МОТИВИ към присъда по НЧХД № 262 по описа за 2019г. на ШРС

Подсъдимият С.Н.С. е предадена на съд по обвинение за престъпление по чл.130, ал.1 от НК, за това, че на 18.10.2018г., в гр.Шумен, причинил на И.И.Д. от с.гр. лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота. В тъжбата е направено искане подсъдимият да бъде осъден за престъпление по чл.130, ал.1 от НК, но словесно е посочено, че на тъжителя е причинена лека телесна повреда, изразяваща се в болки и страдание, съответстваща на престъпление по чл.130, ал.2 от НК. При констатираното противоречие между посоченият текст от нормативния акт и словесното изписване на престъпното деяние съдът съобрази константната съдебна практика, според която изискванията спрямо частното обвинение са по-леки в сравнение с обвинението за престъпление от общ характер. Съгласно Тълкувателно решение №2/2002г. на ОСНК на ВКС, за конкретизацията на престъплението от общ характер е достатъчно при повдигането на обвинението да се посочат времето и мястото на извършването му, в обобщен вид всички фактически признаци на престъпния състав и приложимата норма от Особената част на НК. Частният тъжител обаче не определя квалификацията на престъплението. Той е длъжен да посочи само фактическите обстоятелства, при които е извършено престъплението (Решение №472/2001г. на ВКС, II н.о. и др.). В настоящия случай нормативните изисквания към тъжбата са спазени. В диспозитива ясно е посочено времето и мястото на извършване на деянието, като уврежданията, които се твърди, че е получил тъжителя, са детайлно описани. В тъжбата са описани достатъчно подробно обстоятелствата, при които е извършено деянието, както и механизма на уврежданията, които се твърди, че са причинени. Доколкото тъжбата представлява единство от обстоятелствена част и диспозитив, като в настоящата такава, разгледана в нейната цялост, се съдържа напълно достатъчна информация за фактите на обвинението, съдът прие, че същата отговаря на нормативните изисквания. В изпълнение на задължението си да определи правната квалификация на престъплението и предвид приложеното съдебномедицинско удостоверение №283/2018г. съдът прие, че в тъжбата са очертани признаците на престъпление по чл.130, ал.1 от НК, поради което с Разпореждане от 01.02.2019г. предаде подсъдимия на съд с обвинение за посоченото престъпление. Подсъдимият С. е предаден на съд и по обвинение за престъпление по чл.146, ал.1 от НК, за това, че на 18.10.2018г., в гр.Шумен, казала нещо унизително за честта и достойнството на И.И.Д. от с.гр., в негово присъствие.

Пострадалото лице И.Д. предявява граждански иск против подсъдимия С. в размер на 5000,00 лв., за причинени неимуществени вреди, резултат от деянието по чл.130, ал.1 от НК, както и граждански иск в размер на 2000,00 лв., за причинени неимуществени вреди, резултат от деянието по чл.146, ал.1 от НК. Претендира заплащане на законната лихва във връзка с посочените суми, считано от датите на уврежданията. Претендира и направените във връзка с производството разноски. Исковете са предявени своевременно и от легитимирано за целта лице, поради което същите са приети за съвместно разглеждане в наказателното производство, като пострадалото лице е конституирано и като граждански ищец.

В съдебно заседание частният тъжител се явява лично и с процесуален представител, който поддържа повдигнатите обвинения. Моли съда да признае подсъдимия за виновен и да му наложи справедливи наказания, както и да бъдат уважени предявените граждански искове в пълния им размер.

Разпитан в хода на съдебното следствие, подсъдимият не се признава за виновен в извършване на посочените в тъжбата деяния и дава подробни обяснения в своя защита.

След преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Подсъдимият и свидетелката М.В. били фактически съпрузи, като от съжителството си имали родено едно дете- В.С.. През м.януари 2018г. двамата преустановили съвместното си съжителство. Поради прояви на физическо насилие към свидетелката от страна на подсъдимия, на 15.03.2018г. била издадена Заповед за незабавна защита, а на 02.04.2018г. -и Заповед за защита по гр.д. №761/2018г. по описа на ШРС, с които С. бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо В. и му било забранено да се доближава до нея, до обитаваното от нея жилище и до местоработата ѝ. На 18.10.2018г. св.В. и тъжителят посетили квартирата на последния, намираща се на ул.“Цар Освободител“ №24, вх.2 в гр.Шумен. При излизането си от сградата около 19,00 ч. на посочената дата двамата били пресрещнати от подсъдимия, който с агресивен тон заявил, че иска да говори със свидетелката, попитал я докога ще върши тези „простотии“ и заявил, че е крайно време двамата да се разберат. Същевременно С. хващал свидетелката за ръцете, тъй като тя се опитвала да си тръгне. Тъжителят се опитал да преустанови опитите за контакт на подсъдимия, като му казал да не закача свидетелката, хванал я за ръката и казал, че трябва да си тръгват. Подсъдимият обаче започнал да отправя обиди и закани към тъжителя, като го псувал и го нарекъл „глупак“. След това С. си тръгнал, но бързо се върнал и започнал да нанася на тъжителя множество удари с юмруци по тялото и главата. От сблъсъка двамата паднали на земята, като се държали един друг. В този момент към мястото на инцидента се приближил св.И.К., придружен от свой приятел, тъй като чули шум и решили да проверят какво се случва. При приближаването на свидетеля подсъдимият и тъжителят успели да се изправят и се опитали да си разменят по няколко удара, след което С. преустановил действията си и побягнал. Междувременно св.В. подала сигнал на тел.112 за случилото се и заедно с тъжителя изчакали пристигането на полицейски служители, след което отишли в РУ-Шумен, където дали обяснения. След това тъжителят посетил ЦСМП, тъй като имал нужда от оказване на медицинска помощ.

Вследствие от нанесените му удари тъжителят получил фрактура на короната на шести зъб долу вдясно-вътрешно; кръвонасядане по лигавицата на дясната буза, множество кръвонасядания и плитки охлузвания в областта на лицето, лява подмишнична ямка и двата горни крайника; палпаторна болезненост по горната страна на дясното рамо, в областта на дясната лакътна става и двете колене без видими увреждания.

Изложената фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на събраните доказателства- отчасти от обясненията на подсъдимия и основно от показанията на свидетелите И.К.К., Катя Тодорова В., Марина Костова В. и П.Л.П., както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства.

По делото като веществено доказателство е приложен и компактдиск, съдържащ звукозапис на подадения във връзка със случая сигнал на тел.112 от св.В.. Последният не е изготвен по реда на НПК и не представлява веществено доказателствено средство по смисъла на чл.125, ал.1 от НПК. Съдебната практика обаче приема, че случайно създадените фотоснимки, видеозаписи и т.н., които отразяват или съдържат информация за обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК, следва да се третират като веществени доказателства по смисъла на чл.109, ал.1 от НПК, тъй като представляват предмети, върху които има следи от престъплението (в този смисъл изрично е Решение №390/02.10.2009г. по н.д.№393/09г., ІІ н.о. на ВКС).

С най-голямо значение за изясняването на фактическата обстановка са показанията на св.М.В.. Същата е единствен свидетел-очевидец на целия инцидент, като лично и от непосредствена близост е възприела действията на подсъдимия. Макар и да е в близки отношения с тъжителя и с крайно влошени такива с подсъдимия, при което не се явява непредубеден свидетел, съдът намира, че показанията на посочената свидетелка следва да бъдат кредитирани, тъй като се подкрепят от останалите напълно достоверни доказателства по делото. На първо място следва да бъде посочено приложеното по делото Съдебно-медицинско удостоверение №283/18г., от което се установява, че получените от тъжителя увреждания са му причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Доколкото липсва съмнение относно характера на телесната повреда, предвид разпоредбата на чл.144, ал.2, т.2 от НПК, съдът прецени, че не е необходимо назначаването на съдебно-медицинска експертиза за изясняване характера на уврежданията. В съдебно-медицинското удостоверение са отразени обективно съществуващите увреждания, причинени на тъжителя, като в него изрично е посочено, че установените травматични увреждания могат да бъдат получени по време и начин, съобщен от пострадалия. В посоченото СМУ, издадено от компетентен съдебен лекар, са закрепени действителните находки по тъжителя, които поради естеството си са неповлияеми от някакъв субективизъм. Съдържащите се в удостоверението данни напълно кореспондират на показанията на св.В. и на предоставеното от нея описание на механизма на получаване на уврежданията, което дава основание твърденията ѝ да бъдат кредитирани.

От съществено значение за изясняването на делото са и показанията на св.К.. Същият не е заинтересован по никакъв начин от изхода на делото и не е в специални отношения с никоя от страните, които дори не познава, при което липсват основания за съмнение в достоверността на дадените от него показания. Свидетелят е възприел само крайната фаза на инцидента, но показанията му кореспондират на твърденията на св.В. и потвърждават тяхната достоверност, поради което допринасят съществено за формирането на фактическите изводи на съда.

Свидетелката К.В. не е свидетел-очевидец, поради което предоставя основно информация за състоянието на тъжителя след инцидента, както и за отношенията между св.В. и подсъдимия, а също и характеристични данни за последния. Св.В. е майка на св.В. и има отрицателно отношение към подсъдимия, но съдът не намира основания да не кредитира нейните показания, тъй като същите се подкрепят от обективните доказателства по делото и основно- от приложените съдебно-медицинско удостоверение и заповеди за защита от домашно насилие. Св.В. заявява, че тъжителят и св.В. са споделили, че Д. е бил нападнат от подсъдимия С., който му е нанесъл побой. В тази връзка следва да се има предвид, че законът не ограничава свидетелските показания единствено до пряко възприетите факти, поради което няма забрана чрез тях да се установяват изявления на други лица /в този смисъл е изрично Решение № 755 от 20.10.2006 г. на ВКС по н. д. № 32/2006 г., II н. о./.

Показанията на свидетеля П.П. не допринасят съществено за изясняването на делото, тъй като посоченото лице не е очевидец на инцидента, а предоставя основно информация за състоянието на подсъдимия и за получени от последния наранявания. Същият пресъздава и изявления, направени пред него от подсъдимия относно началото на инцидента. В обясненията си подсъдимият не отрича, че на процесните дата и място е влязъл в стълкновение с тъжителя, но твърди, че последният се е засилил срещу него и двамата са паднали, като заявява, че не е нанасял удари на Д.. Доколкото обясненията на подсъдимия се явяват не само доказателствено средство, но и важен способ за защита, съдът следва с особено внимание да преценява тяхната достоверност. В случая съдът не намира основания да кредитира твърденията на подсъдимия, възпроизведени и от св.П., че тъжителят пръв е нападнал С.. По делото липсват доказателства подсъдимият да е получил каквито и да било увреждания, извън наранявания на долната част на стъпалата в резултат от стъпване на стъкла /видно от показанията на св.П./. За разлика от него тъжителят е получил множество увреждания, които според съдебния лекар могат да бъдат получени по начин, посочен от пострадалия, а именно- чрез нанасяне на удари. При липсата на наранявания на подсъдимия и при наличие на множество отделни такива по пострадалия липсват каквито и да било основания да се приеме, че нападнат е бил С., а не тъжителя. Големият брой на отделните увреждания, разположени по различни повърхности на тялото и главата на пострадалия, изключват възможността същите да са причинени с цел отблъскване на нападение, а също и вероятността да са получени при падане на земята. По изложените съображения съдът приема за безспорно установено, че на процесните дата и място подсъдимият е причинил на тъжителя описаните в тъжбата увреждания. Съдът приема, че уврежданията са причинени с удари с юмрук, тъй като данни за механизма на нараняването се съдържат единствено в показанията на св.В., а същата заявява, че подсъдимият е нанасял такива удари по тялото и главата на тъжителя. Във връзка с доводите от страна на защитата, че подсъдимият е действал при условията на неизбежна отбрана, съдът намира за необходимо да посочи, че същите се явяват неоснователни не само с оглед установената фактическа обстановка и липсата на данни за нападение от страна на тъжителя. За приложимостта на чл.12 от НК необходимо условие е защитата на съответните права да е била правомерна и изцяло съобразена с нормативните изисквания. По начало цитираната норма изключва обществената опасност на деяние, което е извършено при неизбежна отбрана- за да се защитят от непосредствено противоправно нападение личността или правата на отбраняващия се или на другиго чрез причиняване вреди на нападателя в рамките на необходимите предели. Обект на нападението при неизбежната отбрана е не само животът на гражданите, но и всички държавни, обществени и лични правнозащитими интереси /Решение №536/80г. на ВС, I н.о./, като тези интереси могат да бъдат както на отбраняващия се, така и на другиго. Същевременно съдебната практика приема последователно, че принципът, че никой не може да черпи права от собственото си виновно поведение намира приложение и при неизбежната отбрана /Решение №244/93г. на ВС, I н.о./. В случая със Заповед за защита по гр.д. №761/2018г. по описа на ШРС на С. е било забранено да се доближава до св.В. и същата е имала право да изисква от него да се съобразява с тази забрана. В нарушение на посочената заповед подсъдимият неправомерно е приближил свидетелката, настоявал е да контактува с нея и я е хващал за ръцете, с което я е притеснил и изплашил. При това положение дори и тъжителят да е предприел някакви действия за преустановяване на контакта на подсъдимия със свидетелката, то същият е действал именно при условията на чл.12 от НК, като е защитавал правото на последната да изисква от С. да не я доближава. Подсъдимият не може да се позовава на неизбежна отбрана, след като сам е създал състоянието на непосредствено нападение, като е предприел противоправни действия спрямо свидетелката /Решение №1190/74г. на ВС, III н.о./. Отново следва да се подчертае обаче, че по делото липсват достоверни доказателства тъжителят да е предприел някакви действия спрямо подсъдимия, които да бъдат определени като нападение.

На следващо място съдът приема за безспорно установено, че на процесните дата и място подсъдимият е отправил към тъжителя думи и изрази, унизителни за неговата чест и достойнство, които са били възприети от последния. Данни в тази насока се съдържат в показанията на св.К. и най-вече в тези на св.В.. Последната заявява, че подсъдимият е отправил към пострадалия множество думи и изрази, възприети от нея като обидни, като го е нарекъл и глупак. Посочената дума се възприема като унизителна от гледна точка на господстващия морал и дори и само с употребата ѝ спрямо тъжителя в негово присъствие подсъдимият е осъществил състава на престъпление по чл.146, ал.1 от НК. В тъжбата се сочи, че подсъдимият е нарекъл тъжителя боклук и му е отправил псувни, докато според събраните доказателства същият е употребил думата глупак. В тази връзка съдът съобрази установената съдебна практика, според която не е необходимо в тъжбата да бъдат описани всички конкретни детайли от престъпното поведение на подсъдимия, като ако се установи, че деянието е било извършено по различен начин от описания в тъжбата, съдът следва да установи дали деянието е същото, за което се е потъжил частния тъжител /Решение №184/12г. на ВКС, II н.о./. В случая безспорно се касае за същото престъпление по чл.146, ал.1 от НК, което е описано в тъжбата, поради което съдът приема за установено извършването му от страна на подсъдимия на процесните дата и място.

Предвид събраните по делото доказателства, преценени съобразно степента им на достоверност, съдът прие описаната фактическа обстановка за установена по несъмнен начин. Безспорно са установените фактите, имащи значение за постановяване на крайния съдебен акт, а именно- нанасянето на удари на тъжителя от страна на подсъдимия и отправянето от последния на обидни изрази към пострадалия.

При така установената фактическа обстановка съдът приема на първо място, че подс.С. е осъществил състава на престъпление по чл.130, ал.1 от НК, тъй като е нанесъл на тъжителя описаните в тъжбата травматични увреждания. Съдът намира, че констатираните увреждания са причинили на тъжителя временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Както беше посочено, не съществува съмнение относно характера на телесната повреда, тъй като извода на съда, че се касае именно за временно разстройство на здравето, неопасно за живота, кореспондира на приложеното по реда на чл.283 от НПК като писмено доказателство съдебномедицинско удостоверение.

Подсъдимият също така е казал на тъжителя израз, унизителен за неговите чест и достойнство, в негово присъствие, с което е осъществил състава на престъпление по чл.146, ал.1 от НК.

Деянията са извършени с пряк умисъл, като извършителят е съзнавал общественоопасния им характер и е искал настъпването на общественоопасните им последици.

При определяне на наказанията за извършените престъпления съдът съобрази на първо място разпоредбата на чл.78а, ал.7 от НК, според който алинеи 1-5 не се прилагат при множество престъпления. В случая подсъдимият е извършил две отделни деяния- по чл.130, ал.1 от НК и по чл.146, ал.1 от НК, поради което не са налице условията за приложение на чл.78а, ал.1 от НК за освобождаване на извършителя от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. По отношение и двете престъпления съдът отчете като смекчаващи обстоятелства липсата на предходна съдимост на подсъдимия и наличието на конфликт, обусловил трайно влошените взаимоотношения с пострадалия, а като отегчаващо обстоятелство- лошите характеристични данни, свързани с поведението на подсъдимия спрямо св.В., довело до необходимост от издаване на заповеди за защита. Като отделно отегчаващо обстоятелство във връзка с престъплението по чл.130, ал.1 от НК съдът отчете големият брой на отделните увреждания и допълнителните усложнения на здравословното състояние на пострадалия /видно от приложеният амбулаторен лист, същият е диагностициран с посттравматично стресово разстройство, развито в резултат от нападението/. При така установеното съдът прецени, че за първото престъпление на подсъдимия следва да бъде наложено наказание при лек превес на отегчаващите обстоятелства, с отчитане на смекчаващите, като счете за законосъобразно налагането на наказание по първата алтернатива, предвидена в закона, в размер малко над минималния допустим такъв, а именно- четири месеца лишаване от свобода. По отношение престъплението по чл.146, ал.1 от НК съдът отчете като допълнително смекчаващо обстоятелство използването на само една безспорно установена обидна дума от страна на подсъдимия /тъй като останалите сочени от свидетелите К. и В. обидни изрази не са конкретизирани/, поради което наложи наказание в минималния размер, предвиден в закона, а именно- глоба в размер на 1000лв. На основание чл.23, ал.1 от НК съдът определи общо наказание на подсъдимия, като наложи най-тежкото наказание от определените за двете престъпления, а именно четири месеца лишаване от свобода. Предвид обстоятелството, че подсъдимият е неосъждан както при извършването на деянията, така и към настоящия момент и с оглед останалите смекчаващи обстоятелства съдът прие, че за постигане целите по чл.36 от НК не е необходимо определеното общо наказание да бъде изтърпяно реално, поради което отложи същото по реда на чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години. На основание чл.23, ал.3 от НК съдът намери за справедливо да присъедини към определеното общо наказание наказанието глоба в размер на 1000 лева, с оглед по-пълното постигане на целите на специалната и генералната превенция.

По отношение предявения в съдебно заседание граждански иск за неимуществени вреди, резултат от престъпление по чл.130, ал.1 от НК, съдът намери същият за частично основателен, тъй като ищецът безспорно е претърпял морални страдания от причинените му телесни увреждания. Налице са и данни, съдържащи се в представения амбулаторен лист /л.12 от делото/ за наличието на определени усложнения в здравословното състояние на лицето. Съдът намира обаче, че размерът на предявения граждански иск е несъразмерно висок и не съответства на претърпените страдания. По тези съображения, в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът счете за справедливо да уважи частично предявеният граждански иск, като осъди подсъдимия да заплати на ищеца сумата от 1500,00 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането и отхвърли искът в останалата му част до пълния предявен размер като неоснователен.

По отношение предявения в съдебно заседание граждански иск за неимуществени вреди, резултат от престъпление по чл.146, ал.1 от НК, съдът намери същият за частично основателен, тъй като тъжителят несъмнено е претърпял морални страдания от засягането на достойнството му. Размерът на предявения иск обаче е прекалено висок и не съответства на претърпените страдания, поради което съдът прецени, че е достатъчно да уважи частично иска, до размер от 300,00 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, а в останалата му част до пълния предявен размер отхвърли същия като неоснователен.

На основание чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът осъди подсъдимия да заплати държавна такса върху посочените граждански искове в размер на шестдесет лева за първия иск и петдесет лева за втория такъв.

На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът възложи на подсъдимия С. направените от тъжителя деловодни разноски и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 812.00 лева, съобразно направеното от последния искане в този смисъл.

Водим от горното съдът постанови присъдата си.

Районен съдия: