Р Е Ш Е Н И Е

912/17.10.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, единадесети състав

На деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година

В публично заседание в следния състав:

Председател: Ростислава Георгиева

Секретар: Ил.Д.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от районния съдия

ГД №1355 по описа на ШРС за 2018 год.,

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл.234, ал.1 от ЗМВР.

Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от В.Д.Ч., с ЕГН**********,***,“***“ №88 срещу ГД „***“ към Министерство на вътрешните работи с адрес: гр.София, ул.”***” №171А, . Ищецът В.Д.Ч. твърди, че със Заповед №РД-13-210/23.04.2004 год. бил назначен за държавен служител на длъжност Главен инспектор в Община Смядово, в дирекция „***“, област Шумен, в Държавна агенция „***“ към МС, считано от 01.05.2004 год. Твърди, че работил без прекъсване в системата на *** до 23.01.2018 год., като последната заемана от него длъжност била Началник на група в Регионална дирекция „***“-Шумен при Главна дирекция „***“ към МВР. Със Заповед №8121К-284/23.01.2018 год. служебното му правоотношение било прекратено на основание чл.226, ал.1, т.4 от ЗМВР по негово желание. Твърди, че съгласно чл.234, ал.1 от ЗМВР при прекратяване на служебното му правоотношение е имал право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години има, но не повече от 20. Счита, че тъй като имал 13 прослужени години кат одържавен служител в системата на ***, е следвало да получи като обезщетение 13 брутни заплати. В същото време на 28.02.2018 год. му било изплатено обезщетение в размер на 11838.40 лева, представляващо 8 брутни заплати. Счита, че заплащането на по-малко обезщетение се дължи на обстоятелството, че ответникът не е зачел годините, през които е работил в системата на *** преди преминаване на тази дейност към структурата на МВР, като счита, че не е била съобразена разпоредбата на чл.87а от ЗДСл., както и задължителните тълкувания, дадени в ТР №10/2014 год. по т.д. №10/2013 год. на ВКС. Твърди, че размерът на брутната му работна заплата, която следва да бъде взета предвид при изчисляване на обезщетението по чл.239 от ЗМВР е в размер на 1479.80 лева.

Моли съда да постанови решение, с което да осъди ГД „***“ към Министерство на вътрешните работи с адрес: гр.София, ул.”***” №171А, да му заплати сумата от 7399 лева, представляваща обезщетение с правно основание чл.234, ал.1 от ЗМВР, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски.

В съдебно заседание ищецът се явява лично и с упълномощен представител – адв.Е. Х.от ШАК, като поддържат исковата молба и молят същата да бъде уважена.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били редовно връчени на ответника, като в законоустановения едномесечен срок от тяхна страна е бил депозиран писмен отговор. В отговора ответникът оспорва изцяло предявения иск изцяло по основание и размер. Считат, че съгласно разпоредбата на чл.234 от ЗМВР на държавните служители от МВР се дължат предвидените обезщетения, но като се вземат предвид само прослужените години на длъжност държавен служител в системата на МВР. В същото време твърдят, че чл.235 от ЗМВР определя кои прослужени години и в кои ведомства се вземат предвид при определяне размера на обезщетението по чл.234 от ЗМВР и стажа в системата на *** според тях не попада сред изброените в посочената норма. Считат, че доколкото като държавен служител по ЗМВР ищецът има прослужен период от 28.12.2009 год. до 29.01.2018 год. правилно му е било изплатено възнаграждение в размер на 8 брутни заплати. Молят предявения иск да бъде отхвърлен и да им бъдат присъдени и направените по делото разноски. В съдебно заседание за ответника не се явява представител. От тяхно име на 13.09.2018 год. е била депозирана писмена молба, в която заявяват, че желаят делото да бъде разгледано в тяхно отсъствие, като молят предявения иск да бъде отхвърлен.

ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

Ищецът В.Д.Ч. по силата на Заповед №РД-13-210/23.04.2004 год. бил назначен за държавен служител на длъжност Главен инспектор в Община Смядово с ранг IV м в дирекция „***“, област Шумен, в Държавна агенция „***“ към МС, считано от 01.05.2004 год. Със Заповед №ЧР-01-2619/15.12.2009 год. поради закриване на администрацията, в която е бил назначен считано от 28.12.2009 год. служебното му правоотношение било прекратено. По силата на последваща Заповед рег.№К-11131/23.12.2009 год. му била присъдена категория и бил назначен на длъжност за държавни служители в ГД „***“ – МВР, инспектор по ГЗ IV степен, считано от 28.12.2009 год.

Със Заповед №8121К-284/23.01.2018 год. служебното му правоотношение било прекратено на основание чл.226, ал.1, т.4 от ЗМВР по негово желание. Видно от Удостоверение №873000-336/03.06.2018 год. при прекратяване на службеното му правоотношение му било начислено обезщетение по смисъла на чл.234, ал.1 от ЗМВР в размер на 8 /осем/ брутни месечни възнаграждения, като на 28.02.2018 год. му била изплатена изплатена сума в размер на 11838.40 лева.

Размерът на брутната му работна заплата, която следва да бъде взета предвид при изчисляване на обезщетението по чл.239 от ЗМВР е в размер на 1479.80 лева.

Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото писмени доказателства и по-специално от: Заповед №РД-13-210 от 23.04.2004 год., заповед №ЧР-01-2619/15.12.2009 год., Заповед рег. №К-11131 от 23.12.2009 год., Акт за встъпване в длъжност от 25.12.2009 год., Удостоверение рег. №873000-336/03.06.2018 год., Извлечение по сметка, Заповед №8121К-284/23.01.2018 год., Удостоверение обр. УП-2, Ксерокопие на страници от служебна книжка №443, Договор за правна защита и съдействие, ведно с адвокатско пълномощно, Пълномощно, Кадрова справка, Предизвестие рег. №21-В-192/13.11.2009 год, Заповед №8121К-284/23.01.2018 год., Акт за сдаване на длъжност от 29.01.2018 год., Платежна бележка от 05.06.2018 год. – 2 бр.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Разпоредбата на чл.234, ал.1 от ЗМВР предвижда възможност за държавните служители при прекратяване на служебното им правоотношение да получат обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. В същото време разпоредбата на чл.235, ал.1 от ЗМВР предвижда, че при определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземат предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР; като гражданско лице в МВР по отменения Закон за Министерството на вътрешните работи; като служител по отменения §19 от ПЗР на ЗИД на ЗИН; на военна служба, с изключение на служилите редовна военна служба като срочнослужещи, като съгласно ал.2 на същия законов текст при определяне размера на обезщетението по чл.234 се вземат предвид само прослужените години по ал.1 без приравнения трудов стаж.

Ищецът в исковата молба излага, че за периода от 01.05.2004 год. до 19.01.2018 год., когато е прекратено служебното му правоотношение на основание разпоредбата на чл.226, ал.1, т.4 от ЗМВР, е извършвал една и съща работа за учреждение, което е осъществявало държавна дейност по ***, независимо от многобройните преобразувания на това учреждение. Позовавайки се на параграфи 57 и 64 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр.93 от 2009 год./, поддържа становището, че трудовият му стаж от 01.05.2004 год. до 28.12.2009 год. се приравнява на служебен, с оглед на което претендира обезщетение равно на 13 /тринадесет/ брутни работни заплати.

В настоящия случай ищецът е работил в различни формирования на *** на Република България, като за последно по силата на Заповед рег.№К-11131/23.12.2009 год. му била присъдена категория и бил назначен на длъжност за държавни служители в ГД „***“ – МВР, инспектор по ГЗ IV степен, считано от 28.12.2009 год., където е работил до 29.01.2018 год., когато му била връчена Заповед №8121К-284/23.01.2018 год. за прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл.226, ал.1, т.4 от ЗМВР по негово желание. На основание разпоредбата на чл.234, ал.1 от ЗМВР на 28.02.2018 год. му било изплатено възнаграждение в размер на 8 /осем/ брутни месечни възнаграждения, в общ размер на 11838.40 лева. Предходното му правоотношение за периода от 01.05.2004 год. до 28.12.2009 год. било служебно, като работил като държавен служител на длъжност Главен инспектор в Община Смядово с ранг IV м в дирекция „***“, област Шумен, в Държавна агенция „***“ към МС. Същото било прекратено със Заповед №ЧР-01-2619/15.12.2009 год. поради закриване на администрацията, в която е бил назначен, считано от 28.12.2009 год.

При тези обстоятелства, доколкото се претендира заплащане на еднократно обезщетение /гратификация/ с оглед целия прослужен от ищеца в системата на *** стаж, предявеният от него иск има своето правно основание в разпоредбата на чл.234, ал.1 и сл. от ЗМВР /чл.252 ЗМВР /отм.//. Съгласно разпоредбата на §57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР /Обн., ДВ, бр.44 от 12.06.2012 г., в сила от 1.07.2012 г./ Стажът, придобит по Закона за държавния служител и по Кодекса на труда от служителите по §64 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР (ДВ, бр.93 от 2009 г.), се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Действително установената с тази материално правна норма фикция относно стажа на визираните в нея служители от МВР /по §64 от ПЗР на ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр.93 от2009 г./ се отнася само за заварените служебни правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата - 01.07.2012 г., но в същото време установената с нея фикция за идентичността на работодателя, няма връзка с предпоставките по чл.234 от ЗМВР. Съгласно цитираните разпоредби от значение за еднократното възнаградително обезщетение при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите, изчерпателно изброени в ал.1 на чл.234 от ЗМВР, без да се взема предвид приравнения трудов стаж. Последният би имал значение единствено в случай, че ищецът бе придобил право на пенсия към момента на прекратяване на последното служебно правоотношение.

Ищецът не твърди и не установява в хода на производството, че прекратяването на служебното правоотношение е станало след като той е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Следователно в унисон с разпоредбата на чл.235, ал.2 от ЗМВР при определяне на обезщетението следва да бъде взет стажа му, прослужен на една от длъжностите, изрично посочени в посочената разпоредба, но не и приравнените години трудов стаж, които е прослужил извън системата на МВР, макар и същите да са били прослужени в условията на приемственост между различните учреждения и структури. В подкрепа на този извод е и константната съдебна практика на ВКС, обективирана в Решение №304 от 30.11.2017 год. на ВКС по ГД №729/2017 год., IV г.о., ГК, Решение № 78 от 29.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4697/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 214 от 22.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1213/2017 г., III г. о., ГК, Решение №330 от 17.11.2014 год. по ГД №2780 по описа за 2014 год. на IV г.о. на ВКС, Решение №211 от 12.12.2014 год. по ГД №7769 по описа за 2013 год. на III г.о. на ВКС и др.

А с оглед на изложеното предявения иск с правно основание чл.234 от ЗМВР за заплащане на сумата от 7399 лева, представляваща разлика между претендираното от ищеца обезщетение в размер на 13 /тринадесет/ брутни месечни възнаграждения и изплатеното такова в размер на 8 /осем/ брутни месечни възнаграждения се явява неоснователен и недоказан.

Доколкото настоящото производство е трудово, а съгласно разпоредбата на чл.359 от КТ производството по трудови дела е безплатно за работниците и служителите и същите не заплащат такси и разноски по производството, то ищецът, въпреки че предявения от него иск е отхвърлен не дължи заплащане на държавна такса по делото. Същата следва да остане за сметка на държавата. В същото време обаче безплатността на производството за работника и служителя се отнася до задължението му за заплащане на такси и разноски към съда, но тя не го освобождава от отговорността за разноските, направени от другата страна по делото, когато тя е спечелила делото и е била защитавана от адвокат или юрисконсулт, какъвто е настоящия случай. На основание чл.78, ал.8 от ГПК ищецът дължи на ответника сумата от 100 лева, представляваща определено от съда юрисконсултско възнаграждение, съобразено с разпоредбата на чл.37 от ЗПП.

С оглед изхода на спора на ищеца разноски не се дължат.

Водим от горното, съдът

РЕШИ

ОТХВЪРЛЯ предявения от В.Д.Ч., с ЕГН**********,***,“**“ №88 срещу ГД „***“ към Министерство на вътрешните работи с адрес: гр.София, ул.”***” №171А, иск с правно основание чл.234, ал.1 от ЗМВР за сумата от 7399 лева /седем хиляди триста деветдесет и девет лева/, представляваща обезщетение, равняващо се на 5 брутни месечни възнаграждения, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.05.2018 год. до окончателното изплащане на сумата.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.8 от ГПК В.Д.Ч., с ЕГН********** да заплати на ГД „***“ към Министерство на вътрешните работи с адрес: гр.София, ул.”***” №171А, сумата от 100 лева /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: