Р Е Ш Е Н И Е

442/14.5.2018г. , гр. Шумен

Шуменският районен съд, в открито съдебно заседание, на двадесет и пети април две хиляди и осемнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова

при секретаря Д. Х., като разгледа докладваното от районния съдия гр. д.№3743 по описа за 2017 година на ШРС, за да се произнесе, съобрази следното:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове, с правно основание 26, ал.1, предл. първо от ЗЗД и чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

В исковата си молба до съда ищецът – И.С. И., ЕГН **********, с адрес: ***, излага, че на 25.09.2007 г. в гр. Шумен сключил с ответника – „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гp. София, район „Витоша“, ул. „***, представлявано от П. Н. Д., Д. Б. Ш. и А. В. Я., с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД, Договор за покупка на недвижим имот HL ***, по силата на който ответникът му предоставил кредит за покупка на недвижим имот в швейцарски франкове с левова равностойност 35 000 лева. Срокът на погасяване на кредита е 360 месеца, считано от датата на усвояването му. Кредитът е обезпечен с вписана законна ипотека върху закупения в гр. Шумен недвижим имот. Съгласно чл.6 от договора, кредитът следвало да се погасява на месечни вноски, включващи главница и лихва- анюитетни погасителни вноски. Договорената месечна погасителна вноска според погасителния план, считано за периода от 03.10.2007 г. до месец октомври 2037 г. следвало да бъде в размер на 169, 17 швейцарски франка, от които уговорена лихва в размер на 126, 27 швейцарски франка. След сключване на договора последвали едностранни увеличения на действащия съгласно договора лихвен процент и към месец януари 2013 г., както и след тази дата, месечната вноска за лихва достигнала 158, 98 швейцарски франка. Ищцата, въпреки несъгласието си, продължила да изпълнява задълженията си по договора, като заплащала редовно месечните вноски. Цитира текстовете на разпоредбите на чл. 3 ал.1, чл. 3 ал.5 и чл. 12 ал.1 от договора за кредит, които се отнасят до размера на годишната лихва, измененията на същата и условията за това, както касателно риска от промяната и новите лихви, приложими по валутния период. Същата твърди, че тези клаузи са нищожни като неравноправни на основание чл.146, ал.1, вр. с чл.143 от ЗЗП, за което излага подробни правни и фактически доводи. В резултат на предприетите от ответника, след сключване на договора действия по промяна на лихвения процент, ищцата била заплатила погасителни вноски за лихви в завишен от първоначално договорения размер. Тези плащания са извършени по силата на горепосочените нищожни клаузи от договора за кредит, поради което платеното било извършено без основание и подлежало на връщане. Поради изложеното, моли съда да постанови решение, по силата на което да се признаят за нищожни, като противоречащи на закона - чл. 143 т. 10, както и т.9.11 и 18 от ЗЗП, следните клаузи от Договор за покупка на недвижим имот НL ***/ 25.09.2007 г., сключен между „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с предишно наименование Българска пощенска банка АД, от една страна като кредитодател, а от друга И.С. И., като кредитополучател: Чл.3, ал. 1- „За усвоения кредит Кредитополучателят дължи на Банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период за начисляване на лихвата плюс договорена надбавка от 0,95 пункта. Към момента на сключване на настоящия договор БЛП е в размер на 4, 5%“; Чл. 3, ал.5- „Действащият БЛП на Банката за жилищни кредити не подлежи па договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява Кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в настоящия договор надбавки не се променят“; Чл.12, ал.1- „Банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които БПБ АД прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарска валута или друга валута при евентуалното му превалутиране“. Ищецът предявява и осъдителна претенция, с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо от ЗЗД, с искане да се осъди ответникът да му заплати сумата от 1 440, 40 швейцарски франка, платена без основание по Договор за покупка на недвижим имот НL ***/25.09.2007 г., представляваща разлика, формирана за периода от 01.01.2013 г. до 03.12.2017 г., между размера на първоначално договорената вноска за лихва и реално заплатената такава, съставляваща част от месечната анюитетна вноска, ведно с обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението. Претендира и разноски. В съдебно заседание е допуснато изменение на размера на предявения осъдителен иск, като същият се счита предявен за сума от 1 846, 59 швейцарски франка.

В законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът депозира отговор, в който заявява, че счита исковете за неоснователни, излагайки подробни правни и фактически доводи, и възражения. Изразява и аргументи за недопустимост на иска за прогласяване нищожността на чл.3, ал. 1 от процесния договор за кредит. Претендира и разноски.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа и правна страна:

Няма спор между страните, че между тях са възникнали валидни облигационни отношения, породени от сключен на 25.09.2007 г. в гр. Шумен Договор за покупка на недвижим имот HL ***, по силата на който ответникът предоставил на ищеца кредит в швейцарски франкове с левова равностойност 35 000 лева, за покупка на недвижим имот, находящ се в гр. Шумен. Уговорено е крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви да е 360 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Предвидено е погасяване на кредита чрез равни месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска, съгласно погасителен план /приложение №2/ към договора, представляващ неразделна част от договора, като договореният първоначален размер на всяка вноска е 169, 17 швейцарски франка. Съгласно една от оспорените с настоящата искова молба клаузи- чл.3, ал.1 от договора, за усвоения кредит кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/, валиден за съответния период за начисляване на лихвата плюс договорена надбавка от 0,95 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП е в размер на 4, 5%. Според заключението на ВЛ по допусната и назначена ССЕ, договорената лихва е 5, 45 %, формирана от 4, 5 % БЛП плюс договорна надбавка в размер на 0, 95 пункта за ипотечни кредити в швейцарски франкове. В чл.3, ал.5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи па договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в договора за кредит надбавки не се променят. Според другата оспорена клауза от договора чл.12, ал.1 банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и комисионите, които БПБ АД прилага при операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарска валута или друга валута при евентуалното му превалутиране. От заключението на ВЛ по допусната и назначена ССЕ, се установи, че размерът на първоначално договорената анюитетна вноска, в частта за договорената лихва по погасителния план към датата на сключване на договора е както следва: първа погасителна вноска, с падеж 03.11.2007 г.- 169, 17 швейцарски франка, от които лихва 136, 06 швейцарски франка; погасителна вноска, /договорено задължение към 01.01.2013 г./, с падеж 03.01.2013 г.- 169, 17 швейцарски франка, от които лихва 111, 89 швейцарски франка. В последствие са съставяни нови погасителни планове, тъй като от страна банката е извършвана едностранна промяна на БЛП, според които ищцата е плащала, като в заключението на ВЛ е отразено, че размерът на реално изплатените от ищцата месечни вноски, в частта за договорената лихва, считано за периода от 01.01.2013 г. до 03.12.2017 г. е 8 980, 53 швейцарски франка. ВЛ дава заключение, че разликата между договорените към датата на сключване на договора и реално заплатените от ищцата вноски за лихва по договора за кредит, считано за периода от 01.01.2013 г. до 03.12.2017 г. е 1 846, 59 швейцарски франка.

Безспорно разглежданата сделка представлява договор за банков кредит, като е ясно, че един от съществените елементи на договора е заплащането на уговорена между страните от страна кредитополучателя възнаградителна лихва на банката /чл.430, ал.2 от ТЗ/. В случая уговорката за заплащане на лихва се съдържа в чл.3, ал.1 от договора за кредит, като в същия текст е определен и размерът на годишната лихва, формиран от два компонента- БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване и договорна надбавка от 0, 95 пункта. Към датата на сключване на договора БЛП е ясно и конкретно определен, а именно 4, 5 %. Ето защо следва да се приеме, че ищцата е обвързана от поетото от нея с чл.3, ал.1 от договора за кредит задължение да заплаща на ответника възнаградителна лихва, чийто годишен размер е 5, 45 %, формирана от 4, 5 % БЛП плюс договорна надбавка в размер на 0, 95 пункта за ипотечни кредити в швейцарски франкове. Не се спори между страните по делото, че по време на действието на процесния договор банката е изменила едностранно размера на дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, позовавайки се на чл.3, ал.1 и ал.5 от договора за кредит. Спорът е дали клаузите от договора, които дават възможност на банката едностранно да изменя размера на възнаградителната лихва са валидни, за да породят предвидените в тях права и задължения за страните. От съдържанието на процесния договор за кредит е видно, че такова право на банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с кредитополучателя, да промени размера на базовия лихвен процент, приложим към сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от ищеца възнаградителна лихва и съответно размера на месечната анюитетна вноска, е предвидено в клаузите на чл.3, ал.5 и чл.12, ал. 1 от договора за кредит.

В разглеждания казус няма спор, че ищецът по сделката е физическо лице, на което по силата на процесния договор е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, т.е. потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и приложение следва да намерят разпоредбите на посочения нормативен акт. Приложението на ЗЗП е съобразено и с датата на сключване на договора 25.09.2007 г., т.е. конкретният договор за кредит е сключен преди изричната уредба на кредитите за покупка на недвижим имот със ЗКНИП. ЗЗП в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. По смисъла на закона предпоставки за определяне на клаузата като неравноправна са следните: клаузите не са индивидуално определени, т.е. същите са предварително изготвени от търговеца, като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /арг. от чл.146, ал.2 от ЗЗП/; клаузите са уговорени във вреда на потребителя – накърняват се уредените в закона права на потребителя; не отговарят на изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика; уговорката да води до значително несъответствие между правата и задълженията на търговеца и потребителя- съществено, радикално несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по договора. Ето защо в случая на първо място следва да бъде установено дали процесните клаузи /чл.3, ал.1; чл.3, ал.5; чл.12, ал.1 от договора за кредит/ са индивидуално уговорени с потребителя или не. В разглежданата хипотеза се установява, че уговорките между страните, досежно размера на лихвите не са част от общи условия, при които банката-ответник сключва договорите за ипотечен кредит с физически лица, а са част от съдържанието на сключения между страните по спора договор за кредит. С оглед изложения от ищеца довод, че оспорените клаузи не са били индивидуално уговорени, а са били част от стандартни, изготвени предварително договори за кредит, които банката сключва и не са подлежали на коментар и промяна, в тежест на ответника бе да установи, че посочените клаузи са били индивидуално уговорени. В хода на производството ответникът, не ангажира надлежни доказателства, че включването на оспорените клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на общо съгласие с потребителя по отношение на тяхното съдържание. Напротив, от събраните по делото гласни доказателства, показанията на разпитания по искане на ответника свидетел, се установи, че сключеният договор с ищцата е типов, като единственото право на потребителя при този вид сделки е да вземе решение да сключи договора или не. От същите доказателства стана ясно, че при този вид договори потребителите нямат възможност да влияят върху съдържанието на клаузите, определящи лихвата, както и относно възможността за едностранна промяна от страна банката на възнаградителната лихва. Ето защо приема, че оспорените клаузи са били изготвени от банката предварително и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им при сключването на договора. А доколкото същите не са били индивидуално уговорени между страните, то в случай, че се установи, че същите са неравноправни, то на основание разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП, същите ще следва да бъдат приети и за нищожни. Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в договора се явява неравноправна, което изброяване не е изчерпателно. Ето защо при решаване на настоящия спор при преценка неравноправния характер на посочените клаузи съдът следва да изследва освен обстоятелството дали оспорената клауза не попада в някой от примерно посочените случаи в разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, но и обстоятелството дали не са налице общите критерии, визирани в посочената правна норма. Съгласно чл.143, т.10 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, като позволява на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. В случая, при тълкуване волята на страните, изразена в текста на клаузите на чл.3, ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за кредит, сключен с ищцата, постигнатото съгласие между страните в чл.3, ал.1 от процесния договор е за променлива годишна лихва, представляваща сбор от базовия лихвен процент на банката, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка, като в чл.3, ал.5 е прието, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните. Никъде в договора не е посочено как и по каква причина е допустимо изменението на базовия лихвен процент, не е направена препратка към някакви правила или методология за определяне на базов лихвен процент, не е посочено и от какви вътрешно институционални или външни признаци се влияе този базов лихвен процент. От изявленията на ВЛ, изслушано по повод представената по делото ССЕ, става ясно, че едва през 2010 г. на сайта на банката е оповестена методологията за формиране на БЛП на банката- ответник, като по тази методология, за да се изчисли размера на БЛП, са необходими специални знания и е невъзможно за един средно интелигентен потребител да разбере и изчисли размера на основния лихвен процент и от там- размера на лихвата. Не съществува спор в правната доктрина и съдебната практика, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съкотрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретната формула за определяне на възнаградителната лихва- съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка, което в случая не е сторено.

На следващо място в договора не е посочено, че изменението на базовия лихвен процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. ВЛ посочва също, че при определяне на БЛП има и субективен елемент, т.нар. буферна надбавка, който елемент зависи изцяло от волята на банката. Ето защо счита, че не може да се приеме, че е налице изключението, визирано в разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП, според който текст разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат по отношение на сделките с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги.

От друга страна, в никоя от оспорените договорни клаузи не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на базовия лихвен процент, представляващ компонента, с оглед на който се определя размера на дължимата от кредитополучателя годишна лихва. Такива предпоставки не са предвидени по обща воля на страните и в нито една друга от уговорките, представляващи част от съдържанието на сключения между тях договор. Не е конкретизирано дали банката ще има право едностранно да променя условията по сделката, единствено при настъпване на някакви обективни факти, какви са те, или пък упражняването на това право ще зависи единствено от волята на управителните органи на търговеца, без да е задължително и необходимо това да е обвързано от настъпване на някакво конкретно събитие. Доколкото ответникът твърди, че основанията, при настъпване на които банката извършва промяна на базовия лихвен процент, са предвидени в Методология за определяне на базисен лихвен процент и стойностите на БЛП на банката, следва да се отговори на въпроса дали посочените в тази методология условия са станали част от съдържанието на процесния договор за кредит, или не. Безспорно в Методологията на банката за образуване на БЛП се посочва кои компоненти влияят на размера на базисния лихвен процент, приложим към отпусканите от банката кредити, като в същата е прието, че при промяна на някой от тях е налице основание за неговата актуализация. Тези положения, обаче, не са част от съдържанието на сключения с ищеца договор за кредит, тъй като не са възпроизведени в нито една негова клауза. Освен това по делото не са представени каквито и да е доказателства за това, че към датата на сключване на процесния договор ищецът, в качеството му на кредитополучател, е бил запознат с методологията, на която се позовава ответникът и която е едностранно издадена от него, както и че е изразил съгласие условията, предвидени в нея, да станат част от съдържанието на възникналите между страните облигационни отношения. Дори да се приеме, че цитираната методология, представлява по своята същност общи условия, при които банката сключва договори за кредит с физически лица, доколкото в нея се съдържат отнапред установени от банката условия, касаещи определянето на размера на базовия лихвен процент и неговото изменение за срока на действие на договора, то не се променя извода на съда, че същата не може валидно да обвърже страните и да стане част от съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях. Кредитополучателят не е търговец и следователно, за да станат задължителни за него общите условия, установени от банката за сключваните от нея сделки, съгласно разпоредбата на чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ, той следва да заяви писмено, че ги приема. Договорът за банков кредит е формален, доколкото в разпоредбата на чл.430, ал.3 ТЗ е предвидена писмена форма като условие за неговата действителност и следователно по отношение на него намира приложение и императивната норма на чл. 298, ал.2 от ТЗ, съгласно която, за да обвържат кредитополучателя, установените от търговеца общи условия следва да са му били предадени при сключване на договора. В случая не се доказа тази методология, на която се позовава ответникът, да е предадена на ищеца, нито той писмено да е заявил, че я приема, поради което и тя не може да го обвърже. Съгласно изричната норма на чл.143, т.10 от ЗЗП, за да бъде една клауза в договор, сключен с потребител равноправна, условието, при което за търговеца е предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично предвидено в него, а не в друг акт на търговеца, който освен това не обвързва потребителя. Предвид изложеното, съдът стига до извода, че оспорените клаузи, а именно на чл.3, ал.1 /в частта относно валидността на БЛП за съответния период на начисляване на лихвата/; чл.3, ал.5 и чл.12, ал. 1 от договора за кредит, в които е предвидена възможност за банката едностранно да променя БЛП и съответно дължимата лихва, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви предпоставки става това, попадат в хипотезата на чл.143, т.10 от ЗЗП. Тези клаузи са във вреда на потребителя, който е в положение на по-слабата страна от гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря, като се създава неравновесие между неговите права и задължения, от една страна, и тези на банката, от друга, с което се нарушават изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Още повече, че в полза на потребителя не е предвидено такова право да променя по своя воля и то едностранно нито едно от условията на сключения договор, което го поставя в неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена такава възможност с посочените по-горе уговорки. Ето защо и на основание чл. 146, ал.1 от същия закон те се явяват нищожни и следователно не обвързват страните. След като клаузите от договора за кредит, в които е предвидено правото на банката едностранно да увеличава размера на базовия лихвен процент и съответно на дължимата от кредитополучателя лихва, представляваща възнаграждение за времето на ползване на предоставените от търговеца парични средства, са нищожни, то същите не могат да породят правни последици. Следователно между страните по процесната търговска сделка не е постигнато валидно съгласие, че за банката ще възникне такова право, а такова не е регламентирано в полза на банката и в императивна разпоредба на закона. Поради изложеното заключава, че предявените искове за прогласяване нищожността на горепосочените клаузи от договора за кредит са основателни и доказани и следва да се уважат.

Касателно осъдителната претенция за връщане на заплатените по договора лихви, определени съобразно атакуваните клаузи, за да се произнесе, съобрази следното: Неоснователното обогатяване предполага разместване на имуществени блага, при което едната страна по спора е получила от другата нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, поради което е длъжна да го върне. Разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД е приложима в случаите, когато още при получаване на имущественото благо липсва основание за преминаването му от имуществото на едно лице в това на друго. Такъв е и случаят, при който е получено нещо въз основа на нищожен договор, респективно и на нищожна клауза от договор, уреждаща имущественото разместване. С оглед на гореизложените правни съображения, въз основа на които съдът прие за установено, че клаузите на чл.3, ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за банков кредит, сключен с ищцата, са неравноправни, респективно нищожни, се налага извода, че заплатената от ищцата част от дълга въз основа на посочените по-горе клаузи се явява платена при начална липса на правно основание и подлежи на връщане. Съгласно заключението на ВЛ по допуснатата ССЕ, по отношение на което съдът няма основания да се съмнява в обективността и правилността му, става ясно, че разликата между договорените към датата на сключване на договора и реално заплатените от ищцата вноски за лихва по договора за кредит, считано за периода от 01.01.2013 г. до 03.12.2017 г. е 1 846, 59 швейцарски франка. Ето защо приема, че и осъдителната претенция е изцяло основателна и доказана и следва да се уважи в пълен размер.

На основание чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените от него деловодни разноски съразмерно на уважената част от иска, в размер на 820, 20 лева.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ПРОГЛАСЯВА за нищожни следните клаузи от Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL ***, сключен между И.С. И., ЕГН **********, с адрес: ***, в качеството на кредитополучател и „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гp. София, район „Витоша“, ул. ***, представлявано от П. Н. Д., Д. Б. Ш. и А. В. Я., с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД, в качеството на кредитодател: чл.3, ал. 1 в частта „валиден за съответния период на начисляване на лихвата“; чл. 3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за кредит.

ОСЪЖДА „ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гp. София, район „Витоша“, ул. ***, представлявано от П. Н. Д., Д. Б. Ш. и А. В. Я., с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД, да заплати на И.С. И., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата от 1 846. 59 / хиляда осемстотин четиридесет и шест и петдесет и девет/ швейцарски франка, платена без основание по Договор за кредит за покупка на недвижим имот НL ***/25.09.2007 г., представляваща разлика, формирана за периода от 01.01.2013 г. до 03.12.2017 г., между размера на първоначално договорената вноска за лихва и реално заплатената такава, съставляваща част от месечната анюитетна вноска, ведно с обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска- 08.12.2017 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 820, 20 лева /осемстотин и двадесет лева и двадесет стотинки/, представляваща направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете.

Решението подлежи на въззивно обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от уведомяване на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: