Р Е Ш Е Н И Е
885/1.12.2017г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Районен съд – Шумен седми състав
На 02 (втори) ноември Година 2017
В публично съдебно заседание, в следния състав:
Председател Теодора Йорданова-Момова
Секретар Е. П.,
Прокурор .
. . . . . . . . . . . . . . .,
като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова
гражданско дело номер
2910 по описа за 2017 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са обективно съединени искове с правно основание чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от
ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.
В подадената след указание по чл. 415, ал. 1 от ГПК исковата молба, ищецът „Профи кредит България” ЕООД гр. София, представлявано от С.Н.Н. и И.Х.Г. твърди, че на 19.11.2014 г. между дружеството и К.Д.С. и ответника И.П.И. бил сключен договор за кредит. С. и И. били солидарни длъжници. По силата на същия, на С. била предоставена сума в размер на 3350,00 лв. Средствата по кредита били усвоени, като заемателят и солидарният длъжник се задължили да плащат месечни вноски. Тъй като същите не изпълнявали задълженията си, според предвиденото в Общите условия на дружеството, с които длъжниците били запознати, настъпила автоматична предсрочна изискуемост на всички дължими суми, като договора бил прекратен. В т. 12.4 от ОУ, било уговорено, че в такъв случай длъжниците дължат неустойка в размер на 35% върху остатъчния размер на главницата. Тъй като К.С. и ответникът не изпълнили задълженията си по договора, ищецът депозирал на 10.02.2017 г. пред РС – Варна заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, като по ч.гр.д. № 1875/2017 г. била издадена заповед за изпълнение. По реда и в срока по чл. 414 от ГПК, И. подал възражение. Моли съда да постанови решение, по силата на което по отношение на страните да бъде признато за установено, че съществуват следните вземания на ищцовото дружество срещу ответника, за чието плащане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 1875/2017 г. по описа на ВРС: в размер на 3898,39 лв., представляващо задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 19.11.2014 г., сключен между страните по делото; в размер на 870,38 лв., представляваща неустойка при прекратяване на договора от 19.11.2014 г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска (депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК – 10.02.2017 г. до окончателното плащане). Претендира и разноските по настоящото исково производство, за които представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба, с който оспорва претенциите. Прави възражение за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на добрите нрави и за прекомерност на последната. Моли, исковете да бъдат отхвърлени, като му бъдат присъдени направените разноски, за които не представя списък.
От
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се
установи от фактическа страна следното:
Видно от приложения договор за потребителски кредит от 19.11.2014 г. е, че „Профи кредит България” ЕООД гр. София предоставило на К.Д.С. сума в размер на 3350,00 лв. Договорът е подписан и от ответника И.П.И., в качеството му на солидарен длъжник. Предвидено е, че срокът на договора е за 24 месеца, като кредитополучателят и солидарният длъжник се задължили да погасят главницата, лихвите по кредита и възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги на 24 равни месечни вноски, всяка една в размер на 311,79 лева. Неразделна част от подписания договор са Общите условия към договори за потребителски кредити на ищцовото дружество, с които длъжниците били запознати. Съгласно т. 12.3 от ОУ, в случай, че клиентът и солидарният длъжник просрочат една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на предсрочна изискуемост без да е необходимо изпращане на уведомление. В т. 12.4 от Общите условия, страните уговорили, че в случай на прекратяване на договора по т.12.3, длъжниците дължат неустойка в размер на 35% върху остатъчния размер на главницата по погасителен план. След прекратяване на договора, остава задължението им да платят всички дължими суми.
От
приложеното ч.гр.д. № 1875/2017 г. по описа на ВРС се установи, че ищецът „Профи
кредит България” ЕООД подал по реда на чл. 410 от ГПК заявление пред ВРС на 10.02.2017
г., по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК № 1025/14.02.2017 г. за сумите,
предмет на предявените в настоящото исково производство искове и за разноски в
общ размер 145,38 лв., направени по заповедното производство. Срещу издадената
заповед, длъжникът, в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК – на 06.03.2017 г.,
депозирал възражение по чл. 414 от ГПК.
Съгласно заключението на изготвената
по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на усвоената от К.С. главница по
договора от 19.11.2014 г. е в размер на 3350,00 лв., като от страна на ищеца са
извършени преводи за погасяване на други задължения на същата към трети лица.
Вещото лице описва задълженията на заемателя и солидарния длъжник, като общият
размер на вземанията възлиза на 4768,77 лв., от които главница в размер на
2085,92 лв., договорни лихви в размер на 556,52 лв., суми по пакет допълнителни
услуги в размер на 1255,95 лв. и неустойка в размер на 870,38 лв. по проверени
документи, не е налице извършено плащане от страна на заемателя или от
ответника.
При така установеното от фактическа
страна, съдът приема от правна страна следното:
По допустимостта на исковете:
Исковете
са предявени от „Профи кредит България” ЕООД гр. София по
реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово
заявление в качеството му на кредитор срещу ответника И.П.И. в качеството му на
длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №
1025/14.02.2017 г. по ч.гр.д. № 1875/2017 г. на ВРС, и след направено от
длъжника възражение срещу заповедта. Налице е идентичност на страните по
заповедното и по настоящото исково производство. Претендира се установяване на
вземания, съответни на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение. Ето
защо, настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство,
приема, че установителните искове са
допустими.
По основателността на установителните
искове:
Съдът
е сезиран с положителни установителни искове за признаване за установено, че съществуват
вземания в полза на ищеца срещу ответника за следните парични суми: 3898,39 лв., представляващо задължение за връщане на
заета сума по договор за кредит от 19.11.2014 г.; 870,38
лв., представляваща неустойка при прекратяване на договора от 19.11.2014 г.,
сключен между страните,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяването на иска.
Предявяването на иск по реда на чл.
415, ал. 1 от ГПК и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с издаването
на заповед за изпълнение на парично задължение очертава пределите на предмета
на настоящото дело, а именно – съществуването на посочените в исковата молба вземания
по заповедта за изпълнение. Доказателствената тежест, на осн. чл. 154, ал. 1 от ГПК, е
върху ищеца. В тази насока, доказателствените средства на ищеца са материалите
по приложеното заповедно производство по ч.гр.д. № 1875/2017 г. на ВРС,
представените в настоящото исково производство писмени документи и заключението
по изготвената ССЕ.
По иска с правно основание чл. 422,
ал. 1 вр. чл. 124,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД:
Доказа се, че на 19.11.2014 г. между „Профи кредит България“ ЕООД и К.Д.С.
бил сключен договор за потребителски кредит, а подписвайки последния ответникът
И.П.И. се задължил солидарно с кредитополучателя относно изпълнение на
задълженията му. Тоест, доказа се, че страните по делото са
насрещни страни по валидно облигационно правоотношение, представляващо
търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ, създадено чрез сключване при
условията на чл. 298 от ТЗ (търговска сделка при общи условия) – договор за заем.
Съдът намира за доказано, че дружеството-ищец предоставило
на К.С. сума в размер на 3350,00 лева. От своя страна, последната и И. се
задължили да върнат заетата сума, чрез плащане на месечни вноски, включващи
всички компоненти, подробно описани в договора. Страните по
сделката са уговорили
подробно начина и сроковете на изпълнение на всяко от насрещните си задължения.
Установи се по делото, че поради неизпълнение на задълженията на Станкова и И.,
на основание т. 12.3 от Общите условия на дружеството-ищец /неразделна част от
договора/ настъпило автоматично
прекратяване на договора и обявяване на предсрочна изискуемост на всички
задължения на заемателя и солидарния длъжник. Доказа се, че и към момента на
подаване на заявление от „Профи кредит България“ ЕООД, и понастоящем двамата не
изпълнили задълженията си по договора, като не платили дължимите от тях суми.
Чрез заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза се
установи, че дължимата от Станкова и ответника главница по договора за заем
възлиза на 2085,92 лв.
Вещото
лице описва, че всъщност, претендираната в заявлението и в исковата молба от
ищеца сума, посочена като главница в размер на 3898,39 лв. включва освен
главница и договорни лихви, суми пакет допълнителни услуги. Същите, обаче, не
са предмет на настоящото дело. В тази насока и не следва да бъде обсъждано
възражението на ответника, касаещо уговорената възнаградителна лихва.
Предвид така установеното
от фактическа и правна страна, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява частично основателен. Ето защо,
по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува
вземане на „Профи кредит България” ЕООД гр. София от И.П.И. за
парична сума в размер на 2085,92 лв., представляваща задължение за връщане на
заета сума по договор за кредит от 19.11.2014 г., ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 10.02.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.
Претенцията, в останалата ѝ част до пълния предявен размер – 3898,39 лв.
следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана.
Относно
иска с правно основание чл.
422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 288, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД:
Установи се по делото, че
страните по процесната сделка уговорили компенсаторна неустойка в размер на 35%
върху остатъчния размер на главницата, при прекратяване на договора поради неизпълнение
на задълженията на заемателя и солидарния длъжник. Основната функция на
обезщетението за неизпълнение, представляващо неустойка, независимо дали тя е
определена по договор, или по силата на закона, е обезщетителната (освен
гаранционно-обезпечителната и санкционната ѝ функции) и служи за
обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват.
Доказа се по делото, че К.С. и И.И. не изпълнили задълженията си за плащане на
уговорена месечна вноска, поради което в съответствие с уговореното в Общите
условия, сключеният между страните договор бил прекратен. Ето защо, заемателят
и ответникът по делото дължат на ищцовото дружество неустойка. Както бе посочено
по-горе, размерът на главницата, дължима и от ответника възлиза на 2085,92 лв.,
поради което размерът на неустойката се равнява на 730,07 лв.
Ответникът по делото
прави възражение за нищожност на неустоечната клауза и за прекомерност на
същата. Преценката за нищожност се прави към момента на сключване на договора,
като според предвиденото в ТР № 1/2010 г. на ВКС, нищожна поради накърняване на
добрите нрави е всяка неустойка, уговорена извън присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Съдът, като съобрази
размерът на задълженията на длъжниците по договора, обстоятелството, че
изпълнението е обезпечено със солидарна отговорност, вида на уговорената
неустойка, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението вреди, намира, че подписаната от страните клауза в договора не е
нищожна. Преценявайки начина на уговаряне на неустойката, съдът констатира, че
същият е поставен в зависимост от волята и отговорността на неизправния длъжник
и е в съгласие с признатата на страните договорна свобода по чл. 9 от ЗЗД.
Неоснователно се явява и
възражението за прекомерност на неустойката. Тази преценка се прави към момента
на неизпълнението. Липсва общоприет критерии за прекомерност, но при
прилагането на разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД следва да бъде извършена
преценка какво е превишението на неустойката спрямо вредата, съотношението
ѝ с цената на договора, абсолютният ѝ размер, както и обичайната
практика за уговаряне на неустойка при договори от същия вид. В случая,
съобразявайки тези критерии, и най-вече съпоставката между размера на
неустойката – 730,07 лв. спрямо вредите, които претърпял ищецът /общият размер
на задълженията на длъжниците възлиза на 4768,77 лв./, настоящият състав приема,
че същата не е прекомерна.
Предвид
така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр.
чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 92, ал. 2 от ЗЗД се явява частично основателен и доказан.
Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че
съществува вземане на „Профи кредит” ЕООД гр. София от И.П.И. за парична сума в
размер на 730,07 лв., представляваща представляваща
неустойка при прекратяване на договора от 19.11.2014 г., сключен между
страните,
като искът в останалата му част, над 730,07 лв., до пълния предявен за
установяване размер – 870,38 лв., следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37, ал. 1 от
Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ, като съобрази вида и количеството правна дейност, извършена по
настоящото исково производство от пълномощника-юрисконсулт при осъществяване на
процесуално представителство, съдът приема, че при направеното искане, в полза
на ищеца – юридическо лице, следва да бъдат определени разноски в настоящото
исково производство – възнаграждение за пълномощника-юрисконсулт, в размер на
100,00 лв.
При
направеното искане от ищеца, с приложен списък по чл. 80 от ГПК, на основание
чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „Профи
кредит България” ЕООД
направените разноски в настоящото исково производство съразмерно с уважената
част от исковете, в размер на 212,91 лв., както и разноските по заповедното
производство, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 85,85 лева.
При
направеното искане от ответника, без приложен списък по чл. 80 от ГПК, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на И.И.
направените разноски в настоящото производство съразмерно с отхвърлената част
от исковете, в размер на 237,51 лева.
Водим
от горното, съдът
Р Е
Ш И :
На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.П.И. с ЕГН **********,*** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД с ЕИК ***, със седалище: гр. София, адрес на управление: гр. София 1404, обл. София, район Средец, бул. „Б.“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, представлявано от С.Н.Н. и И.Х.Г., че съществува вземане на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД от И.П.И., в размер на 2085,92 лв. (две хиляди и осемдесет и пет лева и 92 стотинки), представляващо парично задължение за връщане на заета сума по договор за кредит от 19.11.2014 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 10.02.2017 г., до окончателното ѝ изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1025/14.02.2017 г. по ч.гр.д. № 1875/2017 г. по описа на Районен съд – Варна, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено съществуването на вземането за парична сума в размер над 2085,92 лв. до 3898,39 лв., като неоснователен и недоказан.
На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 287 и чл. 288 от ТЗ, вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И.П.И. с ЕГН ********** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД гр. София, че съществува вземане на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ” ЕООД от И.П.И., в размер на 730,07 лв. (седемстотин и тридесет лева и 07 стотинки), представляващо парично задължение за неустойка при прекратяване на договора от 19.11.2014 г., сключен между страните, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1025/14.02.2017 г. по ч.гр.д. № 1875/2017 г. по описа на Районен съд – Варна, като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за признаване за установено съществуването на вземането за парична сума в размер над 730,07 лв. до 870,38 лв., като неоснователен и недоказан.
ОПРЕДЕЛЯ в полза на ищеца „Профи кредит България“ ЕООД гр. София, разноски в настоящото исково производство – възнаграждение за пълномощника-юрисконсулт, в размер на 100,00 лв. (сто лева).
ОСЪЖДА И.П.И. да заплати на „Профи кредит България” ЕООД гр. София, направените в настоящото исково производство деловодни разноски, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 212,91 лв. (двеста и дванадесет лева и 91 стотинки).
ОСЪЖДА И.П.И. да заплати на „Профи кредит България” ЕООД гр. София, направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 1875/2017 г. по описа на ВРС, съразмерно с уважената част от исковете, в размер на 85,85 лв. (осемдесет и пет лева и 85 стотинки).
ОСЪЖДА „Профи кредит България” ЕООД гр. София да заплати на И.П.И., направените в настоящото исково производство деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете, в размер на 237,51 лв. (двеста тридесет и седем лева и 51 стотинки).
На основание чл. 7, ал. 2
от ГПК, препис на решението ДА СЕ ВРЪЧИ на всяка от страните, чрез пълномощниците
им.
След влизане в сила на решението,
приложеното ч.гр.д. № 1875/2017 г. по описа на ВРС, IХ-ти състав, ДА СЕ ВЪРНЕ
на същия, ведно със заверен препис на настоящото решение.
Решението,
на основание чл. 259, ал. 1 от ГПК, може да се обжалва с въззивна жалба, пред
Окръжен съд гр. Шумен, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: