Р Е Ш Е Н И Е

429/9.5.2018г.,

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Районен съд – Шумен седми състав

На 12 (дванадесети) април Година 2018

В публично съдебно заседание, в следния състав:

Председател Теодора Йорданова-Момова

Секретар Е. П.,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова

гражданско дело номер 1944 по описа за 2017 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите.

В подадената след указание по чл. 415, ал. 1 от ГПК искова молба ищецът Д.С.Г. твърди, че през м. юни 2015 г. предоставил на ответника Н.В.Н. сума в размер на 3000,00 лева. По това време, последният работил като *** в „Автостодон“ ЕООД, чийто управител била съпругата на ищеца. Тъй като преди това Г. няколкократно предоставял суми в заем на Н., имал доверие на същия. Ответникът се задължил да върне сумата до края на годината или най-късно до м. януари 2016 г. Ответникът, обаче, въпреки отправените му покани, не сторил това и до настоящия момент. Поради това, ищецът депозирал пред ШРС заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, по което била издадена такава по ч.гр.д. № 1193/2017 г. по описа на съда. По реда и в срока по чл. 414 от ГПК, Н.Н. подал възражение. Моли съда да постанови решение, по силата на което по отношение на ответника да бъде признато за установено, че съществува вземане на ищеца срещу ответника в посочения размер, ведно със законната лихва върху главницата, считано от депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане на сумата, като претендира и разноските по настоящото исково производство и по заповедното производство.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът подава отговор на исковата молба. Същият оспорва изцяло претенцията, като сочи, че не е получавал претендираната парична сума от ищеца, поради което не му дължи и връщане на такива. Моли, искът да бъде отхвърлен като неоснователен, като му бъдат присъдени деловодни разноски.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното: видно от приложения трудов договор № ***/22.07.2013 г. е, че между „Автостодон“ ЕООД гр. Шумен, представлявано от П.Г. и Н.В.Н. съществувало трудово правоотношение, по силата на което последният изпълнявал длъжността „резач горски дървен материал“. По делото е представено извлечение от банкова сметка ***5.08.2013 г. – 31.12.2015 г., в което е отразено, че многократно ищецът Д.С.Г. превеждал суми по същата с основание „захранване на сметка“.

Разпитан в качеството на свидетел И.И. излага, че работи като *** в „Автостодон“ ЕООД отпреди около шест години, като едноличен собственик на дружеството била съпругата на ищеца, който фактически осъществявал дейността. През 2015 г. ответникът също бил в трудово правоотношение с дружеството, като изпълнявал длъжността ***. Свидетелят сочи, че през посочената година пътувал заедно с Г. *** до покрайнините на с. Яребица, където работодателят извършвал дърводобив и където се намирал повреден камион, който следвало да бъде ремонтиран от И. По време на пътуването, ищецът споделил с работника си, че Н. поискал от него да му предостави в заем парична сума, възлизаща на 3000,00 лв., като му показал пачка с банкноти с номинал 50,00 лв. Малко след пристигането им до мястото на дърводобива, Н. също пристигнал при тях. Ищецът и ответникът разговаряли, като свидетелят се намирал в непосредствена близост до тях и чувал разговора им. Г. предал парите на Н., който не ги преброил, но обещал, че ще върне сумата до края на годината.

В показанията си, свидетелят С.П. сочи, че през лятото на 2015 г. работил като дървосекач една седмица, като бил нает от Н. Н.. След като работил два дни, ответникът отишъл до повреден камион в района, в който работниците обядвали, където се намирал Д. Г.. След като се завърнал при тях, Н. им платил отработените дни, като им казал, че „шефът дал пари“. Свидетелят излага, че виждал на мястото ищеца, назовавайки го „шефа“ два-три пъти.

От приложеното ч.гр.д. № 1193/2017 по описа на ШРС се установява, че ищецът Д.С.Г. подал на 28.04.2017 г. по реда на чл. 410 от ГПК заявление, по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК №***/28.04.2017 г. за сумата, предмет на предявения в настоящото исково производство иск, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане и за разноски в размер на 282,00 лв. Срещу издадената заповед, длъжникът, в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК – на 31.05.2017 г., депозирал възражение по чл. 414 от ГПК.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:

По допустимостта на иска:

Искът е предявен от Д.Г. по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово заявление в качеството му на кредитор срещу ответника Н.Н. в качеството му на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 734/28.04.2017 г. по ч.гр.д. № 1193/2017 г. на ШРС, и след направено от длъжника възражение срещу заповедта. Налице е идентичност на страните по заповедното и по настоящото исково производство. Претендира се установяване на вземане, съответно на задължението, посочено в заповедта за изпълнение. Ето защо, настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство, приема, че иска е допустим.

По основателността на иска:

Съдът е сезиран с положителен установителен иск за признаване за установено, че съществува вземане в полза на ищеца срещу ответника за сума в размер на 3000,00 лева, представляващо задължение за връщане на заета сума по договор за заем, сключен между страните по делото, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяването на иска – 28.04.2017 г. до окончателното плащане.

Предявяването на иск по реда на чл. 415, ал. 1 от ГПК и на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с издаването на заповед за изпълнение на парично задължение очертава пределите на предмета на настоящото дело, а именно – съществуването на посоченото в исковата молба вземане по заповедта за изпълнение. Доказателствената тежест, на осн. чл. 154, ал. 1 от ГПК, е върху ищеца. В тази насока, доказателствените средства на ищеца са представения трудов договор и показанията на свидетеля И.

В настоящото производство, ищецът следва да докаже, че страните по делото са насрещни страни по валидно двустранно облигационно правоотношение, създадено чрез сключване на неформален договор за заем на парична сума.

Съдът намира за доказано, че ищецът предоставил в собственост на ответника пари, чиято стойност възлиза на 3000,00 лв. В тази насока, настоящият състав изцяло кредитира изложеното от свидетеля И.И., независимо от обстоятелството, че същият се намира в трудовоправни отношения с дружество, чийто управител е съпругата на ищеца. Изложеното от свидетеля е логично, последователно и вътрешно непротиворечиво. Същият описва факти, които непосредствено е възприел – предаване на парична сума и обещание на ответника за връщане на същата. Фактът, че И. е единствен свидетел е обусловен от житейската ситуация, като е логично по време на сключване на неформалния договор за заем да присъства единствено той. В тази насока, независимо, че показанията на свидетеля П. са достоверни, съдът намира, че същите по никакъв начин не опровергават съобщеното от И. Самият П. сочи, че виждал Г. два-три пъти, поради което не може да се приеме, че описаното от двамата свидетели касае случилото се през един и същ ден.

Съдът счита за доказано и че Н., от своя страна, се задължил да върне заетата сума. Изхождайки от горното, съдът приема, че между страните по делото е налице валидно сключен договор за заем, по смисъла на чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Договарящите са предвидили срок за изпълнение на задълженията на заемателя. Последният не представи доказателства, че престирал на заемодателя. Поради това, съдът счита, че Н.Н. дължи на Д.Г. изпълнение по силата на чл. 79, ал. 1 от ЗЗД.

Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД се явява основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на Д.С.Г. от Н.В.Н. за парична сума в размер на 3000,00 лв., представляваща задължение за връщане на заета сума по договор за заем от 2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.04.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.

При направеното искане от ищеца, вкл. с прилагане на списък по чл. 80 от ГПК, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски в настоящото исково производство в размер на 282,00 лв. и по заповедното производство в размер на 282,00 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н.В.Н. с ЕГН **********,***, със съдебен адресат – адв. И.К.Т. от ШАК гр. Шумен, ул. „Д.В.“ № 16 и Д.С.Г. с ЕГН **********,***, със съдебен адресат – адв. С.Е. от ШАК гр. Шумен, ул. „Д.В.“ № 9-13, офис 21, че съществува вземане на Д.С.Г. от Н.В.Н. в размер на 3000,00 лв. (три хиляди лева), представляващо парично задължение за връщане на заета сума по договор за заем от 2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 28.04.2017 г. до окончателното ѝ изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 734/28.04.2017 г. по ч.гр.д. № 1193/2017 г. по описа на Районен съд – Шумен.

ОСЪЖДА Н.В.Н. да заплати на Д.С.Г. направените в настоящото исково производство деловодни разноски в размер на 282,00 лв. (двеста осемдесет и два лева).

ОСЪЖДА Н.В.Н. да заплати на Д.С.Г. направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 1193/2017 г. по описа на ШРС в размер на 282,00 лв. (двеста осемдесет и два лева).

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Шуменски окръжен съд.

Районен съдия: