На 01.08.2019г. от Районна прокуратура гр.Шумен е внесено
в РС - гр.Шумен предложение за освобождаване от наказателна отговорност и
налагане на административно наказание по отношение на Г.А.Ж., ЕГН ********** за
извършено от него престъпление от общ характер по чл.313 ал.1 от НК.
Обвиняемият редовно призован, не се явява лично. Явява се
адв. С.Т., редовно упълномощена. Изразява становище, че не е доказано, че
обвиняемият е извършил деянието. Алтернативно моли да бъде приложена
разпоредбата на чл.9 ал.2 от НК.
Представителят на Шуменска районна
прокуратура поддържа предложението. В хода по същество пледира за налагане на
административно наказание в минимално предвидения размер.
От събраните по
делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, се установи следното от фактическа страна: Обвиняемият Г.А.Ж. живеел със семейството си от шест години в гр. ******,
където и работел. От момента на установяването си в тази държава, той се
прибирал в Р. България и съответно в с. ****, където бил регистриран постоянния
му адрес, веднъж годишно за период от максимум 30 дни, след което отново се
връщал в Германия. През м. февруари 2018г. обвиняемият се върнал в България, за
да изкара шофьорски курсове за категория „С“, тъй като до тогава издаденото му
българско свидетелство за управление на МПС, било само с категории „АМ, В1 и
В“. След като положил успешно изпит, на 15.03.2018г. обвиняемият отишъл в
сектор„ПП“ при ОДМВР - Шумен, за да подаде документи за издаване на ново СУМПС,
въпреки че обичайното му пребиваване не било в Р. България, а в Германия. След
това той отново излязъл извън страната, като упълномощил в заявлението си за
издаване на ново СУМПС своя баща А.Ж. С. да получи този документ от ОДМВР -
Шумен. Впоследствие баща му на 29.03.2018г. действително получил СУМПС с №
283555690/19.03.2018г. и го изпратил на сина си в Германия чрез куриерска
фирма.
Предвид наличната нормативна уредба - чл. 151 ал.5 от
ЗДвП: “Свидетелство за управление на моторно превозно средство се издава на
лица, които са установили обичайното си пребиваване в Република България, за
което обстоятелство подписват декларация ...“ същият трябвало, да отговаря на
това условие, за да му се издаде ново българско свидетелство за управление на
моторно превозно средство. Съгласно Параграф 6 т.46 от Допълнителните
разпоредби на ЗДвП "Обичайно пребиваване в Република България е мястото,
където дадено лице обикновено живее повече от 185 дни през последните 12
последователни месеца, поради лични или трудови връзки, или ако лицето няма
трудови връзки - поради лични връзки, които сочат тясна обвързаност на лицето с
мястото, където то живее. За обичайно пребиваване на лице, чиито трудови връзки
са на различно място от личните му връзки и което вследствие на това
последователно пребивава на различни места в две или повече държави членки, се
смята мястото, където са личните му връзки, при условие, че лицето редовно се
връща там. Спазването на последното условие не е необходимо, ако лицето
пребивава в дадена държава членка за изпълнение на задача с определена
продължителност. Следването в университет или в друго учебно заведение не се
смята за смяна на обичайно пребиваване“. Посоченият текст е възприет напълно от
Директива 2006/126/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 10,12.2006г.
относно свидетелствата за управление на превозни средства, в чиито чл. 12 е
дефинирано понятието „обичайно пребиваване“ по същия начин.
Така на 15.03.2018г. в гр. Шумен, Ж. подал декларация
на гише в сектор „Пътна полиция” при ОДМВР - Шумен, в която потвърдил неистина,
а именно - удостоверил обстоятелството, че е установил обичайното си пребиваване
/повече от 185 дни през календарната година/ в Р България по смисъла на
Параграф 6 т.46 от Допълнителните разпоредби на ЗДвП. Посочената декларация
обвиняемият подписал лично и я подал заедно със заявлението за издаване на ново
СУМПС, като същите били приети и обработени от служителка в сектор „ПП“ при
ОДМВР - Шумен - св. К.Я.Г..
По делото е назначена и изготвена
съдебно - почеркова експертиза, от
заключението на която е видно, че подписът положен върху декларацията по чл 151, ал.5 е положен от обвиняемия.
При
разпита в качеството
на обвиняем в досъдебното производство Г.А.Ж. дава обяснения по
случая.
Доводът на защитника, че освен самопризнанието на
обвиняемия нямало други доказателства, че лицето повече от 185 дни е пребивавало в друга държава, е
неоснователен. По отношение на това обстоятелство са и показанията на св. А.Ж. С.–
баща на обвиняемия, според когото обвиняемият със семейството си живее в Германия от около 8 години. В
България се прибира веднъж годишно за около 1 месец. Касае се за един много кратък
период, който е значително по-къс от предвидения в закона период от 185 дни, за
да може да се приеме, че той е пребивавал обичайно на територията на България
към момента на подаване на декларацията. При тези обстоятелства, към момента на
подаване на декларацията - 15.03.2018г., не може да се приеме, че
обвиняемият е пребивавал обичайно на територията на Р България, поради което съдът намира за безспорно доказано, че към
датата на инкриминираното деяние обичайното пребиваване на обв. Ж. не е било в Р България, поради
което от обективна страна е осъществен състава на престъплението от общ характер наказуемо по чл.313 ал.1 от НК. Неоснователни са и доводите за липса на субективна
страна, поради обстоятелството, че всеки български гражданин знаел, че обичайното местопребиваване било
това, което е посочено в личната му карта. Бланката на декларацията
представлява предварително утвърден образец, в който под формата на „забележка“ дословно е изписан
§6 т.46 от ЗДвП, съдържащ легалното определение
на понятието „обичайно пребиваване
в Република България“, поради което съдът не възприема доводът на
защитника, че обвиняемият не е бил наясно с това понятие. От субективна страна деянието е
извършено от обвиняемия умишлено под формата на пряк умисъл, тъй
като е съзнавал, че декларира неверни факти относно
обичайното си местопребиваване. Наясно е, че от години живее трайно
на територията на ФРГермания със семейството си, но въпреки това е подписал
изрична декларация, че обичайното му пребиваване е в Р България.
Не са налице и
основания за приложението и на чл.9, ал.2 от НК, тъй като в случая не могат да
се направят изводи за липса на обществената опасност на деянието или за нейната
незначителност. Въз основа на подадената от
обвиняемия декларация е издадено свидетелството за
управление на МПС, с което е нарушен реда за издаване на СУМПС,
поради което и не може да се приеме, че това деяние само формално осъществява
признаците на престъплението по чл.313, ал.1 от НК, без да се отличава с
някаква обществена опасност.
С оглед изложеното, съдът прави правния извод, че Г.А.Ж. е
осъществил от обективна и субективна страна състава на
За престъплението по горепосочената квалификация, извършено умишлено,
Наказателният кодекс предвижда наказание лишаване от свобода до три години
или глоба. Обвиняемият, която е пълнолетен,
не е осъждан за престъпление, нито е освобождаван от наказателна отговорност по
реда на раздел IV от глава VIII от НК и
в резултат на деянието няма нанесени съставомерни имуществени вреди, поради което следва да
бъде освободен от наказателна отговорност при условията на чл.78а от НК. С
оглед определяне размера на предвидените наказания, съдът отчете, че деецът не
представлява голяма обществена опасност, признава се за виновен, съжалява за
извършеното, добросъвестното му поведение, което следва да бъде отчетено като
смекчаващи отговорността обстоятелства. От друга страна съдът не констатира
отегчаващи отговорността обстоятелства, поради което счете, че целите на
наказанието могат да бъдат постигнати като му бъде наложено административно
наказание на основание чл. 78а ал.1 от НК "глоба" в размер на
минималния предвиден от закона - действащ по време на извършване на деянието, а
именно - 1000лв.
По този начин и с това
административно наказание съдът счита, че ще бъдат постигнати целите на
генералната и специалната превенция.
Приложените по делото Декларация по по чл 151, ал.5 от ЗДП, в оригинал, съдът върна на сектор ПП при ОДМВР – Шумен.
На обвиняемия бяха
възложени направените в досъдебното
производство разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 68.04 лева.
Водим от горното съдът постанови
решението си.
Районен съдия: