Р Е Ш Е Н И Е
73/2.2.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският районен съд, седемнадесети
състав
На първи февруари
през две хиляди и седемнадесета
година
В
публично заседание в следния състав:
Председател: Надежда Кирилова
Секретар: М. М.
Като разгледа
докладваното от районния съдия
ВАНД
№ 2714 по
описа на ШРС за 2016 г.,
За да се произнесе взе
предвид следното:
Настоящото производство
е образувано на основание чл. 59 и сл.
от ЗАНН.
Обжалвано е наказателно
постановление № 16-0869-002264 от 14.10.2016 г. на Началника на сектор „Пътна
полиция“ към ОД на МВР – гр. Шумен, с което на А.А.З.,
ЕГН **********, с постоянен адрес:*** е наложено административно наказание
“глоба” в размер на 150 /сто и петдесет/ лева на основание чл. 179, ал. 1, т. 2,
предл. 1 от ЗДвП за нарушение по чл. 150 от ЗДвП. Жалбоподателят
моли съда да постанови решение, с което да отмени наказателното постановление
като незаконосъобразно.
В
проведените по делото съдебни заседания жалбоподателят, редовно призован, не се
явява лично. Изпраща процесуален представител, който поддържа жалбата на
посочените основания, като излага подробни мотиви в тази насока.
Процесуалният представител на ОД на
МВР – Шумен - административно-наказващ орган, издал наказателното
постановление, призован съгласно императивната разпоредба на чл.61, ал.1 от
ЗАНН, оспорва жалбата и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна, а
обжалваното наказателно постановление да бъде изцяло потвърдено.
Жалбата е подадена в срока по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН от
надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 84 от ЗАНН, във вр. чл. 320 от НПК, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество жалбата е частично основателна, поради следното:
ШРС, след като взе
в предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени
поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира
за установено от фактическа страна следното:
Жалбоподателят А.А.З. на 09.10.2016 г. управлявал лек
автомобил марка „Мицубиши Лансер”,
с Рег. № 34JYH11, собственост на А.М.,
ЕГН ********** от Република Турция, като се движел в гр. Шумен, по ул. ”Алеко
Константинов” в посока бул. “Симеон Велики“. В близост до клуб „Черна котка“
бил спрян за извършване на рутинна
проверка от служители от сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР - Шумен, при
която било установено, че водачът управлява МПС без Свидетелство за управление
на МПС - никога не му е издавано такова.
В хода на проверката като доказателство било иззето от жалбоподателя СР на МПС сер. AV № 188666,
издадено от РТурция. На жалбоподателя бил съставен
Акт за установяване на административно нарушение с бланков № 642549 от
09.10.2016 г., в който актосъставителят е посочил, че
с горното деяние от страна на жалбоподателя е нарушена разпоредбата на чл. 150
от ЗДвП. Актът бил подписан от
нарушителя без възражения. Впоследствие не се е възползвал от законното си
право и не е депозирал допълнителни писмени възражения в срока по чл. 44, ал. 1
от ЗАНН. Въз основа на така съставения акт и съобразявайки материалите в административно-наказателната
преписка е издадено наказателно постановление № 16-0869-002264
от 14.10.2016 г. на Началника на сектор
„Пътна полиция“ към ОД на МВР – гр. Шумен, с което на А.А.З.,
ЕГН **********, с постоянен адрес:*** е наложено административно наказание
“глоба” в размер на 150 /сто и петдесет/ лева на основание чл. 179, ал. 1, т. 2,
предл. 1 от ЗДвП за нарушение по чл. 150 от ЗДвП.
Междувременно в РУ – Шумен при ОД на МВР – Шумен е образувано и се води
досъдебно производство № 1169/2016 г. по описа на РУ – Шумен срещу неизвестен
извършител за престъпление по чл. 316, ал. 1 от НК, във вр.
чл. 308, ал. 2 от НК, във вр. чл. 308, ал. 1 от НК, а
именно за това, че на 14.10.2016 г. в гр. Шумен съзнателно се ползвал от
неистински официален документ, удостоверяващ правоспособност на управление на
МПС – свидетелство за управление на МПС, серия АР, № 325843, документ № 14125,
на което било придаден вид, че е издадено на 08.07.2005 г. от компетентните
власти на Република Турция на лице с името – А. и фамилия М., роден на *** г. в
Република Бъгария /регистриран в Република България с
името А.А.З./, като представил документа пред
служител на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – гр. Шумен за проверка и от
него за самото съставяне на документа не може да се търси наказателна
отговорност. Цитираното досъдебно производство е образувано след като лицето А.
/А./ с фамилия М. /М./ с турски
граждански номер 27505958360, родено в Република България на *** г. и регистрирано
в Република България с имената А.А.З. се явило на
14.10.2016 г. в сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР – гр. Шумен и е
представило пред полицейски служител два документа - свидетелство за управление
на МПС, серия АР, № 325843, документ № 14125, в което било отразено, че е
издадено на 08.07.2005 г. от компетентните власти на Република Турция, гр.
Истанбул, кв. Чаталджа и удостоверение, в което е
било посочено, че е издадено на 13.10.2016 г. в 09.48 ч. от К.Д. рег. № 369691,
кв. Чаталджа и в което били отразени данни за
свидетелство за управление на МПС, издадено на А. М..
Така установената фактическа обстановка се потвърждава от
всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, от разпита в съдебно
заседание на актосъставителя С.Б.С. и на свидетелят И.
Ц. К., както и от присъединените на основание чл. 283 от НПК писмени
доказателства. Показанията на свидетелите С.С. и И.К. следва да се кредитират
като последователни, безпротиворечиви и логични, а и се потвърждават от останалите събрани
доказателства. За
изясняване на изложената фактическа обстановка в хода на съдебното производство
е назначена съдебно-техническа експертиза, която дава заключение относно истинността
на представения от жалбоподателя документ – Свидетелство за управление на МПС №
14125, турски образец, на името на А. М..
При така
установената фактическа обстановка по отношение на нарушението, визирано в
пункт първи на наказателното постановление съдът приема, от правна страна
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 150 от ЗДвП всяко пътно превозно средство, което участва в движението по пътищата,
отворени за обществено ползване, трябва да се
управлява от правоспособен водач, освен когато превозното
средство е учебно и се управлява от
кандидат за придобиване на правоспособност за управление на моторно
превозно средство по време на
обучението му по реда на
наредбата по чл. 152, ал. 1, т. 3
и при провеждането на изпита за
придобиване на правоспособността по реда на наредбата
по чл. 152, ал. 1, т. 4. Тази разпоредба се отнася до водачи, които шофират тежки
или леки автомобили без да притежават
свидетелство за управление, било защото не са полагали изобщо изпит за правоспособност,
или защото са били лишени от това право по съдебен или административен ред.
В правната норма чл. 150а, ал. 1 от
ЗДвП е въведено положителното правило за поведение на всеки шофьор: „За да управлява моторно превозно средство, водачът трябва да притежава свидетелство
за управление, валидно за категорията,
към която спада управляваното от него превозно
средство.“. За да е валидно
свидетелството за управление на МПС
трябва да отговаря на две кумулативно дадени предпоставки: да е валидно,
както по отношение на срока, така и по отношение на категорията на
управляваното моторно превозно средство. Само при едновременното наличие на
тези две предпоставки, СУМПС би се явило „съответното свидетелство за
управление“ по смисъла на санкционната норма на чл. 177, ал. 1, т. 2, предл. 1 от ЗДвП.
Безспорно е установено по делото
и че на посочената
дата жалбоподателят не е представил свидетелство за управление на МПС при поискване от
полицейските служители. От приложената по делото справка
за нарушител е видно, че жалбоподателят е неправоспособен
водач на МПС. Също така,
от заключението на назначената в хода на съдебното следствие съдебно-техническа
експертиза става ясно, че представеното впоследствие от жалбоподателя
свидетелство за управление на МПС /“SURUCU BELGESI/DRIVING LIGENCE“/ серия АР, № 325843, документ № 14125, в което било
отразено, че е издадено на 08.07.2005 г. в Република Турция на името на А. М. е
неистинско. Вещото лице сочи, че същото е фалшиво – изцяло самоделно изработено
с помощта на подходящи консумативи и технически средства.
Ето защо, съдът
приема, че същият действително е управлявал МПС, без да е бил правоспособен
водач към този момент. От
страна на жалбоподателят се твърди, че не
е бил неправоспособен водач към момента
на проверката, тъй като е имал
свидетелство за правоуправление,
издадено в чужбина – Република Турция, като представя Удостоверение с легализиран превод, в
което е посочено, че е издадено на 13.10.2016 г. в 09.48 ч. от К.Д. рег. №
369691, кв. Чаталджа и в което са отразени данни за
свидетелство за управление на МПС, издадено на А. М., роден на *** г. в
България.
Същият чрез процесуалния си представител изтъква, че независимо, че представеният от жалбоподателят документ
е неистински, то това не сочи, че лицето е не е неправоспособно. В
съдебно заседание се поддържа тезата,
че жалбоподателят притежава валидно свидетелство за правоуправление, издадено от друга страна – Република
Турция.
Изложените доводи не могат
да бъдат споделени. СУМПС е документ, който удостоверява наличието на право
да се управлява
МПС, но само по себе си
не поражда това право. В процесния
случай дори и да приемем,
че жалбоподателят
е разполагал със СУМПС, издадено от друга
държава, то
съдът намира, че същото не
би могло да породи право
на управление на МПС в Република България.
Жалбоподателят не е представил при направената му проверка валидно свидетелство за управление на МПС, следователно съдът приема, че е управлявал без да притежава свидетелство за управление на МПС. Дори евентуално да се приеме, че той е притежавал свидетелство за управление на МПС, издадено от властите на Република Турция, това не е достатъчно, за да се направи извод, че жалбоподателят притежава валидно СУМПС. С разпоредбата на чл. 162, ал. 1 на Законът за движение по пътищата законодателят принципно е дал възможност на български граждани с издадени чуждестранни национални свидетелства да управляват МПС на територията на Република България, когато свидетелството не е издадено от държава – членка на ЕС или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария. Законодателят е ограничил това изискване със срок – до три месеца от датата на влизането на гражданите в страната. Жалбоподателят не е представил доказателства кога се е завърнал в страната. Това обаче не е единственото условие. Другото е поставено с разпоредбата на чл. 161 от ЗДП. Според цитираната правна норма свидетелство за управление на моторно превозно средство, издадено в друга държава, е валидно на територията на Република България за категорията, за която е издадено, в следните случаи: 1. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Конвенцията за движението по пътищата и свидетелството отговаря на изискванията на приложение № 6 към конвенцията; 2. държавата, в която е издадено, е договаряща страна по Споразумението между страните по Северноатлантическия договор относно статута на техните въоръжени сили при условията на чл. IV, буква „а“ от него; 3. свидетелството е придружено от легализиран превод на български език; 4. свидетелството е международно и отговаря на изискванията на приложение № 7 към Конвенцията за движението по пътищата; 5. свидетелството е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария.
Съгласно чл. 41 § б. „а“ от Конвенцията за пътното движение /за краткост Конвенцията/, подписана във Виена, вкл. поправките към нея, влезли в сила на 03.09.1993 г. „Всеки водач на автомобил трябва да притежава свидетелство за правоуправление“. Според § 2 на чл. 41 от цитираната Конвенцията „Договарящите страни ще признаят:
a) всяко свидетелство за управление, преведено на техния език или на един от техните езици, или ако не е преведено на един от тези езици, придружено със съответен превод;
b) всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 6 на настоящата Конвенция;
c) или всяко национално свидетелство за управление, отговарящо на положенията от приложение 7 на настоящата Конвенция;
като валидно за движение на техните територии за превозно средство, съответстващо на категориите, за чието управление е издадено свидетелството за управление, при условие, че въпросното свидетелство е във валиден срок и че е издадено от някоя друга от Договарящите страни или от техните териториални подразделения, или от организация, упълномощена за тази цел от името на друга Договаряща страна или от едно от нейните подразделения“.
Съгласно чл. 46 от Конвенцията: „Всяка държава ще може в момента, в който подпише или ратифицира, или се присъедини към настоящата Конвенция, или в друг следващ момент, да заяви чрез нотификация до Генералния секретар, че Конвенцията започва да се прилага на всички нейни територии или на някоя от тях, която осигурява международните връзки. Конвенцията започва да се прилага на територията или териториите, указани в нотификацията, тридесет дни след датата, на която Генералният секретар ще получи тази нотификация, или в момента на влизане в сила на Конвенцията за държавата, подала нотификацията, ако тази дата е по-късна от предходната“.
Република Турция се е присъединила към Конвенцията на 22.01.2013 г. и съгласно чл. 47 § 2 б. „б“ от посочената конвенция влиза в сила за тази държава 12 месеца след депозиране на нейния документ за ратифициране или присъединяване, като към датата на проверката - 09.10.2016 г. - очевидно тези 12 месеца са изтекли.
В тази връзка следва да се посочи, че от иззетото от административно-наказващия копие на процесното свидетелство за управление на МПС на жалбоподателя става ясно, че същото не само не отговаря на реквизитите на чл. 46 § 2 б. „б“ от Конвенцията, според която норма договарящите се страни следва да признаят националното законодателство за управление, отговарящо на положенията от приложение 6 на настоящата конвенция, но и същото е фалшиво – видно от заключението на съдебно-техническата експертиза. Следователно не може да се приеме, че такова свидетелство е валидно на територията на Република България.
След анализ на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено по безспорен начин, че жалбоподателят на 09.10.2016 г. е осъществил от обективна и субективна страна състав на административно нарушение, доколкото е управлявал МПС без да притежава свидетелство за управление на МПС.
С оглед изложеното по-горе съдът намира, че наказващия орган правилно е ангажирал административно-наказателна отговорност, налагайки административно наказание на основание чл. 177, ал. 1, т. 2, предложение първо от ЗДвП за извършеното от него административно нарушение по чл. 150 от същия закон.
В същото време обаче съдът счита, че
административно-наказващият орган не е индивидуализирал правилно наказанието. Разпоредбата на чл. 177, ал. 1, т. 2, предложение
първо от ЗДвП предвижва
административно наказание -
глоба от 100 лв. до
300 лв. за този, който управлява моторно превозно
средство без да притежава свидетелство
за управление. Административно-наказващият орган е наложил наказание
“глоба” в размер над минималния, предвиден в закона размер, като не е изложил
никакви конкретни съображения и мотиви в тази насока. Същевременно видно от
приложената по делото Справка за нарушител от региона жалбоподателят е бил
наказван за други две нарушения. А представянето на посочената справка не санира неизпълнението на
посочените по-горе задължения от страна на административно-наказващия
орган и не води автоматично до налагане на по-висока санкция за нарушителя за
следващо негово деяние. Следвало е административно-наказващият орган да изложи
конкретните си съображения, поради които е решил да наложи именно тази санкция,
като е следвало да прецени тежестта на извършеното нарушение и степента на
обществената му опасност, което не е било сторено. В тази връзка съдът като взе
в предвид липсата на каквито и да е мотиви и съображения в тази насока, намира
за справедливо санкцията на нарушителя за това деяние да бъде намалена до
минималния, предвиден в закона размер, а именно “глоба” в размер на 100 /сто/
лева.
Освен това, съгласно Тълкувателно решение № 1 от 12.12.2007 г. на тълк. н. д. № 1/2005 г. на ВКС, преценката „маловажност на случая“ подлежи на съдебен контрол. В неговия обхват се включва и проверка за законосъобразност на преценката на чл. 28 от ЗАНН. Тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт на основание чл. 130, ал. 2 от ЗСВ.
Гореизложеното налага задължение за съда да провери дали са налице предпоставките на чл. 28 от ЗАНН. В ЗАНН не са предвидени критерии за определяне кое деяние следва да се счита маловажно по смисъла на чл. 28 от ЗАНН. Но при определяне на наказанието, наказващия орган следва да изхожда от съвкупността от смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства, при които е извършено нарушението, подбудите на нарушителя и тежестта на деянието. Съгласно чл. 11 от ЗАНН по въпросите за вината, вменяемостта, обстоятелствата, изключващи отговорността, се прилагат разпоредбите на Общата част на Наказателния кодекс, доколкото в ЗАНН не е предвидено друго. По смисъла на чл. 93, т. 9 от НК маловажен случай е този, при който извършеното с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства представлява по-ниска степен на обществена опасност в сравнение в обикновените случаи от съответния вид. Определяща е степента на обществена опасност на нарушението, стойността на вредите, кръга на засегнатите интереси, времетраенето на нарушението и значимостта на конкретно увредените отношения.
Целта на ЗДвП е да се опазят животът и здравето на участниците в движението по пътищата, да се улесни тяхното придвижване, да се опазят имуществото на юридическите и физическите лица, както и околната среда от замърсяването от моторните превозни средства. Предвид този факт, законодателят е предвидил наказания за всички нарушения на установените правила. Съдът приема, че не е налице по-ниска степен на обществена опасност на нарушението в сравнение с обикновените случаи на нарушение от съответния вид. Поради което и в настоящия случай разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН не може да бъде приложена, доколкото нарушението не може да бъде квалифицирано като “маловажен случай” по смисъла на посочената законова норма.
Неоснователни са оплакванията за
допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и норми, тъй като при
съставяне на акта за установяване на административно нарушение не е назначен
преводач на нарушителя. Между страните няма спор, че наказаното лице е с двойно
гражданство – българско и турско, не владее добре български език и при
съставяне на акта за установяване на административно нарушение не му е назначен
преводач по надлежния ред. Събраните по делото гласни доказателства обаче
сочат, че „жалбоподателят говорел развален български“, а неговият баща –
„сносно български“ и на нарушителят е било пределно ясно, че има нарушения.
Настоящия съдебен състав приема, че не е
допуснато съществено нарушение на процесуалните правила и норми, което да
съставлява самостоятелно основание за отмяна на оспореното наказателно
постановление. В тази връзка следва да се отбележи, че в чл. 1, т. 3 от
Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на Съвета относно правото на
устен и писмен превод в наказателното производство е регламентирано, че когато
законодателството на държава –членка предвижда налагането на санкция за леки
нарушения от страна на орган, различен от съд с компетентност по наказателно
правни въпроси, и когато налагането на такава санкция може да бъде обжалвано
пред съд, директивата се прилага единствено за производството по обжалване пред
този съд. Нещо повече, в изречение четвърто на т. 16 от Преамбюла на Директивата
е посочено, че “когато законодателството на държава-членка предвижда налагането
на санкция за леки нарушения от такъв орган и е предвидено право на обжалване
пред съд с компетентност по наказателноправни
въпроси, настоящата директива следва да се прилага единствено за производството
по обжалване пред този съд”. Директива 2010/64/ЕС на Европейския парламент и на
Съвета е транспонирана в българското законодателства като изискванията й са
въведи с изменението на НПК ДВ бр. 21/08.03.2014 г., § 5 от ДР към Закона за
изменение и допълнение на НПК. При транспонирането на Директивата в българското
законодателство не е изменен ЗАНН, което означава че българският законодател не
предвижда участието на преводач, назначен по надлежен ред в административната
фаза на административно-наказателното производство. Изискване за назначаване на
преводач по надлежен ред в административната фаза на
административно-наказателното производство не може да се обоснове и с нормата
на чл. 84 от ЗАНН, която препраща към НПК, тъй като неговите разпоредби са
приложими за производството по обжалване на наказателните постановления пред
съда. Такова изискване не следва и от разпоредбата на чл. 6, т. 3 от ЕКПЧ и
практиката на Европейския съд по правата на човека.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че правото на защита
на нарушителя в конкретния случай не е накърнено и наказателното постановление
не подлежи на отмяна на това основание.
Ето защо съдът счита, че
административно-наказателното производство е протекло при липса на съществени
процесуални нарушения. По-конкретно, акта за установяване на административно
нарушение е издаден от компетентен орган,
притежава изискуемите съобразно разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН
реквизити, а при издаването на атакуваното наказателно постановление – тези на
чл. 53 от ЗАНН.
С оглед на гореизложеното съдът счете за справедливо
наказателното постановление да бъде изменено, като наложеното на З. административно
наказание “глоба” бъде намалено от 150 /сто и петдесет/ лева на 100 /сто/ лева.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК, във вр. чл. 84 от ЗАНН направените деловодни разноски в размер
на 48.23 лева /четиридесет и осе лева и двадесет и три стотинки/ и 5 /пет/ лв.
за служебно издаване на изпълнителен лист следва да се възложат на обвиняемия.
Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН,
съдът
Р Е Ш И:
ИЗМЕНЯ наказателно постановление № 16-0869-002264 от 14.10.2016
г. на Началника на сектор „Пътна полиция“ към ОД на МВР – гр. Шумен, с което на
А.А.З., ЕГН **********, с постоянен адрес:*** е
наложено административно наказание “глоба” в размер на 150 /сто и петдесет/
лева на основание чл. 179, ал. 1, т. 2, предл. 1 от
ЗДвП за нарушение по чл. 150 от ЗДвП, като намалява
размера на наложеното наказание „глоба“ от 150 /сто и петдесет/ лева на 100
/сто/ лева.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК, във вр. чл. 84 от ЗАНН осъжда
А.А.З., ЕГН ********** да заплати в полза на
държавата направените деловодни разноски в размер на 48.23 лева /четиридесет и
осе лева и двадесет и три стотинки/ и 5 /пет/ лева такса за издаване на
изпълнителен лист.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Шуменския административен съд в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: