В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският районен съд, осми състав
На трети октомври, през две хиляди и седемнадесета
година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Валентина Тонева
Секретар: Й.К.
Прокурор:
Като разгледа докладваното от районния съдия
ГД № 3060 по описа на ШРС за 2016 год.,
За да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове по чл.26, ал.1,
пр. 1, от ЗЗД, във вр. с чл.143, т.10 и т.12, вр. чл. 146 от ЗЗП, за прогласяване клаузите на чл. 3, ал.5
и чл. 6, ал.3 от Договор за банков кредит № ***, сключен на ***г., за нищожни на
основание противоречие със закона -разпоредбите на ЗЗП, като неравноправни на
основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП, вр. с чл. 143, т. 10 и т. 12 от ЗЗП; и по
чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, за сумата от
3761,17лв. за периода 30.11.2011г. до 10.05.2016г.- представляваща сбор от
недължимо платени суми по 55 бр. месечни анюитетни вноски по Договор за банков
кредит № ***/***г.
В исковата молба и конкретизираща молба, Н.С.Н., ЕГН **********
чрез пълномощника адв. П. Й. Н. при ВАК, твърди, че на ***г. сключил с „Ю. Б.
АД, ЕИК ***, с предишна фирма „Б. П. БАНКА“ АД, договор за банков кредит за
покупка на недвижим имот № ***, като банката предоставила на
кредитополучателя кредит в размер на 28 440лв., предназначен за покупка на
недвижим имот, подробно описан в договора. Кредитът следвало да бъде погА. в
срок от 300 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка, на равни
анюитетни месечни вноски, включващи лихва и главница, като месечната вноска,
съгласно чл. 6, ал.1 от договора била в размер на 267,51лв. Съгласно чл. 3 ,ал.1
от договора, било уговорено, че за усвоения кредит, ищецът Н.С.Н., ЕГН **********,
дължи годишна лихва в размер на Базовия лихвен процент /БЛП/ на банката за
жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване на лихвата,
който към момента на сключване на договора е в размер на 7% плюс договорна
надбавка от 3,45 % . В чл. 3, ал. 5 от договора било посочено, че Базовият
лихвен процент не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно
задължителни за страната. В чл. 6, ал.3 от договора било посочено, че в случай,
че по време на действието на настоящия договор банката промени своя Базов
лихвен процент за жилищни кредити, размерът на погасителната вноска, определен
в чл.6, ал.1 от договора, се променя автоматично, в съответствие с промяната.
Заявява, че банката- ответник няколкократно е увеличавала размера на БЛП, при
константна надбавка 3,45% съответно: за периода от 07.10.2007г. до 06.04.2008г.
БЛП е увеличен от 7,00% на 7,50%; от 07.04.2008г. до 06.07.2008г. БЛП е увеличен
от 7,50% на 7,75%;От 07.07.2008г. до 06.11.2008г. БЛП е увеличен от 7,75% на
9,00%; От 07.11.2008г. до 06.10.2012г. БЛП е увеличен от 9,00% на 10,50%. Сочи,
че за периода от 07.10.2012г. до 28.06.2016г. до датата на погасяване на
кредита, БЛП е намален от 10,50 % на 10, 25%. Твърди, че месечните погасителни
вноски по отпуснатия кредит са били увеличавани с увеличението на БЛП. Към
момента кредитът е погА. и ищецът няма задължения към банката- ответник.
Заявява, че е заплатил 55 месечни вноски, които не са
съобразно първоначално уговорения в чл. 6, ал.1 от договора размер от 267,51
лв. Размерът на погасителната вноска е увеличаван няколкократно, като
последната погА.а вноска е била 335,01 лв. Твърди, че сборът на сумите, платени
над първоначално уговорения размер месечни вноски по последните 55 месечни
вноски /за последните 5 години/ възлиза на 3761,17лв. и заявява, че банката
дължи връщането на тази сума на ищеца. Заявява, че разпоредбите на чл. 3,
ал.5 и чл. 6, ал.3 от Договора са нищожни на основание противоречие със
закона, като неравноправни на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП, във вр. с чл. 143,
т. 10 и т. 12 от ЗЗП. Всички суми, получени от банката, въз основа на тези
клаузи, следва да се считат, че са платени без основание, което обстоятелство
обосновава правния интерес от предявяване на исковете, с които иска да се
прогласят клаузите на чл. 3, ал.5 и чл. 6, ал.3 от договора за банков
кредит № ***, сключен на ***г. между страните, за
нищожни на основание противоречие със закона-разпоредбите ЗЗП, като
неравноправни на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП, вр. с чл. 143, т. 10 и т. 12
от ЗЗП; и да бъде осъден ответникът
да заплати на ищеца сумата от 3761,17лв, представляваща сбор от недължимо
платени суми по 55 месечни вноски за периода от 30.11.2011г. до 10.05.2016г. по
договора за банков кредит № ***, сключен на ***г. между ищеца и
ответника, платени без основание, поради нищожност на клаузите на чл. 3, ал.5,
вр. с чл. 6, ал.3 от договора, като неравноправни клаузи, както и законната
лихва върху сумата от датата на подаване на ИМ до окончателното изплащане на
сумата .
В
предоставения на основание
чл. 131 ГПК срок, ответникът, чрез пълномощника си, в законовия срок депозира отговор на
исковата молба, като оспорва исковете по основание и по размер. Сочи, че всички
клаузи на договора за кредит са индивидуално уговорени, поради което не са
неравноправни. Ответникът сочи, че Базовият лихвен процент в случая е плаваща
величина, от която се определя променливостта на лихвения процент и е изрично
договорена между страните по договора, както и че е била предварително известна
на кредитополучателя. Оспорените клаузи на чл. 3, ал.5 и чл. 6, ал.3 от
Договора не са неравноправни, тъй като ищецът винаги може да се откаже от
сключения договор, като същевременно ответникът сочи, че единственият начин
това да стане е чрез пълното му предсрочно погасяване. Поддържа, че атакуваните
клаузи от договора не са нищожни, тъй като възможността за уговаряне на
променлива лихва е предвидена в закона - чл.58, от ЗКИ. Твърди, че не били
налице общите изисквания по чл. 143 от ЗЗП и че няма клауза в договора, която
да е във вреда на кредитополучателя, както и че основанията за промяна в
лихвения процент са уговорени в договора и изменението на БЛП зависи от обективни,
икономически и финансови фактори. Претендира разноски. Прави възражение за
прекомерност на заплатеното от ищцовата страна адвокатско възнаграждение, на
основание разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК.
В съдебно заседание, за ответното
дружество, се явява представител и поддържа отговора на исковата молба.
В съдебно заседание ищецът Н.С.Н. се
явява лично и с упълномощен представител, който поддържа предявените искове с
направено изменение на размера на иска по чл. 55, ал.1, т.1 от ЗЗД от
3761,17лв. на 3682,55лв. От страна на ответника, в последното по делото съдебно
заседание, е депозирана писмена молба, в която излагат становище по съществото
на спора.
ШРС, след като взе предвид събраните по
делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от
фактическа страна следното:
На *** год. в гр.Шумен, между
страните по делото бил сключен Договор за кредит за покупка на недвижим имот № ***,
по силата на който ответното дружество, сега с наименование „Ю. Б.” АД гр. С. /предишни наименования „Ю. и Е.Д. Б.“ АД и „Б. П. б.“
АД/, предоставило на ищеца Н.С.Н., на Е. С. С. и на С. Н.С./, чрез упълномощено
лице Н.С.Н./, кредит за покупка на недвижим имот, описан и посочен в договора, в размер на 28 440 лв., със срок на погасяване 300
месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка, като задължението е обезпечено с ипотека върху
недвижимия имот. Кредитът е
следвало да бъде изплащан чрез анюитетни месечни вноски, включващи лихва и
главница в размер на по 267,51лв. Съгласно разпоредбата на чл.3, ал.1 от
договора, било уговорено, че за усвоения кредит се дължи лихва в размер на БЛП
на банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на
начисляване на лихвата, който, към момента на сключване на договора, е в размер
на 7 % плюс договорна надбавка от 3,45%. В чл. 3, ал.5 от договора било
предвидено, че действащият БЛП на ответното дружество не подлежи на договаряне
и промените в него стават незабавно задължителни за страните. В чл.6, ал.3 от
договора било предвидено, че в случай, че по време на действие на договора,
Банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на погасителните вноски,
определен в ал.1 на същия член, се променя автоматично, в съответствие с
промяната, за което кредитополучателят, с подписването на настоящия договор,
дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. В чл.12, ал.1 от договора било
предвидено, че банката запазва правото си по време на действие на настоящия
договор, да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните,
които ответното дружество прилага при операциите си, като измененията влизат в
сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни
за страните по настоящия договор. Последвали едностранни увеличения на
действащия по договора лихвен процент за периода от 07.10.2007г. до
06.04.2008г. БЛП е увеличен от 7,00% на 7,50%; от 07.04.2008г. до 06.07.2008г.
БЛП е увеличен от 7,50% на 7,75%;от 07.07.2008г. до 06.11.2008г. БЛП е увеличен
от 7,75% на 9,00%; от 07.11.2008г. до 06.10.2012г. БЛП е увеличен от 9,00% на
10,50% ; за периода от 07.10.2012г. до 28.06.2016г. до датата на погасяване на
кредита. БЛП е намален от 10,50 % на 10, 25%. Към момента на подаване на
исковата молба ищецът е заплатил всички изискуеми, съгласно погасителния план,
месечни вноски по отпуснатият кредит и няма задължения към банката .
Така установената фактическа обстановка се изяснява от
събраните по делото писмени и гласни доказателства и по-специално от: Договор за кредит ***/***г.,
ведно с приложение към него; писмо от „Ю. Б.“ АД, с изх. № ***г.; Извлечение
към 17.08.2016г.; пощенски плик (оригинал) с клеймо от 30.11.2016г. заверени
копия Пълномощно за процесуално представителство; Искане за жилищно-ипотечен
кредит, вх. № ***г.; Жилищно-ипотечен кредит № ***; Искане за усвояване на суми
по кредит вх. № ***г.; методология за образуване на БЛП; Справка за БЛП към
01.01.2006г.; Извлечение от протокол № ***г.; Погасителен план към 27.02.2017г. Изложената фактическа обстановка се
изяснява и от изготвената в хода на съдебното производство съдебно-счетоводна
експертиза и от заключението на назначената и изготвена допълнителна съдебно-счетоводна експертиза.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното: От материалите по делото се
установява по безспорен начин, че страните са били в облигационни отношения,
възникнали по силата на сключен между тях на ***г. Договор за кредит за покупка
на недвижим имот №***, по силата на който банката предоставила на ищеца Н.С.Н.,
на Е. С. С. и на С. Н.С. /чрез упълномощено лице Н.С.Н./, кредит за покупка на
недвижим имот, описан и посочен в
договора, в размер на
28 440 лв., със срок на погасяване 300 месеца, считано от датата на откриване
на заемната сметка, задължение, обезпечено с
ипотека върху недвижимия имот, а кредитът следвало да бъде изплащан чрез анюитетни месечни вноски,
включващи лихва и главница в размер на по 267,51лв.
Не се спори между страните, че с
клаузата на чл.3, ал.1 от процесния договор, страните са постигнали съгласие,
че кредитополучателите, наред с главницата, следва да заплащат на банката и
годишна лихва. Доколкото банката извършва действия по предоставяне на кредити
на физически и юридически лица по занятие, същата следва да получава насрещна
престация за това от кредитополучателя, а именно възнаграждение за времето,
през което последният ползва предоставените му парични средства, какъвто
характер има лихвата, чиято дължимост е уговорена между страните с посочената
договорна клауза. Съществуването на такова задължение в тежест на
кредитополучателя да заплаща лихва по сключен договор за банков кредит, е
посочено като един от съществените елементи на този вид търговска сделка и в
закона - чл.430, ал.2 от ТЗ. В чл.3, ал.1 от договора е предвиден и компонент,
който участва при формиране на размера на годишния лихвен процент, от който се
определя дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, а имено това е
базовият лихвен процент /БЛП/ на банката за жилищни кредити в лева, който, към
момента на сключване на процесния договор, е определен по размер - 7 %. Ето
защо и следва да се приеме, че ищецът е обвързан от поетото от него с чл.3,
ал.1 от договора за кредит задължение да заплаща на ответника лихва, в размер
на сбор от БЛП, който е 7% и договорна надбавка от 3,45%. Не се спори между
страните по делото, че по време на действието на процесния договор банката е
изменяла едностранно размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна
лихва, като се поставя въпросът дали такава възможност е уговорена в полза на
банката, с валидна клауза в сключената между страните сделка. От съдържанието
на Договор
за кредит ***/***г. е видно, че
такова право на банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това
с кредитополучателя, да промени размера на базовия лихвен процент, приложим към
сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от ищеца
възнаградителна лихва и съответно размера на месечната анюитетна вноска, е
предвидено в клаузите на чл.3, ал.5 и чл. 6, ал.3 и в чл.12, ал. 1 от договора
за кредит.
Доколкото ищецът е физическо лице,
на което по силата на сключения договор от *** г. е предоставен кредит, който
не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, то
същият се явява потребител по смисъл на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП. С оглед на
изложеното, ищецът, в качеството си на кредитополучател в отношенията,
възникнали между него и ответното дружество по силата на сключения Договор за
кредит, се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в
частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските
договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993
год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП
предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в
които те не са уговорени индивидуално, то следва да бъде установено дали
процесните клаузи / чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора / са индивидуално
уговорени с потребителя или не. В тази връзка съдът съобрази константната
практика на ВКС по този въпрос, обективирана в Решение №424 от 02.12.2015 год.
по ГД №1899/2015 год. на ВКС, IV г.о., Решение №77 от 22.04.2015
год. по ГД №4452/2014 год. на ВКС, III г.о. и др., които са постановени по
реда на чл. 290 ГПК и са задължителни за настоящата съдебна инстанция. В
цитираните решения се приема, че сумите, дължими за лихви и таксата за
управление, представляват цената на заетите парични средства. Клаузите, които
дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без
потребителят в такива случаи да има право да се откаже от договора, ако
окончателно опредЕ.та цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора, по принцип са неравноправни клаузи по
смисъла на чл.143, т.12 от ЗЗП.
В разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1
от ЗЗП обаче, законодателят е предвидил изключение от това правило, като
основният критерий за приложимостта на изключението, е изменението на цената да
се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансовата услуга, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавния регулатор. Съгласно задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК - в решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г.
на III-то гр. отделение на ВКС е прието, че основният критерий за приложимостта
на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, е изменението
на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или
доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния
пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на
финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като увеличението на
престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени дали клаузите
отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят
следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът
може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/11);
както и че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи, с цел да отстрани
порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10),
но при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя
начин (чл. 147, ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл. 145, ал. 1 от ЗЗП).
При изменение на цената, поради
външни причини, търговецът/ доставчикът на финансови услуги не може да се счита
за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза,
съдържаща се в чл.143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от
неговата воля. За да се прецени дали клаузите по чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от
договора отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва
да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин /чл.147, ал.1 от ЗЗП/.
Потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как
търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да
реагира по най-уместния начин. Съдът не следва да допълва неравноправните
клаузи, с цел да отстрани порока. При съмнение обаче, съдът има право да
тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал.2 от
ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи на договора. За да се приеме, че така
посочените в договора за кредит клаузи, касаещи възможността за едностранно
увеличение на лихвата, респективно размера на дължимата погасителна вноска, не
са нищожни, е необходимо да бъде установено, че същите са били индивидуално
уговорени между страните.
В хода на производството, ответникът
„Ю. Б.” АД, не представи доказателства, че оспорените клаузи в
договора са изрично обсъждани и е постигнато съгласие с потребителя по
отношение на тяхното съдържание. А с оглед липсата на ангажирани от ответника
доказателства, че оспорените клаузи са били индивидуално уговорени, то следва
да се приеме, че клаузите, обективирани в чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора
за кредит са били изготвени от банката предварително и кредитополучателят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им при сключването му. А доколкото
същите не са били индивидуално уговорени между страните, то в случай, че се
установи, че същите са неравноправни, то на основание разпоредбата на чл.146,
ал.1 от ЗЗП, същите ще следва да бъдат приети и за нищожни.
Съгласно разпоредбата на чл.143 от
ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на
изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна,
което не е изчерпателно. Ето защо, при решаване на настоящия спор, при преценка
неравноправния характер на посочените клаузи, съдът следва да изследва освен
обстоятелството дали оспорената клауза не попада в някой от примерно посочените
случаи в разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, но и обстоятелството дали не са налице
общите критерии, визирани в посочената правна норма.
Неравноправността на клаузата следва
да се преценява към момента на сключване на договора за кредит. С оглед
легалната дефиниция на понятието „финансова услуга“, дадено в разпоредбата на
§13, т.12 от ДР на ЗЗП, следва да се приеме, че последният има характер на
„финансова услуга“ и попада в приложното поле на чл.144 от ЗЗП. Съгласно
чл.143, т.10 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно
условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.
В случая, при тълкуване волята на
страните, изразена в текста на клаузите на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора
за кредит, сключен с ищеца, постигнатото съгласие между страните в чл.3, ал.1
от процесния договор, че за усвоеният кредит се дължи лихва в размер на БЛП на
банката за жилищни кредити в лева, валиден за съответния период на начисляване
на лихвата, който към момента на сключване на договора, е в размер на 7 % плюс
договорна надбавка от 3,45%. В чл.3, ал.5 е прието, че промените в базовия лихвен процент не подлежат на договаряне и
стават незабавно задължителни за страните. В чл. 6 ал.3 от договора е
предвидено, че в случай по време на
действие на договора, Банката промени БЛП за жилищни кредити, размерът на
погасителните вноски, определен в ал.1 на същия член, се променя автоматично, в
съответствие с промяната, за което Кредитополучателят, с подписването на
настоящия договор, дава своето неотменяемо и безусловно съгласие. Никъде в
договора не е посочено как и по каква причина е допустимо изменението на
базовия лихвен процент, не е направена препратка към някакви правила или методология
за определяне на базов лихвен процент, не е посочено и от какви вътрешно-
институционални или външни признаци се влияе този базов лихвен процент.
Доколкото в договора не е посочено, че изменението на базовия лихвен процент
зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или доставчика на
финансови услуги, то не може да се
приеме, че е налице изключението, визирано в разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1
от ЗЗП.
Същевременно следва да се посочи, че
размерът на дължимата годишна лихва не подлежи на договаряне /чл.3, ал.5 от
договора/, както и че промяната в нея зависи единствено от волята на кредитора,
който е и по-силната икономически страна в процесните отношения, възникнали с
кредитополучателя, като съгласие на последния не се изисква и всички изменения
в съдържанието на неговата основна престация по този договор, направени от
банката, стават задължителни за него. А след като с цитираните договорни клаузи
се предвижда правото на Банката едностранно да променя условията на сключения с
ищците договор за кредит, то за да се приеме, че тези уговорки не накърняват
защитими интереси на потребителя, условията, при които търговецът може да
променя съдържанието на сделката, следва да са изрично, изчерпателно и на
разбираем език посочени в самия договор, по аргумент от разпоредбата на чл.143,
т.10 от ЗЗП. Ако с посочените уговорки се позволява на банката да променя
условията на договора на непредвидено в него основание за това, то те следва да
се квалифицират като неравноправни.
В конкретния казус, в никоя от
оспорените договорни клаузи не са посочени условията, при които банката ще
извършва промяна на базовия лихвен процент, представляващ компонента, с оглед
на който се определя размерът на дължимата от кредитополучателя лихва. Такива
предпоставки не са предвидени по обща воля на страните и в нито една друга от
уговорките, представляващи част от съдържанието на сключения между тях договор.
Не е конкретизирано дали банката ще има право едностранно да променя условията
по сделката, единствено при настъпване на някакви обективни факти, какви са те
или пък упражняването на това право ще зависи единствено от волята на
управителните органи на търговеца, без да е задължително и необходимо това да е
обвързано от настъпване на някакво конкретно събитие.
Доколкото ответникът твърди, че
основанията, при настъпване на които банката извършва промяна на базовия лихвен
процент, са предвидени в методологията за на Банката, следва да се отговори на
въпроса дали посочените в тази методология условия са станали част от съдържанието
на процесния договор за кредит, или не. Безспорно, в методологията на банката
за образуване на БЛП /представено копие от ответника на стр.92- 93/, за която
се твърди, че е общодостъпна на страница на „Ю. Б.“ АД в интернет, се посочват
кои компоненти влияят на размера на базисния лихвен процент, приложим към
отпусканите от Банката кредити, като в същата е прието, че при промяна на някой
от тях, е налице основание за неговата актуализация. Освен това, в тази
методология банката предоставя разяснения и данни, но не посочва формула или
алгоритъм за изчисляване на БЛП. Тези положения, не са част от съдържанието на
сключения с договор за кредит, тъй като не са възпроизведени в нито една негова
клауза. Освен това, по делото не са представени каквито и да е доказателства за
това, че към датата на сключване на процесния договор, ищецът, в качеството му
на кредитополучател, е бил запознат с методологията, на която се позовава
ответникът и която е едностранно издадена от него, както и че е изразил съгласие
/ за себе си лично и за тези, на които е пълномощник/ за условията, предвидени
в нея, да станат част от съдържанието на възникналите между страните
облигационни отношения. Дори да се приеме, че цитираната методология,
представлява по своята същност общи условия, при които Банката сключва договори
за кредит с физически лица, доколкото в нея се съдържат отнапред установени от
банката условия, касаещи определянето на размера на базовия лихвен процент и
неговото изменение за срока на действие на договора, то не се променя извода на
съда, че същата не може валидно да обвърже страните и да стане част от
съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях. Кредитополучателя
не е търговец и следователно, за да станат задължителни за него общите условия,
установени от банката за сключваните от нея сделки, съгласно разпоредбата на
чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ, то следва да заяви писмено, че ги приема. Договорът за
банков кредит е формален, доколкото в разпоредбата на чл.430, ал.3 ТЗ е
предвидена писмена форма като условие за неговата действителност, и
следователно по отношение на него намира приложение и императивната норма на
чл. 298, ал.2 от ТЗ, съгласно която, за да обвържат кредитополучателя,
установените от търговеца общи условия, следва да са му били предадени при
сключване на договора. В случая не се доказа тази методология/както твърди
ответникът/, която по своята същност представлява общи условия, на която се
позовава ответника, да е предадена на ищеца, нито той писмено да е заявил, че я
приема, поради което и тя не може да го обвърже.
А с оглед на изложеното и условията,
предвидени в методология за определяне на базисен лихвен процент, не
представляват част от съдържанието на сключения между страните по спора договор
за кредит, поради което е без значение, че в тях са посочени условията, при
които банката единствено може едностранно да промени базовия лихвен процент.
Съгласно изричната норма на чл.143, т.10 от ЗЗП, за да бъде една клауза в
договор, сключен с потребител равноправна, условието, при което за търговеца е
предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично
предвидено в него, а не в друг акт на търговеца, който освен това не обвързва
потребителя и условията, по който не са част от съдържанието на сделката за
банков кредит.
Следователно, в конкретния казус,
клаузите на чл.3, ал.5 и чл.6, ал. 3 от
договора за кредит, сключен с Н.С.Н., ЕГН **********, в които е предвидена
възможност за банката едностранно да променя БЛП и съответно дължимата лихва,
без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки става това,
попадат в хипотезата на чл.143, т.10 от ЗЗП. Тези клаузи са във вреда на потребителя, който е в
положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на информираност
и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, създава неравновесие
между неговите права и задължения, от една страна, и тези на банката, от друга,
с което се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на
договорите. Още повече, че в полза на потребителя не е предвидено такова право
да променя по своя воля и то едностранно нито едно от условията на сключения
договор, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за
който е договорена такава възможност, с посочените по-горе уговорки.
Настоящият състав намира, че по
отношение на цитираните клаузи от договора за кредит, не намират приложение
нормите на чл.144, ал.2 и ал.3 от ЗЗП, които изключват приложението на
разпоредбата на чл.143, т.10 от същия закон. В хипотезата на чл.143 т.10 от ЗЗП, е налице неравноправност в случаите,
при които договорните клаузи позволяват на търговеца или доставчика да променя
едностранно условията на договора,
въз основа на непредвидено в него основание. Посочените клаузи, чиято нищожност
се претендира, съдържат един променлив компонент, а именно „Базовия лихвен
процент“, който Банката може едностранно да промени, но не е ясно при
настъпването на какви точно условия това може да стане. Не е предвидено
основанието за това, поради което съдът прави извод, че кредитополучателят е
поставен в незавидното положение да изчаква поредното увеличение на месечната
погасителна вноска, след като е дал своето „безусловно„ съгласие Банката
едностранно да променя БЛП, без да е ясно въз основа на какви конкретни
критерии, които трябва предварително да бъдат определени, банката може да
променя БЛП. При сключването на договора за банков кредит не е било спазено
изискването на чл.58,ал.1, т.2 от Закона за кредитните институции, при
отпускането на кредита, банката да посочи в писмена форма метода, който се
използва за изчисляване на лихвата и условията, при която тя може да се променя. Ето защо, не е налице хипотезата
на чл.144, ал.3 от ЗЗП. В процесния договор за кредит няма предвидена
възможност за кредитополучателя да го прекрати незабавно при промяна, без
предизвестие от банката на лихвения процент по него, като единствената
възможност, която му е предоставена е да изпълни предсрочно задължението си,
поради което следва да се приеме, че не са налице хипотезите и на чл.144, ал.2,
т.1 и т.2 от Закона, доколкото посочените уговорки уреждат единствено
възможността за кредитополучателя да изпълни задълженията си по сделката преди
уговорения краен срок, което е в съответствие и с разпоредбата на чл.70 от ЗЗД,
т.е. те имат отношение към определяне на времето за изпълнение на задълженията
на кредитополучателя, но с тях не е предвидена възможност за преустановяване на
облигационната обвързаност между страните занапред, по волята на една от тях.
По изложените съображения се налага
изводът, че уговорките, посочени в чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора за
банков кредит, сключен с ищеца, са неравноправни на основание чл.143, т.10 от
ЗЗП. Ето защо и на основание чл. 146, ал.1 от същия закон, те се явяват
нищожни и следователно не обвързват страните. След като клаузите от договора за
кредит, в които е предвидено правото на банката едностранно да увеличава
размера на базовия лихвен процент и съответно на дължимата от кредитополучателя
лихва, представляваща възнаграждение за времето на ползване на предоставените
от търговеца парични средства, са нищожни, то същите не могат да породят правни
последици. Следователно, между страните по процесната търговска сделка не е
постигнато валидно съгласие, че за банката ще възникне такова право, а такова
не е регламентирано в полза на банката и в императивна разпоредба на закона. По
делото липсват доказателства, след сключване на договора за банков кредит,
страните да са постигнали съгласие за изменение на неговото съдържание чрез
постигане на уговорка, съгласно която да се предвижда възможността за банката
едностранно да увеличава размера на дължимия от кредитополучателя лихвен
процент. В
горния смисъл е и Решение №51/04.04.2016г. по т.д. №504/2015г. на II ТО
на ВКС, постановено при условията на чл.290 от ГПК, в което ВКС посочва, че „уговорката в договор за кредит, предвиждаща за едностранната възможност
за промяна от страна на банката на размерите на договорените лихви и такси за
управление въз основа на непредвидено в самия договор основание, а за сделките
по чл.143 ал.3, т.1 ЗЗП и когато такова договорено изменение не е свързано с
обективни обстоятелства – колебания или изменения на борсовия курс или индекс
или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола
на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция в
чл.143 от ЗЗП. Като такава, при това без да е сключена индивидуално, подобна
уговорка е нищожна, съгласно чл. 146, ал.1 от ЗЗП.” , като мотивите му се
установява, че неравноправността на посочените клаузи е във връзка с текстовете
на чл.143, т. 9, 10, 11 и 12 от ЗЗП.
Съгласно чл. 143 т.12 ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като предвижда цената да се определя при получаването
на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да
се откаже от договора, ако окончателно опредЕ.та цена е значително завишена в
сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Доколкото и двете
атакувани норми на чл.3, ал.5 и
чл.6, ал.3 от Договора предвиждат възможност в полза на банката едностранно да увеличава цената на
предоставяната от нея услуга и няма предвидена възможност ищецът-потребител да
се откаже от него по начин, различен от предсрочното му погасяване, съдът
приема, че разпоредбите на чл.3, ал.5 и чл.6, ал.3 от договора са неравноправни
и на основание чл. 143 т.12 от ЗЗП.
Относно иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Неоснователното обогатяване
предполага разместване на имуществени блага, при което едната страна по спора е
получила от другата нещо без основание или с оглед на неосъществено или
отпаднало основание, поради което е длъжна да го върне. Разпоредбата на чл.55,
ал.1, предл.първо от ЗЗД е приложима в случаите, когато още при получаване на
имущественото благо липсва основание за преминаването му от имуществото на едно
лице в това на друго. Такъв е и случая, при който е получено нещо, въз основа
на нищожен договор, респективно и на нищожна клауза от договор, уреждаща
имущественото разместване. С оглед на гореизложените правни съображения, въз
основа на които съдът прие за установено, че клаузите н; чл.3, ал.5 и чл.6,
ал.3 от договора за банков кредит, сключен с ищеца Н.С.Н., ЕГН ********** са
неравноправни, респективно нищожни, се налага изводът, че заплатената от ищците
част от дълга въз основа на посочените по-горе клаузи се явява платена при
начална липса на правно основание и подлежи на връщане.
В изготвената в хода на съдебното
производство съдебно-счетоводна експертиза/ стр. 152/, вещото лице дава заключение, че
според погасителния план, действащ към датата на сключване на договора до
24.06.2016г., когато е предсрочно погА. кредитът, ищецът е следвало да заплати
суми за издължаване на кредита 28 891,08лв. общо, с главница 3 534,17лв и лихви
25356,91лв. и с размер на погасителна вноска 267,51 лв. Реално платените
погасителни вноски по кредита до момента на предсрочното му погасяване на
24.06.2016г., са в размер на 35 509,26лв., от която сума 2 414 ,57лв. са
главница и 33 094,69 лв.- лихви. Общият размер на платените от ищеца месечни
погасителни вноски над първоначално уговорения размер за целия период от
усвояването на кредита до датата на предсрочното му погасяване, е 6 618,18лв.
Общият размер на платената от ищеца сума, с която се завишава крайната дължима
сума за периода от 30.11.2011г. до 10.05.2016г., е 3 682,55лв.
В изготвената в хода на съдебното производство
допълнителна съдебно-счетоводна експертиза/стр. 188/, експертът посочва, че не
се открива сравнимост, пряка и закономерна систематическа зависимост между
сбора на изменението на компонентите и изменението на БЛП за периода на
действие на договора ,не може да се установи някои от тези компоненти имат ли
някакво преимуществено значение за банката при определяне на БЛП. Експертът
сочи, че няма отговор на въпроса по какъв начин нивата на тримесечния СОФИБОР,
нивата на рисковата премия,нивата на МЗР, на ФГВП и ФПБ или техните изменения,
участват при формирането на нивата или изменението на БЛП- пряко или с различно
относително тегло. Сочи, че доколкото липсва конкретна зависимост, означава, че
в различни времеви моменти, банката дава различна преимуществена тежест на тези
измерители и сама преценява каква да бъде тежестта в различните моменти,
определя по своя преценка по какъв начин да изчисли БЛП.
От заключението съдебно-счетоводна
експертиза се установява, че ищецът Н.С.Н., ЕГН **********, след 08.11.2011г.,
за претендирания период от 30.11.2011г. до 10.05.2016 год., е заплатил на
ответната страна сумата от 3 682,55лв., представляваща начислена и заплатена в
повече лихва, като завишението се е дължало на действието на посочените по-горе
клаузи от договора за кредит, поради факта, че банката е посочила нов БЛП,
определящ размера и на месечните вноски, дължими се по договора незабавно и
автоматично. След като посочените клаузи от договора за банков кредит са
нищожни, то платеното на основание нищожните клаузи е платено без основание.
При съпоставка на действително заплатените от страна на ищеца суми с
първоначално дължимите по представения по делото погасителен план суми за лихви
се установява, че ищецът е платил общо 108 месечни погасителни вноски, като
според погасителния план ,към датата на сключване на договора до 24.06.16г., е
следвало да заплати общо 28 891,08лв. Реално платеното до момента на
предсрочното му погасяване, е в размер на 35509,26лв. Размерът на надплатените
суми над размера на договорената лихва, включена в месечните анюитетни вноски,
определени в първоначално договорения погасителен план към договора, е 6 618,18лв.
Според експертизата общият размер на платената от ищеца сума, с която се
завишава крайната дължима сума за периода от 30.11.2011г. до 10.05.2016г., е 3 682,55лв.
С оглед на изложеното, съдът намира,
че обективно съединеният осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1,
предл.първо от ЗЗД, се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен
изцяло, съобразно направеното в съдебно заседание изменение, като бъде осъдено
ответното дружество да заплати на ищеца сумата от 3 682,55лв, представляваща
платена без основание сума по договора за банков кредит № ***, сключен на ***г. между ищеца и
ответника, представляваща разлика, формирана в периода от 30.11.2011г. до
10.05.2016г. между размера на договорената между страните погасителна вноска и
реално заплатената такава в частта над първоначално договорената лихва.
При преценка на иска, съдът съобрази
обстоятелството, че от ответната страна, с отговора на исковата молба, е
направено възражение за погасяване на вземането, поради изтекла давност. Съдът
намира така направеното възражение за неоснователно, поради следните
съображения:
Искът с правно основание чл.55 ЗЗД се
погасява с общата петгодишна давност. Давността тече от момента на възникване
на вземането, което при хипотезата на начална липса на правно основание е от
деня на неоснователното разместване на благата. Съгласно чл.114, ал.1 ЗЗД,
давността тече от момента, в който вземането е станало изискуемо. Задължението,
поето от ищеца е да внасят анюитетните вноски за погасяване на задълженията по
договорите за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна
вноска от датата, на която плащането е било дължимо по отношение на банката. В
настоящия случай първата дължима вноска е била с падеж м.07.2007 г. Пет
годишната давност е изтекла относно сумите, заплатени от ищеца към 02.11.2011г.
Исковата молба е предявена на 02.12.2016г. Следователно вземанията на ищеца за
посочения в исковата молба период от 30.11.2011г. до 10.05.2016г., не са погА.и
по давност. С оглед уважаването на предявения иск, ответната страна дължи
заплащане и на дължимата законна лихва върху присъдената главница, считано от
датата на подаване на исковата молба – 02.12.2016г. до окончателното изплащане
на сумата. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че лихва върху
полученото без основание се дължи от поканата за връщане. В настоящия случай
такава покана до ответната страна е отправена с предявяване на исковата молба,
поради което и искът за заплащане на законната лихва следва да бъде уважен
именно от датата 02.12.2016 год.
При преценка на направеното от
ответната страна възражение за прекомерност на заплатеното от ищците адвокатско
възнаграждение, съдът намира същото за неоснователно. В тази връзка съдът
съобрази обстоятелството, че видно от представените от ищцовата страна писмени
доказателства във връзка с обективно съединените искове, е било заплатено
адвокатско възнаграждение в общ размер на 1463 лева, включително и за няколкократно
явяване в съдебно заседание и за пътни разноски. Имайки предвид естеството на
предявените искове и правилата за определяне на съответното минимално
възнаграждение по всеки един от тях, визирани в разпоредбата на чл.7, ал.2, т.2
от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, настоящият състав намира, че възнаграждението по обективно
съединените искове е определено съобразно размерите, посочени в разпоредбата на
чл.7, ал.2, т.2 от същата наредба, поради което не са налице условията за
намаляване на така определеното възнаграждение, дължимо на страната. Съдът
съобрази, че делото е от правна и фактическа сложност и по него са проведени
повече от две съдебни заседания, за които се дължи допълнително възнаграждение
на адвоката, както и разходи по пътуване. Доколкото заплатеното и претендирано
от страната адвокатско възнаграждение е в общ размер на 1463 лева, се налага
изводът, че същото не е прекомерно, поради което и претенцията за неговото
заплащане на основание разпоредбата на чл.78, ал.1 от НК, следва да бъде
уважена.
С оглед изхода на делото, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, ответната страна дължи на ищеца сумата от 1824,48
лева, представляваща направени по делото разноски за държавна такса, адвокатско
възнаграждение и възнаграждение за вещо лице.
Водим от горното, съдът
РЕШИ
ОБЯВЯВА клаузите на чл. 3, ал.5 и чл. 6, ал.3 от Договора за банков кредит № ***, сключен на ***г. между Н.С.Н.,
ЕГН ********** и „Ю. Б.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.,
***, район В., ул. „О.П. “ № ***, представлявано от П. Н. Д., Д. Б. Ш. и А. В. Я., за нищожни на основание противоречие със закона - чл.143, т.10 и т.12 от ЗЗП.
ОСЪЖДА
„Ю. Б.“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. С., ***, район В., ул. „О.П. “ № ***, представлявано
от П. Н. Д., Д. Б. Ш. и А. В. Я., ДА ЗАПЛАТИ на Н.С.Н., ЕГН **********, сумата от 3 682,55 лв. /три хиляди шестстотин
осемдесет и два лева и 55 стотинки/, представляваща сбор от недължимо платени
суми по 55 месечни вноски за периода от 30.11.2011г. до 10.05.2016г. по
договора за банков кредит № ***, сключен на ***г. между ищеца и
ответника, платени без основание, поради нищожност на клаузите на чл. 3, ал.5,
вр. с чл. 6, ал.3 от договора, като неравноправни клаузи, както и законната
лихва върху сумата от датата 02.12.2016г., до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата 1824,48 лв./хиляда
осемстотин двадесет и четири лева и 48 стотинки/- разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд, в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: