Р Е Ш Е Н И Е

184/2.3.2018г. , Град Шумен

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Шуменският районен съд седми състав

На 01 (първи) февруари Година 2018

В публично съдебно заседание, в следния състав:

Председател Теодора Йорданова-Момова

Секретар Е. П.,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова

гражданско дело номер 1582 по описа за 2017 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно и субективно съединени искове при условията на евентуалност с правно основание чл. 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 9, 10, 11 и 18 от Закона за защита на потребителите и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

В исковата си молба до съда Т.О.Д. и Д.С.Д. твърдят, че на 10.05.2008 г. сключили с ответника „Юробанк България“ АД /с предишна фирма „Юробанк И Еф Джи България“ АД/ договор за кредит за покурпка на недвижим имот. По силата на същия, банката им предоставила сума в размер на равностойността в швейцарски франкове на 60000,00 лв., със срок за погасяване 360 месеца. Кредитът бил обезпечен чрез учредена в полза на ответника ипотека върху недвижим имот. Първоначално, според погасителния план, месечната вноска възлизала на 239,21 до 203,07 шв. франка, но впоследствие банката едностранно увеличавала лихвения процент и към м. юни 2007 г. вноската възлизала вече на 291,63 шв. франка. Въпреки несъгласието си, ищците продължили да плащат изцяло задълженията си. Поради това те се принудили да подпишат допълнителни споразумения към договора през м. януари 2011 г. и на 02.03.2012 г., но вече с втория ответник – „Бългериън ритейл сървисиз“ АД. Подписвайки ги, на практика фиксираната в тях погасителна вноска представлявала плащания по лихвите, като главницата оставала нулева. Считат, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит, както и чл. 5 и чл. 6 от допълнителните споразумения са нищожни, като неравноправни, сключени в противоречия с разпоредбите на ЗЗП. Поради недействителността на цитираните клаузи, платеното от тях над първоначално договорената лихва в общ размер 4198,62 швейцарски франка през периода 13.07.2012 г. – 12.06.2017 г., като недължимо платено следва да им бъде върнато от ответниците. Молят съда да постанови решение, по силата на което да бъде признато за установено, че клаузи в договор за кредит № ***, сключен между ищците и ответника-банка, както и клаузи от допълнителни споразумения към договора от м. 01.2011 г. и 02.03.2012 г., сключени между ищците и втория ответник са нищожни като неравноправни; ответниците да бъдат осъдени да им заплатят солидарно сума в размер на 4198,62 швейцарски франка, представляваща получена от ответниците сума при отпаднало основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане. Претендират направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, всеки от ответниците подава отговор на исковата молба, с който оспорва претенцията. Считат, че претенциите са неоснователни, тъй като сключените с ищците договори са индивидуално уговорени и равноправни. Молят, претенциите да бъдат отхвърлени, като им бъдат присъдени деловодните разноски.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното: видно от приложения договор за кредит за покупка на недвижим имот *** от 10.05.2008 г. е, че „Юробанк България“ АД /с предишно наименование „Юробанк и Еф Джи България“ АД/ предоставило на Т.О.Д. и Д.С.Д. кредит за покупка на недвижим имот в размер на равностойността в швейцарски франкове на 60000,00 лева, по курс „купува“ на швейцарския франк към лева на „Юробанк и Еф Джи България“ АД в деня на усвояване на кредита, със срок на погасяване 360 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Съгласно погасителния план, съставляващ неразделна част от договора, ищците следвало да плащат задълженията си чрез анюитетни месечни вноски в размер на по 293,26 CHF. Според чл. 3, ал. 1 от договора, кредитополучателите дължали на ответното дружество годишна лихва в размер на сбора на базовия лихвен процент /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 1,5 пункта. Към момента на сключване на процесния договор БЛП на ответника е бил в размер на 4,5%. В чл. 3, ал. 5 от договора е предвидено, че действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните; банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Страните постигнали съгласие в чл. 6, ал. 2 от договора, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж на погасителната вноска по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си, но има средства в лева или евро по своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс „продава“ на банката за швейцарския франк към лева/евро, за което кредитополучателят с подписване на настоящия договор дава своето неотменимо и безусловно съгласие. Съгласно чл. 12 от договора, банката запазва правото си по време на действие на същия да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионните, които ответното дружество прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното им превалутиринае, като измененията влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора. Съдът констатира от представеното допълнително споразумение към договор за кредит № *** г., че през м. януари 2011 г. Т. и Д. Д. подписали с ответника „Бългериън ритейл сървисиз“ АД гр. София споразумение, по силата на което бил договорен дванадесетмесечен период на облекчено погасяване на дълга по договора, сключен от ищците с банаката, считано от следващия падеж, през който период следвало да бъде начислявана фиксирана годишна лихва в размер на 4.25%. През този период, анюитетните вноски били фиксирани в размер на 175 швейцарски франка месечно. Според предвиденото в чл. 5 от допълнителното споразумение, след изтичане на периода на облекчено погасяване, върху дълга се натрупва начислената, но непогасена през гратисния пероид лихва. В чл. 6 от споразумението, страните предвидили, че след изтичане на периода на облекчено погасяване, върху общия размер на дълга след натрупването на лихвата по предходния член, се начислява годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата дата БЛП на кредитора за жилищни кредити в съответната валута, плюс договорна лихвена надбавка в размер на 0,27 пункта. На 02.03.2012 г. ищците и вторият ответник подписали още едно допълнително споразумение към договора за кредит с абсолютно идентично съдържание с описаното първо такова, като размерите на фиксираната годишна лихва и на договорната лихвена надбавка възлизали съответно на 4,37 % и на 0,63 пункта.

Съгласно заключението по изготвената съдебно-счетовод*** експертиза, въз основа на договора за кредит от 10.05.2008 г. банката превела по банкова сметка на Т.Д. сума в общ размер 50805,00 CHF. Размерът на първоначално договорената месечна анюитетна вноска, съгласно първоначалния погасителен план, била в размер на 293,26 CHF. Предвид промяната на падежната дата за периода 10.07.2012 г. – 12.06.2017 г. реално заплатените и погасени от ищците месечни вноски, в частта за договорена лихва е 17093,35 CHF. Разликата между договорените към датата на сключване на договора и реално платените вноски в частта касателно договорената лихва за периода 10.07.2012 г. – 12.06.2017 г. възлиза на 4198,62 CHF. За посочения период, ищците платили общо 21618,43 CHF, от които главница в размер на 3293,55 CHF, договорни лихви в размер на 17093,35 CHF, лихви за просрочие в размер на 41,75 CHF, такси в размер на 922,55 CHF и застраховки в размер на 267,23 CHF. Вещото лице сочи, че била налице Методология за определяне на БЛП, която била публикувана от ответната банка през 2010 година. Вещото лице заключава, че съобразно клаузите в договора за кредит и допълнителните споразумения, прилаганите лихвени проценти спрямо задължението на ищците е, както следва: за периода от 10.05.2008 г. до 06.07.2008 г. – 5,65 %; за периода от 07.07.2008 г. до 09.10.2008 г. – 6,15 %; за периода от 10.10.2008 г. до 01.01.2011 г. – 7,15 %; за периода от 01.01.2011 г. до 01.03.2012 г. – 4,25 %; за периода от 02.03.2012 г. до 01.04.2013 г. – 4,37 % и за периода от 02.04.2013 г. – 7,58 %.

Според заключението по изготве***та допълнителна ССЕ, плащанията по процесния договор за кредит за периода 13.07.2012 г. – 12.06.2017 г. са извършвани от ищците по банкова сметка на „Юробанк България“ АД.

Предвид така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

По претенцията с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, т. 9, 10, 11 и 18 от Закона за защита на потребителите, предявена срещу „Юробанк България“ АД:

Доказа се, а и не се спори между страните по делото, че на 10.05.2008 г. между ищците, от една страна и „Юробанк България“ АД /с предходна фирма „Юробанк И Еф Джи България“/ бил сключен договор за банков ипотечен кредит. Тоест, Т. и Д. Д., и банката са страни по валидно двустранно облигационно правоотношение, представляващо търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ, създадено чрез сключване на договор за кредит. В съответствие с разпоредбата на чл. 430, ал. 2 от ТЗ, същите свободно уговорили размера на т. нар. възнаградителна лихва. Ищците отправят искане съдържащите се в договора за кредит клаузи – чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1, уреждащи начина на формиране на дължимата от тях договорна лихва, както и възможността на банката едностранно да променя размера на приложимата лихва, да бъдат прогласени за нищожни поради неравноправния им характер. Предвид сключването на обсъждания договор за ипотечен кредит на 10.05.2008 г., спрямо същия са приложими нормите на Закона за защита на потребителите, а не на приетия впоследствие Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители. Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като примерно са изброени такива клаузи, между които и клауза, която позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание /т. 10/ и клауза, която дава право на търговеца да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора /т. 12/. В случая, не е спорно, че Т. и Д. Д. притежават качеството „потребители“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Сумите, дължими за лихви и таксата за управление, представляват цената на заетите парични средства, тоест – „цена“ по смисъла на цитираните разпоредби. В нормата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, е предвидено изключение от правилото, като основният критерии за приложимостта на изключението е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансовата услуга, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавния регулатор. Тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗЗП, тъй като увеличението на престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, като потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин. За да се приеме, че предвидените в процесния договор за кредит клаузи, касаещи възможността за едностранно увеличение на лихвата, респективно размера на дължимата погасителна вноска, не са нищожни, е необходимо да бъде установено, че същите са били индивидуално уговорени между страните. В случая, уговорките между страните, досежно размера на лихвите не са част от общите условия, при които банката-ответник сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а са част от съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит. С оглед твърденията на ищците, че същите не са били индивидуално уговорени, а са били част от стандартни, изготвени предварително договори за кредит, които сключва банката и не са подлежали на обсъждане и промяна, в тежест на ответника, съобразно чл. 146, ал. 4 от ЗЗП, е да установи, че посочените клаузи са били индивидуално уговорени. В настоящото производство, обаче, „Юробанк България“ АД не представя доказателства, че включването на атакуваните клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание. А с оглед липсата на ангажирани от ответника доказателства, че оспорените клаузи са били индивидуално уговорени, то следва да се приеме, че клаузите, съдържащи се в чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит са били изготвени от банката предварително и кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им при сключването му. А доколкото същите не са били индивидуално уговорени между страните, то в случай, че се установи, че същите са неравноправни, то на основание разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП, същите ще следва да бъдат приети и за нищожни.

В случая, страните постигнали съгласие за плащане от страна на ищците на променлива годишна лихва, представляваща сбор от базовия лихвен процент на банката, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка, като в чл. 3, ал. 5 е посочено, че промените в базовия лихвен процент не подлежат на договаряне и стават незабавно задължителни за страните. Тоест, в договора не е предвидено, че изменението на базовия лихвен процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги, поради което не е налице изключението, визирано в нормата на чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП. Или, с атакуваната клауза от договора е предвидено правото на банката едностранно да променя условията на сключения с ищците договор за кредит и то на непредвидено в него основание за това, поради което следва да се счита, че клаузите са неравноправни. Освен това, начинът на формиране на размера на дължимата възнаградителна лихва /чл. 3, ал. 1 от договора/ е поставен в зависимост от волята на кредитора, тъй като липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно променената лихва. Установи се, чрез заключението по изготвената ССЕ, че такава методология е обявена от банката едва през 2010 г., същата не е част от процесния договор и не е била известна на ищците при сключване на договора през 2008 г. А неравноправността на клаузи от договора за кредит се преценява именно към момента на сключването му.

Предвид гореизложеното, съдът намира, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл.3, ал.5 и чл. 12, ал. 1 от договора за кредит, сключен на 10.05.2008 г. между Т.Д. и Д.Д. и „Юробанк България“ АД, в които е предвидена възможност за банката едностранно да променя БЛП, респ. дължимата лихва, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки става това, попадат в хипотезата на чл. 143, т. 10 от ЗЗП. Тази клауза във вреда на потребителя, който е в положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, създава неравновесие между неговите права и задължения, от една страна, и тези на банката, от друга, с което се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. А и в полза на потребителя не е предвидено такова право да променя по своя воля и едностранно нито едно от условията на сключения договор, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена такава възможност с посочените по-горе уговорки. Тоест, цитираните клаузи, като неравноправни, са и нищожни и тази нищожност следва да бъде призната за установена по отношение на първия ответник.

По претенцията с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП, предявена срещу „Бългериън ритейл сървисиз“ АД:

Установи се по делото, че през м. януари 2011 г. и на 02.03.2012 г. между ищците, от една страна и посоченият ответник били сключени договори, озаглавени „допълнително споразумение към договор за кредит № ***. „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, обаче, не е страна по първоначалния договор за кредит, не са налице нито твърдения, нито доказателства за евентуално сключване между двамата ответника на договор за цесия относно процесния договор за ипотечен кредит. Тоест, нищожни поради липса на предмет са всякакви уговорки между тези страни, касаещи изменения в договор за кредит, сключен между ищците и трето лице.

Ето защо, съдът приема, че и този иск се явява основателен, поради което следва да бъде признато за установено, че клаузите на чл. 5 и чл. 6 от двете допълнителни споразумения са нищожни.

Касателно предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД:

Ищците претендират вземане солидарно срещу ответниците поради неоснователно обогатяване и по-специално – получаване на парична сума без основание. Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено, или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Законодателят поставя условието получаването да е без основание или ако такова основание първоначално е било налице, то да не се е осъществило или да е отпаднало с обратна сила. Т.е., централният елемент от фактическия състав, от който произтича претенцията за връщане на неоснователно обогатяване е основанието. Последното представлява валидно правоотношение между лицето, което дава и лицето, което получава нещо. Вземанията за връщане на получено без основание не предпоставят вина на получателя.

В конкретния случай, Т. и Д. Д. целят връщане на получена от ответниците парична сума в размер на 4198,62 швейцарски франка при първоначална липса на основание. С оглед на изложеното по-горе досежно нищожността на клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договора за банков кредит, сключен между ищците и „Юробанка България“ АД на 10.05.2008 г., следва че платената от Д. част от дълга, представляваща възнаградителна лихва над размера на първоначално уговореното, въз основа на цитираните клаузи, се явява платена при начална липса на правно основание и подлежи на връщане.

Ищците отправят искане за солидарно осъждане на ответниците да платят претендираната от тях сума. Съгласно, обаче, нормата на чл. 121 от ЗЗД, освен в определените от закона случаи солидарност между двама или повече длъжници възниква само когато е уговорена. В случая, солидарност между ответниците нито е предвидена по закон, нито е уговорена. Още повече, съгласно заключението по изготвената допълнителна ССЕ, през целия период на процесния договор за кредит, ищците са плащали месечните анюитетни вноски единствено и само на ответника-банка. Тоест, не се доказва наличието на имуществено разместване в отношенията между ищците и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, поради което претенцията спрямо този ответник следва да бъде отхвърлена като неоснователна.

Чрез заключението по изготвената съдебно-счетоводна експертиза се доказа, че разликата между договорените към датата на сключване на договора и реално платените вноски в частта касателно договорената лихва за периода 13.07.2012 г. – 12.06.2017 г. възлиза на 4198,62 швейцарски франка. Констатираното плащане в повече се дължи на действието на посочените по-горе нищожни клаузи от договора за кредит, поради прилагане от банката на нов БЛП, определящ размера и на месечните вноски, дължими се по договора от ищците незабавно и автоматично. Поради признаването за установено, че цитираните клаузи от договора за банков кредит са нищожни, платеното на основание нищожните клаузи е платено без основание и подлежи на връщане. Поради това, съдът намира, че са налице елементите, включени във фактическия състав на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД – ответникът „Юробанк България“ АД е получавал парични суми за периода 13.07.2012 г. до 12.06.2017 г. при първоначална липса на основание.

Ето защо, посоченият ответник следва да бъде осъден да заплати на Т.О.Д. и Д.С.Д. сума в размер на 4198,62 швейцарски франка, представляваща получена от „Юробанк България“ АД сума без основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на иска до окончателното ѝ изплащане.

На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът „Юробанк България“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищците направените разноски по делото в размер на 626,00 лева.

На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът „Бългериън ритейл сървисиз“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищците направените разноски по делото съобразно уважената част от исковете срещу този ответник, в размер на 313,00 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т.О.Д. с ЕГН ********** и Д.С.Д. с ЕГН **********, двамата с постоянен адрес ***, със съдебен адресат – адв. С.И. ***, офис № 11 срещу „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД с ЕИК ***, със седалище гр. София, адрес на управление гр. София, ул. „***“ № 260, представлявано от П.Н.Д., Д. Б.Ш. и А.В.Я. иск с правно основание 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от Закона за защита на потребителите, че клаузите, съдържащи се в чл. чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от договор за кредит за покупка на недвижим имот № *** от 10.05.2008 г., сключен между „Юробанк България“ АД и Т.О.Д. и Д.С.Д., СА НИЩОЖНИ КАТО НЕРАВНОПРАВНИ.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Т.О.Д. с ЕГН ********** и Д.С.Д. с ЕГН ********** срещу „БЪЛГЕРИЪН РИТЕЙЛ СЪРВИСИЗ“ АД с ЕИК ***, със седалище гр. София, адрес на управление гр. София, ул. „***“ № 260, представлявано от М.В.Х. и М.А.Б. иск с правно основание 26, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от Закона за защита на потребителите, че клаузите, съдържащи се в чл. чл. 5 и чл. 6 от допълнително споразумение от м. януари 2011 г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № *** от 10.05.2008 г. и допълнително споразумение от 02.03.2012 г. към договор за кредит за покупка на недвижим имот № *** от 10.05.2008 г., сключени между „Бългериън ритейл сървисиз“ АД и Т.О.Д. и Д.С.Д., СА НИЩОЖНИ.

ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД гр. София да заплати на Т.О.Д. с ЕГН ********** и Д.С.Д. с ЕГН **********, на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, по банкова сметка *** 4198,62 (четири хиляди сто деветдесет и осем) швейцарски франка – получена от сума без основание, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 12.06.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата 4198,62 швейцарски франка, предявен от Т.Д. и Д.Д. солидарно срещу „Юробанк България“ АД и „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА „Юробанк България“ АД да заплати на Т.О.Д. и Д.С.Д. направените деловодни разноски по настоящото дело, в размер на 626,00 лв.

ОСЪЖДА „Бългериън ритейл сървисиз“ АД да заплати на Т.О.Д. и Д.С.Д. направените деловодни разноски по делото, съобразно уважената част от исковете, в размер на 313,00 лв.

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Шуменски окръжен съд.

Районен съдия: