Р Е Ш Е Н И Е

1107/18.11.2019г. , Град Шумен

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Районен съд – Шумен седми състав

На 24 (двадесет и четвърти) октомври Година 2019

В публично съдебно заседание, в следния състав:

Председател Теодора Йорданова-Момова

Секретар Е. П.,

Прокурор . . . . . . . . . . . . . . . .,

като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова

гражданско дело номер 727 по описа за 2019 година,

за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са обективно съединени искове с правно чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД.

В подадената след указание по чл. 415, ал. 1 от ГПК исковата молба ищецът „Теленор България” ЕАД гр. София, представлявано от М.С. и Д.К.К. твърди, че на 28.03.2016 г. сключило с ответника А.М.С. договор за предоставяне на електронни съобщителни услуги. На 04.08.2016 г. било подписано допълнително споразумение към същия, като абонатът преминал към друг абонаментен план. За периода 15.09.2016 г. – 14.01.2017 г. ищцовото дружество издало фактури на обща стойност 112,33 лв. за потребените услуги, от която сума била сторнирана такава в размер на 6,00 лв. Поради неизпълнение на задълженията на абоната да плати дължимите суми, ищецът прекратил едностранно договора със същия, като той дължал и предвидената в договора неустойка. Ищецът депозирал пред ШРС заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника, по което била издадена такава по ч.гр.д. № 3231/2018 г. по описа на съда. Заповедта била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Моли съда да постанови решение, по силата на което по отношение на ответницата да бъде признато за установено, че съществува вземането на ищцовото дружество в размер на 106,33 лв., представляваща неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 15.09.2016 г. – 14.01.2017 г. по договор от 28.03.2016 г., сключен между страните; ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сума в размер на 89,97 лв., представляваща неустойка при прекратяване на договора от 28.03.2016 г. поради неплащане от ответника на дължими суми, като претендира и разноските по заповедното и по настоящото исково производство.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, ответникът не подава отговор на исковата молба. В същия срок, назначеният му особен представител подава отговор на исковата молба, в който оспорва исковете. Излага, че не дължи претендираната сума за помзвани мобилни услуги, тъй като не ползвал такива. Ищецът неправомерно прекратил договора между страните, поради което не му се дължала и неустойка. Моли, претенциите да бъдат отхвърлени.

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се установи от фактическа страна следното:

Видно от представения договор за мобилни услуги от 28.03.2016 г. е, че „Теленор България“ ЕАД се задължило да предоставя чрез своята обществена далекосъобщителна мрежа, на А.М.С., мобилни услуги. Потребителят декларирал, че е запознат с Общите условия на дружеството за предоставяне на мобилни услуги. На 04.08.2016 г. между страните било подписано допълнително споразумение към описания договор. Било договорено, че абонатът ще ползва мобилен номер по програма Нонстоп промо, както и конкретните месечни такси и цена на услугите. В чл. 4 от договора е предвидено, че в случай на прекратяване на договора по вина или по инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ-карта до края на срока на договора. Видно от представените Общи условия на „Теленор България“ ЕАД за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги е, че в чл. 71, гл. 13 е предвидено задължение за потребителя да заплаща определените цени по начин и срокове, предвидени в чл. 27 от ОУ. Според чл. 75 от ОУ, при неспазване на което и да е задължение по част 13 от ОУ, Теленор има право незабавно да ограничи предоставянето на услугите или да прекрати едностранно индивидуалния договор с потребителя.

По делото са приложени фактури №№ 7247415996/15.10.2016 г.; 7248764507/15.11.2016 г.; 7250067/497/15.12.2016 г. и 7251462104/15.01.2017 г.;, издадени от „Теленор България“ ЕАД, от които е видно, че на ответника е начислена сума в общ размер 106,33 лв., представляваща потребени услуги в периода 15.09.2016 г. – 14.01.2017 г. и неустойка в размер на 505,57 лева.

Според заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на задълженията на ответника към „Теленор България“ ЕАД възлиза, както следва: на 106,33 лв., представляващи суми за предоставени далекосъобщителни услуги по договора и 89,97 лв. – неустойка.

От приложеното ч.гр.д. № 3231/2018 по описа на ШРС се установи, че ищецът „Теленор България” ЕАД подал по реда на чл. 410 от ГПК заявление на 07.11.2018 г., по което била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1589/08.11.2018 г. и за сумата, предмет на предявения в настоящото исково производство установителен иск и за разноски в общ размер 205,00 лв., направени по заповедното производство. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:

По допустимостта на установителния:

Искът е предявен от „Теленор България” ЕАД гр. София по реда и в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, след издаване по негово заявление в качеството му на кредитор срещу ответника А.М.С. в качеството му на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1589/08.11.2018 г. по ч.гр.д. № 3231/2018 г. на ШРС, и след връчване на заповедта по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК. Налице е идентичност на страните по заповедното и по настоящото исково производство. Претендира се установяване на вземане, съответно на задължението, посочено в заповедта за изпълнение, след частичното ѝ обезсилване. Ето защо, настоящият състав, предвид единството на настоящото и заповедното производство, приема, че установителният иск е допустим.

По основателността на исковете:

По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения:

Доказа се, че страните по делото са насрещни страни по валидно двустранно облигационно правоотношение, представляващо търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ, създадено чрез сключване при условията на чл. 298 от ТЗ (търговска сделка при общи условия) на индивидуален договор от 28.03.2016 г. за предоставяне на обществени електронни съобщителни услуги. По силата на същия, ищецът, като доставчик, се задължил да предоставя на ответника, като потребител, услуги от собствената си мобилна мрежа, срещу насрещно задължение на последния да заплаща цената на тези услуги.

Чрез заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че С. не изпълнил това свое задължение и дължи сума в общ размер 106,33 лв., представляваща неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги по индивидуален договор от 28.03.2016 г.

Предвид така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от ЗЕС се явява основателен и доказан. Ето защо, по отношение на страните следва да бъде признато за установено, че съществува вземане на „Теленор България” ЕАД гр. София от А.М.С. за парична сума в размер на 106,33 лв., представляваща неплатената в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 15.09.2016 г. – 14.01.2017 г. по договор от 28.03.2016 г., сключен между страните.

По иска с правно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД:

Налице е сключен между ищеца и ответника договор, в който е предвидена дължима от абоната неустойка, в случай на прекратяване на договора по вина или по инициатива на потребителя. В подобни хипотези, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ-карта до края на срока на всеки от договорите. По делото, обаче, не са налице никакви доказателства, че процесният договор бил прекратен от страна на „Теленор България“ ЕАД. Прекратяването на договора представлява волеизявление от страна по договор, по силата на което се прекъсва налична облигационна връзка. Не са налице доказателства, обективиращи подобно волеизявление от страна на ищеца, поради което не са налице предпоставките за възникване на задължение на абоната за плащане на претендираната неустойка. Самият доставчик, в приетите от него общи условия прави разграничение между ограничаване на предоставените услуги и прекратяване на договора.

Предвид гореизложеното, депозираната претенция с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

При направеното искане от ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на „Теленор България” ЕАД гр. София направените разноски по настоящото исково производство в размер на 355,00 лв. и по заповедното производство в размер на 30,34 лева, съразмерно с уважената част от исковете.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

На основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 228 от Закона за електронните съобщения, ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.М.С. с ЕГН **********,***, с настоящ адрес *** и „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК ***, със седалище гр. София, адрес на управление гр. София 1766, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк София, сграда 6, представлявано от М.С. и Д.К.К., че съществува вземане на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ” ЕАД от А.М.С. в размер на 106,33 лв. (сто и шест лева и 33 стотинки), представляваща неплатената в срок на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги за периода 15.09.2016 г. – 14.01.2017 г. по договор от 28.03.2016 г., сключен между страните, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 1589/08.11.2018 г. по ч.гр.д. № 3231/2018 г. по описа на Районен съд – Шумен.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД гр. София против А.М.С. с ЕГН **********, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, за сума в размер на 89,97 лв. (осемдесет и девет лева и 97 стотинки), представляваща неустойка при прекратяване на договора от 28.03.2016 г., сключен между страните поради неплащане от ответника на дължими суми, КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.

ОСЪЖДА А.М.С. да заплати на „Теленор България” ЕАД гр. София, направените деловодни разноски в настоящото производство, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 355,00 лв. (триста петдесет и пет лева).

ОСЪЖДА А.М.С. да заплати на „Теленор България” ЕАД гр. София, направените деловодни разноски по ч.гр.д. № 3231/2018 г. на ШРС, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 30,34 лв. (тридесет лева и 34 стотинки).

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Шумен.

Районен съдия: