Р      Е      Ш      Е      Н      И      Е

 

566/6.6.2019г..

Шуменският районен съд в публичното заседание на четвърти април  , през две хиляди и деветнадесета  година, в състав :  

                                                                                                           Съдия : Зара Иванова

при секретаря А.П. ,  като разгледа докладваното от районния съдия З.Иванова  гр.д. №702   по описа за 2018  година, за да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл.422 ал.1  във вр. с 124  от ГПК .

Депозирана е искова молба от „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. София 1303, район „Възраждане”, бул. „***,  представлявано от Ф. Д. и С. А., чрез упълномощения адвокат С. У.. с адрес на кантората гр. София, ул. „***, партер срещу Т.В.Т., с ЕГН **********, с адрес: *** , в която посочва , че на 24.01.2015 г. между него и ответника бил  сключен Договор за кредит № 64893. Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние, като договорът за кредит се сключил във формата на електронен документ. Излага, че за да получи кредит, ответникът е попълнил Заявка за кандидатстване, намираща се на уеб­сайта на ищеца, като в заявката си е предоставил доброволно пълни и верни данни относно своята самоличност като: трите си имена, ЕГН, Адрес /постоянен и настоящ/, Лична карта, Месторабота, Мобилен телефонен номер, актуална електронна поща, предпочитания от него начин за получаване на сумата по кредита.   Ответникът е  потвърдил, че се е запознал и се съгласява с Общите условия на  ищеца. След разглеждане на документите ищецът е сключил Договор за кредит № *** с ответника, който получил паричен заем в размер на 1292.33 лв.. Част от сумата в размер на 700 лв. била преведена на 24.01.2015 г. по микросметката на ответника  в системата  „ePeу.bg“ а остатъка от сумата по кредита в размер на 592.33 лв. ищецът е  заплатил от името на ответника на рейтингова агенция за получаване на Сертификат за рейтинг, съдържащ оценка на кредитоспособността на кредитополучателя. Съгласно сключения между страните Договор за кредит № 64893/24.01.2015 г. ответникът е получил заем в  размер на 1292.33 лв., като се е задължил да върне дължимата сума ведно с уговорената лихва за ползване на кредита при условията договорени между страните. Ищецът претендира заплащане от страна на ответника на сума в размер на 1292.33 лв. главница, ведно със законна лихва от датата на подаване на  заявление за издаване на заповед за изпълнение  до окончателното плащане на задължението, лихва в размер на 257.76 лв. за  периода от 24.01.2015 г. до 20.11.2015 г., 200 лв. такса за извънсъдебно събиране на просрочен кредит и разноски в настоящото и заповедно  производство.

В отговора по чл.131 от ГПК и в хода на делото , ответникът , чрез назначеният му особен представител адв. П.  твърди , че искът е неоснователен . Излага, че не били представени каквито и да доказателства за валидното волеизявление по неприсъствен/дистанционен начин от страна на ответника по договора, и не можело да се направи извод за това,  дали имало насрещно изявление за приемане на договора за кредит, ОУ, приложими към договора, погасителния план към него.  Не били представени доказателства, че сумата била получена от кредитополучателя, за да настъпи задължение за връщането й. Излага, че предвид липсата на каквито и да е доказателства в тази насока, не можело да се направи извод и за дължимост на претендиралата сума. Твърди, че ищецът е нарушил собствените си ОУ, а именно точка на 3.2. от същите като в договора било записано, че предоставя кредит под формата на заем в размер на 700лв., като с това е нарушил заложените от самия него лимити в общите условия - 3.2. - от 100 до 500лв. Счита предявения за изцяло неоснователен и моли да бъде отхвърлен изцяло.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено  от фактическа и правна страна следното:

Ищецът е депозирал  Заявление по чл.410 от ГПК , в резултат на което е образувано ч.гр.д.№3144/2017г. по описа на ШРС , по което е издадена Заповед №1848/17.10.2017г. , по силата на която на длъжника , ответник в настоящото производство е разпоредено да заплати на кредитора следните суми : 1 292,33 лева – главница , представляваща задължение по Договор за заем №***/24.01.2015г. , 257,67 лева – лихва за ползване на кредита , за периода 24.01.2015г. до 20.11.2015г. и сумата 200 лева – такса за извънсъдебно събиране  на кредит , ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението -16.10.2017г. , до окончателното му изплащане , както и 635 лева – деловодни разноски . Поради наличието на предпоставките по чл.415,ал.1, т.2 от ГПК , кредиторът е предявил настоящият иск .

На първо място ответникът оспорва сключването на валиден договор за кредит. Ищецът твърди , че облигационната връзка между страните е възникнала въз основа на Договор за кредит сключен от разстояние . Закона за потребителските кредити под режима, на който попада и договорната връзка, предписва форма за действителност на договорите за потребителски кредити – обикновена писмена ( чл.10 от ЗПК ) . Формата се счита спазена, когато комуникацията между страните е водена от разстояние /по телефон, през интернет или чрез други технически средства/, а съгласието им е обективирано в електронен документ. Договорната връзка по кредитното правоотношение е сключена от разстояние. Тя попада под режима на ЗПФУР, който има за цел да осигури защита на потребителя при предоставяне на финансови услуги от разстояние . Именно, с оглед постигането на тези цели, законът задължава доставчикът на услуги от разстояние /в това число финансови/ да предостави на потребителя, преди той да бъде обвързан от предложението или договора, информация за услугата и то по ясен и разбираем начин, на хартиен или друг траен носител, като тя бъде пълна, вярна и разбираема и не въвежда потребителя в заблуждение. Тежест на доказване за установяване на тези обстоятелства се носи от доставчика  по арг. от чл.18 от ЗПФУР . Именно с оглед последното , по искане на ищеца е назначена СТЕ , по която ВЛ , специалист по компютърни технологии , от чието заключение съдът приема за доказано , че между страните е разменена необходимата и посочена по-горе информация , поради което счита , че е възникнала валидна облигационна връзка по визирания договор за кредит , сключен от разстояние .

Съгласно чл.19 , ал.4 от ЗПК  ( в сила от 23.07.2014 г.) , ГПР  не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на РБ . В разглежданата хипотеза ,  към датата на сключване на договора – 24.01.2015г. , основаният лихвен процент на БНБ е бил в размер на 0,01  , а законната лихва е плюс 10 процентни пункта , т.е. в размер на 10,01 % . Предвид посоченото , към датата на сключване на процесния договор  , ГПР не може да надвишава  50,05 % . Видно от съдържанието му ( т.1.4)  , уговореният ГПР е в размер на 50,25% , т.е. макар и незначително , надвишава максималния допустим размер . Текстът на чл.19,ал.4 от ГПК  въвежда императивно ограничение на свободата на договаряне и нарушението му води последиците по чл.19, ал.5 от ЗПК – нищожност на съответните клаузи . Поради посоченото  по общото правило на чл.23 от ЗПК , ответникът дължи връщане на чистата стойност на кредита , в конкретния случай главницата от 1 292,33 лева . В настоящият случай обаче , съдът намира , че не е дължим и пълният размер на главницата .

Според договора главницата е в посочения по-горе размер от 1 292,33 лева . Според твърденията на ищеца , част от тази сума , а именно 700 лева е предадена на ответника , чрез системата за разплащане „еРау.bg“ , а с остатъка от 592,33 лева е заплатена извършена в полза на ответника – издаване на Сертификат за рейтинг. От събраните писмени доказателства , както и от заключението по СТЕ се потвърждават твърденията на кредитора , че е предал на ответника сумата от 700 лева . Останалата част от сумата , а именно  592,33 лева , ищецът твърди , че е заплатил от името и за сметка на длъжника на трето лице – рейтингова агенция „Келмар“  за получаване на Сертификат за рейтинг , съдържащ оценка на кредитоспособността на ответника . На първо място следва да се посочи , че след извършена справка в ТР , съдът установи , че не съществуват данни за вписването на търговско дружество  „Келмар“ АД , т.е. липсват данни за съществуването на такъв правен субект . Това обстоятелство е достатъчно съдът да  формира извод  , че кредитна оценка не е извършвана , респ. не заплащана цена за подобна услуга , а и  липсват и доказателства в тази насока . След като съобразно уговорките в договора сумата  от 592,33 лева е включена в главницата по договора за кредит , поради необходимостта от заплащане на определена услуга на трето лице , а по делото липсват доказателства , че действително кредиторът е извършил подобно плащане , ответникът не дължи връщането и . Да се приеме обратното ще означава , че е налице неоснователно обогатяване на кредитора .

В заключение , съдът счита , че ответникът дължи връщане на сумата 700 лева , представляваща част от главницата . За разликата до пълния предявен размер на главницата от 1 292,33 лева, искът е неоснователен , т.к. по делото липсват доказателства , че сумата е предадена на ответника  или , че с нея е заплатено негово задължение , в какъвто смисъл са твърденията на ищеца . Ответникът не дължи и заплащането на сумите, 257,67 лева – лихва за ползване на кредита , за периода 24.01.2015г. до 20.11.2015г. и сумата 200 лева – такса за извънсъдебно събиране  на кредит , , на основание чл.23 от ЗПК , поради нарушение на чл.19,ал.4 от ГПК , водещо до нищожност на клаузите определящи размера на ГПР .

На основание чл.78, ал.1 от ГПК , ответникът дължи на ищеца деловодни разноски съразмерно и съобразно уважените искове в общ размер на  761,59 ( седемстотин шестдесет и един лева и петдесет и девет ст.) лева – деловодни разноски , от които 254 лева в заповедното производство по ч.гр.д.№3144/2017г. по описа на ШРС  и 507,59 лева – по настоящото дело. 

Водим от горното , съдът

Р     Е     Ш     И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Т.В.Т., с ЕГН **********, с адрес: *** дължи на „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в гр. София 1303, район „Възраждане”, бул. „***,  представлявано от Ф. Д. и С. А., чрез упълномощения адвокат С. У.. с адрес на кантората гр. София, ул.*** партер  , сумата  700 (седемстотин)- главница по 1 292,33 лева – главница ,  по Договор за заем №674893/24.01.2015г. ,  ведно със законната лихва върху главницата , считано от датата на подаване на заявлението -16.10.2017г. , до окончателното и изплащане , за която сума има издадена Заповед №1848/17.10.2017г. , по ч.гр.д.№3144/2017г. по описа на ШРС .

ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК ***,  иск по чл.422,ал.1 от ГПК , за признаване за установено , че Т.В.Т., с ЕГН **********, му дължи  257,67 ( двеста петдесет и седем лева и шестдестет и седем ст.)  лева – лихва за ползване на кредита  по Договор за заем №674893/24.01.2015г.  , за периода 24.01.2015г. до 20.11.2015г. и сумата 200 (двеста) лева – такса за извънсъдебно събиране  на кредит , за които суми има издадена Заповед №1848/17.10.2017г. , по ч.гр.д.№3144/2017г. по описа на ШРС , като НЕОСНОВАТЕЛЕН.

ОСЪЖДА Т.В.Т., с ЕГН **********, да заплати на „Ай Ти Еф Груп” АД, ЕИК *** сумата 761,59 ( седемстотин шестдесет и един лева и петдесет и девет ст.) лева – деловодни разноски , от които 254 лева в заповедното производство по ч.гр.д.№3144/2017г. по описа на ШРС  и 507,59 лева – по настоящото дело .

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщаването му на страните , пред ШОС.

 

СЪДИЯ :