Р Е Ш Е Н И Е

205/13.3.2018г., Град Шумен

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Районен съд – Шумен седми състав

На 15 (петнадесети) февруари Година 2018

В публично съдебно заседание, в следния състав:

Председател Теодора Йорданова-Момова

Секретар Е. П.,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова

гражданско дело номер 3023 по описа за 2017 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. Към главния иск е съединен иск с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на нотариален акт.

В исковата си молба ищецът З.А.М. твърди, че заедно с Х.А.М. били синове и законни наследници на А.М.М.,***. Последният притежавал недвижим имот – дворно място с площ 660,00 кв.м, съставляващо УПИ Х-*** от кв. 13 по плана на с. Венец, ведно с изградена в него къща. Тъй като А. М. купил втори недвижим имот за по-големия си син, който заживял в него, в описания по-горе имот останал да живее ищецът, тъй като тази къща била предназначена за него. През 1989 г. З.М., заедно със семейството си бил изселен в Република Турция, където се установил за постоянно. По устна уговорка между двамата братя, в процесния имот се настанили ответниците В.Х.Б. и Т.Х.Б., с намерение да закупят имота. Ищецът се завърнал за първи път в родината си през 1996 г., а впоследствие посещавал все по-често с. Венец, като отсядал в имота си. Първоначално бил посрещан добре, но постепенно отношенията им се влошили. През 2014-2015 г. брат му се снабдил с констативен нотариален акт за собственост върху имота, като преди това двамата се скарали. Нито последният, нито ответниците осъществявали владение върху имота, което да съответства на изискуемото по ЗС за придобиване по давност на имота. З.М. моли съда да постанови решение, по силата на което да признае за установено по отношение на ответниците, че е собственик на недвижим имот – дворно място с площ 660 кв.м, съставляващо УПИ Х-184 от кв. 13 по плана на с. Венец, обл. Шумен, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда и навес. Към главния иск е съединен иск с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК за отмяна на охранителен акт – нотариален акт № ***, том 1, рег. № 1202, д. № ***/2016 г. на Нотариус рег. № 024 на НК. Претендира и направените деловодни разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответниците подават отговор на исковата молба, с който оспорват предявените искове. Оспорват установителната претенция, като твърдят, че имотът е придобит от техните праводатели чрез упражняване на добросъвестно владение след 1989 г. Още тогава, ищецът заявил, че никога няма да има претенции за имота, като му била платена сума в размер на 1500 долара. Молят, исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни, като им бъдат присъдени деловодни разноски.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното: видно от приложеното удостоверение за наследници изх. № 30/14.06.2017 г., изд. от Община Венец е, че Антон М.М.,***, починал на 28.04.1986 г., като оставил за законни наследници Х.А.М. и ищеца З.А.М.. По делото е представено извлечение от разписен лист към проекта за дворищните регулации на с. Венец, в което по № на имота – 184 е записано – двор като вид на имота, а като собственик – А.М.Х. Съдът констатира от нотариален акт № ***, том 1, рег. № 1202, дело №***/12.02.2016 г. на нотариус рег. № 024 на НК е, че Р.Х.А. бил признат за собственик по давностно владение на следния недвижим имот: дворно място с площ 660 кв.м, ведно с изградените в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 70 кв.м и навес с оградни стени със застроена площ от 55 кв.м, подобрения и насаждения, находящо се в с. Венец, ул. „Х.К“ № 13, съставляващо УПИ Х-*** от кв. 13 по плана на с. Венец, обл. Шумен. По делото е представен нотариален акт № ***, том 2, рег. № 1943, дело № ***/02.03.2016 г. на нотариус рег. № 024 на НК, от който се установява, че Р.Х.А и Б.Х.А продали на ответницата В.Х.Б. описания недвижим имот. От приложения препис-извлечение от акт за сключен граждански брак от 25.10.2017 г., изд. от Община Венец се установява, че Б. сключила граждански брак с Т.Х.Б. на 03.05.1992 година. Съдът констатира от удостоверения за постоянен адрес изх. №№ 152, 153/27.11.2017 г., изд. от Община Венец, че постоянния адрес и на двамата ответника е с. Венец, ул. „Х.К“ № 13, считано от 20.08.2001 г. Представени са дубликати от приходни квитанции, изд. на 08.11.2017 г. от Община Венец, в които е отразено плащането на местни данъци и такси от Р.А. за процесния имот за периода 2010-2016 г. Видно от пълномощно рег. № 3/22.02.1996 г. на Община Венец е, че със същото З.Я /не се спори между страните, че това са имената на ищеца/ упълномощил брат си – Х.М със следните права: да ползва, владее и продава на трети лица недвижимия ми дял от наследство на наследодателя ми А.М.М, намиращ се в с. Венец съгласно нотариален акт №***, том 1 от 1965 г. в кв. 27, парцел VIII-229 по плана на селото. В удостоверение № 33/20.11.2017 г., изд. от Община Венец е отразено, че УПИ Х-184 от кв. 13 по плана на с. Венец е идентичен с парцел VIII-229 в кв. 27.

Разпитаните в съдебно заседание свидетели С.Б, Р.В и С.С. /в родство от първа степен по права линия, по сватовство с ищеца/ сочат, че иищецът притежавал до 1989 г. недвижим имот, находящ се в с. Венец с площ около половин декар и построена в него едноетажна къща. И тримата свидетели излагат, че никога не са виждали в имота лицето Р.А., нито ответниците, но при посещенията им в населеното място било видно, че къщата е обитаема. Б, В. и С. не живеят постоянно в с. Венец, а съответно – в гр. Шумен и в Република Турция. Свидетелите излагат, по данни на ищеца, че след 1991 г. имота се ползвал от ответниците, като имало уговорка след като съберат пари, за купят имота от З. М., но те не спазили уговорката. При посещенията на ищеца в страната, същият отсядал в с. Борци.

По делото, като свидетели са разпитани и Х.Х., А.А. и Х. М. /брат на ищеца и дядо на ответницата/. Описват, че процесния имот, намиращ се на ул. „Х.К.“ в с. Венец принадлежал на дядото на В.Б. – А., който построил къщата в него. Той живял именно в този имот до 1985-86 г. когато се преместил в дома на свид. М., който полагал грижи за него поради болестта му, като възрастният човек починал през 1986 г. В жилището на ул. „Х.К“ останал ищецът. През 1989 г., по време на т.нар. „Голяма екскурзия“ цялото семейство се установило в Република Турция, като З.М. останал в тази държава и пребивавал там и понастоящем, като придобил турско гражданство. Свидетелят М. и семейството му се завърнали в родината си няколко месеца по-късно, като оттогава, в обсъждания имот заживял синът на М. – Р заедно със семейството си. Именно той ползвал имота от 1990 г. до 2001 г. През 1996 г., по покана на брат си, ищецът за първи път посетил отново Република България, като при това посещение заявил, че няма да се завръща за постоянно в страната, поради което двамата братя постигнали уговорка относно наследствените им имоти. Уговорили се, на М. да бъде платена сума в размер на 1500 долара за неговия дял от имота. Във връзка с постигнатото съгласие, ищецът подписал пълномощно, с което упълномощил свид. М. да се разпорежда с дела му. Няколко месеца след подписване на пълномощното, в дома на свид. А., Р. предоставил на лицето Г. М. сума в размер на 1500 долара, които последният да предаде на З.М.. Парите били пратени именно чрез това лице, тъй като М. бил съсед на ищеца в гр. Истанбул, Република Турция и пътувал често между двете държави. Впоследствие, М. предал сумата на ищеца, за което съобщил на свид. А., а М. благодарил на брат си. Тъй като през 2001 г., ответниците се намирали в затруднено положение, В.Б. се разбрала с брат си Р. тя и семейството ѝ да живеят в процесния имот, като при събиране на пари, на последния ще бъде платена и продажна цена. Оттогава и понастоящем, именно ответниците живели в обсъждания имот и полагали грижи за същия. През периода след 1990 г. в имота били извършени редица ремонтни дейности, съвместно от Р. А. и ответниците, като никога ищецът не заявил претенции спрямо имота или противопоставяне на ремонтите. Първоначално, при завръщанията си в страната след 1996 г. З.М. отсядал в дома на брат си в с. Венец, а впоследствие – при роднина в с. Борци, но никога – в имота в с. Венец, на ул. „Х.К.“.

Предвид така визираната фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:

Досежно предявения установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК:

Обстоятелството, че ищецът се домогва да докаже правото на собственост върху имот, за който ответниците В. и Т. Б. сключили договор за продажба, в качеството си на купувачи и предявяват собственически претенции, обосновава наличието на правен интерес по смисъла на чл. 124, ал. 1 от ГПК от съдебно установяване на правото на собственост върху недвижимия имот, поради което депозирания иск се явява допустим.

За да обоснове правото си на собственост върху процесния недвижим имот, находящ се в с. Венец, З.М. се позовава на наследяване.

Не се спори между страните, макар че не се представят писмени годни доказателства в тази насока, че общият наследодател на ищеца и на свид. Х. М. – А.М. /А.Х./ притежавал недвижим имот, находящ се в с. Венец, обл. Шумен, с площ 660 кв. м, съставляващ понастоящем УПИ Х-*** от кв. 13 по плана на селото, ведно с изградената в него къща. Установи се, че същият живял в този имот до 1985-86 г., когато починал, както и че през периода 1985-1989 г. в него живял ищецът. Доказа се, че през 1989 г. семействата на З.М. и на свид. М. напуснали страната и се установили в Република Турция.

Тоест, с настъпване на смъртта на А. М. на 28.04.1986 г., била открита възможността за неговите наследници да придобият правата и задълженията, които той имал, включително и правото му на собственост върху обсъждания имот. Наследници по закон на починалия били низходящите му от първа степен – З.М. и Х. М. Съобразно разпоредбите на ЗН, двамата придобили по 1/2 идеална част от имота. Упражняването на владение от ищеца през периода 1986-1989 г., поради тригодишния му срок не може да обоснове придобиване от същия на имота по давност, поради което той може да претендира право на собственост единствено върху 1/2 идеална част от недвижимия имот, тъй като не се твърдят обстоятелства и не се представят доказателства за придобиването от З. М. и на другата идеална част от имота.

За да обосноват правото си на собственост върху обсъждания недвижим имот, възразявайки срещу претенцията на ищеца, ответниците се позовават на изтекла в полза на праводателя им по сключения договор за продажба на 02.03.2016 г. – Р.А. придобивна давност.

Според разпоредбата на чл. 77 от ЗС, правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Придобивната давност, като способ за придобиване на право на собственост включва два елемента – фактическо упражняване на това право (владение) и изтичане на определен период от време. Съгласно легалната дефиниция на чл. 68 от ЗС, владението представлява упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. За да има законно владение е необходимо у владелеца да има намерение да държи вещта като своя, а така също това намерение да се е изразило в упражняване на фактическата власт на лицето (лично или чрез другиго) върху вещта. Владението трябва да бъде постоянно (фактическата власт изразява воля трайно да се държи вещта), да е непрекъснато (да не е било прекъсвано за повече от шест месеца – чл. 81 от ЗС), да е несъмнено, да е спокойно и явно.

Обективният признак на владението е упражняването на фактическа власт върху вещта. Необходимо е фактическата власт да е установена трайно, по начин, който позволява на владелеца да извършва желаните от него действия върху вещта. Тези действия, в своята съвкупност, съответстват на съдържанието на едно вещно право (в случая – на правото на собственост). Вторият признак на владението е намерението да се държи вещта като своя, тоест да се държи от владелеца, като че ли той е собственик. В тази насока, законодателят е предвидил презумпцията по чл. 69 от ЗС – предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго.

В настоящият случай за доказване на двата признака на владението бяха ангажирани гласни доказателства. Чрез събраните гласни доказателства бе доказано, че през периода 1990-2001 г. фактическата власт върху имота била упражнявана от Р.А. а след 2001 г. – от ответниците, като между тях бил сключен договор за продажба през 2016 г. В тази насока, съдът кредитира изцяло изложеното от тримата свидетели, водени от ответниците, като двамата от тях – Х. и А. са незаинтересовани от изхода на делото. Същите безпротиворечиво и в съответствие с писмените доказателства, описват, че при първото след 1989 г. – през 1996 г. посещение от ищеца в Република България, той и брат му – Х.М. постигнали устно съгласие относно делбата на придобитите по наследяване недвижими имоти от баща им. От показанията се доказа, че през 1996 г. Р.А. платил чрез трето лице, на З.М. сума, възлизаща на 1500 долара, с което съсобствениците приели, че ищецът е получил сума за уравнение на дела му от процесния недвижим имот. Поради това, съдът приема, че именно след 1996 г. Р.А. започнал да държи имота като свой, като владял имота до 2001 г. лично, а през периода 2001-2016 г. – чрез ответниците, които допуснал доброволно в имота си. Тоест, в случая налице обективния и субективния признак на владението. Тъй като владението е осъществявано и фактическия му състав е завършен по време на брака между Р.А и Б.А. /обстоятелство, за което не е налице спор/, то придобития по този начин недвижим имот представлява съпружеска имуществена общност. С изтичането на придобивната давност по чл. 79 от ЗС двамата ищци придобили правото на собственост върху процесния имот на оригинерно правно основание.

Със сключване на договора за продажба през 2016 г., В. и Т. Б. придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот, тъй като още през 2001 г. правото на собственост било придобито от праводателите им и с подписване на сделката настъпил вещно-транслативния ѝ ефект. По този начин, ответниците са придобили от продавачите правото на собственост върху имота.

Предвид всичко изложено, съдът намира, че по делото се доказа по безспорен начин, че ответниците са собственици на обсъждания недвижим имот, поради което предявеният от З.М. установителен иск се явява неоснователен и недоказан, поради което следва да бъде отхвърлен.

Предмет на предявения установителен иск е засегнатото право на собственост на ищеца, като при уважаването му, законодателят, в чл. 537, ал. 2 от ГПК изрично е уредил като законна последица и отменяването на нотариален акт, издаден по реда на чл. 587, ал. 2 от ГПК, с който се засяга това право. С оглед гореизложеното, съдът приема, че не са опровергани констатациите в издадения констативен нотариален акт № ***, том 1, рег. № 1202, дело №***/12.02.2016 г. на нотариус рег. № 024 на НК, с който е признато право на собственост на Р.Х.А върху процесния имот. Ето защо, претенцията за отмяната му следва да бъде отхвърлена.

На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците направените разноски по делото в размер на 600,00 лв.

На страните следва да бъде посочено, че на основание чл. 115, ал. 1 вр. чл. 114, ал. 1, б.„в”, вр. чл. 112, б.„з”, вр. б.„а” от ЗС, настоящото решение, постановено по вписана искова молба, следва да бъде отбелязано в Служба по вписванията гр. Шумен.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ предявения от З.А.М. с ЕГН **********,***, със съдебен адресат – адв. Г.С от ШАК, гр. Шумен, ул. „С” № 109, ет. 3, офис 7 срещу В.Х.Б. с ЕГН ********** и Т.Х.Б. с ЕГН **********, и двамата с постоянен адрес ***, със съдебен адресат – адв. С.Т. ***, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено в отношенията между страните, че З.А.М. е собственик на следния недвижим имот – дворно място с площ 660 кв.м, съставляващо УПИ Х-184 от кв. 13 по плана на с. Венец, обл. Шумен, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ 70 кв.м и навес със застроена площ 55 кв.м, при граници: улица, УПИ XI-***, УПИ XII-135, УПИ VI-205 и УПИ IX-***, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

ОТХВЪРЛЯ искането на З.А.М. с правно основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, за отмяна на нотариален акт № ***, том 1, рег. № 1202, дело № 97/12.02.2016 г. на нотариус рег. № 024 на НК, с който е признато право на собственост въз основа на давностно владение на Р.Х.А. върху недвижим имот – дворно място с площ 660 кв.м, съставляващо УПИ Х-184 от кв. 13 по плана на с. Венец, обл. Шумен, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда със застроена площ 70 кв.м и навес със застроена площ 55 кв.м, при граници: улица, УПИ XI-***, УПИ XII-135, УПИ VI-205 и УПИ IX-***, КАТО НЕОСНОВАТЕЛНО.

ОСЪЖДА З.А.М. да заплати на В.Х.Б. и Т.Х.Б. направените деловодни разноски в размер на 600,00 лева.

На основание чл. 115, ал. 1 вр. чл. 114, ал. 1, б.„в”, вр. чл. 112, б.„з”, вр. б.„а” от Закона за собствеността, настоящото решение, след влизането му в сила, следва да бъде отбелязано в Служба по вписванията гр. Шумен (по вписана искова молба Дв. вх. рег. № 7164, акт 10, том 6, дело № 3278/26.10.2017 г.).

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Шуменски окръжен съд.

Районен съдия: