Р Е Ш Е Н И Е

801/12.9.2018г. , гр. Шумен

Шуменският районен съд, XIІІ състав

на десети септември 2018 година

в открито заседание в следния състав:

Председател: К. Колешански

Секретар : Н. Й.

като разгледа докладваното от съдията ГД № 177/2018г. по описа на ШРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени искове, за съществуване на вземане с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Искова молба от “***” АДСИЦ, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление – ***, срещу В.К.Ш., ЕГН : **********, с адрес ***, с посочено правно основание чл. 422 ГПК и обща цена от 510,30 лева.

Ищецът сочи, че имал вземане срещу ответника за сумата от 510,30 лева, представляваща 390,94 лева главница – неплатени вноски по споразумение от 06.02.2013г. и 119,36 лева лихва за забава, за периода 27.10.2014г. – 06.11.2017г.. За така твърдяното вземане кредиторът, по реда на чл. 410 ГПК поискал издаване на заповед за изпълнение. Издадената заповед по ГД № 3365/2017г., била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради изложеното ищецът претендира признаване за установено съществуването на описаното вземане и осъждане на ответника да му заплати разноските в производствата.

В срока за отговор на исковата молба, ответникът, редовно уведомен, чрез особен представител, подава отговор. Счита иска допустим и неоснователен. Позовава се на изтичане предвидената давност за вземането. Твърди неуведомяване за твърдяна цесия. Оспорва частен диспозитивен документ, по отношение авторството му, като иска проверка.

В открито съдебно заседание страните редовно призовани, чрез представители поддържат заявеното в исковата молба и отговора.

С определение от 11.06.2018г. е постановено да се извърши проверка истинността на частен диспозитивен документ, за неговото авторство – споразумение от 06.02.2013г..

Така депозираната молба е допустима, разгледана по същество е неоснователна, по следните съображения :

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи следното:

На 06.02.2013г. страните сключили споразумение, в което констатирали, че ищецът, придобил вземане срещу ответника по договор от 15.11.2007г. с Юробанк И Еф Джи България АД, представляващо неизплатени суми по договор от 20.10.2003г. за „BG EUROLINE“, като към датата на продажба на вземането, то възлизало на 390,94 лева. Със същото споразумение ответникът се задължил да заплати на цесионера, настоящ ищец, сумата на вноски, с последен падеж 26.03.2013г.. Подписът положен „за длъжника“ в споразумението е изпълнен от ответника, според заключението на СКЕ, а това на ССЕ, посочва размер на общото задължение на ответника от 510,30 лева, от които 390,94 лева главница и 119,36 лева лихви, за периода 06.11.2014г. – 06.11.2017г.. На последно, посочената дата е входирано ищцовото заявление по ЧГД № 3365/2017г., в ШРС.

Освен заявление за издаване на кредитна карта от 24.06.2003г. от ответника, няма данни за съдържанието на договора му с цедента.

Така установената фактическа обстановка, доведе до следните изводи :

За уважаване на предявените искове, е необходимо да се установи – наличието на валидно правоотношение между цедента и ответника (валиден договор), задължение произтичащо от същото, за ответника да върне заетата сума и в какъв размер; предоставянето на заетата сума; забава на ответника и началната и дата, от която се начислява лихва за забава и нейният размер; съобщаване на цесията на длъжника от първоначалния кредитор.

Посочените, не са налице, в настоящият случай – няма данни по делото удовлетворено ли е искането на ответника от 2003г., за издаване на кредитна карта, той усвоявал ли е някаква част от кредитния лимит по нея и кога. Не е ясно съобщена ли му е цесията от първоначалния кредитор – Юробанк И Еф Джи България АД, въпреки че в тази насока от съдържанието на спорното споразумение може да се направи извод, както, че според ответника е съществувал посочения в него дълг, така и, че новият му кредитор е ищеца. Споразумението обаче, не е правопораждащ факт за ицовото вземане, както твърди ищцовия представител в открито заседание. То, не представлява новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД, тъй като не съдържа нов договор, макар и сключено с нов кредитор. Споразумението за отсрочване, разсрочване или преструктуриране на съществуващ дълг, не е нов договор между страните. В тази насока е съдебната практика, на която се позовава ответния представител /Р № 130/24.03.2009г. по ТД № 650/2008г. на ВКС, IIт.о./. Основателно е и второто му възражение, за погасяване цедираното вземане по давност. Съобразно писмените доказателства, ако се приеме, че е съществувал договор между ответника и ищцовия цедент, то задължението по него, няма данни да е възникнало след датата на сключването му, като посочването от страна на цедента, че към датата на цесията дълга е в някакъв размер, няма значение за никой, освен за страните по договора за цесия, тоест началния момента на течене давност следва да е през 2003г., от когато, до сключване на процесното споразумение е изтекъл много по-дълъг срок от предвидения в закона. Ответното изявление в споразумението за съществуване на дълг, представлява признание, по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, но действията прекъсващи давността упоменати в разпоредбата са от значение, за нея ако са предприети преди изтичането и, какъвто настоящия случай не е. Признанието в споразумението е след изтичане сроковете както за главница така и за лихви по дълга, преди преструктурирането му. Въпреки това, искът следва да се отхвърли, като неоснователен, тъй като вземането, не произтича от споразумение от 06.02.2013г., по горните съображения, а не поради погасяването му с изтичане на предвидената в закона давност, въпреки изтичането и.

Заключението по СКЕ налага да се приеме, че оспорването на процесния документ, не е доказано.

На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ищецът следва да заплати по сметка на ШРС сумата от 40 лева разноски за СКЕ.

Предвид изхода на спора разноски между страните, не се присъждат.

Водим от горното и на посочените основания, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявените от “***” АДСИЦ, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление – ***, срещу В.К.Ш., ЕГН : **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, да се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 510,30 лева, представляваща 390,94 лева главница – неплатени вноски по споразумение от 06.02.2013г. и 119,36 лева лихва за забава, за периода 27.10.2014г. – 06.11.2017г., като неоснователни.

ОСЪЖДА “***” АДСИЦ, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление – ***, да заплати по сметка на ШРС сумата от 40 лева разноски.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че оспорването истинността на частен диспозитивен документ – споразумение от 06.02.2013г., между “***” АДСИЦ, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление – ***, и В.К.Ш., ЕГН : **********, с адрес ***, не е доказано.

Разноски между страните не се присъждат.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок, от връчването му, пред Окръжен съд – Шумен.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: