Р Е Ш Е Н И Е

595/13.6.2018г. , гр. Шумен

В ИМЕТО НА НАРОДА

Районен съд Шумен, девети състав, на четиринадесети май, две хиляди и осемнадесета година, в открито заседание, в състав:

Районен съдия: Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията ГД № 2889/2016 г., по описа на ШРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по предявени от Я.Т.К. и И.Т.К. против Д.К. К.и В.Д.Д., субективно съединени конститутивни искове с правно основание чл. 34 ЗС, вр. чл. 341 и сл. ГПК, за съдебна делба на апартамент, находящ се в гр. Ш., *** при квоти: за Д.К. К.– 8/16 ид. ч., за В.Д.Д. 6/16 ид. ч., за Я.Т.К. – 1/16 ид. ч. и за И.Т.К. – 1/16 ид. ч., обективно съединени с иск по чл. 79 ЗС за изтекла придобивна давност в полза на ответницата Д.К. К.относно полагащите се 6/16 идеални части от процесния имот на В.Д.Д. – бивш съпруг.

Ищцовата страна обосновава исковата си претенция твърдейки, че с ответницата били съсобственици на недвижим имот: апартамент № 51 (петдесет и първи), вх. 3 (трети), на 1 (първи) етаж в жилищен блок, находящ се в гр. Ш., ***, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, с обща площ от 79,83 кв. м. (седемдесет и де квадратни метра и осемдесет и три квадратни дециметра), представляващ самостоятелен обект с идентификатор № 83510.668.162.16.51 по кадастралната карта и кадастрални регистри на гр. Шумен, общ. Шумен, който самостоятелен обект се намира в сграда № 16 (шестнадесет), разположена в поземлен имот с идентификатор 83510.668.162, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1 (едно), при съседни самостоятелни обекти - на същия етаж: 83510.668.162.16.50; под обекта: няма; над обекта: 83510.668.162.16.54, ведно с избено помещение № 51 (петдесет и първи) с площ от 3,35 кв.м. и заедно с 1,02800 % (едно цяло и две хиляди и осемстотин стохилядни процента) ид. части от общите части на сградата и правото на строеж, при съседи по нотариален акт за апартамента: ляво - двор, дясно - ап. № 50, отгоре - ап. № 54, отдолу - изби и за избеното помещение: ляво - изба № 49, дясно - изба № 50, закупен на 22.05.1991 г. от наследодателите К. К. К. и И. С. К., която умира на 09.06.1991 г., като оставя наследници: преживелия съпруг – К. К. К., дъщеря - Д.К. К.и внуци - И.Т.К., Я.Т.К. и К. К. К.. На 18.05.1995 г. К. К. К. прехвърлил на дъщеря си Д.К. К.своите 10/16 ид. ч., а К. К. К., прехвърля на сестра си - Д.К. К.своите 2/16 ид. ч. срещу поето от нея задължение да издържа и гледа бащата. Молят съдът да допусне до делба процесния имот при квоти: за Д.К. К.- 14/16 ид. ч.; за Я.Т. К. - 1/16 ид. ч. и за И.Т. К. - 1/16 ид. ч.

С исковата молба отправят до ответницата Д.К. К.покана по смисъла на чл. 31 ЗС за плащане на обезщетение, поради това, че са лишени от възможността да си служат с вещта съобразно техния дял, в размер на 30 лв. на месец. Не претендира разноски.

В отговора на исковата молба Д.К. К., счита иска за допустим, но частично основателен. Изразява съгласие да бъде допусната делбата на процесния имот между нея и ищците. Твърди, че прехвърлянето на части от имота е станало когато е била в граждански брак с В.Д.Д. сключен на 18.02.1974 г., който на 13.07.1989 г. изчезнал и оттогава нямала вести от него, нито го е виждала, нито го е чувала. През 1999 г. съдът прекратил брака им. През време на фактическата им раздяла с нотариалният акт от 18.05.1995 г. ответницата придобила общо 12/16 идеални части от процесння имот, със съзнанието, че са само нейни, така те са попаднали в режим на СИО, тъй като формално все още била омъжена. Твърди, че придобито имущество по време на брака не било в резултат на съвместен принос и по отношение на същото законовата презумпция за наличие на такъв следва да се счита оборена. Ответницата декларирала като нейни собствени всички притежавани от нея идеални части: 2/16 идеални части по наследство и 12/16 идеални части, чрез сделка. Прави възражение за придобивна давност в нейна полза, относно 6/16 идеални части от процесния имот, като счита, че ги е получила след фактическата раздяла с бившия й съпруг. Оспорва иска по чл. 31 ЗС за плащане на обезщетение на ищците за неползване на процесния имот и отправя покана към ищците да си служат с общата вещ, съобразно притежаваните от всеки от тях идеални части. С отделна молба претендира разноски.

Ответникът – съделител В.Д.Д. на е открит на известните адреси: с. Ц. Б., общ. Ш., където според отбелязаното в съобщението лицето е непознато и гр. Б., общ. Столична, ***, където е залепено уведомление и по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК му е назначен особен представител - адв. П. от ШАК, който в срока по чл. 131 ГПК подава писмен отговор като счита иска за допустим, но не може да изрази становище по основателността му.

В съдебно заседание страните лично и чрез процесуалните си представител поддържат становищата изразени в исковата молба и отговора, а особения представител на съделителя В.Д. счита възражението за придобивна давност в полза на Д. К., относно 6/16 идеални части от процесния имот, като получени след фактическата раздяла между двамата, за доказано и основателно.

Съдът, като взе предвид представените по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

От Удостоверения за наследници /л. 8 и 11 по делото/ се установява, че страните са наследници на И. С. К.– починала на 09.06.1991 г. и К. К. К. - починал на 25.06.1995 г. Последните са оставили низходящи Д.К.Д., К. К. К. и Т. К. К.. Ищците Я.Т.К. и И.Т.К. са низходящи на Т. К. К. - починал на 04.03.1991 г. /преди своите възходящи наследодатели/.

С Договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на Наредбата за държавни имоти от 22.05.1991 г. /л. 5 по делото/ наследодателите И. С. К.и К. К. К. закупили недвижим имот, находящ се в гр. Ш., ***, с площ от 79.83 кв. м. с принадлежещото му избено помещение с площ 3.35 кв. м. и 1.02800 % ид. ч. от общите части на сградата и право на строеж върху мястото.

С НА за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане *** на нотариус при ШРС /л. 6 по делото/ наследодателят К. К. К. прехвърля на дъщеря си - ответницата Д.К.Д. 10/16 ид. ч. от процесното жилище. Със същия Нотариален акт К. К. К. прехвърля на сестра си – ответницата Д.К. К.– 2/16 ид. ч. от процесното жилище.

Към този момент, считано от 18.02.1974 г., Д. К.била в граждански брак с ответникът В.Д.Д., прекратен съгласно Удостоверение изх. № 190/1998 г. /л. 40 по делото/, с влязло в законна сила на 20.10.1999 г. Решение № 902/16.02.199 г., по ГД № 190/1998 г., по описа на ШРС и Решение от 05.07.1999 г. по ГД № 328/1999 г., по описа на ШОС, /л. 43 - 45 по делото/. В мотивите си съставът на ШОС е приел, че към момента на постановяване на съдебния акт „страните са окончателно разделени от 1989 г. и че тази дълга фактическа раздяла е довела до дълбоко и непоправимо разстройство на брака им“.

От ангажираните по делото гласни доказателства, посредством разпит на свидетелите Ж.Л.Т. – без родство със страните, Е.И.Д., племенница на ответника В.Д. и А.Г.Н. – братовчед на ответницата Д. К., кредитирани, при условията на чл. 172 ГПК, с оглед евентуално заинтересованост от изхода на делото, еднозначно и безпротиворечиво се установява, че ответницата Д. К.живее в процесното жилище от преди смъртта на родителите си /преди 2000 година, според показанията на св. Ж.Т., а според показанията на св. А.Н. от 1991 г./. До 2003-2004 г. в апартамента е живяла и дъщерята на съделителите Д. К.и В.Д. – Добромира заедно със семейството си. След този момент жилището се владее единствено от съделителката Д. К., която го е ползвала като собствено и не е била препятствана от никого. Грижила се е за него като за свое жилище. Свидетелите еднозначно твърдят, че съделителят В.Д. никога не е живял в процесния имот, тъй като преди повече от 20 години напуснал семейството си и отишъл да живее и работи „по мините“ /според св. А.Н./ и от тогава никой от свидетелите не го е виждал. Разводът със бившата му съпруга съделителката Д. К.бил постановен според св. Ж.Т.: „служебно“, а според св. А.Н.: „след издирване чрез полиция, но за него нямало данни сякаш потъна в земята“.

С Покана за доброволна делба ищците Я.К. и И.К. поискали от ответницата Д. К.доброволно уреждане на отношенията относно съсобствения имот им /л. 14 по делото/. От Обратна разписка /л. 15 по делото/ Добромира Станева е удостоверила, че 05.10.2013 г. получателят отказва да получи пратката.

Представени са и други неотносими към предмета на правния спор писмени доказателства.

Предвид така установеното от фактическа страна, като съобрази становищата на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните отношения, съдът намира от правна страна следното:

Предявеният иск е с правно основание чл. 34 ЗС, вр. чл. 341 и сл. ГПК, за съдебна делба на недвижим имот във фаза по допускане.

Страните не спорят, а и от представените по делото писмени доказателства еднозначно се установи, че процесният имот е придобит на 22.05.1991 г. от И. С. К.- починала на 09.06.1991 г. и К. К. К. - починал на 25.06.1995 г., по време на брака им, в режим на съпружеска имуществена общност, по тогава действащия СК от 1985 г. (отм.).

В Решение № 828/20.12.2010 г. ГД № 1477/ 2010 г. ІV г.о., на ВКС, е постановено, че действащият СК се прилага за имуществени отношения между съпрузите по заварени бракове (пар. 4 ал. 1 ПЗР на СК), но не и за браковете, прекратени преди влизането му в сила. Поради това приложим закон не е действащият СК, а СК от 1985 г. (отм.), тъй като както придобиването на имота, така и прекратяването на имуществената общност между съпрузите, поради смъртта на И. С. К.– починала на 09.06.1991 г. са настъпили при действието на този закон.

След смъртта на И. С. К., бездяловата СИО се е трансформирала в обикновенна съсобственост при квоти 10/16 за преживелия съпруг – К. К. К. и по 2/16 за всеки от тримата низходящите - Д.К.Д., К. К. К. и Т. К. К., който предвид, че е починал на 04.03.1991 г. /преди своята майка и наследодателка/ е бил заместен в наследяването по закон от своите низходящи - ищците Я.Т.К. и И.Т.К., на основание чл. 10, ал. 1 ЗН, като всеки от тях е придобил равен дял от наследството - по 1/16 ид. ч.

След като с Нотариален акт *** на нотариус при ШРС, К. К. и К. К. прехвърлят всеки своите ид. ч. /К. К. - 10/16 ид. ч. на възмездно основание, а К. К. - 2/16 ид. ч. на безвъзмездно основание/, на Д.К. К.същата придобива 14/16 ид. ч. от процесния имот, от които 2/16 наследени по закон от починалата наследодателка И. С. К.и 12/16 ид. ч., придобити чрез сделките. По това време Д. К.е в граждански брак с ответника В.Д.Д., поради което получените чрез сделките 12/16 ид. ч. са придобити в режим на СИО, на основание чл. 19, ал. 1 СК от 1985 г. (отм.). Съгласно чл. 19 ал. 1 от СК/отм./, съпружеска имуществена общност са вещите, правата върху вещи, както и паричните влогове придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, независимо на чие име са придобити.

Следователно, за да попадне дадена вещ или имот в режим на съпружеска имуществена общност законът поставя две условия: имотът да бъде придобит, независимо на чие име, през време на брака и имотът да е придобит с общи средства на съпрузите. Оборването на презумпцията в чл. 19 ал. 3 СК /отм./ за съвместен принос при придобиването на вещ или имот може да стане, както с писмени, така и с гласни доказателства, каквато е константната практика на ВКС в този смисъл - Решение № 13/1980 г. на ГО на ВС; Решение № 535/17.06.1994 г., ГД № 403/94 г. на ГО на ВКС; Решение № 116/07.02.1991 г. ГД № 1403/1990 г., на ГО на ВКС.

В настоящия случай данните по делото са, че основанието за възникване на съсобственост върху 12/16 ид. ч. върху делбения имот е прекратяването на брака с развод между Д. К.и В.Д. на 20.10.1999 г., което е довело и до трансформирането на бездяловата съсобственост в обикновена съсобственост върху тези части между бившите съпрузи при равни права по смисъла на чл. 27 СК от 1985 г. /отм./, като всеки от тях е станал собственик на по 1/2 ид. ч.. Следователно след прекратяване на брака между Д. К.и В.Д. бездяловата СИО се е трансформирала в обикновенна съсобственост като всеки е придобил по 6/16 ид. ч. от правото на собственост върху процесния имот. По този начин квотата в съсобствеността на Д. К.би следвало да възлиза на 8/16 ид. ч., тази на В.Д. - 6/16 ид. ч., а квотите на Я.Т.К. и И.Т.К. - по 1/16 ид. ч.

В отговора на исковата молба ответницата Д. К.прави възражение за придобивна давност, по смисъла на чл. 79 ЗС, след прекратяване на брака с В.Д. към момента на изтичане на законовия срок, относно придобитите от последния 6/16 ид. ч. от правото на собственост. По давност може да се придобие право на собственост, когато е налице явно, необезпокоявано и непрекъснато владение повече от 10 години и демонстриране на своене и противопоставяне на това намерение на останалите съсобственици, а за да се приеме, че е налице владение като основание за придобиване по давност е необходимо позоваващото се на това лице /в случая Д. К./ да докаже, че са предприети действия, които отричат правата на другите съсобственици /в случая правата на В.Д./. Следователно основателността на възражението е предпоставено от установяване по делото в тежест на съсобственицата, която твърди придобиване на части от имота по давност, че е превърнала държането на иделните части на бившия си съпруг във владение за себе си и така ги е придобила по давност, което предполага действията на своене от страна на бившата съпруга да са станали достояние на бившия съпруг.

С ТР № 1/06.08.2012 г. ТД № 1/2012 г., на ОСГК на ВКС, е прието, че независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение, като докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните части за себе си. Прието е и това, че в отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което фактическата власт е установена първоначално, признава такава и на останалите съсобственици. Затова съсобственикът, който владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, трябва да докаже, че е престанал да държи идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност, т. е трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, като да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. Упражняващият фактическата власт съсобственик следователно е длъжен да манифестира спрямо останалите завладяването на идеалните им части чрез действия, обективиращи установяване на своене и отблъскващи владението им. Следователно действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. В този смисъл следва да се посочи също така, че действията, с които съсобственикът превръща държането на чуждите идеални части във владение за себе си, могат да бъдат различни, поради което и не може да се даде общ отговор, валиден за всички случаи, какви конкретни факти и с какви конкретни доказателства той следва да установи това. Във всеки отделен случай, обаче, обстоятелствата, установяващи преобръщане на владението, следва да бъдат доказани конкретно. Обвързването на определени правни последици със задължение за действие, извършването на което следва да достигне до друг правен субект и да бъде възприето от него обаче винаги следва да бъде поставяно в зависимост от възможността процесът на узнаване и възприемане да бъде обективно осъществен, тъй като осъществяването на този процес не винаги зависи само и единствено от волята на извършващото действието лице. За да достигне промяната в намерението до адресата е необходимо местонахождението му да е известно на извършващото действията лице, а за да бъде отблъснато владението, съсобственикът, на когото промяната в намерението се противопоставя, следва да е предприел действия, свързани с упражняване на правата си върху имота или поне да е демонстрирал намерение за това. Само ако местонахождението на невладеещия съсобственик е известно, той е проявявал интерес към съсобственото имущество и е изразявал воля да упражнява правата си в съсобствеността по предвидения в ЗС ред, но въпреки това позоваващият се на придобивна давност съсобственик не е извършвал действия по упражняване на фактическата власт върху целия имот по начин да бъдат възприети от невладеещия съсобственик, респ. не е демонстрирал открито спрямо него намерението си да свои целия имот, може да се приеме, че не е изпълнил надлежно задължението си да обективира спрямо другия собственик намерението да владее идеалните му части за себе си. Ако невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот, манифестирането на подобни действия е обективно невъзможно. В подобна хипотеза и ако не е установено трайното отсъствие на невладеещия съсобственик да се дължи на обективно препятствие, което той да не е в състояние да преодолее, е достатъчно промяната в намерението да е била демонстрирана спрямо всички по несъмнен начин, т. е. владението да се осъществява явно върху целия имот по начин всяко лице да може да го възприеме. В този смисъл е практиката на върховната съдебна инстанция обективирана в Р. № 214/28.10.2015 г., ГД № 1919/2015 г., I г. о., на ВКС.

В процесния случай, съгласно отразеното в мотивите на Решение от 05.07.1999 г., постановено по ВГД № 328/1999 г., по описа на ШОС, с което съдът е приел за установено че Д. К.и В.Д. са окончателно разделени от 1989 г. и че тази дълга фактическа раздяла е довела до дълбоко и непоправимо разстройство на брака им, както и от показанията на свидетелите по делото, които еднозначно твърдят, че съделителят В.Д. никога не е живял в процесното жилище, че преди повече от 20 години е напуснал семейството си и отишъл да живее и работи неизвестно къде и от тогава никой от свидетелите не го е виждал, както и, че е бил издирван във връзка с развода, но не е бил открит, както и, че откакто съделителката Д. К.живее в жилището го ползвала като свое, не е била препятствана от никого и се е грижи за него като за собствено, се налага извода, че от 18.05.1995 г. момента когато К. К. и К. К. прехвърлят всеки своите ид. ч. /К. К. - 10/16 ид. ч. на възмездно, а К. К. - 2/16 ид. ч. на безвъзмездно/, на Д. К.същата е започнала да владее сама 12/16 ид. ч. от имота като СИО. След развода с В.Д. на 20.10.1999 г. е продължила да владее 6/16 ид. ч. от имота като свои и чрез явно, необезпокоявано и непрекъснато владение повече от 10 години е придобила по давност полагащите се на В.Д. 6/16 ид. ч. от имота, като демонстриране на промяната в намерението и за своене е било обективно невъзможно.

В подобна хипотеза, както вече беше отбелязано, е достатъчно упражняващия фактическата власт съсобственик да докаже, че е демонстрирал явно и по отношение на всички намерението си да свои частта на невладеещия съсобственик, за да придобие правото на собственост върху тази част по давност. От всичко изложено следва да се заключи, че действията на своене от страна на бившата съпруга върху полагащите се на В.Д. 6/16 ид. ч. от имота са от момента на развода 20.10.1999 г. до предявяването на исковата молба за делба на 23.11.2016 г., поради което е владяла имота в продължение на необходимия, съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС давностен срок.

Предвид изложеното следва процесния имот да бъде допуснат до делба при квоти: за Д.К. К.– 14/16 ид.ч.; за Я.Т.К. – 1/16 ид.ч. и за И.Т.К. – 1/16 ид.ч.

Относно разноските

Правото да се присъдят направените по делото разноски в исковия процес се регламентира с разпоредбата на чл. 81 ГПК, вр. чл. 78 ГПК и безспорно съставлява имуществено субективно право на страната в процеса, което следва да бъде удовлетворено с оглед на крайния правен резултат по делото. Предвид делбения характер на производството, разноски на този етап не следва да се присъждат. Разпоредбата на чл. 355 ГПК предвижда, че в делбеното производство страните заплащат разноски съобразно стойността на дяловете им. Тази разпоредба обаче е приложима едва когато искът за делба бъде разгледан по същество и производството приключи във втора фаза със съдебен акт, с който се извършва съдебната делба и се ликвидира съсобствеността между страните. Това е така, тъй като стойността на дяловете и съответният на тях размер на разноските могат да бъдат изчислени едва във фазата по извършване на делбата, в която се приема паричната оценка на делбената маса и става възможно остойностяването на дяловете. При допускане на делбата, какъвто е настоящия случай, разноски не се присъждат.

Мотивиран от така изложените съображения, Шуменски районен съд

Р Е Ш И:

Допуска да бъде извършена съдебна делба на недвижим имот: апартамент № 51 (петдесет и първи), вх. 3 (трети), на 1 (първи) етаж в жилищен блок, находящ се в гр. Ш., ***, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения, с обща площ от 79,83 кв. м. (седемдесет и де квадратни метра и осемдесет и три квадратни дециметра), представляващ самостоятелен обект с идентификатор 83510.668.162.16.51 по кадастралната карта и кадастрални регистри на гр. Шумен, общ. Шумен, който самостоятелен обект се намира в сграда № 16 (шестнадесет), разположена в поземлен имот с идентификатор 83510.668.162, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1 (едно), при съседни самостоятелни обекти - на същия етаж: 83510.668.162.16.50; под обекта: няма; над обекта: 83510.668.162.16.54, ведно с избено помещение № 51 (петдесет и първи) с площ от 3,35 кв.м. и заедно с 1,02800 % (едно цяло и две хиляди и осемстотин стохилядни процента) ид. части от общите части на сградата и правото на строеж, при съседи по нотариален акт за апартамента: ляво - двор, дясно - ап. № 50, отгоре - ап. № 54, отдолу - изби и за избеното помещение: ляво - изба № 49, дясно - изба № 50, при квоти между съсобствениците, както следва: 14/16 ид. ч. за Д.К. К., с ЕГН **********; 1/16 ид. ч. за Я.Т.К. с ЕГН ********** и 1/16 ид.ч. за И.Т.К., с ЕГН **********.

Дава възможност на страните в шестмесечен срок от влизане в сила на решението за вписване в службата по вписванията при Районен съд – Шумен, като указва, че след изтичането на този срок вписването на исковата молба губи действието си, на основание чл. 115, ал. 2 ЗС.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Шуменски окръжен съд, в двуседмичен срок от връчването му страните, на основание чл. 259, ал. 1 ГПК.

Препис от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

Районен съдия: