Р Е Ш Е
Н И Е
244/20.3.2019г.
Шуменският
районен съд, в открито заседание, на двадесет и седми февруари две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Х., като
разгледа докладваното от съдията гр. д.№2124 по описа за 2018 г. на ШРС, за да
се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са положителни установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с
чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86 от
ЗЗД.
В
молбата си до съда, ищецът „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: ***, действащо чрез пълномощника Б.Н.Р.-
юрисконсулт, излага, че по ч.гр.д.№946/2018 г. на ШРС по реда на чл.410 и сл.
от ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу
ответника С.А.А., ЕГН **********,***, за следните суми: 500,00 лв. (петстотин лева), представляващи главница по Договор за
паричен заем № 2141746, сключен на 03.09.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД
и ответника, като вземането по договора в последствие е прехвърлено на ищцовото
дружество; 59,92 лв. (петдесет и
девет лева и 92 ст.), представляващи договорна лихва от 03.10.2014 г. до
02.03.2015 г. (падеж на последна погасителна вноска); 36,00 лв. (тридесет и шест лева), представляващи такса разходи за
събиране на просрочени вземания; 353,40
лв. (триста петдесет и три лева и 40 ст.), представляващи неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 03.10.2014 г. до 02.03.2015
г. (падеж на последна погасителна вноска); 211,92
лв. (двеста и единадесет лева и 92 ст.), представляващи обезщетение за забава
за периода от 04.10.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда, като е
присъдена и законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Заповедта
за изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради
което и ищецът предявява настоящите искове. Ищецът излага, че на 03.09.2014 г.
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника е сключен Договор за паричен заем №
2141746, по силата на който ответникът е получил сума, в размер на 500.00 лв.,
със задължението на последния да върне така получената сума по начин и в срок,
описани в договора. Страните били уговорили и възнаградителна лихва, в размер
на 59, 92 лв., като било предвидено погасяване на задълженията за главница и
лихва, чрез 6 равни месечни погасителни вноски, всяка по 93,32 лв. Падежът на
първата погасителна вноска бил на 03.10.2014 г., а падежът на последната- на
02.03.2015 г. Длъжникът не е извършвал плащания по договора, като изпаднал в
забава, поради което дължал и мораторно обезщетение за периода на забавата /от
датата, на която е станала изискуема първата неплатена погасителна вноска до
датата на подаване на заявлението пред съда/, в общ размер от 211, 92 лв. Страните
били уговорили, че в случай на забава на плащанията по договора за повече от 30
календарни дни, длъжникът дължи заплащане на заемодателя на такса за разходи в
размер на 9.00 лева, като тази такса се начислява за всеки следващ период на
забава. Кредиторът бил начислил такса разходи в размер на 36.00 лева. Длъжникът
не бил изпълнил и задължението си по договора да осигури уговорено между
страните обезпечение на заема, поради което дължал и неустойка в размер на 353,
40 лева. Страните били постигнали споразумение неустойката да бъде разсрочена
на 6 равни вноски, всяка в размер на 58, 90 лева, платими на съответните
падежни дати на погасителните вноски по заема. Длъжникът не бил извършил плащане
по договора, като срокът на последния е изтекъл на 02.03.2015 г. Междувременно,
на 01.03.2015 г. било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“
ЕАД и ищцовото дружество, по силата на който вземането на първото дружество
срещу ответника, ведно с всички привилегии и обезпечения, било прехвърлено на
ищеца. Ответникът бил уведомен за настъпилата цесия. Поради изложеното моли
съда да постанови решение, по силата на което да се признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца посочените по- горе суми, за които е издадена Заповед
№ 472 от 02.04.2018 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК
по ч.гр. дело № 946/2018 г. по описа на Районен съд- Шумен. Претендира и
разноски.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът чрез назначения му особен представител представя писмен отговор.
Изразява становище, че счита исковете за допустими, но неоснователни, излагайки
аргументи за изтекла погасителна давност на вземанията по договора.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от
фактическа и правна страна следното: По ч.гр.д.№946/2018 г. по описа на ШРС, по
реда на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на ищеца срещу ответника, за сумата от 500.00 лева,
представляваща главница по договор за заем; 59, 92 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 03.10.2014 г. до 02.03.2015 г.; 36.00 лева- такса
разходи; 353, 40 лева- неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
периода от 03.10.2014 г. до 02.03.2015 г.; 211, 92 лева- обезщетение за забава
за периода от 04.10.2014 г. до 30.03.2018 г., като е присъдена законната лихва
върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението- 30.03.2018 г.
до изплащане на вземането, както извършените в заповедното производство
разноски в размер на 75.00 лв. Заповедта е връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 от ГПК. Не се спори между страните, а се потвърждава и от събраните
писмени доказателства, че между търговско дружество „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД и
ответникът са възникнали облигационни отношения, основаващи на сключен на 03.09.2014
г. Договор за паричен заем № 2141746, с размер на заемната сума- 500.00 лв.,
като ответникът на същата дата е отразил с подписа си, че е получил тази сума,
със задължение да я върне. От представения по делото частно заверен препис от
посочения по- горе договор става ясно, че ответникът е поел задължението да
върне заемната сума чрез 6 месечни вноски, всяка от по 93, 32 лв., като датата
на първото плащане е 03.10.2014 г., а датата на последното- 02.03.2015 г. В
договора е уговорена и възнаградителна лихва, като е отразено, че общата
дължима сума от ответника е 559, 92 лв. Ответникът не оспори изрично този
договор и с оглед положените от него подписи в графата „Заемател“, съдът
приема, че същият е получил сумата по договора със задължение да я върне, ведно
с уговорената възнаградителна лихва. Ответникът не оспори и твърденията, че не
е извършвал плащания по договора. Видно от текста на договора /чл.8, ал.3/ при
забава на плащането на някоя от вноските, кредитополучателят дължи обезщетение
за забава в размер на действащата законна лихва за всеки ден на забавата. От
текста на чл.8, ал.1 от договора, се установи, че страните са уговорили, че при
забава плащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни,
заемодателят ще бъде принуден да направи разходи за събиране, изразяващи се в
изпращането на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждането на
телефонни разговори. Ето защо, в тези случаи, заемателят дължи на заемодателя
заплащането на разходи в размер на 9.00 лева, като тези разходи се начисляват и
за всеки следващ 30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието
плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, но не могат да бъдат повече
от 45.00 лева. Така уговорена тази сума има смисъла на неустойка с конкретно
определен обезщетителен характер. В случая ответникът претендира сума от 36.00
лева за извършени разходи във връзка със забавата на длъжника, като безспорно
забавата на ответника е продължила повече от четири месеца. Не се спори, че
ответникът не е извършвал някакви плащания по договора, респ. е изпаднал в
забава, като съобразно уговореното следва да се ангажира и отговорността му за
забавено изпълнение. Ето защо и доколкото се установи възникване на главното задължение
на ответника, неговия размер, като липсват представени доказателства за
погасяване на главните и/или акцесорни задължения, съдът стига до извода, че за
ответника са възникнали следните задължения: 500.00 лева- главница, 59, 92
лева- възнаградителна лихва и сума в размер на 36.00 лева, представляваща
компесаторна неустойка, именувана от кредитора такси разходи за събиране на
просрочени задължения. Предвид установеността на възникване и съществуване на
главното задължение, изискуемостта на същото, забавата на длъжника и периодът
на забавата, съдът стига до извода, че се дължи и съответното мораторно
обезщетение, в размер на законната лихва, считано за периода на забавата. Ето
защо, с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК и приетото по делото заключение по
извършената ССЕ, по отношение на което съдът няма основания да се съмнява в
обективността и правилността му, съдът определя размерът на обезщетението за
забавено изпълнение на сума от 211, 92 лева.
По отношение на
претенцията за заплащане на сума от 353,40 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на договорно задължение за периода от 03.10.2014 г. до 02.03.2015
г. (падеж на последна погасителна вноска, за да се произнесе съобрази следното:
Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че
неустойката е определена имуществена ценност, най- често парична сума, която
длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в случай на виновно, от
негова страна, неизпълнение на поето с договора задължение. Фактическият състав
на неустойката съдържа изрична неустоична клауза, неизпълнение и вина, като тук
вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед
на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т.е. при неустойката следва да
бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението. Неустойката е винаги
проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл.9 от ЗЗД/.
Автономията на волята означава предвидена от законодателя възможност на
страните свободно да определят съдържанието на договора, в това число и на
неустойката, като се съобразяват с повелителните разпоредби на закона и добрите
нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието със закона. Добрите нрави са критерии и норми на поведение,
които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората,
според вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани,
систематизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от
тях, като за спазването им, при риск за присъждане на неустойка, съдът следи
служебно /Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г.
на ОСТК/. В цитираното тълкувателно решение се приема, че нищожна, поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност
следва да се прави за всеки конкретен случай при сключване на договора. В
мотивите на същия съдебен акт са изброени примерно някои от критериите, въз
основа на които следва да се извършва тази преценка, а именно: естеството на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, обезпечено ли
изпълнението на задължението с други правни способи, вид на уговорената
неустойка, вид на неизпълненото задължение- съществено или незначителна част,
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението на задължението вреди. В разглеждания казус, не е спорно, че в договора
/чл.4/ е предвидено задължение на заемателя, в срок от три дни от сключването
му, да осигури посочено обезпечение на задълженията му по договора за заем, при
неизпълнение на което е уговорена компесаторна неустойка в размер на 353, 40
лева. Предвидено е плащането на неустойката да става чрез вноски, като към
всяка от вноските по договора се добавя сума от 58.90 лева. Но така уговорената
неустойка, на основание чл.26, ал.1, предл. трето, нарушаване на добрите нрави,
съдът приема за нищожна, поради необосновано висок размер /същият е близък по
размер на сумата, предоставена като заем/. Соченото води до значително
неравновесие между правата и задълженията на заемополучателя и кредитора. В
случая неустойката е извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Задължението за заплащане на неустойка за неосигурено
обезпечение, не обезщетява някаква претърпяна загуба и пропусната полза, а води
единствено до неоснователно разместване на блага. Съобразявайки размера на
неустойката с размера на главното задължение, съдът стига до извода, че в
случая така договорената компесаторна неустойка позволява на кредитора да
реализира значителен приход, без последният да полага допълнително каквито и да
било усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения. Ето защо стига до
извода, че в случая неустойката не цели да задоволи имуществения интерес на кредитора,
обезщетявайки го за вредите при неточно изпълнение от длъжника, а да го обогати
неоснователно. На следващо място, видът на задължението, за което е предвидена
неустойката, не предпоставя обезпечение изпълнението на основно и съществено
задължение на заемателя по договора за заем. Безспорно, както е посочено по-
горе, една от основните функции на неустоичната клауза е да обезпечава изпълнението
на главното задължение. Главното задължение на длъжника по договор за заем е
връщане на предоставената в заем сума, ведно с възнаградителната лихва, ако е
уговорена такава. Поради изложеното заключава, че този иск е изцяло
неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
По отношение
твърдението на ищеца, че е носител на вземанията по процесния договор за заем,
за да се произнесе, съобрази следното:
От представения по делото частно заверен
препис от Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, се
установи, че на 16.11.2010 г. „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД е прехвърлило на ищеца всички,
дължими на цедента и станали ликвидни и изискуеми парични суми, като вземанията
са индивидуализирани в Приложение №1 към договора. От официално заверен препис
от Приложение №1 към този договор става ясно, че в кръга на цедираните вземания
са включени и задълженията на ответника по процесния договор. В това приложение
ясно и конкретно е индивидуализиран ответникът, като длъжник по договора,
размера на заемната сума и общото задължение по договора, към датата на
приложението. Съобразно задължителната съдебна практика, цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК. Изходящото от
цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера, надлежно
упълномощен да уведоми длъжниците по прехвърлените му вземания, и достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99,
ал.3, пр. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД /в този смисъл са Решение №78 от
09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г., II
т.о., ТК, Решение №3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д.№1711/2013 г., I т.о., ТК, постановени по реда на чл.290 от ГПК/. В
разглеждания казус препис от исковата молба и приложенията към нея са надлежно
връчени на ответника, като в приложенията са както уведомителното писмо от
бившия кредитор, действащ чрез ищеца по силата на надлежно извършена
упълномощителна сделка, така и изричното, за тези действия, пълномощно от
цедента. Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допуска това. Цесията е съглашение, в което цедирания длъжник не
участва, тъй като при този договор промяната в облигационното правоотношение се
отнася само до кредитора по вземането. Безспорно процесното вземане е
прехвърлимо /няма изрична забрана в закона или договора за това и естеството на
вземането го позволява/. В случая
предвид изрично сключения договор за цесия и уведомяването на ответника, в
качеството му на цедиран длъжник, съдът приема, че е настъпил пълният
прехвърлителен ефект на цесията, като в този смисъл носител на вземанията по
процесния договор за заем е ищеца.
По отношение
направеното от особения представител на ответника възражение за погасяване на
задълженията по договора по давност, съобрази следното: Съгласно разпоредбата
на чл.110 от ЗЗД, с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок, като давността започва да
тече от деня, в който вземането е станало изискуемо /чл.114 от ЗЗД/. По делото
е безспорно установено, че падежът на главното задължение е конкретно
определен, а именно 02.03.2015 г., от който ден е започнал да тече и
предвидения в закона давностен срок. Съдът счита за неоснователни изнесените от
представителя на ответника доводи, че в случая е приложима кратката тригодишна
давност за главното вземане, тъй като няма спор в правната доктрина и съдебната
практика, че когато изпълнението на задължение по договор за заем е разсрочено,
т.е. погасяването му е предвидено да се осъществява посредством уговорени
вноски, не следва да се счита, че главното задължение е периодично, за което
следва да се приложи давността по чл.111, б.“в“ от ЗЗД. В случая кратката
погасителна давност е приложима само за вземането за лихви и неустойки /арг. от
чл.111, б.“б“ и „в“/. Ето защо счита, че погасени по давност са претенциите за
възнаградителна и мораторна лихви, както и претенцията за заплащане на сума от
36.00 лева, която има характер на неустойка /давността за тези вземания е
изтекла на 02.03.2018 г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
реда на чл.410 от ГПК е подадено на 30.03.2018 г., т.е. след изтичане на
предвидения в чл.111 от ЗЗД тригодишен давностен срок/. Предвид изложеното
съдът заключава, че следва да се уважи главният иск за сума от 500.00 лева,
представляваща главница по сключения договор за заем, а останалите искове
следва да се отхвърлят.
На основание чл.78,
ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, включително
и разноските, извършени в заповедното производство, съразмерно с уважената част
от исковете, в общ размер на 426, 82 лв.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С.А.А.,
ЕГН **********,***, дължи
на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, действащо чрез пълномощника Б.Н.Р.- юрисконсулт, сумата от 500.00 лева /петстотин лева/,
представляваща главница по Договор за паричен заем № 2141746, сключен на
03.09.2014 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника, като вземането по
договора в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 30.03.2018 г. до окончателното изплащане на
главницата, присъдена по ч.гр.д. №946/2018 г. по описа на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ предявените
от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, действащо чрез пълномощника Б.Н.Р.- юрисконсулт, срещу С.А.А.,
ЕГН **********,***, положителни установителни искове, с правно основание чл.422
от ГПК, вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.240, ал.2 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и
чл.86 от ЗЗД, за заплащане на следните суми: 59,92 лв. (петдесет и девет лева и 92 ст.), представляващи
договорна лихва от 03.10.2014 г. до 02.03.2015 г. (падеж на последна
погасителна вноска); 36,00 лв.
(тридесет и шест лева), представляващи такса разходи за събиране на просрочени
вземания; 353,40 лв. (триста
петдесет и три лева и 40 ст.), представляващи неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода от 03.10.2014 г. до 02.03.2015 г. (падеж на
последна погасителна вноска); 211,92
лв. (двеста и единадесет лева и 92 ст.), представляващи обезщетение за забава
за периода от 04.10.2014 г. до датата на подаване на заявлението в съда, като
неоснователни.
ОСЪЖДА С.А.А.,
ЕГН **********,***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ
НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, действащо
чрез пълномощника Б.Н.Р.- юрисконсулт, сумата от 426, 82 лв. /четиристотин двадесет и шест лева и осемдесет и две
стотинки/, представляваща направените по делото, включително и в
заповедното производство, разноски,
съразмерно с уважената част от исковете.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред ШОС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: