Р Е Ш Е Н И Е

437/10.7.2017г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, девети състав, в публично заседание на двадесети юни, две хиляди и седемнадесета година, в състав:

Районен съдия: Димитър Димитров

при секретаря Т. Т. като разгледа докладваното от съдията-докладчик ГД № 2825/2016 г., по описа на съда, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК и е образувано по искова молба от С.И.С., в която в условията на първоначално обективно кумулативно съединение са предявени положителни установителни искове, против Р.Р.М. и А.А.М., за признаване, като установено в отношенията между страните, че в полза на ищеца съществува парично вземане против ответниците, за което има образувано заповедно производство - ЧГД № 852/2016 г., по описа на РС Провадия, в общ размер 1660 лв., с правно основание, както следва:

- по чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и цена 1000 лева - главница по Договор за заем от 05.05.2016 г., ведно с искане за присъждане на законна лихва върху вземането, за периода от 29.06.2016 г., до окончателното плащане.

- по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и цена 660 лева – неустойка по Договор за заем от 05.05.2016 г., за периода: от 17.05.2016 г. до 26.09.2016 г..

Ищецът обосновават исковата си претенция на следните фактически твърдения:

На 05.05.2016 г. ответниците получили от ищеца паричен заем в размер на 1000,00 лева, като се задължили да го върнат в срок до 16.05.2016 г. Ищецът твърди, че на падежа заемателите не върнали заетата сума. По заявление на ищеца, по реда на чл. 410 ГПК, било образувано ЧГД № 852/2016 г., по описа на РС Провадия, и в полза на Заявителя била издадена Заповед за изпълнение срещу ответниците, които в срока на чл. 414 ГПК възразили писмено и това обуславя правният интерес от предявяване на иск за установяване на вземането в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ищецът иска постановяване на решение срещу ответниците, с което да бъде признато за установено, че в негова полза съществува парично вземане, по издадената Заповед за изпълнение, за сумите, както следва: 1000.00 лв. - главница по договора за заем от 05.05.2016 г.; 660.00 лв. - договорна неустойка, за периода от 17.05.2016 г. до 26.09.2016 г. и искане за законната лихва от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 26.09.2016 г., до окончателното плащане на вземането. Претендира разноски по заповедното и исковото производства.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор на исковата молба е постъпил само от ответницата А.А.М., подаден от особен представител назначен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, от които може да се направи извод, че счита исковата претенция за неоснователна. Претендира разноски.

В хода на проведеното по делото съдебно заседание ищецът поддържа изразеното становище. Ответникът Р.Р.М. не се явява и не се представлява. Ответницата А.А.М. не се явява. Представлява се от особения представител, който намира исковите претенции, за неоснователни обосновано с твърдения, както за връщане на заема, така и за прекомерност на искът за неустойка.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:

На 05.05.2016 г. между страните бил сключен Договор за заем /лист 7 от делото/, съгласно който ответниците получили от ищеца сума в размер на 1000,00 лева, като се задължили да я върнат в срок до 16.05.2016 г. – т. 2 от Договора. Съгласно т. 3 от Договора при невръщане на заема в срок заемополучателите дължат неустойка в размер на 5,00/ пет/ лева за всеки ден просрочие, с краен срок за начисляване 3 години считано от датата на падежа.

По Заявление от името на ищеца рег. № 4815/28.09.2016г., по описа на РС Провадия, по реда на чл. 410 ГПК, е образувано приобщеното ЧГД № 852/2016 г., по описа на същия съд, като в полза на Заявителя е издадена Заповед № 473/29.09.2016г., /лист 12 от приобщеното ЧГД № 852/2016 г./, за изпълнение на парично задължение, с която е разпоредено, Р.Р.М. и А.А.М., да платят солидарно на С.И.С. сумите, както следва: 1000.00 лв. за неиздължена главница по Договора за заем от 05.05.2016 г.; 660.00 лв. - неустойка за периода от 17.05.2016 г. до 26.09.2016 г.; сумата 235.20 лева разноски по заповедното производство.

В разписките за връчване на книжа длъжностните лица са отбелязали, че съобщенията за издадената Заповед № 473/29.09.2016г., са получени от длъжниците, както следва: Р.Р.М. – на 30.09.2016 г. /лист 14 от приобщеното ЧГД № 852/2016 г./, а А.А.М. – на 12.10.2016 г. /лист 16 от приобщеното ЧГД № 852/2016 г./. В сроковете по чл. 414 ГПК, двамата са възразили писмено, че не дължат изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение, като възражението на Р.Р.М. е рег. № 5131/12.10.2016 г. /лист 18 от приобщеното ЧГД № 852/2016 г./., а на А.А.М. – рег. № 5130/12.10.2016 г. /лист 17 от приобщеното ЧГД № 852/2016 г./.

Съобщението до заявителя за постъпилите възражение е връчено на 20.10.2016 г. /лист 21 от приобщеното ЧГД № 852/2016 г./, който с молба рег. № 5992/16.11.2016 г. /лист 22 от приобщеното ЧГД № 852/2016 г./. е представил доказателство че е предявил настоящия иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК.

От показанията на допуснатите при режим на водене свидетели, Ц. К. П.-С., И. Р. М. и А. М. С., които съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, като има предвид възможната тяхна заинтересованост, се установява, че заетата сума е поискана от длъжниците по повод предстоящата тогава сватба на сина на А.М. – свидетелят И. М., със свидетелката А. С., състояла се на 15.05.2016 г., на която сватба по покана на заемателите присъствали, както свидетелката Ц. П.-С., така и заемодателя С.С.. Когато даренията от присъствалите на сватбата гости били събрани свидетелите И. Р. М. и А. М. С., заедно с А.М. и още няколко неустановени по делото лица се отдели, за да преброят дарените пари. Установили, че са събрани 1500-1600 лв.. А.М. взела над 1000 лв. и отишла при С.С. и Ц. П.-С.. Никой от допуснатите на ответниците свидетели не е виждал в този ден А.М. да връща на С.С. заетата сума. Свидетелката Ц. П.-С. твърди, че не било удобно да броят пари пред гостите и А.М. не е отишла при тях да върне парите, а да се сбогуват, след което те си тръгнали от сватбата.

Представени са и други неотносими към предмета на правния спор писмени доказателства.

Въз основа на събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, като съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира за установено от правна страна следното:

По допустимостта на производството.

Искът по чл. 422 ГПК е положителен установителен иск на кредитора за установяване на вземане срещу длъжника, за което вземане е издадена съответната заповед за изпълнение. Искът по чл. 422 ГПК е специален и той има ограничен предмет - само до установяване съществуването на изискуемо вземане по издадена Заповед за изпълнение към момента на приключване на съдебното дирене. По принцип, за да съществува интерес от установителен иск, е достатъчно да се оспорва претендирано от ищеца право или да се претендира отричано от него право. Правният интерес в хипотезата на иск по чл. 422 ГПК е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно и ако същата не е налице, предявеният установителен иск е недопустим. В производството по чл. 422 ГПК в тежест на ищеца е да докаже наличието на правен интерес от предявяване на иска, като специални положителни предпоставки за допустимост, обосноваващи правния интерес от предявяване на този установителен иск, са: 1/издадена заповед за изпълнение; 2/подадено в двуседмичен срок от връчването на заповедта от длъжника възражение по чл. 414 ГПК - подадено възражение срещу заповедта за изпълнение представлява пречка за влизането й в сила, ако с него се възразява срещу вземането или вземането не се признава; 3/спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 ГПК. В случая правния интерес от предявяване на иска ищецът доказва с приложените по делото документи, от които се установява, че длъжниците, по реда на чл. 414, ал. 1 ГПК, са подали възражения срещу издадената заповед за изпълнение по ЧГД № 852/2016 г., по описа на РС Провадия, т. е. оспорили са вземането на заявителя. Съдът извърши служебна проверка по ЧГД № 852/2016 г., по описа на РС Провадия, като констатира, че искът е предявен в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 ГПК.

С предявеният иск за установяване на вземането по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК се цели установяване съществуване в полза на ищеца на вземане по издадената Заповед за изпълнение на парично задължение № 473/29.09.2016г., като предметът на делото е обусловен от издадената заповед за изпълнение. Като особен иск, протичащ след като се е развило друго, „проверовъчно” производство, искът по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК се характеризира, освен със специфичните изисквания за допустимост, така и с особености, които са обусловени именно от протеклото заповедно производство и като специален установителен иск е необходимо наличието на допълнителни специални положителни предпоставки за допустимост. Една от тези абсолютни процесуални предпоставки за допустимост на иска по чл. 422 ГПК е да има идентичност между заповедното и исковото производство, като съвпадение е нужно както от обективна, така и от субективна страна. В процесния случай съдът намира, че е налице пълен идентитет от обективна и субективна страна между предявения иск и заповедното производство, с оглед на което искът по чл. 422 ал. 1 вр. чл. 415 ГПК е допустим.

По основателността на предявените искове.

Относно искът, с правно основание чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и цена 1000 лева - главница по Договор за заем от 05.05.2016 г..

Съгласно разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Заемът е неформален и реален договор. Като реален договор, заемът се счита сключен не в момента, когато между страните е постигнато съгласие /едната да заеме, а другата да получи в заем пари или заместими вещи/, а когато въз основа на това споразумение заетите пари или заместими вещи бъдат предадени на заемателя. Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, кредиторът има право да иска изпълнение, заедно с обезщетение за забавата. Това право принадлежи само за изправната страна по договора. При исковете по договори за реално изпълнение, с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, съществуването на процесното притезателно материално право, е обусловено от наличието на следните елементи от фактическия състав, подлежащи на установяване, при условията на пълно и главно доказване, които, в случай на Договор за заем по смисъла на чл. 240 и сл. ЗЗД, са както следва: 1/съществуване между страните по делото на валидно облигационно правоотношение; 2/дадена от ищеца и получена от ответника въз основа на Договор за заем парична сума и 3/изискуемост на поетото насрещно задължение от ответника да върне предоставената сума в уговорен срок. В тежест на ответника е да проведе пълно и главно насрещно доказване, че задължението му е погасено – в случая чрез установяване на плащане в уговорения срок, респ. наличието на основания, изключващи претенцията на ищеца.

На първо място от събраните писмени доказателства, настоящият състав приема, че на 05.05.2016 г. между С.И.С., като заемодател и Р.Р.М. и А.А.М., като заематели, е сключен валиден Договор за заем.

На второ място, с оглед твърдението на ищеца, че е изпълнил задължението си по договора, следва да докаже даването на сумата. Установяването на този факт е в тежест на ищеца. От съдържанието на т. 2 от Договор за заем от 05.05.2016 г., се установява, че преди подписване на договора ответниците са получили в заем сумата 1000 лева. Процесният Договор не е оспорен като неавтентичен /в частта относно подписите на Р.Р.М. и А.А.М./, поради което макар и частен диспозитивен документ, има материална доказателствена сила спрямо ответниците – че отразените в договора неизгодни за страната факти са верни. Така безспорно се установява, че сумата, уговорена в заем, е реално предадена на заемателите, което е удостоверено с подписите на Р.Р.М. и А.А.М. в самия договор.

На трето място основателността на искова претенция на заемодател по договор за заем е предпоставено и от установяване по делото настъпила изискуемост предвид, че предмет на заявлението по чл. 410 ГПК трябва да бъде падежирано вземане, което означава падежът му да е настъпил преди подаване на заявлението в съда. Изискуемостта на вземането по смисъла на чл. 415, ал. 1 ГПК по договор за заем може да се изведе или от настъпила предсрочна изискуемост или от изтичане на срока за връщане на заетата сума. Съгласно клаузата на т. 2 от процесния Договор за заем от 05.05.2016 г., заемателите Р.Р.М. и А.А.М. се задължават да върнат заетата сума в срок до 16.05.2016 г.. Съдът намира, че с посочената клауза е предвидена хипотеза на изискуемост предпоставена от изтичане на срока за връщане на заема, поради което следва да се приеме за установено, че вземането е с падеж настъпил на 16.05.2016 г., преди подаване на заявлението по реда на чл. 410 ГПК в съда - 28.09.2016г..

Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че в случая ищецът е доказал съществуването на твърдяното провоотношение по договора за заем, превърнало се в задължение на ответниците за връщане на сумата, както и, че последните не са доказали да са изпълнили задължението си по договора.

Съгласно чл. 154 ал. 1 ГПК, ищецът следва да установи, освен възникването на облигационната връзка между страните, въз основа на която претендира изпълнение, така и вземането си по размер. Съдът приема за установено и доказано по делото, че по Договор за заем от 05.05.2016 г., ответниците са получили сумата от 1000.00лв., която не са върнали, нито изцяло, нито отчасти, поради което задължението им към замодателя по този договор е в претендирания размер от 1000.00 лева.

Относно искът, с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и цена 660 лева – неустойка по Договор за заем от 05.05.2016 г.

По правната си природа неустойката, или обезщетението за вредите от неизпълнението по смисъла на чл. 92 ЗЗД, е договорно съглашение /какъвто е процесния случай/ или нормативно предварително определена отговорност, за обезпечение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Неустойката изпълнява няколко функции: обезпечителна /стимулира към изпълнение, като улеснява и поевтинява реализирането на отговорността при неизпълнение/, обезщетителна /не се доказват вреди, но такива трябва да има, затова подлежат на намаляване/ и санкционна /наказателна/, като последната не е уредена, но предвид договорната свобода неустойка е дължима и когато е уговорена като по – голяма от действително претърпените вреди. Съглашението за неустойка има акцесорен характер. Акцесорността произтича от съществуването на главното задължение, поради което недействително ли е задължението, няма и неустойка, но ако задължението възникне, ще се дължи и неустойка. В процесния случай ищецът претендира мораторна неустойка – неустойка за претърпени вреди от забава, като форма на лошо изпълнение на главното парично задължение по Договор за заем от 05.05.2016 г.. В съглашението – т. 3 от договора, страните са определили: кое е задължението, какво е неизпълнението, какъв е размерът на неустойката, съответно как да се определи той, както и какво ще се даде и как. Задължението е за връщане на заетата сума от 1000 лева, неизпълнението е невръщане на същата в уговорения срок – 16.05.2016 г., а размерът на неустойка е уговорена като 0.5 % дневно върху заетата сума /5.00 лева на ден/ и може да се начислява до три години от падежа, като се претендира за периода от 17.05.2016 г. до 26.09.2016 г., в общ размер 660 лева.

В отговора на исковата молба и в устните състезания ответната страна прави възражения, както за нищожност на договорената неустойката поради противоречие с добрите нрави, така за прекомерност на същата.

По отношение нищожността на договорената неустойката в хипотезата „противоречи на добрите нрави“, независимо от направеното възражение, съдът е длъжен да се произнесе служебно – в този смисъл са мотивите в Решение № 107/25.06.2010 г., ТД № 818/2009 г., II т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК. Докато по отношение намаляването на неустойката поради прекомерност, по реда на чл. 92, ал. 2 ЗЗД предвид, че правото за намаляване е потестативно право на длъжника, следва, че прекомерната неустойка не се намалява по право, а само ако това право бъде упражнено от длъжника. В този смисъл е Решение № 88/22.06.2010 г., ТД № 911/2009 г., I т. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което по процесуалният въпрос за допустимостта, съответно недопустимостта, решаващия съд да се произнесе служебно, без направено искане от страната по делото, и да постанови намаляване на неустойката по чл. 92, ал. 2 ЗЗД, е прието, че прекомерната неустойка поначало е действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло, при това намаляването би следвало да се осъществи чрез предприемане на активни действия от страна на длъжника в съдебното производство, а в случай на висящ съдебен процес, длъжникът би могъл да противопостави възражение, като процесуално средство за защита срещу предявения иск за присъждане на договорната неустойка, поради което съдът не може служебно да преценява на собствено основание конкретния размер на неустойката и наличието или отсъствието на прекомерност. Предвид изложеното следва настоящият съдебен състав да се произнесе и по двете възражения.

По възражението за нищожност на договорената неустойката.

Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави – т. е. атономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени. Неустойката, като договорно съглашение, може да е нищожна, както когато е уговорена като неравноправна клауза /в полза на страна с монополно или господстващо положение или в накърняване правата на потребител/, така и когато противоречи на добрите нрави - вкл. поради прекомерност. В случая ответникът няма качеството „потребител“, поради което първата хипотеза не следва да бъде разглеждане. По втората хипотеза, съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им, при иск за присъждане на неустойка, съдът следи служебно. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения и на предотвратяване несправедливото облагодетелстване. Законодателят придава правна значимост на нарушението на добрите нрави с оглед защита на обществените отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Критериите, които са от значение при преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави са: естеството на задължението; съществуващите други обезпечения; вида на уговорената неустойка и вида на неизпълнението и съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението. Следователно преценката за накърняване на пределите на нравствената допустимост би следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена неустойката, на начина на определянето й - като глобална сума или процент от главицата, на базата за начисляването й - съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за вредите, както и на уговорката или на липсата на такава за плаващо нарастване на размера на неустойката с оглед на продължителността на неизпълнението, респ. възможни са и други критерии. При тази преценка следва да има предвид че: клаузата за неустойка, уговорена без краен предел и без фиксиран срок, до който може да се начислява не е нищожна; клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции е нищожна поради накърняване на добрите нрави; преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора – в този смисъл е налице задължителна по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК практика на ВКС обективирани в ТР № 1/15.06.2010 г., ТД № 1/2009 г., ОСTK. Неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Времето, през което ще се начислява неустойката, е поставено изцяло на волята и на отговорността на неизправния длъжник. Забавеното неизпълнение предпоставя определяне на неустойката за период и до размер, които биха могли да бъдат ограничени единствено от погасяването по давност на претенцията. Да се приеме, че липсата на краен предел за начисляване на неустойката накърнява моралните норми, означава индиректно да се стимулира длъжника към виновното неизпълнение на договорните задължения, основавайки се на възможността при евентуален съдебен процес да иска клаузата за неустойка да бъде прогласена за нищожна. Непосочването в договора на краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава, а в определени случаи би могло в по - голяма степен да обезпечава точното изпълнение на задълженията по договора. Такава клауза за неустойка е в синхрон с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения поради обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна.

При съпоставяне съдържанието на процесната клауза за неустойка с така очертаните критерии за нищожност поради накърняване на добрите нрави в цитираното ТР № 1/15.06.2010 г., ТД № 1/2009 г., ОСTK, става ясно, че договорената в т. 3 от договора за заем между страните неустойка за забава за всеки просрочен ден до окончателното връщане на заетата сума няма как да е нищожна. Към датата на сключването на тази клауза в рамките на свободата на договаряне /чл. 9 ЗЗД/ и по волята на страните същите са я формулирали по начин, който да гарантира изпълнението на задълженията на заемателя за връщане на заетата сума /обезпечителна функция/, да осигури обезщетяването на заемодателя за евентуалните вреди при неизпълнение /обезщетителна функция/, както и евентуално да санкционира неизправния заемател чрез заплащане на допълнителна парична сума в полза на изправната страна /санкционна функция/. Към момента на сключването на договора не би могло да се приеме, че се накърняват добрите нрави и принципа на справедливостта чрез уговарянето на неустойка от 0,5 % за просрочен ден, тъй като сключването на договора предполага намерение на страните да го изпълняват точно /арг. от чл. 20а ЗЗД/, което правомерно поведение в унисон със съответните уговорки в договора от своя страна изключва задействането на неустоечната клауза. Обстоятелството, че се е натрупало задължение за плащане на неустойка от страна на неизправния заемател, в размер на претендираните 660 лева, е последица именно от виновното неизпълнение от страна на последния на неговото задължение за връщане на падежа на заетата сума на заемодателя, а не от начина, по който е уговорена самата неустойка. Именно за това и високият размер на дължимата неустойка не е могъл да бъде известен на страните още при сключването на договора за заем с клауза за неустойка, тъй като той е следствие единствено и само от последващо неправомерно поведение на длъжника-заемател. Следователно липсва основание да се приеме, че процесната неустойка е уговорена извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, а от тук и че е нищожна поради накърняване на добрите нрави.

По възражението за прекомерност на договорената неустойката.

Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 2 ЗЗД, когато неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния размер. Следователно неустойката може да се намали при наличието на две кумулативни предпоставки: ако е уговорена за пълно неизпълнение /както е в процесния случай/ и когато е прекомерна в сравнение с действително настъпилите вреди. Правото за намаляване на неустойката е потестативно право на длъжника, който доказва фактическия състав. Когато съдът намали неустойката, дължи се намалението. Въпросът за прекомерността на неустойка, който е свързан с възможността за намаляване на нейния размер, съгласно чл. 92, ал. II ЗЗД, с оглед съотношението й с претърпените от кредитора вреди от неизпълнение на договорни задължения е съществен, но липсва законово определение на понятието „прекомерност“, а и в доктрината няма изработени единни критерии, поради невъзможността по принцип да съществува общовалидно правило за определяне на прекомерността - в едни случаи тя ще е налице когато неустойката надвишава вредите десетки пъти, а в други случаи ще има прекомерност дори неустойката да надвишава вредите само с няколко процента.

Настоящият състав счита, че когато следва да се приложи правилото на чл. 92, ал. II ЗЗД преценката следва да се прави при всеки конкретен случай, като намаляването трябва да става с оглед съотношението на действителния размер на дължимата неустойка с претърпените вреди, но във всички случай неустойката не трябва да се свежда до размера на вредите - неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, но освен обезпечителна и обезщетителна функция, не на последно място, неустойката изпълнява и наказателна функция, тъй като кредиторът е в правото си да претендира неустойка и когато вреди изобщо не са настъпили, или не са настъпили в предвидения размер. В този случай кредиторът не се обезщетява, тъй като не е претърпял вреда, а длъжникът ще заплати неустойка и тя ще бъде санкция за неговото неизпълнение. Следователно размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да се редуцира до размера на вредите, и поради това, че при приравняване на неустойката до размера на доказаните вреди би се игнорирала наказателната функция на неустойката, а това би обезсмислило съществуването на самата неустойка - защото вредите могат да бъдат реализирани и по общия исков ред и без клауза за неустойка, макар и това да е свързано с по-големи трудности при доказването. Ето защо при намаляване на неустойката поради прекомерност не трябва да се изпуска санкционния елемент, както и това, че трябва да се търси границата, от която започва прекомерността, а тя не може да бъде друго освен резултативна величина между действителния размер на неустойката и претърпените вреди. Както бе посочено по-горе липсва общовалиден критерии за „прекомерност“, но настоящият състав счита, че при прилагане на чл. 92, ал. II ЗЗД трябва да се прецени не само размера на превишението на неустойката спрямо вредата, но и съотношението й със заетата сума по договора, абсолютния й размер, дали кредиторът е могъл да избегне вредите като положи грижата на добър стопанин /чл. 83, ал. 2 ЗЗД/, както и да се съобрази обичайната практика на уговаряне на неустойка при договори от същия вид. В този смисъл е Решение № 65/14.04.2009 г., ТД № 589/08 г., II т. о., постановено по чл. 290 ГПК. В процесния случай, съгласно клаузата на чл. 3 от договора, неустойката е с краен срок на начисляване – 3 години /1095 дни/, с което сумата е ограничена до максималния размер от 5 475 лева. Претендира се неустойка за периода от 17.05.2016 г. /първият ден след настъпване на падежа/ до 26.09.2016 г. /последният ден предхождащ подаването по пощата на заявление по чл. 410 ГПК/ - общо 133 дни х 5 лева на ден, в размер - 665 лева. Искът е предявен за 660,00 лева. При неизпълнение на паричното задължение вредата за кредитора е лихвата, чийто размер е законната такава – арг. чл. 86, ал. 1 ЗЗД който гласи, че ако не се изпълни едно парично задължение, то се дължи обезщетение в размер на лихва от деня на забавата. За процесния период от 17.05.2016 г. до 26.09.2016 г. законната лихва върху главницата от 1000 лева възлиза на 37.02 лева и това е размерът на претърпените от ищеца вреди от неизпълнението на договора. Очевидно е, че неустойката е прекомерна – претендираната неустойката превишава 17.82 пъти претърпените от ищеца вреди, а като абсолютен размер превишението се равнява на 622.98 лева, поради което подлежи на намаление. При преценка относно размерът на намаляване на претендираната неустойката настоящият състав съобрази, по аналогия, практиката на ВКС, която приема, че сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, като липсата на материални средства на един субект се ползва с цел облагодетелстване на друг субект, са противоречащи на принципа за справедливост, когато уговорка за лихва надвишава трикратния размер на законната лихва, тъй като се създава възможност за неоснователно обогатяване. В този смисъл искът следва да се уважи за сумата 110 лева, при което неустойката освен че ще обезщети кредитора в пълен размер за претърпените от него вреди ще изпълни и наказателната си функция спрямо длъжника. Над сумата 110 лв. до размера от 660 лева лв. неустойката би довела до неоснователно обогатяване на кредитора, което противоречи на основен принцип в правото, поради което е и въведеното правило на чл. 92, ал. 2 ЗЗД.

Относно възможността за присъждане на законна лихва върху уважена претенцията по чл. 92 ЗЗД, считано от датата на ИМ до окончателното плащане.

При положение, че е налице паричен дълг, макар и под формата на неустойка, то няма основание да се отрече възможността при неизпълнението му на падежа, да се търси обезщетение и под формата на законна лихва в рамките на допустимите от законодателството предели. Доколкото неустойката е предвидена в самия договор, очевидно е, че тя съставлява договорно задължение за страната, в чиято тежест е вменена. А когато е уговорена като парична сума, неизпълнението на задължението за плащане на неустойка ще бъде неизпълнение на парично задължението по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, пораждащо санкция за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва. Санкционният характер на неустойката не препятства приложимостта на цитираната норма, тъй като задължението за неустойка е самостоятелно и независимо от задължението за обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Задължението за неустойка се поражда от факта на неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение тя обезпечава и обезщетява, а задължението за присъждане на обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се поражда от неизпълнението на вече породено и неизпълнено задължение за неустойка. Поради изложеното при направено с ИМ искане за законна лихва върху уважена претенцията по чл. 92 ЗЗД, считано от датата на ИМ до окончателното плащане съдът дължи произнасяне и при основателност присъжда. В този смисъл е Решение № 73/29.06.2011 г., ТД № 683/2010 г., I т. о., постановено по чл. 290 ГПК. В процесния случай, предвид диспозитивното начало в гражданския процес – чл. 6, ал. 2 ГПК, поради обстоятелството, че такова искане в исковата молба не е направено, то присъждане на законна лихва върху уважена претенцията по чл. 92 ЗЗД, считано от датата на ИМ до окончателното плащане не се дължи.

Относно солидарността

В исковата молба от ищеца е заявената солидарна отговорност на ответниците, Разпоредбата на чл. 121 ЗЗД предвижда, че солидарна отговорност възниква в определените от закона случаи или по уговорка между страните. Тъй като законът не предвижда солидарна отговорност на длъжниците по договор за заем, солидарността може да се създаде по волята на страните, сключили правната сделка, което следва да бъде установено от съдържанието на договора. Получаването "общо" на парична сума, чието връщане се иска, не е основание за солидарна отговорност. По своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Обстоятелството, че кредиторът може да се обърне срещу повече от един длъжник за една и съща престация, намалява риска от неплатежоспособността на някой от тях и гарантира кредитора, че интересът му ще бъде охранен. Съществуването на солидарна отговорност е правен въпрос, който следва да се разреши въз основа на доказателствата по делото. Следователно изводът за възникването на солидарната отговорност по уговорка между страните се прави въз основа на клаузите на сключения договор. От значение за този извод е дали задължението е поето „общо“ от две лице. Не е необходимо това солидарно задължение да е формулирано с някакви специални фрази, нито непременно да се употреби думата "солидарно". Достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно. Това разбиране е застъпено, както в практиката на ВКС по отменения ГПК, така и в Решение № 584/17.07.2008 г., ТД № 227/08 г.. В процесния случай от съдържанието от процесния договор за заем от 05.05.2016 г. се установява, че заемополучателите се задължават, както да върнат заетата сума от 1000 лева в срок - на т. 2, така и да заплатят на заемодателя, без изрична покана, неустойка в размер на 5.0 лева за всеки ден просрочие – т. 3. Следователно възникнала е пасивна солидарност по силата на договора /съдлъжници/, както относно обуславящия иск, с правно основание чл. 240 вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, така и по обусловения иск, с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.

Относно разноските

Ищецът претендира разноски в общ размер 848.20 лева, от които 235.20 лева разноски в заповедното производство: 200 лева - адвокатско възнаграждение и 33.20 лв. - държавна такса и 613.00 лева разноски в исковото производство: 66.80 лв. - държавна такса; 346.20 лв. – депозит за особен представител на А.М. и 200 лв. - адвокатско възнаграждение, като за последните има представен списък по чл. 80 ГПК. При този изход на спора, предвид частична основателност на исковата претенцията, в тежест на ответниците следва да бъде присъдена солидарно сумата 334.66 лева, като ответницата А.М. следва разделно да плати разноски за особен представител в размер на 230.80 лв., съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Настоящият състав на ШРС не споделя становището на процесуалния представител на ищеца, че ответницата А.М. е узнала за воденото производство, поради което е загубила право да бъде представлявана от особен представител в процеса, при което следва разноските за това представителство да бъдат присъдени изцяло в нейна тежест, доколкото този въпрос не е бил предмет на делото и доказателства за узнаване не са събирани, а да се правят изводи само на основата на логически съждения съдът счита за недопустимо.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

Признава за установено, на основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, по отношение на С.И.С., с ЕГН ********** и адрес: ***, че Р.Р.М., с ЕГН ********** и адрес: *** и А.А.М., с ЕГН: **********, постоянен адрес: *** и настоящ адрес:***, дължат солидарно на ищеца, както следва: сумата 1000.00 лева (хиляда лева) - главница по Договор за заем от 05.05.2016 г., ведно със законната лихва върху вземането, за периода от 29.06.2016 г., до окончателното плащане, на основание чл. 240, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД. и сумата 110 лева (сто и десет лева) - неустойка по Договор за заем от 05.05.2016 г., за периода: от 17.05.2016 г. до 26.09.2016 г., на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, като отхвърля иска за разликата над 110 лева (сто и десет лева) до пълния предявен размер от 660.00 лева, (шестстотин и шестдесет лева) като неоснователен, за които вземания е издадена Заповед за изпълнение № 1147/24.08.2016 г., по ЧГД № 852/2016 г. по описа на РС гр. Провадия.

Осъжда Р.Р.М., с ЕГН ********** и адрес: *** и А.А.М., с ЕГН: **********, постоянен адрес: *** и настоящ адрес:***, да платят солидарно на С.И.С., с ЕГН********** и адрес: ***, сумата 334.66 лева (триста четиридесет и четири лева и 66 ст.), съобразно уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Осъжда А.А.М., с ЕГН: **********, постоянен адрес: *** и настоящ адрес:***, да плати на С.И.С., с ЕГН********** и адрес: ***, сумата 230.80 лева (двеста и тридесет лева и 80 ст.) - възнаграждение за особен представител, съобразно уважената част от иска, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването, на основание чл. 259, ал. 1 ГПК.

След влизане в сила на решението, приложеното ЧГД № № 852/2016 г., по описа на РС гр. Провадия да се върне в състава, ведно с препис от настоящото решение.

Районен съдия: