Мотиви към присъда по НОХД № 2981 по описа за 2017г. на ШРС

Подсъдимият Р.А.Х. е предаден на съд по обвинение по чл.209, ал.1, вр. с чл.20, ал.4 от НК за това, че на 09.08.2016г. в гр.Шумен, в съучастие като помагач с неустановено лице /извършител/, с цел да набави за себе си и за съучастника си имотна облага, умишлено улеснил извършването на измама по отношение С.П.Л. ***, като получил от пострадалата с цел да предаде на неизвестния извършител сумата от 2600,00 лева, предадена му от Л. вследствие на възбудено и поддържано у нея заблуждение от неизвестния извършител, че предаването на парите е необходимо, за да окаже съдействие на полицейски служители за залавянето на лица, които вършат измами, като в резултат от съучастническата дейност на С.Л. била причинена имотна вреда в размер на 2600.00 лева.

Пострадалото лице не предявява граждански иск срещу подсъдимия за причинени имуществени или неимуществени вреди.

При проведеното разпоредително заседание не са направени възражения по въпросите по чл.248, ал.1 от НПК. Подсъдимият прави искане да се проведе предварително изслушване и на основание чл.371, т.2 от НПК признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласява да не се събират повече доказателства за тези факти. Съдът прецени, че самопризнанията на подсъдимия по чл.371, т.2 от НПК се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства, поради което с протоколно определение обяви, че при постановяването на присъдата ще ползва самопризнанията, без да събира повече доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Предвид това в хода на съдебното следствие, на основание чл.373, ал.2 от НПК не е извършван разпит на подсъдимия за деянията, описани в обвинителния акт.

В съдебно заседание прокурорът поддържа повдигнатото обвинение и предлага на съда да определи на подсъдимия наказание ”лишаване от свобода” над минималния размер, предвиден от закона, което да бъде редуцирано по реда на чл.58а от НК.

В хода на съдебното следствие подсъдимият заявява, че разбира в какво е обвинен и се признава за виновен, че е наясно с последиците от проведеното съкратено съдебно следствие и е съгласен с тях.

След преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: През лятото на 2016г. подсъдимият, който живеел в гр.Сливен, забелязал обява за набиране на общи работници, залепена на уличен стълб в града. Тъй като бил безработен, Х. отговорил на обявата, като се свързал по телефона с лице с неустановена по делото самоличност, представило се с името „Т.“. Посоченото лице се свързвало с различни граждани по телефона, някои от които успявало да заблуди, че следва да му предоставят определена парична сума, по измислен от него и неотговарящ на действителността повод. Същият убедил подсъдимия да изпълнява поставени му задачи, като посещава посочени му от извършителя места и адреси, откъдето да взема предавани или оставяни от непознати лица пакети с пари. Получените суми подсъдимият Х. откарвал до посочено му от неустановеното лице място, като преди това отделял уговорена част от сумата за себе си. Подсъдимият осъзнал, че лицата, от които получава парични суми са били въведени в заблуждение от неустановеното лице, но продължил да приема поставяните му от последното задачи, като двамата комуникирали единствено по телефона.

На 09.08.2016г. неустановеното лице провело телефонен разговор с пострадалата С.П.Л., като позвънило на стационарния телефон на последната с номер 054 862062. Извършителят успял да възбуди и поддържа заблуждение у св.Л., че е необходимо да окаже съдействие на полицейски служители за залавяне на група, извършваща телефонни измами, като за целта следвало да предаде на полицаите парична сума, която щяла да ѝ бъде върната впоследствие. В резултат от предизвиканите у нея неверни представи пострадалата се съгласила да изпълни даваните ѝ от неизвестния извършител указания, като поставила намиращата се в дома ѝ сума от 2600 лева в найлонова торба, излязла на терасата си и хвърлила парите в тревната площ пред блока, след което веднага се прибрала в дома си, тъй като извършителят я убедил, че има опасност да започне престрелка. Междувременно неустановеното лице се свързало с подс.Х. и му указало да се придвижи до гр.Шумен с такси. При пристигането си в града подсъдимият ангажирал друг, случайно избран таксиметров автомобил, с който се придвижил до блок №2 на ул.“Марица“ в гр.Шумен, в който живеела пострадалата. Следвайки даваните му по телефона указания, подсъдимият зачакал в тревната площ отстрани на блока. След като пострадалата хвърлила пакета с поставените в него пари, подсъдимият го взел, отново се качил в първоначално наетия от него таксиметров автомобил и по указания на неустановения съучастник поискал от таксиметровия шофьор да го откара до гр.Велико Търново. В близост до посочения град подсъдимият разпоредил на шофьора да спре на намиращата се там бензиностанция „Ром Петрол“ и да го изчака, след което се насочил пеш към намиращ се наблизо билборд. Съобразно получените по телефона указания подсъдимият взел от пакета сумата от 400 лева, от които 200 за себе си, а останалите- за да заплати на шофьора, след което оставил останалата част от парите на посоченото му от неустановеното лице място, върнал се в таксито и отпътувал за гр.Сливен.

Изложената фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на самопризнанията на подсъдимия в хода на съкратеното съдебно следствие на основание чл.371, т.2 от НПК, който признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като се съгласява да не се събират повече доказателства за тези факти. Съдът намира, че самопризнанията се подкрепят от събраните в досъдебното производство доказателства по надлежния процесуален ред, които са приобщени по реда на чл.283 от НПК- от показанията на свидетелите С.П.Л., Г.Б.Г., М.С.П., В.К.М. и Г.В.А., от приложените като веществени доказателства 3 бр. дискове със записи, както и от приобщените по делото писмени доказателства.

От приложените бюлетини за съдимост на подсъдимия се установява, че същият е осъждан за различни престъпления против собствеността, включително и такива от вида на процесното деяние.

Предвид така установената фактическа обстановка съдът намира, че с деянието си подс.Х. е осъществил състава на престъпление по чл.209, ал.1, вр. с чл.20, ал.4 от НК, тъй като в съучастие като помагач с неустановено лице /извършител/, с цел да набави за себе си и за съучастника си имотна облага, умишлено улеснил извършването на измама по отношение С.Л. ***, като в резултат от съучастническата дейност на пострадалата била причинена имотна вреда в размер на 2600.00 лева. Според разпоредбата на чл.20, ал.4 от НК помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин. Помагачът не участва в изпълнение на престъплението, извършването на което само умишлено улеснява, като съдейства на извършителя, чието престъпно решение вече е формирано. Помагачеството улеснява извършването на престъпление, като създава условия, които в някаква степен благоприятстват извършителя и създават предпоставки за извършването на замисленото деяние /“Помагало по наказателно материално право за кандидатите за и младши съдии младши прокурори“/. Съдебната практика трайно приема, че помагачеството трябва да предшества или да съпътства изпълнителното деяние на непосредствения извършител, но не може да има „последващо помагачество“ /Решение №101/70 г. на ВС, I н.о., Решение №459/91г. на ВС, I н.о. и др./. В настоящото производство се касае за престъпление по чл.209, ал.1 от НК, което според константната съдебна практика е довършено с настъпването на имотна вреда за пострадалия. В случая неизвестният извършител е контактувал с подсъдимия, като му е дал съответните указания, след въвеждането на пострадалата в заблуждение, но преди имущественото разпореждане от страна на последната. При положение, че подсъдимият е дал обещание да окаже съдействие на извършителя и да подпомогне извършването на престъплението преди довършването на последното, следва безспорно да се приеме, че е налице съучастие под формата на помагачество от страна на подс.Х.. Съдът намира за необходимо да посочи, че дейността на подсъдимия би могла да се разглежда и на плоскостта на съизвършителство. Той е взел лично процесната сума, с което е лишил пострадалата от възможността да си я възстанови в по-късен момент, а както беше посочено по-горе, довършването на престъплението по чл.209, ал.1 от НК настъпва с причиняването на имотна вреда. При това положение са налице основания дейността на подсъдимия да бъде квалифицирана като съизвършителство, тъй като същият е участвал в осъществяването на елемент от фактическия състав на престъплението. Доколкото обаче обвинението в съизвършителство е по-тежко от това в помагачество и при липса на съответно обвинение, за съда не съществува друга процесуална възможност, освен да приеме предложената от прокуратурата правна квалификация и да признае подсъдимия за виновен в извършването на престъплението, в което е обвинен.

По отношение наказателната отговорност на подсъдимия следва да се отбележи също, че неустановяването на самоличността на непосредствения извършител е без правно значение. В случаите, в които е невъзможно разкриването на самоличността на извършителя е възможно и воденето на самостоятелен наказателен процес срещу известния съучастник, стига неустановяването на извършителя да не е пречка за формулирането на обвинението срещу известния съучастник по един пълен и ясен начин /Решение №482/08г. на ВКС, III н.о./.

Деянието е извършено с пряк умисъл, като извършителят е съзнавал общественоопасния му характер и е искал настъпването на общественоопасните му последици. В подкрепа на този извод са не само конкретните фактически обстоятелства и направени самопризнания, но и наличието на осъждания за други подобни престъпления, при което е очевидно, че подсъдимият добре е разбирал естеството и последиците на действията си.

При определяне на наказанието на подсъдимия Х. съдът отчете като отегчаващи обстоятелства наличието на осъждания за други престъпления против собствеността. От обстоятелството, че подсъдимият е осъждан и за други две престъпления от вида на процесното се налага извода за повишената обществена опасност на лицето и значителната му склонност да извършва престъпления против собствеността и конкретно- измами, осъществявани при сходна на настоящата фактическа обстановка. Макар и присъдите за посочените две престъпления да са влезли в сила след извършването на настоящото деяние, съдебната практика допуска те да бъдат отчетени като отегчаващи обстоятелства /Решение №436/01г. на ВКС, I н.о./. Като отегчаващи обстоятелства съдът отчете и размерът на причинената имотна вреда, както и особената морална укоримост на деянието, предвид личността на пострадалата. Като смекчаващи обстоятелства съдът отчете затрудненото материално положение на подсъдимия, който е бил безработен при извършването на деянието, направените самопризнания и оказаното съдействие на досъдебното производство. Предвид изложеното съдът определи наказанието при превес на отегчаващите обстоятелства, с отчитане на смекчаващите, в размер над минималния, предвиден в закона, а именно- три години лишаване от свобода. С оглед разпоредбата на чл.373, ал.2 от НПК, вр. с чл.58а, ал.1 от НК, съдът намали определеното наказание с една трета, при което същото се редуцира до две години лишаване от свобода. На основание чл.25 ал.1 във вр. с чл.23 ал.1 от НК съдът определи общо наказание на подсъдимия по настоящата присъда с присъдите, постановени по НОХД№553/17г. на РС-Сливен и по НОХД№1380/17г. на ШРС, тъй като деянията са извършени, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях, като наложи най-тежкото от определените наказания, а именно две години и шест месеца лишаване от свобода. Като отчете обаче обстоятелството, че деянията по чл.209, ал.1, вр. с чл.20, ал.4 от НК са извършени през кратък период от време, преди на подсъдимия да е оказвано въздействие във връзка с реализирането на наказателната му отговорност, както и с оглед сравнително невисоката степен на обществена опасност на извършителя /който не е основен инициатор на извършените измами/, съдът намира, че определеното общо наказание не следва да бъде изтърпяно реално, поради което отложи същото по реда на чл.66, ал.1 от НК. Предвид констатираните отегчаващи обстоятелства обаче съдът определи по-дълъг изпитателен срок, а именно- пет години.

На основание чл.59 ал.1 и ал.2 от НК съдът зачете времето, през което подсъдимият е бил задържан на основание чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР със Заповед за задържане на лице №1993зз-47/16.03.17г. На основание чл.25 ал.2 от НК съдът приспадна от определеното общо наказание изтърпяната част от наказанията лишаване от свобода по кумулираните присъди. Предвид липсата на условия за определяне на общо наказание, съдът постанови отделното изтърпяване на наказанието пробация, наложено на подсъдимия с Присъда №61/02.11.2015г., постановена по НОХД№ 106/15г. на РС-Несебър, влязла в законна сила на 18.11.2015г., като на основание чл.25 ал.2 от НК приспадна изтърпяната част от посоченото наказание.

На основание чл.301, ал.1 т.11 съдът прие, че веществените доказателства по делото –3бр. компакт-дискове, следва да се оставят към делото.

Водим от горното съдът постанови присъдата си.

Районен съдия: