Председател: Ивелина Димова, Секретар: М.М.

като разгледа докладваното от съдията ВАНД № 716/19г. по описа на ШРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Настоящото производство е образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.

Подадена е жалба от П.В.Д. *** срещу Наказателно постановление № 18-0869-003431/09.01.2019г. на ВПД началник сектор към ОДМВР-гр.Шумен, сектор „Пътна полиция“-Шумен, с което на лицето било наложено административно наказание “глоба” в размер на 200 лева, на основание чл.53 ал.1 от ЗАНН, във вр. с чл.179, ал.2, пр.2 от ЗДвП. Жалбоподателят оспорва констатациите в акта, като счита, че не е извършил административно нарушение, поради което моли съда да постанови решение, с което да отмени изцяло наказателното постановление.

В открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява лично и с процесуален представител, който поддържа жалбата. Представител на въззиваемата страна изразява становище, че жалбата е неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение.

Жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна, по следните съображения:

Въз основа всички събрани по делото доказателства, съдът установи от фактическа страна следното: На 22.12.2018г. жалбоподателят управлявал лек автомобил „Мерцедес Ц 220 ЦДИ” с рег.№ Н 3713 ВТ по общински път № SHU1180 в посока-гр.Шумен, км 0+400, като се движел в лявата лента за движение. Същевременно по същия път и в същата посока св.Е.В.Х. управлявал лек автомобил марка „Опел Астра“ с рег.№Н 0978 ВВ, като се движел в дясната пътна лента. Около 14,50ч. лек автомобил, движещ се пред управлявания от св.Х. такъв спрял рязко. Това наложило свидетелят да намали скоростта на движение и да предприеме маневра заобикаляне. Същият заобиколил спрялото МПС, като навлязъл в лявата пътна лента и предприел движение напред. След като възприел движещия се пред него в лявата пътна лента автомобил, жалбоподателят намалил скоростта на движение, но не успял да спре и ударил с предната броня на автомобила си задната броня на превозното средство на св.Х.. На мястото на инцидента пристигнали полицейски служители, които след извършена проверка на всички обстоятелства на същата дата съставили акт за установяване на административно нарушение на жалбоподателя за това, че не се е движел на достатъчно разстояние зад движещия се пред него лек автомобил и поради неспазване на достатъчно голяма дистанция го е блъснал отзад, с което е станал причина за ПТП. Актът бил съставен в присъствието на нарушителя, бил предявен, но той отказал да го подпише, като отбелязал, че има възражения. Писмени такива не били депозирани в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт на 09.01.2019г. било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на П.Д. била наложена глоба в размер на 200 лева за извършено нарушение на чл.23, ал.1 от ЗДвП.

Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа събраните по делото доказателства: от разпита на свидетелите Г.П.М., С.К.К., И.Х.Д., Е.В.Х. и Т.И.Т., както и от приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства. Показанията на свидетелите М., К. и Д. следва да бъдат кредитирани като последователни, безпротиворечиви и логични. Тримата не извличат ползи от твърденията си и не се намират в някакви особени отношения с жалбоподателя, като няма данни изобщо да са го познавали, при което за съда не съществуват основания за съмнение в техните показания. Св.Х. е втори участник в произшествието, а св.Т.-близък приятел на жалбоподателя, при което двамата не могат да бъдат счетени за непредубедени свидетели. Основното противоречие в показанията на посочените лице е във връзка с обстоятелството дали св.Х. е бил подал съответен светлинен сигнал преди предприемането на маневра заобикаляне. Макар и св.Х. да е заинтересуван от изхода на делото, съдът намира, че показанията му се явяват достоверни в достатъчна степен, тъй като кореспондират на обективните данни по делото и конкретно- описаният от него механизъм на произшествието съответства на следите от удар по двата автомобила. При това положение съдът не намира достатъчно основания да се съмнява в твърденията на свидетеля и кредитира изявлението му, че е подал съответен сигнал.

По делото като веществено доказателство са приложени и фотоснимки на автомобилите непосредствено след настъпилото произшествие. Последните не са изготвени по реда на НПК и не представляват веществени доказателствени средства по смисъла на чл.125, ал.1 от НПК. Съдебната практика обаче приема, че случайно създадените фотоснимки, видеозаписи и т.н., които отразяват или съдържат информация за обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК, следва да се третират като веществени доказателства по смисъла на чл.109, ал.1 от НПК, тъй като представляват предмети, върху които има следи от престъплението (в този смисъл изрично е Решение №390/02.10.2009г. по н.д.№393/09г., ІІ н.о. на ВКС).

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: Разпоредбата на чл.23, ал.1 от ЗДвП задължава водачът на пътни превозни средства да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. В случая е безспорно установено, че автомобилът на жалбоподателя е ударил отзад този на св.Х. при движението им в една и съща пътна лента. Такова съприкосновение настъпва типично в случаите на нарушение на чл.23, ал.1 от ЗДвП, което е дало основания на актосъставителя да приеме, че виновен за настъпването на произшествието е жалбоподателя. В жалбата се твърди, че св.Х. е навлязъл рязко в лявата пътна лента, без да подаде съответен светлинен сигнал, като е поставил жалбоподателя в невъзможност да спре своевременно, за да избегне удара. От мястото на съприкосновението обаче става ясно, че произшествието е настъпило не в момента, в който свидетелят е навлизал в лявата лента за движение, а в по-късен момент, след като автомобилът му вече е бил навлязъл в тази лента и се е движел направо. При положение, че пред него е имало движещ се в същата посока автомобил, жалбоподателят е бил задължен да се движи на такова разстояние, че да може да избегне удряне в него, ако то намали скоростта или спре рязко. От самото настъпване на ПТП е видно, че жалбоподателят не е изпълнил това свое задължение, при което следва да се приеме, че същият действително е нарушил разпоредбата на чл.23, ал.1 от ЗДвП, за което правилно и законосъобразно е санкциониран с обжалваното наказателно постановление. Следва да се отбележи, че дори и да бъдат кредитирани показанията на св.Т., кореспондиращи на фактическите твърдения в жалбата, това не би обусловило отпадането на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя. Действително, водачите не са длъжни да се съобразяват с хипотетични и непредвидими пътни ситуации. В случая обаче от показанията на св.Т. се установява, че жалбоподателят е възприел наличието на спрял в дясната лента автомобил, както и на този на св.Х., който намалявал скоростта на движение, но предположил, че последният ще спре. Съдът намира обаче, че наличието на недвижещ се автомобил на пътното платно и на друг такъв, приближаващ се към него, представлява очевидна опасност за движението, при възприемането на която жалбоподателят е следвало да намали скоростта си, за да може да спре при необходимост, в каквато насока е и константната съдебна практика. Съдебната практика приема изрично, че водачите на моторните превозни средства, с оглед характера на упражняваната от тях дейност, представляваща източник на повишена опасност, са задължени по начало точно да възприемат и съответно да реагират на пътните условия и пътните ситуации. Те трябва да бъдат сигурни в наличността или отсъствието на определени фактори, които имат непосредствено и съществено влияние върху безопасността на движението. Липсва ли сигурност в това отношение, решение за движение в никакъв случай не трябва да бъде взето. Когато водачът, въпреки обективната възможност да възприеме правилно пътната обстановка или при неувереност предприеме движение, прави необоснована преценка на налично безопасно движение (в този смисъл е Решение № 534 от 21.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 587/2009 г., III н. о., НК). Отделно от изложеното, следва да се отбележи също, че съдебната практика последователно приема, че за да бъде изключено виновното поведение на водача е необходимо деецът да е съобразил предписанията на правно регламентираната дейност, която осъществява при управление на МПС и на следващо място- да са налице условията, при които той да е бил поставен в невъзможност да изпълни задълженията си и да предотврати настъпването на вредните последици. В Решение №213/14.01.2019г. на ВКС по н. д. № 970/2018 г., III н. о., НК и мн. др. се приема изрично, че с оглед общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение, водачът на МПС не би могъл да се позове успешно на случайно деяние, щом е допуснал нарушения на правилата за движение, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия съставомерен резултат, вследствие на които нарушения сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на общественоопасните последици. В случая от доказателствата по делото се установява, че жалбоподателят се е движел в лявата пътна лента. Според разпоредбата на чл.15, ал.1 от ЗДвП обаче на пътя водачът на пътно превозно средство следва да се движи възможно най-вдясно по платното за движение, а когато пътните ленти са очертани с пътна маркировка, следва да използва най-дясната свободна лента. Целта на правната норма е лявата пътна лента да бъде запазена свободна, за да се осигури възможност за извършване на маневри изпреварване или заобикаляне. В практиката си ВКС подчертава изрично, че основното правило за разположение на превозните средства на платното за движение, взирано в чл. 15, ал. 1 ЗДвП, е за осъществяване на движението възможно най-вдясно на платното за движение /Решение № 153 от 27.12.2018 г. на ВКС по н. д. № 613/2018 г., III н. о., НК/. Изключение от това правило са предвидени във втората алинея на цитираната норма, никое от които обаче не е налице в случая. Няма данни жалбоподателят да се е намирал в лявата лента за движение във връзка с предприета от него правомерна маневра, като такива твърдения не са наведени и в жалбата. При това положение съдът намира, че санкционираното лице се е движело неправомерно в лявата пътна лента, в нарушение на чл.15, ал.1 от ЗДвП, без да е предприело маневри изпреварване или заобикаляне. Съдът намира и че настъпването на произшествието се намира в пряка причинна връзка с поведението на жалбоподателя, тъй като ако същият се е движел правомерно в дясната лента за движение, процесната ситуация несъмнено не би настъпила. При положение, че се е движел в нарушение на правилата за движение, намиращо се в причинна връзка с настъпилия резултат, не би могло да се приеме, че жалбоподателят е действал невиновно. Същият сам се е поставил в ситуация, в която не е могъл да спре своевременно при наличието на движещо се пред него с невисока скорост превозно средство; правилото на чл.23, ал.1 от ЗДвП е нарушено поради собственото му виновно поведение и следователно административнонаказателната отговорност правилно е била насочена към него.

При извършената служебна проверка съдът установи, че при провеждането на административнонаказателното производство не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Описанието на нарушението, макар и лаконично, позволява на санкционираното лице да разбере извършването на какво нарушение му е вменено и да организира съответно защитата си.

Санкционната норма е издирена правилно, като наказанието е наложено на основание чл.179, ал.2, пр.2 от ЗДП, предвиждащ специално наказание за водач, който поради неспазване на дистанция причини ПТП, какъвто е и настоящият случай. Наказанието е наложено във фиксирания размер, предвиден в закона, при което липсва възможност за индивидуализация.

Не са налице основания случаят да бъде счетен за маловажен по смисъла на чл.28 от ЗАНН, тъй като същият не се отличава с по-малка тежест от обичайните нарушения от този вид. Липсват също така каквито и да било извинителни причини за извършването на нарушението, поради което не са налице основания за отмяна на обжалваното наказателно постановление поради неприлагане на цитираната норма.

Предвид гореизложеното съдът намира, че обжалваното наказателно постановление се явява законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено изцяло, а жалбата- да бъде оставена без уважение, поради което и на основание чл.63 ал.1 от ЗАНН

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Наказателно постановление № 18-0869-003431/09.01.2019г. на ВПД началник сектор към ОДМВР-гр.Шумен, сектор „Пътна полиция“-Шумен, с което на П.В.Д. ***, ЕГН:**********, на основание чл.53 от ЗАНН, във вр. с чл.179, ал.2, пр.2 от ЗДП, е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200,00 лева, като законосъобразно.

Решението подлежи на обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му на страните пред Шуменски административен съд.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: