154/15.2.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Районен съд – Шумен седми състав
На 17 (седемнадесети) януари Година 2019
В публично съдебно заседание, в следния състав:
Председател Теодора
Йорданова-Момова
Секретар Е. П.,
Прокурор .
. . . . . . . . . . . . . . .,
като разгледа докладваното от съдия Т. Йорданова-Момова
гражданско дело номер 1187 по описа за 2018 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно
съединени искове с правно основание чл.
228 от Закона за електронните
съобщения, чл. 92, ал. 1
от ЗЗД и чл. 345, ал. 1 от ТЗ.
В
исковата си молба ищецът „Теленор България” ЕАД гр. София твърди, че на 25.01.2012
г. сключило с ответника А.К.А. договор за предоставяне на електронни
съобщителни услуги. На 07.03.2014 г. било подписано допълнително споразумение
към същия, като абонатът преминал към друг абонаментен план, като страните
сключили и договор за лизинг, по силата на който А. придобил мобилен телефон.
Освен това, със същия ответник били подписани договори от 23.07.2014 г. и
19.02.2015 г. Въз основа на описаните договори, ответникът ползвал три мобилни
номера, като за периода 01.07.2015 г. – 30.09.2015 г. ищцовото дружество издало
фактури на обща стойност 38,06 лв. за потребените услуги. Поради неизпълнение
на задълженията на абоната да плати дължимите суми, ищецът прекратил
едностранно договора със същия, като той дължал и предвидената в договора
неустойка. При това прекратяване на договора, дължимите от А. лизингови вноски
станали предсрочно изискуеми. Моли съда да постанови решение, по силата на
което ответникът да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество следните суми:
38,06 лв., представляваща неплатената
в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги по
индивидуални договори от 23.07.2014 г. и 19.02.2015 г.; 397,66 лв., представляваща неустойка при
прекратяване на договорите от 23.07.2014 г. и 19.02.2015 г. поради
неплащане от ответника на дължими суми; 22,32
лв., представляваща задължение
на лизингополучател по договор за лизинг от 07.03.2014 г., като
претендира и разноските по делото.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК, ответникът не подава
отговор на исковата молба. В същия срок, назначеният му особен представител
подава отговор на исковата молба, в който оспорва исковете. Позовава се на
изтекла погасителна давност, на неконкретизирани искания и на липса на
доказателства относно прекратяване на договори. Моли, претенциите да бъдат
отхвърлени.
От
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност се
установи от фактическа страна следното:
Видно от представения договор за мобилни услуги от
25.01.2012 г. е, че „Космо България мобайл” ЕАД /чиито правоприемник е ищецът
„Теленор България“ ЕАД/ се задължило да предоставя чрез своята обществена
далекосъобщителна мрежа, на А.К.А., мобилни услуги по програма „Глобул макс“. Потребителят
декларирал, че е запознат с Общите условия на дружеството за предоставяне на
мобилни услуги. На 07.03.2014 г. между страните било подписано допълнително
споразумение по програма „Заедно“ към описания договор. Било договорено, че
абонатът ще ползва мобилен номер ***, както и конкретните месечни такси и цена
на услугите. На същата дата, страните сключили и договор за лизинг, по силата
на който дружеството предоставило на А. за временно и възмездно ползване
мобилен телефон марка „Нокия“. Последният се задължил да плати обща лизингова
цена в размер на 85,56 лв. Страните се уговорили, че лизингополучателят може да
придобие собствеността върху предоставеното за ползване устройство при
определени, конкретни условия. Бил предвиден срок на договора – 23 месеца, като
дължимата месечна лизингова вноска възлизала на 3,72 лева. Неразделна част от
договора са Общи условия по сключваните от дружеството договори за лизинг.
Съгласно чл. 6, ал. 1 от ОУ, лизингополучателят се задължава да плаща
уговорената месечна вноска. Съдът констатира от представения договор от
19.02.2015 г., че „Теленор България“ ЕАД се задължило да предоставя на А.А. и
мобилни услуги чрез мобилен телефонен номер ***. Към договора е приложено
приложение-ценова листа за абонаментния план. По делото е представен и договор за
мобилни услуги между страните, по силата на който на потребителя били
предоставяни мобилни услуги чрез телефонен номер ***. В трите договора е
предвидено, че в случай на прекратяване на договора по вина или по инициатива
на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните
за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ-карта до
края на срока на договора. Видно от представените Общи условия на „Теленор
България“ ЕАД за взаимоотношенията с потребителите на мобилни телефонни услуги
е, че в чл. 71, гл. 13 е предвидено задължение за потребителя да заплаща
определените цени по начин и срокове, предвидени в чл. 27 от ОУ. Според чл. 75
от ОУ, при неспазване на което и да е задължение по част 13 от ОУ, Теленор има
право незабавно да ограничи предоставянето на услугите или да прекрати
едностранно индивидуалния договор с потребителя.
По делото са приложени фактури №№
7228354794/01.08.2015 г., 7229701994/01.09.2015 г. 7230987089/01.10.2015 г.,
издадени от „Теленор България“ ЕАД, от които е видно, че на ответника е
начислена сума в общ размер 458,04 лв., представляваща неустойки, вноски лизинг
и задължения от предходен период.
Според заключението
на изготвената по делото съдебно-счетоводна експертиза, размерът на задълженията
на ответника към „Теленор България“ ЕАД възлиза, както следва: на 30,62 лв.,
представляващи суми за предоставени далекосъобщителни услуги по договорите;
29,76 лв. – за плащане на осем бр. лизингови вноски; 372,32 лв. – неустойка,
представляваща сбор от дължими неустойки по трите договора.
При така
установеното от фактическа страна, съдът приема от правна страна следното:
По иска с правно основание чл. 228
от ЗЕС:
Доказа се, че страните по
делото са насрещни страни по три валидни двустранни облигационни правоотношения,
всяко от които представляващо търговска сделка по смисъла на чл. 286 от ТЗ,
създадено чрез сключване при условията на чл. 298 от ТЗ (търговска сделка при
общи условия) на индивидуални договори от 23.07.2014 г., от 19.02.2015 г. и от
07.03.2014 г. за предоставяне на обществени електронни съобщителни услуги. По
силата на същите, ищецът, като доставчик, се задължил да предоставя на
ответника, като потребител, услуги от собствената си мобилна мрежа, срещу
насрещно задължение на последния да заплаща цената на тези услуги.
Чрез
заключението по назначената съдебно-счетоводна експертиза се установи, че А. не
изпълнил това свое задължение и дължи сума в общ размер 30,62 лв.,
представляваща неплатената
в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги по индивидуални
договори от 07.03.2014 г., 23.07.2014 г.
и 19.02.2015 г., сключени между „Теленор България“ ЕАД и А.К.А..
По отношение на възражението на
особения представител на ответника за изтекла погасителна давност: в случая се
претендира вземане, представляващо цена на предоставени телекомуникационни
услуги по процесните договори, като е приложима нормата на чл. 111,
б.„в” от ЗЗД, тъй като се касае за периодични плащания. За да се
приеме, че едно плащане е периодично, следва да се установи, че се касае до
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви (ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. по описа
на ОСГК на ВКС). Плащанията на цена за предоставени комуникационни услуги се
характеризират с всички горепосочени белези. В случая, съобразно издадените
фактури от ищеца, сроковете за плащане са след 16.09.2015 г., а исковите
претенции са депозирани от „Теленор България“ ЕАД на 30.04.2018 г. Тоест,
предвиденият в нормата на чл. 111 от ЗЗД давностен срок не е изтекъл. Ето защо,
възражението на ответника се явява неоснователно.
Предвид
така установеното по-горе, съдът намира, че искът по чл.
228 от ЗЕС
се явява частично основателен и доказан. Ето защо, ответникът следва да бъде
осъден да заплати на „Теленор България“ ЕАД сума в размер на 30,62 лв., като
претенцията до пълния предявен размер – 38,06 лв. следва да бъде отхвърлена
като неоснователна и недоказана.
По иска с правно
чл. 92, ал. 1 от ЗЗД:
Налице са сключени между ищеца и ответника
договори, във всеки от които е предвидена дължима от абоната неустойка, в случай на прекратяване на договора по вина или по
инициатива на потребителя. В подобни хипотези, последният дължи неустойка в
размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти за всяка една СИМ-карта до края на срока на всеки от договорите. По
делото, обаче, не са налице никакви доказателства, че който и да е от
процесните договори бил прекратен от страна на „Теленор България“ ЕАД.
Прекратяването на договора представлява волеизявление от страна по договор, по
силата на което се прекъсва налична облигационна връзка. Не са налице доказателства,
обективиращи подобно волеизявление от страна на ищеца, поради което не са
налице предпоставките за възникване на задължение на абоната за плащане на
претендираната неустойка.
Предвид
гореизложеното, депозираната претенция с правно основание чл.
92, ал. 1 от ЗЗД
се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
Касателно
претенцията с правно чл.
345, ал. 1 от ТЗ:
Доказа се, че между страните по
настоящото производство възникнало валидно облигационно правоотношение чрез
сключването на договор от 07.03.2014 г. По силата на сделката, „Теленор
България“ ЕАД предоставило на А.А. за временно възмездно ползване движима вещ,
представляваща мобилен телефон, като
страните уговорили възможност лизингополучателят да придобие собствеността
върху същата след изтичане на срока. Тоест, същите сключили валиден договор за
лизинг по смисъла на чл. 342, ал. 1 от ТЗ. Страните уговорили срок на действие
на договора – до 07.02.2016 г. Според предвиденото в договора,
лизингополучателят се задължил да плаща месечни лизингови вноски в размер на
3,72 лв. Чрез заключението на изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза се установи, че същият не сторил това, като не платил общо осем
месечни вноски в общ размер 29,76 лева. Тоест, А. не изпълнил основното си
задължение по сключения договор за лизинг.
Относно възражението на особения
представител на ответника за изтекла погасителна давност: в тази насока важат
направените по-горе изводи, тъй като датата на първата неплатена вноска от
ответника е 07.07.2015 г., а претенцията е депозирана на 30.04.2018 г. Поради
това, възражението се явява неоснователно.
Предвид изложеното, А. следва да
бъде осъден да заплати на „Теленор България“ ЕАД сума в размер на 22,32 лв.,
представляваща неизпълнено задължение за плащане на лизингови вноски по договор
от 07.03.2014 г.
При направеното искане от
ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на „Теленор България” ЕАД гр. София направените разноски по делото,
съобразно уважената част от исковете в размер на 577,45 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА А.К.А. с ЕГН **********,*** да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ***, със седалище гр. София,
адрес на управление гр. София 1766, район Младост, ж.к. Младост 4, Бизнес Парк
София, сграда 6, представлявано от Д.К.К., на
основание
чл. 228 от Закона за електронните съобщения, по банкова
сметка *** 30,62 лв. (тридесет лева и 62 стотинки), представляваща неплатената
в срок цена на предоставени и таксувани далекосъобщителни услуги по индивидуални
договори от 07.03.2014 г., 23.07.2014 г.
и 19.02.2015 г., сключени между „Теленор България“ ЕАД и А.К.А., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 30.04.2018 г. до окончателоното
ѝ изплащане, КАТО ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част над 30,62 лв. до
пълния предявен размер – 38,06 лв., като неоснователен и недоказан.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД гр. София против А.К.А. с ЕГН **********,
иск с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, за сума в
размер на 397,66 лв. (триста деветдесет и седем лева и 66 стотинки),
представляваща неустойка
при прекратяване на договорите от
23.07.2014 г. и 19.02.2015 г. поради неплащане от ответника на дължими суми, КАТО
НЕОСНОВАТЕЛЕН И НЕДОКАЗАН.
ОСЪЖДА А.К.А.
с ЕГН ********** да заплати на
„ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД гр. София, на
основание
чл. 345, ал. 1 от ТЗ, по банкова сметка *** 22,32 лв. (двадесет и два лева и
32 стотинки), представляваща
задължение на лизингополучател по договор
за лизинг от 07.03.2014 г., сключен между „Теленор България“ ЕАД и А.К.А..
ОСЪЖДА А.К.А. да заплати на „Теленор България” ЕАД гр. София, направените деловодни разноски, съразмерно с уважената част от исковете в размер на 577,45 лв. (петстотин седемдесет и седем лева и 45 стотинки).
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Окръжен съд – Шумен.
Районен съдия: