 159, ал. 5, т. 1 от ЗДвП, във вр. чл. 13, т. 6 от Наредба № I-157/2002 г. на МВР за реда и условията за издаване на СУ на МПС, отчета на водачите и тяхната дисциплина следва да бъде оставено по делото.

Водим от горното, съдът постанови решението си.

Районен съдия: