Р Е Ш Е Н И Е

 

239/9.4.2019г. ,        гр. Шумен

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, седемнадесети състав

На трети април през две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:                                                                                         

                                                                                               Председател: Надежда Кирилова  

Секретар: Т.Д.

Като разгледа докладваното от районния съдия

ВАНД № 693 по описа на ШРС за 2019 г.,

За да се произнесе взе предвид следното:  

Настоящото производство е образувано на основание чл. 59 и сл. от ЗАНН.

Обжалвано е наказателно постановление № В-0047077/14.02.2019 г. на Директора на Регионална Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Разград, Силистра и Търговище към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП, с което на “Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: *******, представлявано от Ю.Б.Г., ЕГН ********** и Д.Н.Н., ЕГН ********** е наложена „имуществена санкция” в размер на 3 000 /три хиляди/ лева на основание чл. 45 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ за нарушение по чл. 10а, ал. 2 от същия закон. В жалбата си санкционираното дружество навежда доводи за наличие на съществени нарушения на материалния и процесуалния закон, както и съществено нарушаване на плавото на защита на банката, като моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното постановление, като необосновано, незаконосъобразно и неправилно, излагайки доводите си за това в жалбата.

В открито съдебно заседание представляващите дружеството, редовно призовани, не се явяват лично, а изпращат упълномощен процесуален представител, който поддържа жалбата на изложените в нея съображения, а в пледоарията си излага и допълнителни мотиви в тази насока.

За Регионална Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Разград, Силистра и Търговище към КЗП - административно-наказващ орган, издал наказателното постановление, призован съгласно императивната разпоредба на чл. 61, ал. 1 от ЗАНН в съдебно заседание не се явява представител.  

Жалбата е подадена в срока по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 84 от ЗАНН, във вр. чл. 320 от НПК, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна, поради следните правни съображения:

ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

Дружеството – жалбоподател “Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК 121830616 е със седалище и адрес на управление: ******* и се представлява от представителите Д.Д.М., ЕГН **********, Д.Н.Н., ЕГН **********, В.М.С., ЕГН **********, Ю.Б.Г., ЕГН ********** и М.Д.П.-К., ЕГН **********, като начина на представляване е всеки двама измежду главния изпълнителен директор, изпълнителните директори и прокуристи.

„Банка ДСК” ЕАД, гр. София, извършва търговска-банкова дейност като финансова институция, като предлага на потребителите банкови услуги, в това число и отпускане на кредити /потребителски, фирмени и ипотечни/. Посочената дейност в гр. Шумен дружеството осъществявало в офис на „Банка ДСК” ЕАД, находящ се на ул. “Цар Освободител“ № 102. На 27.11.2018 г. била извършена проверка в обекта от длъжностни лица към РД на КЗП, звено гр. Шумен, по повод постъпило писмо от Районна прокуратура – Шумен с Вх. № В–00-579 от 21.11.2018 г., образувано въз основа на потребителска жалба от Н.И.Б. относно твърдения, че е осъществена търговска практика от страна на „Банка ДСК” ЕАД, с която са накърнени икономичеките интереси на потребителката Б.. По този повод на посочената дата от свидетелите В.К.Г. и Н.И.Й. - инспектори в РД  на  КЗП  – гр.  Варна,  звено  гр. Шумен била извършена проверка в посочения офис за спазване на Закона за потребителския кредит. При проверката било установено, че търговецът извършва търговско - банкова дейност. Същите изискали договора за потребителски кредит, сключен с Б., както и останалите документи към него. Освен това, от дружеството били изискани още три броя договори за предоставяне на потребителски кредити /заеми/, сключени през месец ноември 2018 г. в офисите на  гр. Шумен, ведно с всички документи към тях. При проверка на представените договори и документи към тях е установено, че в договора за кредит за текущо потребление от 05.11.2018 г., сключен с дружеството-жалбоподател със стойност на кредита 1 000 лева, срок на договора 18 месеца, при променлив лихвен процент в размер на 6.75% годишно или 0.02% на ден, формиран от стойността на референтен лихвен процент и фиксирана преференциална надбавка в размер на 6.530 %, като общата сума на плащане възлиза на 1 153.92 лева, която следвало да бъде изплатена на 18 месечни вноски /главнца и лихва/, съгласно погасителния план /Приложение № 1/. Освен това, в цитирания договор е посочено, че лицето, получило кредита дължи заплащане на такса, която не е предвидена в сключения договор. При преглед на предоставения екземпляр от договора от страна на проверяващите било констатирано, че в погасителния план към същия, към месечни погасителни вноски се начислява и изисква заплащане на такса в размер на 4.50 месечно, в общ размер на 81 лв. за целия период на изплащане на кредита, която не е предвидена в сключения договор. Проверяващите лица констатирали също, че в Приложение № 3 към цитирания договор /Такси по кредити по текущо потребление/ такава такса в размер на 81 лв. за кредит в размер на  1 000 лв. не съществува, т. е. няма предвидена такава такса за лицето, на което е отпуснат кредит съобразно посочения договор.

Резултатите от проверката били отразени в Констативен протокол № К-2656192/27.11.2018 г., с който представител на дружеството е бил поканен да се яви на 05.12.2018 г. за приключване на проверката. На 06.12.2018 г. в КЗП – РД – Варна, звено в гр.Шумен се е явило лицето Ж.Р.Ж. предоставяйки Становище Изх. № 01-10-11822 от 05.12.2016 г., което обстоятелство е документирано в Протокол за проверка на документи № К-0112263/06.12.2018 г. към Констативен протокол № К-2656192/27.11.2018 г. На 03.01.2019 г.  на дружеството-жалбоподател бил съставен акт за установяване на административно нарушение № К-0047079/03.01.2019 г., като актосъставителят е посочил, че с описаното деяние е нарушена разпоредбата на чл. 10,   ал. 2 от ЗПК, за това, че търговецът “Банка ДСК” ЕАД на 15.11.2018 г. в погасителния план към договора за кредит за текущо потребление от 05.11.2018 г. е изискал и събирал от потребителя плащане във вид на месечна такса в размер на 4.50 лв. по договора за кредита за текущо потребление, която не е предивдена в сключения договор за кредит, като е посочено, че нарушението е извършено на 05.11.2018 г. Актът е бил съставен в присъствие на упълномощено от дружеството лице – Г.Х.Д., което е подписало акта, без да изложи възражения. Впоследствие дружеството се е възползвало от законното си право и в срока по чл. 44,   ал. 1 от ЗАНН е депозирало писмени възражения, но били счетени за неоснователни от наказващия орган.

Въз основа на така съставения акт и съобразявайки материалите в административно-наказателната преписка е издадено наказателно постановление № В-0047077/14.02.2019 г. на Директора на Регионална Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Разград, Силистра и Търговище към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП, с което на “Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: *******, представлявано от Ю.Б.Г., ЕГН ********** и Д.Н.Н., ЕГН ********** е наложена „имуществена санкция” в размер на 3 000 /три хиляди/ лева на основание чл. 45 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ за нарушение по чл. 10а, ал. 2 от същия закон, тъй като на 15.11.2018 г. в погасителния план, към договора за кредит за текущо потребление от 05.11.2018 г., е изискал и събирал от потребителя плащане, във вид на месечна такса в размер на 4.50 лв. по договора за кредита за текущо потребление, която не е предвидена в сключения договор за кредит.

Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, от разпита в съдебно заседание на актосъставителя В.К.Г. и на свидетеля Н.И.Й. – свидетел при установяване на нарушението и при съставяне на акта, както и от присъединените на основание разпоредбата на чл. 283 от НПК писмени доказателства. Показанията на свидетелите В.Г. и Н.Й. следва да се кредитират като последователни, безпротиворечиви и логични, а и се потвърждават от останалите събрани доказателства. Доколкото свидетелите не са се намирали в никакви особени отношения с представляващите дружеството - нарушител, които дори не са ги познавали и не извличат ползи от твърденията си, същите не могат да се считат за заинтересувани или предубедени, при което за съда не съществуват основания да не кредитира дадените показания и приема същите за достоверни и правдиви.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна, следното:

Предвид установената фактическа обстановка, съдът приема, че атакуваното наказателно постановление е издадено от компетентен орган и при съставянето на акта за установяване на административно нарушение и издаденото въз основа на него наказателно постановление не са били допуснати съществени нарушения на  процесуалните правила, водещи до неговата отмяна. Вмененото във вина нарушение е индивидуализирано в степен, позволяваща да се разбере какво е обвинението и срещу какво да се организира защитата. Описанието на нарушението също така е в достатъчна степен пълно и ясно, като позволява на санкционираното лице да разбере какво нарушение му е вменено. Посочена е нарушената материално - правна норма, поради това съдът намира, че в хода на производството не са допуснати нарушения на процесуалните правила, които да са ограничили по какъвто и да е начин правото на защита на нарушителя.

Производството е от административно - наказателен характер, при което е необходимо да се установи налице ли е деяние, което представлява административно нарушение по смисъла на чл. 6 от ЗАНН, същото извършено ли е от посоченото в акта лице и извършено ли е виновно - предпоставките са абсолютни, като тежестта на доказване лежи върху административно наказващия орган. Според разпоредбата на чл. 6 от ЗАНН административно нарушение е това деяние /действие или бездействие/, което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред.

По отношение на субективната страна, доколкото е ангажирана отговорността на юридическо лице, в тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че предвидената в чл. 83 от ЗАНН имуществена отговорност на юридическо лице за неизпълнение на задължение към държавата или общините е обективна, безвиновна. Наказващият орган, при преценка дали е извършено нарушение не следва да взема предвид наличието или липсата на вина у нарушителя, нито да определя нейната форма. За налагане на имуществената санкция е необходимо само да се установи задължението на юридическото лице или едноличния търговец, което не е изпълнено, като не се търси виновно поведение на конкретно физическо лице.

От материалите по делото се установява по безспорен начин, че дружеството-жалбоподател “Банка ДСК” ЕАД има качеството „кредитор“ по смисъла на чл. 9, ал. 4 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, доколкото се явява юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно за него важи забраната, посочена в разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК да не изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита.

Граматическото тълкуване на цитираната разпоредба, води до извод, че несъобразяването с така формулираното ограничение се реализира по необходимост единствено чрез действие и следва да се счита за довършено към момента, в който е начислена съответната сума.

В настоящия случай от материалите по делото се установява по безспорен начин, че в процесния договор за кредит за текущо потребление от 05.11.2018 г. няма изискване от потребителя за заплащане на „месечна такса“ в размер на 4.50 лв. Същевременно обаче посочената такса е включена в „Погасителен план и ГПР“ и се изисква чрез погасителният план, като цялата сума възлиза на 81.00 лв. за отпуснат кредит в размер на 1 000 лв. Посочената такса не фигурира в Договора за кредит за текущо потребление от      05.11.2018 г., като посочената такса от 4.50 лева месечно се заплаща от страна на кредитополучателя едва при отпускане на кредита, а не предварително. В тази връзка са и събраните в хода на производството гласни доказателства чрез разпита на свидетелите В.К.Г. и на свидетеля – Н.И.Й., които в съдебно заседание заявяват, че посочената такса не е била поискана предварително от кредитополучателя, а е била включена едва в издадения погасителния план към договора за кредит за текущо потребление от 05.11.2018 г., т. е. не е била предвидена в сключения договор за кредит за текущо потребление. С оглед на изложеното се налага извода, че доколкото посочената такса се изисква едва след разрешаване на кредита и неговото отпускане и се включва в „Погасителен план и ГПР“ на сключения между страните Договор за кредит за текущо потребление, то същата по своя характер се явява такса за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита. 

Законът допуска събиране на такси и комисионни, които касаят само допълнителни услуги по договора, но не и които пряко касаят действия по разглеждане на договора, риск и други и същите безспорно са във връзка с усвояването и управлението на кредита. С оглед изложените съображения, настоящият съдебен състав приема, че дружеството-жалбоподател в качеството си на кредитор е нарушил разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и изисквайки посочената месечна такса от 4.50 лева е осъществил от обективна страна състава на посоченото нарушение, поради което правилно е била ангажирана неговата административно-наказателна отговорност.

В подкрепа на изложеното е и константната съдебна практика на ШАС и по-конкретно Решение № 145 от 18.05.2017 г. на АдмС - Шумен по КАНД № 88/2017 г. и др., които са постановени по идентични казуси.

Съдът намира, че административно-наказващият орган правилно е квалифицирал нарушението и го е санкционирал, съобразно санкционната норма на чл. 45, ал. 1 от ЗПК, предвиждаща административно наказание „имуществена санкция“ в размер от 3000 до 8000 лв. за еднолични търговци и юридически лица, допуснали нарушение на изрично посочени законови текстове, между които и на разпоредбата на чл. 10а от ЗПК. При индивидуализацията на наказанието, административно-наказващият орган се е съобразил с обстоятелствата, предвидени в разпоредбата на чл. 27 от ЗАНН и отчитайки тежестта на нарушението е наложил на дружеството имуществена санкция в размер на минимума, предвиден в разпоредбата на чл. 45, ал. 1 от ЗПК, а именно „имуществена санкция“ в размер на 3000 лева.

Освен това, съдът намира, че реализираното от дружеството-жалбоподател нарушението не следва да бъде квалифицирано, като маловажен случай по смисъла на   чл. 28 от ЗАНН. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че Законът за потребителския кредит охранява особен вид обществени отношения, като има за цел опазване интересите на потребителите и недопускане на въвеждането им в заблуждение.  Нарушението е на просто извършване, формално, поради което не е необходимо да са настъпили конкретни вредни последици от деянието. С оглед на изложеното, настоящата инстанция намира, че предвид характера на охраняваните обществени отношения и заложената от законодателя безусловна защита при упражняване правото на информация на потребителите, то в настоящия случай институтът на „маловажния случай“ е неприложим. Наказващият орган е действал законосъобразно, преценявайки, че не са налице предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл. 28 от ЗАНН, т.е. че случая не може да се квалифицира като „маловажен” по смисъла на посочената разпоредба. Това мнение се споделя изцяло и от настоящия състав.

Съдът не кредитира изложеното в жалбата твърдение, че такса в размер на 4.50 лв. при изискуем кредит и включена в погазителния план на същия, не представлява такса по управление на кредита по смисъла на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, като намира за несъстоятелно твърдението, че посочването на цитираната такса било само информативно за потребителя. Фактът, че при разписване на тарифите си банката систематично сама е сложила таксата предвидена при изискуем кредит отделно от останалите такси за управление на кредита не променят характера им. В тази връзка настоящият съдебен състав приема, че таксата за разходи при изискуем кредит е такава по неговото управление. Нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК намира приложение по изричното разпореждане на закона, поради което потребителят не дължи такса за действия, свързани с управлението на кредита. Понятието „управление на кредита“ действително не е нормативно дефинирано. Нито законът, нито договорът и общите условия дават легално определение на понятието „управление на кредита”, но изхождайки от общоприетия му смисъл, както и от целта на самия закон, както и това какво е основното право на банката по договора за кредит, съдът намира, че то следва да се схваща като дейност, извършвана от банката по фактическото реализиране на задължението по договора за кредит, дейност за събиране и осчетоводяване на вземането и събиране на информация за движението на сумите по сметката на кредитополучателя, проследяване на постъпленията и други подобни дейности, свързани с обслужването на задължението и събирането на вземането. Безспорно е обаче съдържанието на понятието „такса“, а именно - сума, чието заплащане се дължи във връзка с предоставяне на услуга. Като се има предвид това, следва да се приеме, че и таксата за разходи при изискуем кредит е такава по управление на кредита, без значение е, че е наименувана по този начин. В случая в погасителния план към договора за кредит за текущо потребление от 05.11.2018 г. е посочено, че потребителя дължи плащане във вид на месечна такса в размер на 4.50 лв. по договора за кредита за текущо потребление, която обаче не е посочена в сключения договор за кредит.

Съдът не споделя твърденията на дружеството - жалбоподател за допуснато съществено процесуално нарушение при съставяне на акта за установяване на административно нарушение, изразяващо се в неточно посочване на извършеното нарушение. Действително в акта за установяване на административно нарушение като нарушена правна норма е посочен чл. 10, ал. 2 от ЗПК, вместо чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Следва да се отбележи също, че по силата на чл. 53, ал.2 от ЗАНН наказателно постановление се издава и когато е допусната нередовност на акта, стига да е установено по безспорен начин извършването на нарушението, самоличността на нарушителя и неговата вина. В случая извършването на посоченото нарушение е безспорно. Самоличността на нарушителя също е установена по несъмнен начин - от показанията на свидетелите В.Г. и Н.Й., а и от приложените писмени доказателства. При това положение известните непрецизности при отбелязването на нарушената разпоредба в акта не представляват основание за отмяна на наказателното постановление, тъй като са преодоляни по реда на чл. 53, ал. 2 от ЗАНН. Още повече, дори и да приемем, че това е някакво нарушение на процесуални правила, на основание чл. 53, ал. 2 от ЗАНН, съдът намира, че при издаване на наказателното постановление тази неточност е санирана, тъй като в текста на наказателното постановление е изписана както текстово, така и цифрово правна квалификация и съответно индивидуализирано самото нарушение като описание.

Не е налице и допуснато нарушение на чл. 52, ал. 4 от ЗАНН, изразяващо се в необсъждане възраженията на санкционираното лице, тъй като в наказателното постановление изрично е посочен факта на депозиране на писмени възражения, тяхното съдържание и защо наказващия орган приема същите за неоснователни. Освен това, разпоредбата на чл. 52, ал. 4 от ЗАНН дава възможност на разследващият орган да извърши разследване на спорните обстоятелства, ако установи, че има такива. Преценката обаче на тази необходимост законът предоставя на самия решаващ административен орган. Още повече, в конкретният случай след депозиране на възражения от страна на жалбоподателя, наказващият орган е извършил такава проверка, което е обсъдено и в издаденото наказателно постановление.

Относно възражението на жалбоподателя за допуснато съществено процесуално нарушение при съставянето на наказателното постановление, изразяващо се  нарушение  на  чл. 57, ал. 1, т. 5 и т. 6 от ЗАНН, съдът счита същото за неоснователно. В акта за установяване на административно нарушение, а впоследствие и в наказателното постановление, нарушението е било описано достатъчно пълно и ясно, като са били посочени всички елементи от обективната страна на състава му, както и допълнителните относими към тях обстоятелства. По този начин е била осигурена възможност на нарушителя да разбере за извършването на какво конкретно нарушение е ангажирана административно-наказателната му отговорност, респективно да организира пълноценно защитата си, което той в крайна сметка е сторил в развилото се съдебно производство. В този смисъл е установената практика на Административен съд – гр.Шумен по този въпрос, по-конкретно Решение № 129/11.04.2016 г. по КНАХ № 73/2016 г. и др.

Съдът намира за неоснователна тезата на процесуалния представител на дружеството - жалбоподател за допуснато съществено нарушение на чл. 17 от ЗАНН при издаване на наказателното постановление. Единственият съществен порок на процесното административно-наказателно производство би бил налице, ако беше нарушен принципа, визиран в разпоредбата на чл. 17 от ЗАНН, че никой не може да бъде наказван повторно за административно нарушение, за което е бил вече наказван с влязло в сила наказателно постановление или решение на съда, т. е. да е нарушен принципа „non bis in idem“. По делото не са налични доказателства за влязло в сила предходно наказателно постановление, издадено спрямо дружеството - жалбоподател за същото нарушение, поради което съдът намира, че не са налице основания за отмяна на атакуваното наказателното постановление по посочените от жалбоподателя аргументи /в т. см. Решение № 91 от 16.03.2016 г. по к.а.н.д. № 46/2016 г. по описа на ШАС, Решение № 46 от 18.02.2013 г. по к.а.н.д. № 496/2012 г. по описа на ШАС и др./.

Съдът не кредитира изложеното в жалбата твърдение, че свидетелите Г. и Й. са извършвали проверка по друга потребителска жалба и че нарушението, което са констатирали излиза извън предмета на същата, както и че не са посочили целта на проверката, което е ограничило правото на защита на банката. В конкретния случай, както бе посочено и по-горе свидетелите Г. и Й. са се представили пред служителите на банката. Освен това, в задълженията на свидетелите, в качеството им на длъжностни лица към КЗП влиза не само извършване на проверка по конкретен потребителски сигнал, но проверка на цялостната дейност на проверяваното физическо или юридическо лице по спазване разпоредбите на ЗПК и други актове, уреждащи дейността на кредитора. Още повече, посочените инспектори в РД  на  КЗП  –  гр.  Варна,  звено  гр. Шумен с Констативен протокол са изискали освен договора за потребителски кредит, сключен с потребителката Б., а също така и още три броя договори за предоставяне на потребителски кредити /заеми/, сключени през месец ноември 2018 г. в офисите на  гр. Шумен, ведно с всички документи към тях. Следователно с оглед на изложеното се налага извода, че за проверяваното дружество не е съществувало съмнение относно качеството на лицата и целта на проверката.

Съдът намира за необходимо да посочи, че според Решение № 208/07.07.2016 г., постановено по КАНД № 167/2016 г. на ШАС: „няма как да са допуснати съществени процесуални нарушения, след като районният съд е стигнал до извода, че извършеното от дружеството нарушение е безспорно установено. Нарушенията на процесуалните правила са съществени само когато, ако не са допуснати, би могло да се стигне до друг извод относно извършено ли е нарушение и от кого“. При тази позиция на касационната инстанция за първоинстанционния съд не остава друга възможност, освен да се съобрази с въведената съдебна практика и да приеме, че не са налице съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като в случая извършването на процесното нарушениоя е установено по безспорен начин. Санкционната норма също така е определена правилно.

Ето защо съдът счита, че административно-наказателното производство е протекло при липса на съществени процесуални нарушения. По-конкретно, акта за установяване на административно нарушение е издаден от компетентен орган,  притежава изискуемите съобразно разпоредбата на чл. 42 от ЗАНН реквизити, а при издаването на атакуваното наказателно постановление – тези на чл. 53 от ЗАНН. При извършената служебна проверка съдът установи, че както в акта за установяване на административно нарушение, така и в издаденото наказателно постановление нарушението е описано достатъчно ясно, като позволява на жалбоподателя да разбере за какво е санкциониран.

В тази връзка, съдът намира, че атакуваното наказателно постановление се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено, а жалбата като неоснователна следва да бъде оставена без уважение.

Водим от горното и на основание чл. 63, ал. 1 от ЗАНН, съдът  

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА наказателно постановление № В-0047077/14.02.2019 г. на Директора на Регионална Дирекция за областите Варна, Добрич, Шумен, Разград, Силистра и Търговище към Главна дирекция „Контрол на пазара“ при КЗП, с което на “Банка ДСК” ЕАД, с ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление: *******, представлявано от Ю.Б.Г., ЕГН ********** и Д.Н.Н., ЕГН ********** е наложена „имуществена санкция” в размер на 3 000 /три хиляди/ лева на основание чл. 45 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/ за нарушение по чл. 10а, ал. 2 от същия закон, като правилно и законосъобразно.

Решението подлежи на касационно обжалване пред Шуменския административен съд в 14-дневен срок от съобщаване на страните, че е изготвено.  

 

     РАЙОНЕН СЪДИЯ: