Р Е Ш Е Н И Е

184/23.3.2017г. Град Шумен

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Шуменският районен съд седми състав

На 23 (двадесет и трети) февруари Година 2017

В публично съдебно заседание, в следния състав:

Председател Теодора Йорданова-Момова

Секретар Е.П.,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова

гражданско дело номер 2881 по описа за 2015 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 347, ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД.

В исковата молба ищецът „М.П.“ ЕООД гр. София, представлявано от А.И.Ф. и Д.С.Н. твърди, че на 21.03.2007 г. сключило с ответника ЕТ „И. ***, представляван от И.Н.С. договор за отдаване на автомобил при условията на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост. По силата на същия, дружеството предоставило на ответника товарен автомобил марка „***“, модел „***“ с рег. №*** КК, за което бил съставен протокол от 13.04.2007 г. В поръчка № 1/21.03.2007 г. към договора, било уговорено, че срокът на лизинга е 48 месеца, тоест до 13.04.2011 г. Едноличният търговец, обаче, продължил да ползва автомобила и след изтичане на срока на договора, без да се възползва от възможността да придобие правото на собственост върху същия, като превозното средство било върнато на собственика едва на 31.10.2014 г. През периода 13.04.2011 г. – 31.10.2014 г. ответникът следвало да изпълнява всички задължения, произтичащи от договора. Вместо това, обаче, ищцовото дружество плащало дължимите застрахователни премии по сключени застраховки за автомобила – „Гражданска отговорност“ и „Каско“, подробно описани в исковата молба. „М.П.“ ЕООД плащало и дължимите местни данъци за автомобила. Поради продължилото ползване на автомобила от едноличния търговец въпреки противопоставянето на ищеца, ответникът дължал на последния обезщетение за лишаване от ползването в размер на 16,79 лв. на ден, съобразно дължимата последна лизингова вноска по договора, или общо за периода 10.08.2012 г. – 31.10.2014 г. в размер на 13616,69 лв. Или, общата дължима от ЕТ „И. *** на „М.П.“ ЕООД гр. София сума възлизала на 17985,50 лв. Тъй като същият не платил задълженията, на 10.08.2015 г. ищецът депозирал пред РС – Шумен заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, което било уважено чрез издаване на такава по ч.гр.д. № 2034/2015 г. по описа на съда. Била издадена заповед за изпълнение за главница в размер на 22753,86 лв. По реда и в срока по чл. 414 от ГПК, ЕТ „И. *** подал възражение срещу заповедта за изпълнение. Моли съда да постанови решение, по силата на което по отношение на страните да бъде признато за установено, че съществува следното вземане на ищеца срещу ответника, за чието плащане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 2034/2015 г. по описа на ШРС: в размер на 17985,50 лв., представляващо обезщетение за ползване на вещ след от лизингополучател след прекратяване на договор за лизинг от 21.03.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното ѝ плащане. Претендира и разноските по настоящото исково производство, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът, чрез пълномощника си – адвокат, подава отговор на исковата молба, с който на първо място оспорва предявения иск. За част от претендираните суми се позовава на изтекла погасителна давност. Възразява срещу искането за присъждане на сума в размер на 720,00 лв., като оспорва извършването на разноски по връщане на процесния автомобил. Оспорва по размер претендираното обезщетение за лишаване от ползването. Моли, предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира направените деловодни разноски

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното:

Видно от приложения договор за отдаване на автомобили при условия на финансовообвързан лизинг с опция за прехвърляне на правото на собственост, сключен на 21.03.2007 г. е, че „М.П.“ ЕООД гр. София предоставило на ЕТ „И. *** при условията на финансовообвързан лизинг фабрично нов автомобил, предварително избран от последния, а именно – описания в поръчка № 1/21.03.2007 г. товарен автомобил марка „***“ с рег. № ***КК. Страните уговорили срок на действие на договора 48 месеца, считано от подписване на приемо-предавателен протокол, в случая на 13.04.2007 г., тоест, до 13.04.2011 г. В чл. 16 от договора е предвидено, че лизингодателят подновява сключените застраховки „Гражданска отговорност“ и „Каско“ в своя полза и за сметка на лизингополучателя, който следва да заплати дължимата застрахователна премия не по-късно от пет дни преди изтичане на срока на първоначалната застрахователна полица, като при неизпълнение на това задължение, лизингодателят плаща вместо него, като лизингополучателят му дължи възстановяване на платените суми, както и законната лихва за периода от издаване на застрахователната полица. Според приетото в чл. 40 от договора, до изтичане на лизинговия период лизингополучателят е длъжен да възстанови на лизингодателя заплатените от него суми за автомобила по застраховка „Гражданска отговорност“ и данък върху МПС. Съгласно чл. 68 във всички случаи на прекратяване на договора, лизингополучателят е длъжен да върне своевременно автомобила, като го предаде на лизингодателя на посоченото от него място. Съдът констатира от приложения приемателно-предавателен протокол от 31.10.2014 г., че на посочената дата служител на ищцовото дружество приел от представляващия едноличния търговец процесния товарен автомобил. По делото е представено пълномощно № 116/06.10.2014 г., по силата на което законните представители на „М.П.“ ЕООД упълномощили „Нузавон МСГ“ ЕООД гр. Варна да предприема всички действия за придобИ.е на владението върху процесния автомобил. На 24.11.2014 г. последното цитирано дружество издало фактура № 147 с получател – ищецът, за сума в размер на 2400,00 лв. с единична цена 600,00 лв. за изземване на автомобили и събиране на просрочени лизингови плащания към номера, между които и номер, съответстващ на ответния едноличен търговец. С преводно нареждане от 27.11.2014 г. „М.П.“ ЕООД платило на пълномощника си дължими суми по две фактури, една от които описаната по-горе. По делото са представени застрахователни полици, преводни нареждания, дебит ноти и уведомления за дължими плащания, съставени през периода 30.08.2011 г. – 18.02.2015 г., от които се установява, че ищецът плащал през този период дължимите за процесния автомобил застрахователни премии по застраховки „Гражданска отговорност“ и „Каско“, както и местни данъци, като общия размер на платените суми възлиза на 3648,81 лв.

Съгласно заключението на назначената по делото съдебно-техническа експертиза от 02.06.2016 г., размерът на средния пазарен наем за ползване на товарен автомобил марка „***“ модел „***“ за периода 10.08.2012 г. – 31.10.2014 г. се равнява на 6859,00 лв.

Според заключението по изготвената повторна съдебно-техническа експертиза от 12.10.2016 г. този размер възлиза на 25888,00 лв.

По делото е назначена и комплексна автотехническа и икономическа експертиза, като вещите лица по същата са изготвили заключение на 07.12.2016 г. Според тях, размерът на средния пазарен наем за ползване на товарен автомобил марка „***“ модел „***“ за периода 10.08.2012 г. – 31.10.2014 г. се определя на 12296,80 лв.

От приложеното ч.гр.д. № 2034/2015 по описа на ШРС се установи, че ищецът „М.П.“ ЕООД гр. София подал по реда на чл. 410 от ГПК заявление на 07.08.2015 г., по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1036/11.08.2015 г. за сума в размер на 22753,86 лв. и за разноски в общ размер 455,08 лв., направени по заповедното производство. Срещу издадената заповед, длъжникът, в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК – на 31.08.2015 г., депозирал възражение по чл. 414 от ГПК. С определение № 3170/16.11.2015 г. по частното гражданско дело, заповедта е обезсилена в частта ѝ за сума в размер на 4768,36 лв.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:

По допустимостта на иска:

Искът е предявен от „М.П.“ ЕООД гр. София по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово заявление в качеството му на кредитор срещу ответника ЕТ „И. *** в качеството му на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1036/11.08.2015 г. по ч.гр.д. № 2034/2015 г. на ШРС, и след направено от длъжника възражение срещу заповедта. Налице е идентичност на страните по заповедното и по настоящото исково производство. Претендира се установяване на вземане, съответно на задължението, посочено в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство, приема, че искът е допустим. В тази насока, неоснователно се явява възражението на ответната страна, че не е налице такова тъждество поради разлика в сумите. За тази разлика е налице постановен съдебен акт за обезсилване на заповедта.

По основателността на претенцията:

Съдът е сезиран с положителен установителен иск за признаване за установено, че съществува вземане в полза на ищеца срещу ответника: за парична сума в размер на 17985,50 лв., представляващо обезщетение за ползване на вещ след от лизингополучател след прекратяване на договор за лизинг от 21.03.2007 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното ѝ плащане.

Предявяването на иск по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с издаването на заповед за изпълнение на парично задължение очертава пределите на предмета на настоящото дело, а именно – съществуването на посоченото в исковата молба вземане по заповедта за изпълнение. Доказателствената тежест, на осн. чл. 154, ал. 1 от ГПК, е върху ищеца. В тази насока, доказателствените средства на ищеца са материалите по приложеното заповедно производство по ч.гр.д. № 2034/2015 г. на ШРС и събраните в настоящото исково производство.

Доказа се (а и не се спори по делото), че между страните по настоящото производство възникнало валидно облигационно правоотношение. По силата на сделката, „М.П.“ ЕООД гр. София предоставило на ЕТ „И. *** за временно възмездно ползване движима вещ, представляваща товарен автомобил марка „Форд Транзит конект 230“ с рег. № СА 6435 КК, като страните уговорили възможност лизингополучателят да придобие собствеността върху същата след изтичане на срока. Тоест, същите сключили валиден договор за лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 1 от ТЗ. Страните уговорили срок на действие на договора – до 13.04.2011 г. Според предвиденото в договора, а и съобразно разпоредбата на чл. 345, ал. 1 от ТЗ, след изтичане на срока на договора лизингополучателят е длъжен да върне вещта на лизингодателя. Тоест, в случая /тъй като не е упражнил правото си да придобие правото на собственост върху автомобила/, едноличният търговец бил задължен да върне предоставения му за ползване автомобил на 13.04.2011 г. Не се спори по делото, че ответникът продължил да ползва превозното средство след тази дата, като го предоставил на ищеца едва на 31.10.2014 г. – факт, за който бил съставен приемо-предавателен протокол.

Според приложимата по силата на чл. 347, ал. 2 от ТЗ в случая норма на чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, ако лизингополучателят продължи ползването въпреки противопоставянето на лизингодателя, той дължи обезщетение и трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор. В процесния случай, ответникът, със сключване на договора, поел задълженията да плаща, респ. да възстанови на лизингодателя платените от него суми, представляващи застрахователни премии по договори за застраховка „Гражданска отговорност“ и „Каско“, както и местни данъци. Установи се, обаче, че през периода след прекратяване на действието на договора до 31.10.2014 г. тези суми били плащани от ищцовото дружество, като едноличният търговец не изпълнил задълженията си да ги възстанови. Доказа се, че общата сума на платените от лизингодателя суми възлиза на 3648,81 лв.

По отношение на възражението на ответника за изтекла погасителна давност: в случая се претендира вземане, представляващо платени от лизингодателя суми за застрахователни премии и данъци, като не е приложима нормата на чл. 111, б.„в” от ЗЗД, тъй като не се касае за периодични плащания. За да се приеме, че едно плащане е периодично, следва да се установи, че се касае до изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви (ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. по описа на ОСГК на ВКС). Процесните плащания не се характеризират с всички горепосочени белези. В случая е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. Най-старата от платените от ищеца вноски по застрахователни полици е с падеж 30.08.2011 г. Именно от тази дата е започнала да тече погасителната давност. Предявяването на иска спира течението на давността (чл. 115, ал. 1, б.„ж” от ЗЗД). В случая претенцията е предявена на 07.08.2015 г., а изискуемостта на най-старото от вземанията на ищеца е настъпила на 30.08.2011 година. Поради това, предвидения в закона петгодишен срок не е изтекъл и вземането на ищцовото дружество не е погасено по давност. Тоест, ЕТ „И. *** дължи плащане на цитираната сума на ищеца.

Освен горното, по силата на чл. 347, ал. 2 от ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, лизингополучателят, продължил ползването на вещта след прекратяване на договора /каквото безспорно се установи по делото/ дължи и обезщетение. Това обезщетение за вреди не представлява аритметична величина, изчислена като стойността на последната лизингова вноска умножена по броя на месеците, респ. дните, за които се претендира обезщетението. Имуществените вреди се определят съобразно пазарната цена. Тоест, в случая, размера на обезщетението, претендирано от ищеца следва да бъде определено като размера на средния пазарен наем за ползване на товарен автомобил марка „*** марка ****“ с рег. № **** КК. Ищцовото дружество претендира такова обезщетение за периода 10.08.2012 г. – 31.10.2014 г. При вземане на решение за размера на дължимото от едноличния търговец обезщетение, настоящият състав се съобрази със заключението по изготвената комплексна съдебно-техническа-икономическа експертиза, тъй като именно в същата участва вещо лице-икономист и са взети предвид действащите в страната пазарни методи. Според същото, размерът на обезщетението възлиза на 12296,80 лв. и съдът приема, че именно за такава сума съществува вземане на ищеца срещу ответника.

По отношение на искането за присъждане на сума в размер на 720,00 лв., като част от обезщетението по чл. 347, ал. 2 от ТЗ вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, представляваща направени от ищеца разноски за възстановяване на държането върху процесния автомобил. Установи се по делото, че ищцовото дружество, чрез законните си представители упълномощило друго дружество да извърши действия в тази насока. Впоследствие, са съставени фактури – от страна на „Нузавон МСГ“ ЕООД гр. Варна за сума в размер на 600,00 лв. и от „М.П.“ ЕООД за претендираната сума. Съдът констатира, обаче, от съставения приемо-предавателен протокол, че едноличният търговец предал процесния автомобил на служител на ищцовото дружество, а не на упълномощеното лице. По делото не са налице други доказателства, установяващи, че ищецът направил разноски за извършени действия по възстановяване на държането върху автомобила. Ето защо, претендираната сума в размер на 720,00 лв. не следва да бъде включвана в дължимото от ответника обезщетение на лизингодателя.

Предвид така установеното от фактическа и правна страна, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 347, ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД се явява частично основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „М.П.“ ЕООД гр. София от ЕТ „И. *** за парична сума в размер на 15945,61 лв., представляващо обезщетение за ползване на вещ след от лизингополучател след прекратяване на договор за лизинг от 21.03.2007 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.0182015 г. до окончателното ѝ изплащане.

Претенцията, в останалата ѝ част, до пълния предявен за установяване размер – 17985,50 лв. следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.

По разпределението на разноските по делото:

По искането на ищеца с правно основание чл. 78, ал. 5 от ГПК за присъждане на по-нисък размер, поради прекомерност, на разноските, представляващи заплатеното от ответника възнаграждение за адвокат:

Съгласно чл. 78, ал. 5 от ГПК, съдът може, по искане на насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските, в частта им, представляваща заплатено възнаграждение за адвокат, ако то се явява прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. В процесния случай, в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималния размер на възнаграждението възлиза на 1069,57 лв., а уговореният и платен от ответника на пълномощника му адвокат – 1100,00 лева. Съдът, след преценка на правната и фактическа сложност на настоящия спор, намира, че заплатеното от ответника възнаграждение за един адвокат за представителство и защита в първоинстанционното производство, от образуването му, до приключване на устните състезания, вкл. за изготвяне на отговор на исковата молба, не е прекомерно съобразно сложността на делото и не следва да се присъжда в по-нисък размер. Изложените съображения обуславят извода за неоснователност на искането по чл. 78, ал. 5 от ГПК на ищеца. Ето защо, при решаването на въпросите за възлагане на разноските по делото, същите, представляващи платено от ответника възнаграждение за един адвокат, следва да бъдат съобразявани в пълния им уговорен и заплатен размер от 1100,00 лева.

Искане за присъждане на направените по делото разноски правят и двете страни, представяйки своевременно списъците си по чл. 80 от ГПК.

При направеното искане от ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „М.П.“ ЕООД направените разноски по настоящото исково производство, съобразно уважената част от иска в размер на 2243,18 лв. и по заповедното производство, съобразно уважената част от иска в размер на 318,91 лв.

При направеното искане от ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на едноличия търговец направените разноски по настоящото исково производство, съобразно отхвърлената част от иска в размер на 170,81 лв.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 347, ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на ЕДНОЛИЧЕН ТЪРГОВЕЦ „И. С. 65” с ЕИК ***, със седалище: гр. Шумен, адрес на управление: гр. Шумен 9700, общ. Шумен, обл. Шумен, ул. „***” № 30, представлявано от И.Н.С. и „М.П.“ ЕООД с ЕИК ***, със седалище: гр. София, адрес на управление: гр. София 1360, общ. Столична, обл. София, район Люлин, бул. „***” № 444, представлявано от А.И.Ф. и Д.С.Н., че съществува вземане на „М.П.“ ЕООД от ЕТ „И. *** в размер на 15945,61 лв. (петнадесет хиляди деветстотин четиридесет и пет лева и 61 стотинки), представляващо парично задължение за обезщетение за ползване на вещ – товарен автомобил марка „***“ с рег. № *** КК от лизингополучател след прекратяване на договор за лизинг от 21.03.2007 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.08.2015 г. до окончателното ѝ изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1036/11.08.2015 г. по ч.гр.д. № 2034/2015 г. на ШРС, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено съществуването на вземането за парична сума в размер над 15945,61 лв. до 17985,50 лева, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА ЕТ „И. *** да заплати на „М.П.“ ЕООД гр. София направените в настоящото исково производство деловодни разноски, съобразно уважената част от иска в размер на 2243,18 лв. (две хиляди двеста четиридесет и три лева и 18 стотинки).

ОСЪЖДА ЕТ „И. *** да заплати на „М.П.“ ЕООД гр. София, направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 2034/2015 г. на ШРС, съобразно уважената част от иска в размер на 318,91 лв. (триста и осемнадесет лева и 91 стотинки).

ОСЪЖДА „М.П.“ ЕООД гр. София да заплати на ЕТ „И. *** направените в настоящото исково производство деловодни разноски, съобразно отхвърлената част от иска в размер на 170,81 лв. (сто и седемдесет лева и 81 стотинки).

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Шуменски окръжен съд.

Районен съдия: