Р Е Ш Е Н И Е

217/13.3.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд десети състав

На деветнадесети февруари две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав: Председател: Жанет Марчева

Секретар: П.Н.

Като разгледа докладваното от районния съдия

Гр.д. № 2035 описа на ШРС за 2018 г.

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са положителни установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 от ГПК вр. чл.240 от ЗЗД за главницата по договор за наем и по чл.422 от ГПК, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за законната лихва върху нея.

Производството по делото е образувано по искова молба от З.И.С. с ЕГН ********** с адрес ***, чрез адв. И.Ц.от АК – Разград, със съдебен адрес ***, офис 12 срещу С.Х.П. с ЕГН ********** с адрес ***. Ищцата твърди, че между страните бил сключен договор за заем от 18.01.2013г., с който ищцата – заемател предоставила на ответника – заемодател сума в размер на 32 500 лв. Реалното предаване на сумата било извършено на същата дата, за което имало издаден Разходен касов ордер от 18.01.2013г. На същата дата заемополучателя върнал сума в размер на 17 600 лв., като останал задължен за сумата от 14 900 лв., която следвало да върне до 18.07.2013г. Предвид, че задължението не било изпълнено по инициатива на ищцата било образувано ч.гр.д. № 1754/2018г. по описа на ШРС, по което е издадена Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК. Срещу заповедта длъжника възразил в срок, като за ищцата възникнал правен интерес от предявяване на исковете за вземанията по заповедта. В заключение се моли да бъде признато за установено в отношенията между страните, че в полза на ищцата съществува вземане от ответника произтичащо от Договор за заем от 18.01.2013г. в размер на 14 900 лева, представляваща дължима и непогасена главница по цитирания договор, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението – 11.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 4 538.67 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 11.06.2015г. до 11.06.2018г. Претендират се и разноски.

В срока на писмен отговор е постъпил такъв по делото. В него се твърди, че е лишено от житейска логика в деня на подписване на договора да бъде върнато обратно по-голямата част от сумата, взета в заем, а и липсвал подписа на заемодателя, че е предал сумата. Представения разходен касов ордер не бил годно доказателство за реалното предаване на сумата, тъй като нямал номер и дата, а като счетоводен документ би следвало да се води в касова книга, каквато по делото не е представена. В представения договор липсва подпис на двете страни на първа страница, което поставяло изцяло под съмнение достоверността на първата страница. Твърди се, че ответникът е вземал в заем пари от бащата на ищцата, но не и от нея. Затова сигурно са използвани други такива документи подписвани от него. Нарушен е и чл.3, ал.1, т.2 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, тъй като сумата не е преведена по банков път, каквото е изискването на закона за плащания над 15 000 лв. Затова и се оспорва реалното предаване на сумата. Оспорва се и обстоятелството ищцата да е разполагала реално с дадената в заем сума. В заключение се сочи, че исковете са неоснователни, а в условията на евентуалност се прави възражение за изтекла погасителна давност, тъй като се смята, че представените по делото договор и разходен ордер не са с достоверни дати.

В съдебно заседание за ищцата се явява адв. И.Ц.от АК-Разград, който поддържа претенциите и моли за уважаване на същите, развивайки аргументи в тази насока.

В съдебно заседание ответникът се явява лично, заедно с адв. В.П.от ШАК, като оспорват изложеното в исковата молба и твърдят, че исковете са изцяло неоснователи. В представените по делото писмени бележки се мотивира подробно недължимостта на сумите.

ШРС, след като взе в предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

Видно от приложеното ч.гр.д.№ 1754/2018г. на ШРС по заявление по чл.410 от ГПК подадено от ищцата била издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 829/12.06.2018г. за сумата от 14 900 лв., представляваща незаплатено задължение по Договор за заем от 18.01.2013г., с падеж на задължението – 18.07.2013г. и разходен ордер от 18.01.2013г. за предаването и приемане на сумата, както и мораторна лихва за забава в размер на 4 538.67 лв. за периода от 11.06.2015г. до 11.06.2018г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 11.06.2018г. до окончателното изплащане на вземането, както и разноски в общ размер на 1500.78 лв. Срещу заповедта било депозирано възражение от длъжника, в което сочи, че нито познава ищцата - заемател, нито е вземал заем от нея. В законоустановения месечен срок е предявен иск за вземанията и образувано настоящото исково производство.

Видно от представения по делото Договор за заем от 18.01.2013г., между страните бил сключен договор, по силата на който заемодателят се задължавал да предаде на заемателя сума в размер на 32 500 лв., като заетата сума следвало да се върне до 18.07.2013г. Било уговорено, че при забава заемателя дължи неустойка в размер на 0.1 % от дължимата сума за всеки просрочен ден. Договорът бил подписан от страните, като имената на заемателя били изписани ръчно. За предаване на сумата бил изготвен разходен касов ордер от 18.01.2013г., който отново носел подписа на двете страни. В договора за заем, след положените подписи, ръкописно бил вписан текст, че на 18.01.2013г. били възстановени 17 600 лв. от заетата сума, като след текста стои подписа на заемодателката – ищец.

За изясняване на фактическата обстановка по делото била назначена съдебно-счетоводна експертиза, която заключава, че размерът на дължимата и неизплатена главница по договора за заем била 14 900 лв., а размерът на законната лихва върху тази сума за периода от 11.06.2015г. до 11.06.2018г. (датата на депозиране на заявлението в съда) бил 4 542.73 лв.

Съдът като взе предвид представените по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от правна страна следното:

По допустимостта на исковете: Предявените искове са допустими. Налице е правен интерес от водене на настоящото производство, предвид наличие на образувано заповедно производство, по което срещу заповедта е входирано възражение и съдът е дал указания на заявителя да предяви исковете за вземанията си по заповедта.

По основателността на иска по чл.422 от ГПК, във връзка с ч.240 от ЗЗД: Съдът намира, че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения, основаващите се на сключения Договор за заем от 18.01.2013г. Съгласно трайната съдебна практика, договорът за заем е реален, като задължението се поражда от постигнатото съгласие между страните и реалното предаване на сумата, посочена в договора. Този фактически състав на чл.240 от ЗЗД в случая е осъществен, тъй като са доказани и двата правопораждащи юридически факта. По отношение на възражението на ответника, че разходния ордер не доказва реалното предаване на сумата, тъй като е счетоводен документ, който се издава само от търговци, а ищцата била физическо лице, съдът намира същото за неоснователно, тъй като по съществото си този документ представлява разписка за предаване на сумата, като няма друга функция. В настоящия случай, освен разходния касов ордер е налице и изявление за задължението на заемателя "да върне" получената сума в чл. 1 и 2 от договора. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на парите ответник, е да установи отрицателния факт на неполучаването. В този смисъл са Решение № 478 от 11.02.2014г. на ВКС по гр.д. № 2670/2013г., IV г.о. и Решение № 379 от 06.01.2014г. на ВКС по гр.д. № 171/2012г., IV г.о. Ответникът не е доказал този факт, като не е доказал и твърдението, че паричната сума е получена на друго, различно от посоченото в исковата молба правно основание и от друго, различно от ищцата лице. Така при валидно съществуващо облигационно отношение между страните в тежест на ответника е да докаже, че е платил задължението си на падежа, като при недоказване настъпват неблагоприятните за него последици, а именно основателността на претенциите.

В писмения си отговор ответника въвежда възражения касаещи действителността на договора, като оспорва неговото съдържание и дата, но не оспорва авторството на подписа положен от него в договора и в ордера. В тази връзка прави доказателствени искания за разпит на свидетели. Съдът е отхвърлил искането на основание съществуващата забрана по чл.164, т.3 от ГПК, която сочи, че не се допускат свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма по 5 000 лв. В случая не сме и в хипотезата на чл.165, ал.2 от ГПК, която въвежда изключение от забраната по чл.164 от ГПК. Според изричната разпоредба на чл.165, ал.2 от ГПК когато страната се домогва да докаже, че изразеното в документа съгласие е привидно, свидетелски показания са допустими, ако по делото има писмени доказателства, изходящи от другата страна или удостоверяващи нейни изявления пред държавен орган, които правят вероятно твърдението за симулация, като под другата страна се има предвид лицето което лично или чрез представител е участвало по сделката. Настоящия случай не попада в тази хипотеза, тъй като такива доказателства по делото липсват, поради което не е преодоляна забраната за събиране на гласни доказателства чрез разпит на свидетели на страната на ответника. В този смисъл е Определение № 633 от 09.07.2018г. на ВКС по гр.д. № 4571/2017г., IV г.о.

По отношение на развитата теза, че сумите не били декларирани в подадените годишни данъчни декларации от ищцата, което доказвало, че същата не разполагала с тях, съдът намира същата за несъстоятелна. На първо място твърденията, като въведени от ответника следва да бъдат доказани от него, което не е сторено. От друга страна съгласно трайно установената съдебна практика, когато по делото са представени писмени доказателства за сключването на договора за заем (в случая писмен договор и разходен ордер, имащ силата на разписка), неизпълнението на публичноправното задължение на заемодателя да подава годишни данъчни декларации е без никакво правно значение за валидността и сключването на договора за заем. Това обстоятелство може да е индиция, че договор за заем не е сключен, само при липса на писмени доказателства за това, каквато хипотеза не е налице в случая.

По отношение на твърдението на ответника, че връщането на голяма част от заетата сума в същия ден на получаването й е лишено от логика и само доказва, че договор за заем липсва, съдът намира същото за неоснователно. Не е в тежест на ищеца да доказва връщане на сума по заема, още повече че обстоятелството е ирелевантно за делото, предвид, че сума в този размер не се претендира от ищеца.

По отношение на възражението, че сумата не е преведена по банков път, с което бил нарушен чл.3, ал.1, т.2 от Закона за ограничаване на плащанията в брой, съдът намира следното: Разпоредбата на Закона за ограничаване плащанията в брой има за цел защита на финансовата и фискалната система, както и превенция и борба с икономическата престъпност, т. е. охрана на публични интереси, а не на частни интереси в гражданския оборот. Неизправната към кредитора си страна не може да се позове на нищожност поради противоречие със закона, което би означавало да се възползва от собственото си неправомерно поведение в противоречие с добрите нрави. Поради това, съдът намира възражението за неоснователно.

Неоснователно е и възражението, че първа страница на договора за заем е подменена, поради това, че не е подписана от страните. При сключването на писмен договор волеизявленията на страните се потвърждава от полагането на подписи под съдържанието на договора, като закона не въвежда задължение всяка страница от писмения документ да бъде подписван от тях.

Поради гореизложеното главния установителен иск е изцяло основателен и следва да бъде уважен в пълния си размер.

По отношение на иска по чл.422 от ГПК, във връзка с чл.86, ал.1 от ЗЗД: Съгласно чл.2 от Договора за заем от 18.01.2013г., заемодателят се задължава да върне взетата в заем сума до 18.07.2013г., като е установено, че сумата не е върната и до момента. Ищцата претендира законната лихва по главницата в размер на 4 538.67 лв. за периода от 11.06.2015г. до датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда, а именно 11.06.2018г. От приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, се установява, че размерът на претендираната лихва е 4 542.73 лв. Предвид акцесорния характер на вземането и основателността на главния иск, то претенцията следва да се уважи в пълния предявен размер, като основателна.

По възражението за изтекла погасителна давност на главното вземане: Съдът е дал възможност на ответника да конкретизира датата, на която е получил заема или която счита за начало от когато тече давностния срок за вземането, предвид въведените от него възражения. Ответника не е могъл да посочи такава дата, видно от молба находяща се на стр.37 от делото, поради което съдът намира, че за начало на давностния срок следва да се приема падежната дата посочена в договора – 18.07.2013г., съгласно чл.114 от ЗЗД. По отношение на договора за заем е приложим общият петгодишен срок по чл.110 от ЗЗД, тъй като е налице едно неделимо плащане на заетата сума. Поради това съдът намира, че към датата на депозиране на заявлението в съда – 11.06.2018г. давността, която изтича на 18.07.2018г. не е изтекла.

Предвид изхода на делото и искането за присъждане на разноски в заповедното и в исковото производство, съдът намира, че такива се дължат от ответника. По заповедното производство те са в общ размер на 1500.78 лв., от които 388.78 лв. за заплатена държавна такса и 1112 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. По исковото разходите са в общ размер на 1600.78 лв., от които 388.78 лв. за заплатена държавна такса, 100 лв. за заплатено възнаграждение за вещо лице, 1112 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение.

Водим от горното и на основание чл.235 от ГПК, съдът

Р Е Ш И

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, в отношенията между страните, че С.Х.П. с ЕГН ********** с настоящ адрес *** дължи на З.И.С. с ЕГН ********** с адрес ***, със съдебен адрес ***, офис 12, чрез адв. И.Ц.сума в размер на 14 900 лв. (четиринадесет хиляди и деветстотин лева), представляваща дължима и незаплатена сума по Договор за заем от 18.01.2013г., сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 11.06.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и сума в размер на 4 538.67 лв. (четири хиляди петстотин тридесет и осем лева и шестдесет и седем стотинки), представляваща законна лихва върху главницата за периода от 11.06.2015г. до 11.06.2018г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 829 от 12.06.2018г. по ч.гр.д. № 1754/2018г. по описа на ШРС.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 от ГПК С.Х.П. с ЕГН ********** да заплати на З.И.С. с ЕГН ********** сторените от нея разноски в заповедното производство в общ размер на 1500.78 лв. (хиляда и петстотин лева и седемдесет и осем стотинки), както и разноските в настоящото производство в общ размер на 1600.78 лв.( хиляда шестстотин лева и седемдесет и осем стотинки).

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: