Мотиви към присъда по НОХД № 699 по описа за 2019г. на ШРС

Подсъдимият М.М.Б. е предаден на съд по обвинение по чл.313, ал.1 от НК, за това, че на 24.10.2016г. в гр.Шумен, съзнателно потвърдил неистина (че е установил обичайното си пребиваване в Република България и не притежава валидно свидетелство, издадено от държава-членка на Европейския съюз) в писмена декларация, която по силата на чл.151, ал.5 от ЗДвП се дава пред орган на властта (ОД на МВР-гр.Шумен) за удостоверяване истинността на декларираните обстоятелства.

Поради отсъствието на подсъдимия Б. от страната, съдът разгледа делото по реда на чл.269, ал.3, т.4, б.А и б.Б от НПК, тъй като същият се намира извън пределите на Република България, местоживеенето му не е известно, но същевременно е редовно призован чрез свой близък, като е бил уведомен и лично за датата на съдебното заседание по телефона от полицейски служител. При тези обстоятелства съдът разгледа делото с участието на служебно назначен защитник, тъй като установи, че отсъствието на подсъдимия няма да попречи за разкриването на обективната истина. По този начин не е допуснато ограничаване на правото на защита на подсъдимия, тъй като ВКС изрично посочва, че след като досъдебното производство е започнало с негово участие и той е знаел за предявеното му обвинение, като е напуснал адреса си, без да уведоми за това, подсъдимият сам е станал причина да бъдат ограничени правата му, тъй като не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение (Решение №549/02г. на ІІ н.о.).

При проведеното разпоредително заседание не са направени възражения или искания по въпросите по чл.248, ал.1 от НПК.

В съдебно заседание прокурорът поддържа така повдигнатото обвинение и предлага на съда, предвид наличието на смекчаващи обстоятелства, да определи наказание на подсъдимия по втората алтернатива, предвидена в закона, а именно глоба, но в максималния допустим размер.

Разпитан на досъдебното производство, подсъдимият е заявил, че се признава за виновен и е дал подробни обяснения.

След преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: От 2012г. подсъдимият живеел заедно със семейството си във Федерална Република Германия, като работел в посочената държава, а Република България посещавал рядко. Обикновено се завръщал веднъж годишно за около 20-30 дни, за да контактува с роднините си в страната. Подсъдимият притежавал българско свидетелство за управление на МПС, издадено на 26.02.2014г., но на 22.07.2016г. същото било иззето със заповед на началника на сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Шумен. През м. октомври 2016г. Б. решил да се снабди с ново свидетелство за управление на МПС. За целта той се завърнал в Република България, подготвил необходимите документи и на 24.10.2016г. посетил сектор „Пътна полиция“ при ОД на МВР-Шумен. Там попълнил предоставени му от служителите документи, между които и декларация по чл.151, ал.5 от ЗДвП. Въпреки че трайно пребивавал в ФР Германия, в посочената декларация същият декларирал, че обичайното му пребиваване /повече от 185 дни през последните 12 календарни месеца/ не е в друга държава-членка на ЕС, а е в Република България, както и че не притежава валидно свидетелство, издадено от държава-членка на Европейския съюз. Във връзка с подадените документи било издадено и съответно СУМПС. Впоследствие в сектор „Пътна полиция“-Шумен било получено писмо, съдържащо информация, че е постъпило инициативно писмо от компетентния орган по издаване на свидетелства за управление на МПС във ФР Германия, в което било посочено, че за лицето М.Б. са налични данни за „обичайно пребиваване“ в Германия. По случая била предприета проверка, а след разкриване на деянието било образувано и съответно досъдебно производство.

Изложената фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на събраните доказателства: от обясненията на подсъдимия, прочетени в съдебно заседание по реда на чл.279, ал.1, т.2 от НПК, от заключението на назначената съдебно-почеркова експертиза, както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства по делото. С особено голямо значение за изясняването на делото е приложената декларация по чл.151, ал.5 от ЗДвП, подписана от подсъдимия /видно от заключението на съдебно-почерковата експертиза/. От съществено значение за установяването на фактическата обстановка са и обясненията на подсъдимия, съдържащи подробна информация за предприетите от него противоправни действия и за останалите обстоятелства по случая. Обясненията на извършителя кореспондират напълно на останалите доказателства по делото, като липсват основания за съмнение в тяхната достоверност, поради което същите се явяват от решаващо значение за формирането на фактическите изводи на съда.

Предвид така установената фактическа обстановка съдът намира, че с деянието си подсъдимият е осъществил състава на престъпление по чл.313, ал.1, от НК. По силата на чл.151, а.5 от ЗДвП свидетелство за управление на моторно превозно средство се издава на лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България. Понятието „обичайно пребиваване в Република България“ е дефинирано в §6, т.46 от ДР на ЗДвП като мястото, където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12 последователни месеца поради лични или трудови връзки. По изложените по-горе съображения и предвид най-вече обясненията на подсъдимия съдът приема за безспорно установено, че Б. не се е завръщал в страната за повече от 20-30 дни, като през периода 2015-2016г. е живял преимуществено във ФР Германия. Доколкото посоченият период обхваща повече от 185 дни за последните 12 последователни месеца, считано от 24.10.2016г., видно е, че изявлението на подсъдимия в процесната декларация, че обичайното му пребиваване е в РБългария, не отговаря на истината. При това положение съдът приема, че Б. действително е осъществил състава на престъплението, в което е обвинен, тъй като съзнателно е потвърдил неистина (че е установил обичайното си пребиваване в РБългария) в писмена декларация, която по силата на ЗДвП (чл.151, ал.5) се дава пред орган на властта (ОДМВР-гр.Шумен) за удостоверяване истинността на декларираните обстоятелства.

Деянието е извършено с пряк умисъл, като подсъдимият е съзнавал неговия общественоопасен характер и е искал настъпването на общественоопасните му последици.

При определяне на наказанието на подс.Б. съдът отчете като смекчаващи отговорността обстоятелства направените самопризнания и оказаното съдействие при разследването, както и изтеклият сравнително продължителен период от време след процесното деяние, през който същият не е извършвал други противообществени прояви. Като отегчаващи обстоятелства съдът отчете наличието на осъждания за други престъпления от общ характер, а също и обстоятелството, че посредством процесното престъпление подсъдимият неправомерно се е сдобил със СУМПС, което е използвал определен период от време, без да има право на това. По изложените съображения съдът намери, че наказанието следва да бъде определено при превес на смекчаващите обстоятелства, с отчитане на отегчаващите, по втората алтернатива, предвидена в закона, но в максималния допустим размер, а именно- глоба в размер на 300 лева.

На осн. чл.189, ал.3 от НПК съдът възложи на подсъдимия Б. да заплати в полза на държавата направените деловодни разноски в общ размер на 74,96 лева, от които 54,96 по сметка на ОД на МВР-Шумен и 20,00 лева- по сметка на ШРС, както и 5 лева такса за издаване на изпълнителен лист.

Водим от горното съдът постанови присъдата си.

Районен съдия: