Р Е
Ш Е Н
И Е
278/28.3.2019г.
Шуменският
районен съд в публичното заседание, двадесет и осми февруари ,
през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
Съдия : Зара Иванова
при секретаря
А.П. като разгледа докладваното от районния съдия
гр.д. №1828 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно
основание чл.
422 от ГПК.
Депозирана
е искова молба от „Профи Кредит
България“ ЕООД , ЕИК *** , седалище и адрес на управление : гр.Шумен , бул.***
, представлявано от С.Н.Н., И.Х.Г.и О.Л. , действащи винаги двама
срещу Д.Я.В. , ЕГН ********** , адрес:г*** , в която е посочено , че
между страните на 09.01.2017г. е сключен Договор за
потребителски кредит № ***, по силата на който на ответника е предоставен
кредит в размер на 1 000 лева , който с дължимите суми за лихва е в общ
размер на 1483.68 лв., било дължимо и
възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги 999.84 лв. , с което общото задължение на ответника било в
размер на 2483.52
лв. Ищецът твърди, че изпълнил точно и в срок задълженията си по договора, като
на 09.01.2017г. превел парична сума в размер на 1000.00 лв. по посочена от
длъжника банкова сметка (документ за кредитен превод с банкова преференция: ***
от дата 09.01 2017г.). От
своя страна длъжникът поел задължение по Договор за потребителски кредит № ***,
като го сключил за срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план в
размер на 103.48 лв. и падежна дата всяко 26-то число на месеца. Предвид факта, че длъжникът не е
изпълнявал точно поетите с договора задължения и е направил само 3 пълни
погасителни вноски, последната с дата 12.05.2017г., след изпадането в забава и
съгласно уговореното и прието от страните в т. 12.3. от ОУ към договора за
потребителски кредит, на 08.08 2017г. договорът бил прекратен автоматично от
страна на ищеца и била обявена неговата предсрочна изискуемост. На
09.08.2017г. на длъжника било изпратено уведомително писмо, с което той е
информиран, че договора е едностранно прекратен и задължението е обявено за
предсрочно изискуемо. Ищецът претендира, че към настоящия момент размерът на
погасеното от ответника задължение по ДПК № ***е в общ размер на 312.60 лв.. С
плащанията си длъжникът е погасил част от номинала по заема в размер на 311.45
лв., сумата от 1.15 лв. стотинки/
е отишла за погасяване на лихвите за забава по кредита, на основание т.12.1 от
ОУ. За незаплатените задължения на ответника било подадено Заявление по чл.410
от ГПК , в резултат на което по образуваното ч.гр.д. №696/2018 г.
на ШРС била издадена Заповед за изпълнение за претендираните суми . Предвид
изложеното по-горе , моли съдът да постанови решение , по силата на което да
бъде признато за установено , че ответникът му дължи описаните по –горе суми .
Моли за присъждане на извършените в настоящото и в заповедното производство
разноски . В хода на делото прави искане , съдът ако приеме , че не е настъпила
предсрочна изискуемост на задължението , да присъди вземанията с настъпил падеж
.
В
отговора по чл.131 от ГПК и в открито съдебно заседание , ответникът , чрез
назначения му особен представител оспорва иска . Твърди , че не е настъпила
предсрочна изискуемост на задълженията . Заявява възражения за нищожност на
клаузите на договора за кредит за възнаградителна лихва и пакет за допълнителни
услуги .
Съдът въз основа на събраните по делото
писмени и гласни доказателства , прие за установено от фактическа и правна
страна следното :
Въз
основа на депозирано от ищеца Заявление по чл.410 от ГПК е образувано ч.гр.д. №696/2018 г. на ШРС , по което е
издадена Заповед №357/08.03.2018г. , с
която на ответника е разпоредено да заплати на ищеца следните суми : 2 172,07лева - главница по неизпълнено
задължение по Договор за потребителски кредит № ***г., както и законна лихва
върху главницата от 07.03.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както
и сумата 20 лева -такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането от 27.02.2017г. до 08.08.2017г., както и сумата
08,18 лева -законова лихва за забава от 27.02.2017г. до 08.08.2017г., както и
сумата 44,01 лева -платена държавна такса, както и сумата 50,00лева- юрисконсултско
възнаграждение. Длъжникът е призован по реда на чл.47,ал.1 от ГПК , което е
породило необходимостта от предявяване на настоящият иск .
По
делото не е спорно и се доказва от представените писмени доказателства , че
между ищеца и ответника
е бил сключен Договор за
потребителски кредит № ***г., по силата
на който на ответника е отпуснат кредит
в размер на 1 000 лева , със срок на връщане – 24 месеца , при равни месечни
вноски от 61,82 лева , включваща главница и лихва . На същата дата между
страните бил сключен Договор за предоставяне на пакет допълнителни услуги , с
който ответникът се задължил да заплати на ищеца цена за услугата в размер на 999,84
лева . Било уговорено цената да се изплати разсрочено за 24 месеца , на равни
месечни вноски от 41,66 лева , в резултат на което ответникът дължал обща
месечна вноска в размер на 103,48 лева . По делото също не е спорно и се
доказва от представените документи , че заемната сума е предадена на
кредитополучателя .
Първото възражение
на ответника , което съдът намира за основателно е , че не е настъпила
предсрочна изискуемост на задълженията му . Предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което за разлика от общите принципи на ЗЗД
настъпва с волеизявление само на едната от страните, а датата на настъпване на
предсрочната изискуемост играе ролята на падеж и представлява различен
юридически факт. Съобразно т. 18 на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. №
4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора
при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.
60, ал. 2 ЗКИ, кредиторът следва да е уведомил длъжника за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита. Ето защо за настъпването на предсрочната
изискуемост е необходимо уведомяването на длъжника, за да може договорното
изменение да прояви действието си. Приложението на разрешенията на т. 18 на ТР
№ 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и
необходимостта за уведомяване на длъжника за настъпване на предсрочната
изискуемост намират проявление и по отношение на небанковите
финансови институции, каквато се явява ищеца - Решение № 123/09.11.2015
г. по т. д. № 2561/2014 г. на II т. о., ВКС. Този извод се подкрепя и с
аргумент за по-силното основание, доколкото правният статут на банките изисква
по-благоприятното им нормативно третиране в сравнение с финансовите институции,
което пряко следва и от Решение № 12 от 02.10.2012 г. по к. д. № 4/2012 г. на
КС, а при възприемане на извода, че предсрочната изискуемост ще следва да се
съобщава само от банките, но не и от финансовите институции, очевидно този
принцип ще се наруши, но по-важното – така ще се наруши и принципът за правна
сигурност и предвидимост в уредбата на потребителските кредити, което е
недопустим правен резултат. Разпоредбата на чл.
60, ал. 2 от ЗКИ е императивна и нейното тълкуване е подчинено на принципа
за защита на по-слабата страна, поради което следва да се прилага във всички
хипотези на предоставяне на потребителски кредит. В настоящият случай в
исковата молба не е посочено по какъв
начин е обявена на длъжника предсрочната
изискуемост , от представените от ищеца
доказателства е видно , че е изготвено уведомление за обявяване на предсрочната
изискуемост , но не се твърди , респ. не се представят доказателства , чу документът е предаден на ответника .От
друга страна , ако се приеме , че с исковата молба длъжникът е уведомен за обявяването
на предсрочната изискуемост , това не
може да бъде взето предвид като факт , настъпил след предявяване на иска , от
значение за спорното право съгласно чл.235,ал.3 от ГПК, нито да обуслови
основателност на иска по чл.422,ал.1 от ГПК, нито да промени момента на
настъпване на изискуемост на задължението , а представлява единствено основание
за предявяване на осъдителен иск или подаване на ново заявление по чл.410 от
ГПК . Поради изложеното съдът намира , че към момента на подаване на
Заявлението по чл.410 от ГПК не е настъпила предсрочната изискуемост на
вземането на ищеца.
Независимо от горното , с оглед възприетото
от ВКС становище , че в хипотезата на ненадлежно упражнено право да се обяви
предсрочна изискуемост , съдът в производството по чл.422 , ал.1 от ГПК не може
да изключи дължимостта на съществуващи и
неизпълнение вноски по кредита , възниква необходимостта да се изследва
валидността процесния договор за кредит
и договора за пакет допълнителни услуги . Договорът за кредит отговаря на
формалните изисквания въведени със ЗПК ,
в него не са налице нищожни клаузи , поради което съдът счита , че със
сключването му , за ответника е възникнало задължение да върне заетата сума от 1 000 лева , при условията и сроковете уговорени в него .
По отношение на уговорките в договора за кредит не са заявени възражения ,
както беше посочено по-горе , съдът приема , че договорът е валиден , ето защо
ответникът дължи неизплатените вноски за главницата . До датата на приключване
на съдебното дирене , е настъпил падежа на всички вноски по кредита (последната вноска е с падеж 26.01.2019г.) , което на основание чл.235,ал.2 от ГПК следва да
бъде съобразено от съда , т.е. настъпила е изискуемостта на отделните вноски . Ответникът
прави възражение за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва , което
съдът намира за неоснователно . Размерът на възнаградителната лихва , процентно
изразен – 41,17 % , не противоречи на императивна правна норма. Със законодателната промяна от 2014 г. – чл.
19, ал. 4 ЗПК, се въведе законово ограничение в размера на
възнаградителната лихва, като се нормира, че "годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. " С въвеждането на тази законова
уредба се поставиха ясни граници, отвъд които уговорената възнаградителна лихва
би била нищожна като противоречаща на императивна правна норма, но настоящият
случай не касае уговорена възнаградителна лихва, която да излиза извън тези
граници. Уговорената възнаградителна лихва не може да бъде счетена за нищожна и
като неравноправна клауза. Чл.
146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите повелява, че неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Според ал. 2 на
същата разпоредба: "не са индивидуално уговорени клаузите, които са били
изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да
влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия.
" Следователно, преди да бъде извършена преценка дали една клауза е
неравноправна, се изследва дали същата е индивидуално уговорена, доколкото това
индивидуално уговаряне преодолява евентуалната неравноправност. Именно такъв е
настоящият случай, в който уговорената в договора за потребителски кредит
възнаградителна лихва е индивидуално уговорена. Тя не е определена в общите
условия, които се прилагат за всички кредитополучатели, а е част от
индивидуално сключен с потребителя договор. Клаузата на договора относно
лихвата не е предварително изготвена, поради което да се счете, че потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието и. Напротив- потребителят е
получил преддоговорна информация, в която размерът на договорната лихва е
отразен и сам, ден преди подписване на договора, е попълнил искане за отпускане
на кредит, именно при такава възнаградителна лихва. В този смисъл, дължима
според съда, се явява и втората сума, която ищецът е инкорпорирал в претенцията
си за главница, а именно: сумата за възнаградителна лихва.
В претендираната от ищеца сума е включено и възнаграждението ,
уговорено между страните за закупуване на "пакет допълнителни
услуги". Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги
към основния договор за кредит, макар и обвързано с него, представлява
самостоятелна сделка с правна същност, аналогична с "договор за
услуга". Сключената сделка обаче се явява нищожна поради противоречие с
добрите нрави- чл.
26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД . Добрите нрави са неписани общовалидни морални
норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии
за оценка на сделките. . В настоящият случай е налице очевидна
нееквивалентност на насрещните престации , което води до нищожност на договора
. За да възприеме това становище, съдът
се съобрази с правната доктрина и трайната и непротиворечива практика на ВКС (Решение № 1444 от 4.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г.
на Пето Г. О. на ВКС , Решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. №
1208/2009 г. на III Г. О. на ВКС, Решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485
по описа за 2010 г. на I Г. О. на ВКС ,Решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д.
№ 4277 по описа за 2008 г. на I Г. О. на ВКС ). Според последното от цитираните решения , съгласно чл. 9 ЗЗД
страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към
правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Понятието добри нрави
предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно
несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита, че тази неравностойност би
следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация.
Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която
води до нищожност поради противоречие с
добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. В
настоящия случай съдът намира, че се касае именно за такава драстично изразена
липса на еквивалентност, тъй като стойността на сделката за допълнителни услуги
се равнява на стойността на отпуснатия кредит, с който е обвързана, а
същевременно услугите, от които се е възползвал ответникът не са от такова
естество, че да са свързани с отпускане на допълнителни средства от
кредитодателя, нито с някаква стойностно изразена загуба от негова страна
Първата услуга, която се сочи, че е използвана - приоритетно разглеждане на
искането за кредит и изплащане на самия кредит, се покрива с действие, което
така или иначе е дължимо от кредитора- да осъществи преценка за наличие на
условията за отпускане на кредита, и се различава единствено по срочността си-
срочност, която по никакъв начин не оправдава заплащането на цена равна на
стойността на кредита. Никъде, дори в определението за тази услуга, не са
посочени критерии- времеви или други, които да очертаят кога приоритетността е
спазена и в този смисъл клиентите не могат да са наясно дали бързото получаване
на отговор на тяхното искане е в следствие на разглеждане на искането им с
приоритет или в следствие на разглеждането му както във всяка друга хипотеза,
когато подобна услуга не е закупена. Отлагането и намаляването на вноски са
другите две услуги, които кредитополучателят е използвал, като единствената
последица за кредитодателя от изпълнението на тази услуга, която така или иначе
е ограничена в броя вноски, е изместването на падежа на вноските в края на
погасителния план, т. е. изместване крайния срок на договора, без обаче от това
да следва каквато и да е неблагоприятна последица или загуба за кредитодателя,
която да налага овъзмездяване, на каквото клиентът се е съгласил. Дори да се
счете, че дължимостта на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги е
обусловена от предоставянето на клиента на дължима услуга в по-кратки срокове и
от предоставянето на бъдещи възможности за същия, от които той се е възползвал,
следва да се отчете, че се касае за договор, при който има икономически
по-слаба страна и заплащането на бъдещи възможности, свързани с кредита, е
оценено на сума, надхвърляща двойно максимално допустимата сума за възнаграждение
на кредитора (възнаградителната лихва). С оглед конкретиката на случая, нееквивалентността
между престациите съдът преценява като основание за признаване нищожност на споразумението за допълнителни
услуги към договора за кредит, в следствие на което недължимо се явява
възнаграждението по него в размер на 999,84 лева и установителният иск, предявен от ищеца за
тази сума, включена в сумата за главница, е неоснователен.
С оглед всичко гореизложено, съдът намира
че от сумите, с които ищецът "Профи Кредит България" ЕООД е формирал
иска за главница, като изначално недължима поради нищожност
на уговорката за нея (съобразно посочените
по-горе мотиви ) следва да бъде
изключена стойността на пакета от допълнителни услуги, а доколкото договорът за
кредит е действителен в частта си относно подлежащата на връщане сума по
кредита и в частта за уговорената възнаградителна лихва, общата стойност от
тези две суми формира действителната стойност на договора, за която вземането е
следвало да бъде разсрочено на месечни вноски.
Размерът на дължимата сума по първия иск-
с правно основание чл.
422 ГПК вр. чл.
9 ЗПК, следва да се изчисли като от общото задължение в договора за кредит –2 483,52
лева , включващо главница по договора за кредит , възнаградителна лихва
, възнаграждение за пакет допълнителни услуги , такса за събиране на вземането и законна
лихва се приспадне недължимата , поради нищожност на договора за допълнителни
услуги , уговорена престация в размер на
999,84 лева , в резултат на което задължението на ответника е 1 483,68
лева . Според твърденията на ищеца ,
ответникът е заплатил сума от 311,45
лева и оставащата незаплатена
част е сума от 1 172,23 лева , до
която сума се явява основателен искът .
Съдът следва да се произнесе за дължимостта
на разноските, както в заповедното, така и в исковото производство с осъдителен
диспозитив, съобразно постановките в
Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013
г., ОСГТК , като с оглед от изхода на делото ответникът , на основание
чл.78,ал.1 от ГПК , дължи на ищеца деловодни разноски направени в исковата
производство , съразмерно на уважената част от иска в размер на 386,53 лева .
Р
Е Ш И
:
На основание чл.422,ал.1 от ГПК , ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО , че Д.Я.В. ,
ЕГН ********** , адрес:г*** дължи на „ Профи Кредит България“ ЕООД , ЕИК *** ,
седалище и адрес на управление : гр.Шумен , бул.*** , представлявано от С.Н.Н., И.Х.Г.и О.Л. , действащи
винаги двама сума от 1 172,23 (хиляда сто и седемдесет и два лева и двадесет и три
ст.) лева – дължима
по Договор за потребителски кредит № 3015999084/ 09.01.2017г., ,
включваща главница лихва и такси , ведно
със законната лихва , считано от 07.03.2018г. , за която е издадена Заповед
№357/08.03.2018г. по ч.гр.д. №696/2018
г. на ШРС .
ОТХВЪРЛЯ предявеният иск
по чл.422,ал.1 от ГПК , за ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО , че Д.Я.В. , ЕГН ********** дължи на „Профи Кредит България“
ЕООД , ЕИК *** сумата 999,84 (деветстотин деветдесет и девет лева и осемдесет и
четири )лева
, представляваща възнаграждение по
Договор за пакет допълнителни услуги от 09.01.2017г. Договор за потребителски
кредит № ***г., за която сума има издадена Заповед №357/08.03.2018г., по ч.гр.д.
№696/2018 г. на ШРС , като НЕОСНОВАТЕЛЕН
.
ОСЪЖДА Д.Я.В. , ЕГН ********** да
заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД , ЕИК *** , деловодни разноски извършени
в исковата и в заповедното производство , съразмерно на уважената част от
иска в размер на 386,52 (триста осемдесет и шест лева и петдесет и две ст.) лева .
Решението
подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: