Р Е Ш Е Н И Е
288/29.3.2019г.
Шуменският районен съд, в открито съдебно
заседание, на шести март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Х., като разгледа докладваното от районния съдия гр. д.№2398 по описа за
2018 година на ШРС, за да се произнесе, съобрази следното:
Предявени са обективно
и субективно кумулативно съединени
искове, с правно основание чл.55, ал.1, предл. първо
от ЗЗД.
В исковата си молба
до съда ищците С.В.И., ЕГН ********** и П.С.И., ЕГН **********,***,
чрез процесуалния си представител адв.С.И. от ШАК, със съдебен адрес:***-13,
офис 11,
излагат, че на 01.10.2007 г. в гр.
Шумен сключили с ответника – „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано
от П.Н.Д., Д.Б.Ш.и А.В.Я.,
с предишно наименование „Българска пощенска банка“ АД, Договор
за кредит за покупка на недвижим имот HL 2665, по силата на който ответникът им предоставил кредит за покупка на
недвижим имот в швейцарски франкове с левова равностойност 35 000 лева.
Кредитът е обезпечен с вписана законна ипотека върху закупения в гр. Шумен
недвижим имот. Съгласно чл.6 от договора, кредитът следвало да се погасява на
месечни вноски, включващи главница и лихва- анюитетни погасителни вноски. След
сключване на договора последвали едностранни увеличения на действащия съгласно
договора лихвен процент. Поради увеличения валутен курс и лихвен процент,
ищците се принудили да подпишат Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., с
което договорили дванадесетмесечен период на облекчено погасяване на дълга,
считано от месец януари 2011 г., през който период следвало да бъде начислявана
фиксирана годишна лихва в размер на 4, 44 %. В този интервал от време
анюитетните вноски били фиксирани- 105 швейцарски франка. Според чл.5 и чл.6 от
допълнителното споразумение „След изтичане на облекчителния период, върху общия
размер на дълга се натрупва начислената, но непогасена през периода на
облекчено погасяване лихва, след което натрупване се начислява годишна лихва в
размер, равен на сбора на действащия към същата дата базов лихвен процент /БЛП/
на кредитора за жилищни кредити в съответната валута, намален с 0, 50 пункта,
като до окончателното погасяване на дълга и всички разноски, свързани с него,
дълга се погасява на равни месечни погасителни вноски, съгласно погасителен
план, съставляващ неразделна част от допълнителното споразумение. В последното
изрично било посочено, че действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължени за страните. С влязло в сила
Решение №701/02.10.2017 г. по гр.д.№906/2017 г., ответникът бил осъден да
заплати на ищците сумата от 2 427, 24 швейцарски франка, платена без
правно основание по същия договор, представляваща разлика, формирана в периода
от 01.04.2012 г. до 30.04.2017 г. между размера на договорената между страните
погасителна вноска и реално платената в частта над уговорената лихва,
съставляваща част от месечната анюитетна вноска, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 30.03.2017 г. Сочи се в молбата, че към месец август
2018 г. месечната анюитетна вноска достигнала 210, 73 швейцарски франка, от
която вноска лихвата е в размер на 126, 06 швейцарски франка, за разлика от
лихвата по първоначално уговорения между страните погасителен план, която се равнявала
на сума от 88, 64 швейцарски франка. Така за периода от месец април 2017 г. до месец юли 2018 г.
се получавала сума от 598, 56 швейцарски франка, която била платена без правно
основание, тъй като клаузите на чл. 3 ал.1, чл. 3 ал.6 и чл. 12 ал.1 от договора за кредит, които се
отнасят до размера на годишната лихва и начина на измененията на същата са
нищожни. Същата твърди, че тези клаузи са нищожни като неравноправни на
основание чл.146, ал.1, вр. с чл.143 от ЗЗП, за което излага подробни правни и фактически
доводи. В резултат на предприетите от ответника, след сключване на договора
действия по промяна на лихвения процент, ищците били заплатили погасителни
вноски за лихви в завишен от първоначално договорения размер. Тези плащания са
извършени по силата на горепосочените нищожни клаузи от договора за кредит,
поради което платеното било извършено без основание и подлежало на връщане. Сочи
се също в молбата, че текстовете на чл.1, ал.1 и ал.4, чл.2, чл.6.2, чл.20, и
чл.22 от договора, касаещи превалутирането /курсовата разлика/ при заплащане на
погасителните вноски, също са нищожни, като неравноправни по смисъла на
разпоредбата на чл143 от ЗЗП, за което също излагат подробни прави и фактически
доводи. В следствие на превалутирането на вноските по кредита, ищците били
заплатили сума от 1 215, 52 лева, представляваща надплатена сума
вследствие превалутирането от швейцарски франка в български лева, настъпило при
отпускане на кредита и погасяване в швейцарски франкове, през периода от
01.08.2013 г. до 01.10.2014 г. Сочената сума ищците също считат, че е недължимо
платена. Поради изложеното, молят съда да постанови решение, по силата на което
да
се осъди „Юробанк България“ АД, да им заплати сумата от 598,56 швейцарски
франка, платена без правно основание по Договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 2665 от 01.10.2007г., изменен с Допълнително споразумение от
20.12.2010 г., представляваща разлика, формирана за периода от 01.04.2017 г. до
датата на предявяване на иска, между размера на договорената погасителна вноска
и реално заплатената такава в частта на първоначално договорената лихва,
съставляваща част от месечната анюитентна вноска, ведно със законната лихва
върху от главницата, считано от датата предявяване на иска до окончателното им
изплащане, както и да бъде осъден ответника „Юробанк България“ АД, да заплати
на ищците сумата от 1 215.52 лева, платена без правно основание по Договор за
кредит за покупка на недвижим имот №НIL 2665 от 01.10.2007г., изменен с
Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., за периода м.01.08.2013 г. -
м.01.10.2014 г. - в резултат на прилагания курс при превалутирането /курсовата
разлика/ на вноските по кредита, ведно със законната лихва върху от главницата,
считано от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане. Претендират и разноски. В хода на делото е
допуснато изменение на иска за заплащане на сума от 1 215, 52 лева, като
размерът на този иск е увеличен и същият се счита предявен за сума от
1 281, 70 лева. Производството е частично прекратено, на основание чл.232
от ГПК, касателно предявените от ищците срещу ответника искове, с правно
основание чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД, за признаване за нищожни клаузите
на чл.3, ал.1, ал.6 и чл.12, ал.1 от процесния договор за кредит.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът депозира отговор, в който заявява, че счита исковете за
неоснователни, излагайки подробни правни и фактически доводи, и възражения. Прави възражение, в условията на евентуалност, ако бъде уважен
осъдителният иск за връщане на недължимо платени суми за курсови разлики, за
изтекла погасителна давност за периода преди 16.08.2013 г. Претендира и разноски.
От
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
се установи следното от фактическа и правна страна:
Няма
спор между страните, че между тях са възникнали валидни облигационни отношения,
породени от сключен на 01.10.2007 г. в гр. Шумен Договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 2665,
по силата на който ответникът предоставил на ищеца кредит в швейцарски франкове
с левова равностойност 35 000 лева, по курс „купува“ за
швейцарски франк към лева на Банката в деня на усвояване на кредита. Кредитът е отпуснат за покупка на недвижим имот, находящ се в гр.
Шумен. Уговорено е крайният срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви
да е 300 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. Предвидено е погасяване
на кредита чрез месечни анюитетни вноски, включващи главница и лихва, с размер
на всяка вноска, съгласно погасителен план /приложение №2/ към договора,
представляващ неразделна част от договора, като договореният първоначален
размер на всяка вноска е 175, 41 швейцарски франка. Съгласно една от оспорените с настоящата
искова молба клаузи- чл.3, ал.1 от договора, за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент на БПБ АД за жилищни кредити в швейцарски франкове /БЛП/,
валиден за съответния период за начисляване на лихвата плюс договорена надбавка
от 0,45 пункта. Към момента на сключване на договора БЛП е в
размер на 4, 5%. На 20.12.2010 г. между страните е сключено Допълнително
споразумение, по силата на което страните са предоговорили задълженията на
ищците по процесния договор, като е предвиден дванадесетмесечен
период на облекчено погасяване на дълга, считано от месец януари 2011 г., през
който период следвало да бъде начислявана фиксирана годишна лихва в размер на
4, 44 %. В този интервал от време анюитетните вноски били фиксирани- 105
швейцарски франка всяка. Според чл.5 и
чл.6 от допълнителното споразумение след изтичане
на облекчителния период, върху общия размер на дълга се натрупва начислената,
но непогасена през периода на облекчено погасяване лихва, след което натрупване
се начислява годишна лихва в размер, равен на сбора на действащия към същата
дата базов лихвен процент /БЛП/ на кредитора за жилищни кредити в съответната
валута, намален с 0, 50 пункта, като до окончателното погасяване на дълга и
всички разноски, свързани с него, дълга се погасява на равни месечни
погасителни вноски, съгласно погасителен план, съставляващ неразделна част от
допълнителното споразумение. В последното е посочено, че действащият БЛП на банката не подлежи на договаряне и
промените в него стават незабавно задължени за страните. Банката
уведомява кредитополучателя за новия размер на БЛП за жилищни кредити и датата,
от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите салони. Договорените в договора за кредит надбавки не се променят. Според
другата оспорена клауза от договора чл.12, ал.1,
банката запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата
за условията, лихвите, таксите и комисионите, които БПБ АД прилага при
операциите си, както и приложимите лихви по настоящия кредит в швейцарски франкове
или друга валута при евентуалното му превалутиране. От
заключението на ВЛ по допусната и назначена ССЕ, се установи, че общият размер
на първоначално договорената лихва към датата на сключване на договора е 22 466,
74 швейцарски франка. В последствие са съставяни нови погасителни
планове, тъй като от страна на банката е извършвана едностранна промяна на БЛП, според които ищците
са плащали,
като в заключението на ВЛ е отразено, че размерът на реално изплатените от ищците
месечни вноски, в частта за договорената лихва, считано за периода от 01.04.2017
г. до 16.08.2018 г. е 2 063, 39 швейцарски франка. ВЛ
дава заключение, че разликата между договорените към датата на сключване на
договора и реално заплатените от ищците вноски за лихва по договора за кредит, считано за горепосочения
процесен период е 597, 61 швейцарски франка. С Решение №701/02.10.2017 г., постановено по
гр.д.№906/2017 г. по описа на ШРС, ответникът е осъден
да заплати на ищците сумата от 2 427, 24 швейцарски франка, платена без
правно основание по същия договор, представляваща разлика, формирана в периода
от 01.04.2012 г. до 30.03.2017 г. между размера на договорената между страните
погасителна вноска и реално платената в частта над уговорената лихва,
съставляваща част от месечната анюитетна вноска, ведно със законната лихва
върху сумата, считано от 30.03.2017 г. В мотивите на цитирания съдебен акт е
прието, че клаузите на чл.3, ал.1, чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от процесния
договор са неравноправни на основание чл.143, т.10 от ЗЗП.
Безспорно
разглежданата сделка представлява договор за банков кредит, като е ясно, че
един от съществените елементи на договора е заплащането на уговорена между
страните от страна кредитополучателя възнаградителна лихва на банката /чл.430,
ал.2 от ТЗ/. В случая уговорката за заплащане на лихва се съдържа в чл.3, ал.1
от договора за кредит, като в същия текст е определен и размерът на годишната
лихва, формиран от два компонента- БЛП на банката за жилищни кредити в
швейцарски франкове, валиден за съответния период на начисляване и договорна
надбавка от 0, 45 пункта. Към датата на сключване на договора БЛП е ясно и
конкретно определен, а именно 4, 5 %. Ето защо следва да се приеме, че ищците са
обвързани от поетото от тях с чл.3, ал.1 от договора за кредит задължение да
заплаща на ответника възнаградителна лихва, чийто годишен размер е формиран от 4, 5
% БЛП плюс договорна надбавка в размер на 0, 45 пункта за ипотечни кредити в
швейцарски франкове. Не се спори между страните по делото, че по време на
действието на процесния договор банката е изменила едностранно размера на
дължимата от кредитополучателя възнаградителна лихва, позовавайки се на чл.3,
ал.1 и ал.5 от договора за кредит. Спорът е дали клаузите от договора, които
дават възможност на банката едностранно да изменя размера на възнаградителната
лихва са валидни, за да породят предвидените в тях права и задължения за
страните. От съдържанието на процесния договор за кредит е видно, че такова
право на банката едностранно, без постигане на изрична уговорка за това с
кредитополучателя, да промени размера на базовия лихвен процент, приложим към
сделката, с оглед на което да измени и размера на дължимата от ищеца
възнаградителна лихва и съответно размера на месечната анюитетна вноска, е
предвидено в клаузите на чл.3, ал.5 и чл.12, ал. 1 от договора за кредит.
В разглеждания казус няма спор,
че ищците по сделката са физически лица, на които по силата на процесния
договор е предоставен банков кредит, който не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, т.е. потребител по смисъла на § 13, т.1 от
ДР на ЗЗП и приложение следва да намерят разпоредбите на посочения нормативен
акт. Приложението на ЗЗП е съобразено и с датата на сключване на договора 25.09.2007
г., т.е. конкретният договор за кредит е сключен преди
изричната уредба на кредитите за покупка на недвижим имот със ЗКНИП. ЗЗП в частта, касаеща регламентацията на
неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на
Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 год. относно неравноправните
клаузи в потребителските договори. По смисъла на закона предпоставки за
определяне на клаузата като неравноправна са следните: клаузите не са
индивидуално определени, т.е. същите са предварително изготвени от търговеца,
като потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им /арг. от
чл.146, ал.2 от ЗЗП/; клаузите са уговорени във вреда на потребителя –
накърняват се уредените в закона права на потребителя; не отговарят на
изискванията за добросъвестност, респ. на добросъвестната търговска практика;
уговорката да води до значително несъответствие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя- съществено, радикално несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност, както и
несъответствие във възможността им да упражнят своите права за защита по
договора. Ето защо в случая на първо място следва да бъде установено дали
процесните клаузи /чл.3, ал.1; чл.3, ал.5; чл.12, ал.1 от договора за кредит/
са индивидуално уговорени с потребителя или не. В разглежданата хипотеза се
установява, че уговорките между страните, досежно размера на лихвите не са част
от общи условия, при които банката-ответник сключва договорите за ипотечен
кредит с физически лица, а са част от съдържанието на сключения между страните
по спора договор за кредит. С оглед изложения от ищците довод, че оспорените
клаузи не са били индивидуално уговорени, а са били част от стандартни,
изготвени предварително договори за кредит, които банката сключва и не са
подлежали на коментар и промяна, в тежест на ответника бе да установи, че
посочените клаузи са били индивидуално уговорени. В хода на производството
ответникът, не ангажира надлежни доказателства, че включването на оспорените
клаузи в договора е в резултат на изричното им обсъждане и постигане на общо съгласие
с потребителя по отношение на тяхното съдържание. Напротив, от събраните по
делото гласни доказателства, показанията на разпитаните по искане и на двете
страни свидетели, се установи, че сключеният договор с ищците е типов, като
единственото право на потребителя при този вид сделки е да вземе решение да
сключи договора или не. От същите доказателства стана ясно, че при този вид
договори потребителите нямат възможност да влияят върху съдържанието на
клаузите, определящи лихвата, както и относно възможността за едностранна
промяна от страна банката на възнаградителната лихва. Ето защо приема, че
оспорените клаузи са били изготвени от банката предварително и
кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им при
сключването на договора. А доколкото същите не са били индивидуално уговорени
между страните, то в случай, че се установи, че са неравноправни, то на
основание разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП, същите ще следва да бъдат приети
и за нищожни. Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една
клауза в договора се явява неравноправна, което изброяване не е изчерпателно.
Ето защо при решаване на настоящия спор при преценка неравноправния характер на
посочените клаузи съдът следва да изследва освен обстоятелството дали
оспорената клауза не попада в някой от примерно посочените случаи в
разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, но и обстоятелството дали не са налице общите
критерии, визирани в посочената правна норма. Съгласно чл.143, т.10 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, като позволява на търговеца да променя
едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание.
В случая, при тълкуване волята на страните, изразена в текста на клаузите на
чл.3, ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за кредит, сключен с ищците,
постигнатото съгласие между страните в чл.3, ал.1 от процесния договор е за
променлива годишна лихва, представляваща сбор от базовия лихвен процент на
банката, валиден за съответния период на начисляване на лихвата плюс надбавка,
като в чл.3, ал.5 е прието, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не
подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните. Никъде в договора не е посочено как и по каква причина е допустимо
изменението на базовия лихвен процент, не е направена препратка към някакви
правила или методология за определяне на базов лихвен процент, не е посочено и
от какви вътрешно институционални или външни признаци се влияе този базов
лихвен процент. От изявленията на ВЛ, изслушано по повод представената по
делото ССЕ, става ясно, че едва след 2010 г. на сайта на банката е оповестена
методологията за формиране на БЛП на банката- ответник. Тази методология, за да
се изчисли размера на БЛП, са необходими специални знания и е невъзможно за
един средно интелигентен потребител да разбере и изчисли размера на основния
лихвен процент и от там- размера на лихвата. Не съществува спор в правната
доктрина и съдебната практика, че методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Поради това и предвид
правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от
постигнато между съкотрахентите съгласие за начина на формиране
възнаграждението на кредитодателя, т.е. относно конкретната формула за
определяне на възнаградителната лихва- съществен елемент от съдържанието на
този вид банкова сделка, което в случая не е сторено.
На следващо място, в договора не е посочено, че изменението на базовия
лихвен процент зависи от фактори, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги. ВЛ посочва също, че при определяне на БЛП има и
субективен елемент, т.нар. буферна надбавка, който елемент зависи изцяло от
волята на банката. Ето защо счита, че не може да се приеме, че е налице
изключението, визирано в разпоредбата на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП,
според който текст разпоредбите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат по отношение на сделките
с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е
свързана с колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на
лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или
доставчика на финансови услуги.
От друга страна, в никоя от оспорените договорни клаузи не са посочени
условията, при които банката ще извършва промяна на базовия лихвен процент,
представляващ компонента, с оглед на който се определя размера на дължимата от
кредитополучателя годишна лихва. Такива предпоставки не са предвидени по обща
воля на страните и в нито една друга от уговорките, представляващи част от
съдържанието на сключения между тях договор. Не е конкретизирано дали банката
ще има право едностранно да променя условията по сделката, единствено при
настъпване на някакви обективни факти, какви са те, или пък упражняването на
това право ще зависи единствено от волята на управителните органи на търговеца,
без да е задължително и необходимо това да е обвързано от настъпване на някакво
конкретно събитие. Доколкото ответникът твърди, че основанията, при настъпване
на които банката извършва промяна на базовия лихвен процент, са предвидени в
Методология за определяне на базисен лихвен процент и стойностите на БЛП на
банката, следва да се отговори на въпроса дали посочените в тази методология
условия са станали част от съдържанието на процесния договор за кредит, или не.
Безспорно в Методологията на банката за образуване на БЛП се посочва кои
компоненти влияят на размера на базисния лихвен процент, приложим към
отпусканите от банката кредити, като в същата е прието, че при промяна на някой
от тях е налице основание за неговата актуализация. Тези положения, обаче, не
са част от съдържанието на сключения с ищеца договор за кредит, тъй като не са
възпроизведени в нито една негова клауза. Освен това по делото не са
представени каквито и да е доказателства за това, че към датата на сключване на
процесния договор ищците, в качеството им на кредитополучатели, са били
запознати с методологията, на която се позовава ответникът и която е
едностранно издадена от него, както и че са изразили съгласие условията,
предвидени в нея, да станат част от съдържанието на възникналите между страните
облигационни отношения. Дори да се приеме, че цитираната методология,
представлява по своята същност общи условия, при които банката сключва договори
за кредит с физически лица, доколкото в нея се съдържат отнапред установени от
банката условия, касаещи определянето на размера на базовия лихвен процент и
неговото изменение за срока на действие на договора, то не се променя извода на
съда, че същата не може валидно да обвърже страните и да стане част от
съдържанието на сделката за банков кредит, сключена между тях.
Кредитополучателят не е търговец и следователно, за да станат задължителни за
него общите условия, установени от банката за сключваните от нея сделки,
съгласно разпоредбата на чл.298, ал.1, т.1 от ТЗ, той следва да заяви писмено,
че ги приема. Договорът за банков кредит е формален, доколкото в разпоредбата
на чл.430, ал.3 ТЗ е предвидена писмена форма като условие за неговата
действителност и следователно по отношение на него намира приложение и
императивната норма на чл. 298, ал.2 от ТЗ, съгласно която, за да обвържат
кредитополучателя, установените от търговеца общи условия следва да са му били
предадени при сключване на договора. В случая не се доказа тази методология, на
която се позовава ответникът, да са предадени на ищците, нито те писмено да са
заявили, че я приемат, поради което и тя не може да ги обвърже. Съгласно
изричната норма на чл.143, т.10 от ЗЗП, за да бъде една клауза в договор,
сключен с потребител равноправна, условието, при което за търговеца е предвидена
възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично предвидено в
него, а не в друг акт на търговеца, който освен това не обвързва потребителя.
Предвид изложеното, съдът стига до извода, че оспорените клаузи, а именно на
чл.3, ал.1 /в частта относно валидността на БЛП за съответния период на
начисляване на лихвата/; чл.3, ал.5 и чл.12, ал. 1 от договора за кредит, в
които е предвидена възможност за банката едностранно да променя БЛП и съответно
дължимата лихва, без да е налице ясна и конкретна уговорка при какви
предпоставки става това, попадат в хипотезата на чл.143, т.10 от ЗЗП. Тези
клаузи са във вреда на потребителя, който е в положение на по-слабата страна от
гледна точка на степента му на информираност и на възможностите, които му се
предоставят да преговаря, като се създава неравновесие между неговите права и
задължения, от една страна, и тези на банката, от друга, с което се нарушават
изискванията за добросъвестност при сключване на договорите. Още повече, че в
полза на потребителя не е предвидено такова право да променя по своя воля и то
едностранно нито едно от условията на сключения договор, което го поставя в
неравнопоставено положение спрямо търговеца, за който е договорена такава
възможност с посочените по-горе уговорки. Ето защо и на основание чл. 146,
ал.1 от същия закон те се явяват нищожни и следователно не обвързват страните.
След като клаузите от договора за кредит, в които е предвидено правото на
банката едностранно да увеличава размера на базовия лихвен процент и съответно
на дължимата от кредитополучателя лихва, представляваща възнаграждение за
времето на ползване на предоставените от търговеца парични средства, са
нищожни, то същите не могат да породят правни последици. Следователно
между страните по процесната търговска сделка не е постигнато валидно съгласие,
че за банката ще възникне такова право, а такова не е регламентирано в полза на
банката и в императивна разпоредба на закона.
Ето защо в случая надвнесените от ищците суми за лихви над първоначално
уговорения размер са внесени при начална липса на основание и подлежат на
връщане с оглед неоснователното разместване на имуществени блага. Неоснователното обогатяване предполага разместване на имуществени блага,
при което едната страна по спора е получила от другата нещо без основание или с
оглед на неосъществено или отпаднало основание, поради което е длъжна да го
върне. Разпоредбата на чл.55, ал.1, предл.първо от ЗЗД е приложима в случаите,
когато още при получаване на имущественото благо липсва основание за преминаването
му от имуществото на едно лице в това на друго. Такъв е и случаят, при който е
получено нещо въз основа на нищожен договор, респективно и на нищожна клауза от
договор, уреждаща имущественото разместване. С оглед на гореизложените правни
съображения, въз основа на които съдът прие за установено, че клаузите на чл.3,
ал.1; чл.3, ал.5 и чл.12, ал.1 от договора за банков кредит, сключен с ищците,
са неравноправни, респективно нищожни, се налага извода, че заплатената от ищците
част от дълга въз основа на посочените по-горе клаузи се явява платена при
начална липса на правно основание и подлежи на връщане. Съгласно заключението
на ВЛ по допуснатата ССЕ, по отношение на което съдът няма основания да се
съмнява в обективността и правилността му, става ясно, че разликата
между договорените към датата на сключване на договора и реално заплатените от
ищците вноски за лихва по договора за кредит,
считано за периода от 01.04.2017
г. до 16.08.2018
г. е 597, 61 швейцарски франка. Ето защо приема, че тази осъдителна
претенция следва да се уважи за посочения размер, като за остатъка се отхвърли
поради неоснователност.
По отношение на
другия осъдителен иск за заплащане на сумата от 1 281, 70 лева, платена без правно основание по
Договор за кредит за покупка на недвижим имот №НIL 2665 от 01.10.2007г.,
изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., за периода м.01.08.2013
г. - м.01.10.2014 г. - в резултат на прилагания курс при превалутирането
/курсовата разлика/ на вноските по кредита, за да се
произнесе, съобрази следното:
Ищците основават претенцията, излагайки твърдения за нищожност на клаузи от
договора за кредит, сключен между страните, а именно: на чл.1, ал.1 и ал.4,
чл.2, чл.6.2, чл.20, и чл.22, касаещи превалутирането /курсовата разлика/ при
заплащане на погасителните вноски и усвояване на сумата по кредита. От текста на чл.1 от договора става
ясно, че страните са уговорили, че банката предоставя на
кредитополучателя потребителски кредит в швейцарски франкове, в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 35 000 лева по
курс „купува” на швейцарския франк към лева на банката в
деня на усвояване на кредита. Разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка
в швейцарски франкове /чл.2, ал.1 от договора/, като усвоеният кредит в
швейцарски франкове по сметката по чл.2, ал.1 се превалутира служебно от
банката в лева по търговски курс „купува” на
швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването, като
се превежда по открита в банката сметка на кредитополучателя в съответната валута /чл.2,ал.3от договора/. Съобразно чл.6,
ал.2 от същия договор, погасяването на кредита се
извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски
франкове. В случай, че на съответния падеж на погасителна
вноска по главницата и / или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата
сума в швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в лева
по свои сметки в банката, погасяването на кредита се извършва
с тези средства след служебно изкупуване
на тези средства в швейцарски франкове по курс „продава” на банката за
швейцарския франк към лева, за което кредитополучателят с подписването на
настоящия договор дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправомощава банката. В чл.20 от договора е предвидено, че кредитополучателят има право да поиска
от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски франкове в
български лева като за услугата се съгласява да заплати съответната
комисионна, съгласно действащата към датата на превалутирането Тарифа на
Банката. Според
чл.21 от договора, превалутиране е промяна на валутата, в която се изчислява
стойността на задължението, при което следва да се приложи съответния лихвен
процент, приложим за новата валута на кредита при изчисляване на лихвата по същия. Текстът на чл.22, ал.1 от договора гласи, че кредитополучателят
декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения
от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев
или евро, както и превалутирането по чл.20 от договора, може да има за последица,
включително в случаите на чл.6, ал.2 /от договора/, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема
да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е
съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати
ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими
по превалутирания кредит. Кредитополучателят декларира в ал.2
на чл.22 от договора, че изцяло е запознат и разбира икономическия смисъл и
правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20-22 от договора, както
и че е съгласен с настъпването им. В Решение №295 от 22.02.2019 г., постановено по
т.д.№3539/2015 г. по описа на ВКС, съдът цитира практика на СЕС и по-конкретно решение
от 20.09.2017г. по дело С-186/16, в което са посочени критериите, които националният съд
трябва да прилага при преценка на клауза от договор за банков кредит от гледна
точка на разпоредбите на чл.3, пар.1 и чл.4, пар.2 от Директива 93/13. Посочените разпоредби са транспонирани в чл.145, ал.1 и ал.2 ЗЗП,
поради което даденото от СЕС тълкуване е задължително за националните
юрисдикции на държавите - членки на Европейския съюз. Съгласно
чл.4, пар.2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. и чл.145,
ал.2 ЗЗП, преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва, нито
с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и
възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или
предоставените услуги, от друга, при условие, че тези клаузи са изразени на
ясен и разбираем език. Разрешението се извежда от закрепеното в постоянната
практика на СЕС (т.47 по дело С-484-08) разбиране, че въведената с Директива
93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положението
на по-слабата страна в отношенията с продавача или доставчика от гледна точка,
както на позицията му в преговорите, така и на степента на информираност -
положение, което го принуждава да се съгласява с установените предварително от
продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им. В
т. 55 от разяснителната част на решението си по дело С-186/16 СЕС е посочил, че
клауза, включена в договорите за кредит, изразени в чуждестранна валута, която
изисква месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата
валута, в „случай на обезценяване на националната
парична единица спрямо тази валута, поставя курсовият риск в тежест на
потребителя“.
В диспозитива на определението по дело № С-119/17 е
постановено, че чл.3 до чл.5 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
(транспонирани в чл.143, чл.145 и чл.147 ЗЗП) следва да се тълкуват в смисъл,
че може да бъде преценена от националната юрисдикция като неравноправна
клауза от кредитен договор, последиците от която са цялостно прехвърляне
на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин,
така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми
критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката
й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки изискванията за
добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значително неравновесие
между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Изключенията
на чл.144, ал.3 ЗЗП не намират приложение, тъй като са относими единствено към
основанията чл.143, т.7, т.10, т.12 ЗЗП, в които не попада клауза, регулираща
валутните рискове при договаряне на кредит в чуждестранна валута (щвейцарски
франкове) и погасителни вноски, дължими в същата валута. Следва
да се има предвид, че договорът за кредит не е ценна книга, нито е сделка с
финансови инструменти (решение № 95 / 13.09.3016г. по т.д. № 240/2015г. на ВКС,
II т.о.), а цената на кредит в чуждестранна валута по см. на чл.144, ал.3, т.1 вр. чл.143, т.12 ЗЗП
е единствено възнаградителната лихва, но не и допълнителните разходи, които
прави кредитополучателят вследствие поемането на валутния риск. Банков кредит в чуждестранна валута не представлява и договор за
покупка или продажба на чужда валута, пътнически чекове или международни
парични преводи в чужда валута. С оглед на така
дадените разяснения от СЕС, ВКС с Решение №295 от 22.02.2019 г., постановено по
т.д.№3539/2015 г. дава отговор на поставения въпрос относно неравноправността
на клауза за превалутиране от кредитен договор в чуждестранна валута, като
посочва, че „Неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от
кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно
прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по
прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание
ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора
и когато при проверката й за неравноправния характер бъде констатирано, че въпреки
изискванията за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително
неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора,
като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на
чл.144, ал.3 ЗЗП.”. В разглеждания случай, безспорно е установено, че ищците като
физически лица, на
които е предоставен
банков кредит,
имат качеството на потребители
по см. на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката –
ответник съответно се явява търговец по см. на пар.13,
т.2 от ДР на ЗЗП.
С една от
оспорените клаузи /чл.
22, ал.1 от кредитния договор/,
кредитополучателят поема за своя сметка риска и всички вреди от промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към
българския лев, които могат да имат за последица повишаване на дължимите
погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като в ал.2 на чл.22 декларира,
че разбира икономическия смисъл и правните последици на клаузите на договора и
е съгласен с настъпването им. Съгласно чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, нищожна е
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, освен ако клаузата е уговорена индивидуално. Не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия (чл.146, ал.2 ЗЗП), като тежестта на
доказване, че определено условие на договора е индивидуално уговорено, е на
търговеца / доставчика - чл.146, ал.4 ЗЗП. В разглеждания
казус, с оглед събраните гласни доказателства, безспорно се установи, че оспорените
клаузи не са индивидуално уговорени между страните, като по отношение на същите
ищците, като кредитополучатели не са могли да окажат влияние върху съдържанието
им. Разпитаните свидетели ясно разясниха каква е била политиката на банката по
време на сключване на договорите за кредит в швейцарски франка, като завиха, че
тези договори са предварително изготвени от централата на банката и се
предоставят във вида, в който са изпратени в съответните клонове на банката,
като клиентите нямали възможност да извършват промени в текста на договора, а
единствено разполагали с правото да сключат или не договора. По делото
безспорно е установено, че кредитът, съгласно чл.1 от договора, се
предоставя в швейцарски франкове в размер на равностойността в щвейцарски франкове
на 35 000 лева, като независимо, че в чл.2, ал.1 е предвидено, че
кредитът се усвоява в швейцарски франкове, достъп до тази сметка
кредитополучателят няма, тъй като същата е блокирана /изрично посочено в договора/. Установи се, че швейцарските
франкове от блокираната сметка служебно се превалутират от банката в лева
преди усвояването им, като реалното усвояване на кредита от потребителя става
именно в лева по негова сметка в лева, като в договора изрично е предвидено, че едно от задълженията на кредитополучателите
при усвояване на кредита е да представят изрична молба за превалутиране /по
образец на Банката/. Видно от горните уговорки,
реален паричен поток от кредитодателя към кредитополучателите в швейцарски франкове не е налице.
Клаузата на чл.22, ал.1 от договора не отговаря на
изискването за яснота и разбираемост. В конкретния случай банката не е
предоставила на потребителите, към момента на
сключване на договора за кредит в чуждестранна валута,
цялата относима информация, която би му позволила да прецени икономическите последици от клаузата за валутния риск за
финансовите му задължения, за които ще му бъде икономически трудно да понесе
при значимо обезценяване на валутата, в която получава доходите си. Напротив, по делото се събраха доказателства, писмени и гласни, че към
датата на сключване на договора при ответната банка е течала рекламна кампания,
с която потребителите са убеждавани за по- благоприятната за тях възможност да
сключват кредитни сделки в швейцарски франкове. След като банката не е
изпълнила задължението си да уведоми по - слабата страна по договора за
възможните промени в обменните курсове с оглед валутния риск, свързан с
вземането на кредит в посочената чуждестранна валута, не може да се приеме, че
кредитополучателят е могъл да прецени потенциално значимите икономически
последици върху финансовите му задължения от възникващия за него още със
сключването на договора валутен риск при получаван доход в местната национална
валута. Преценката на потребителя, дали да избере да получи по-нисък лихвен
процент и да носи валутния риск или да получи кредит при по-висока лихва, но да
не носи валутния риск, трябва да може да бъде извършена от него на база на предоставена
му от банковата институция информация относно възможните промени в обменните
курсове, която именно позволява на потребителя да вземе решения, основани на
„добра информираност” дали и какъв договор за кредит да сключи. С оглед
информацията, предоставена от кредитодателя при договаряне на договора за
кредит, средният потребител – относително осведомен и в разумни граници
наблюдателен и съобразителен, не би могъл да прецени потенциално значимите
икономически последици за него от поетия валутен риск при изчисляването на
погасителните вноски, тъй като не разполага с информация в дългосрочен план за
котировките на швейцарския франк, което го принуждава да се съгласява с
установените предварително от търговеца условия, без да може да повлияе на
съдържанието им, вкл. на декларативните по своя
характер изявления в договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и
правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.20-22 от договора”, без
да се доказва икономическите аспекти на превалутирането на кредита в швейцарски
франкове реално да му са разяснени. Банката като
професионалист е могла и е била длъжна да предвиди устойчивия темп на
поскъпване на швейцарския франк и да уведоми за това насрещната страна по
договора, тъй като това представлява обстоятелство, което по естеството си се
отразява на по-нататъшното изпълнение на договора. Ето
защо, счита, че оспорените клаузи са
във вреда на потребителите, тъй като
върху тях се прехвърля изцяло
валутния риск, с което безспорно се
създава значително неравновесие между правата и задълженията на страните по
кредитния договор по см. на чл.143, т.19 ЗЗП. Предвид изложеното счита същите за нищожни и изпълнението на задълженията
по тях е било при начална липса на основание, поради което подлежи на връщане. Съгласно
заключението на ВЛ по извършената допълнителна ССЕ, неоспорено от страните,
размерът на надвнесената сума от курсовите разлики за периода от 01.08.2013 г.
до 01.10.2014 г. е с обща сума от 1 936, 23 лева, като ВЛ и ищците
поясниха, че в тази сума е включена присъдената по гр.д.№ 906/2017 г. по описа
на ШРС неправомерно събрана от банката лихва, равняваща се на сума от 654, 53
лева, като в този смисъл разликата на надвнесената сума от курсовите разлики по
договора е 1 281, 70 лева. Съдът счита направеното от ответника възражение
за погасяване на тази претенция по давност, поради следното: Съгласно
т.7 от ПП на ВС от 28.05.1979 по гр.д. 1/ 1979г., давностният срок за
вземанията по чл.55, ал.1, пр. 1-во ЗЗД е общият пет годишен срок по чл.110 ЗЗД
и тече от момента на получаване на плащането. В
разглеждания казус, касателно процесния период се установи, че падежът на всяка
една от погасителните вноски е 19-то число на съответния месец, т.е. в случая
за първата вноска от периода е 19.08.2013 г. Исковата молба е
подадена на 16.08.2018 г.
и обхваща вземания за извършени плащания при начална липса на основание,
първото от които е направено след 19.08.2013 г.,
поради което по отношение на нито едно от вземанията по чл.55, ал.1, пр.1-во
ЗЗД, отнасящи се за процесния период,
петгодишният давностен срок не е изтекъл към момента на завеждането на исковата
молба. Ето защо счита, че тези искове са основателни и доказани
и следва да се уважат.
На основание чл.78,
ал.1 от ГПК, на ищците следва да се присъдят направените от тях деловодни
разноски съразмерно на уважената част от исковете, в размер на 820.00 лева.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано
от П.Н.Д., Д.Б.Ш.и А.В.Я., с предишно наименование „Българска пощенска банка“
АД, да заплати на С.В.И., ЕГН ********** и П.С.И., ЕГН **********,***, сумата
от 597, 61 /петстотин деветдесет и седем
и шестдесет и един/ швейцарски франка, платена без правно основание по
Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 2665 от 01.10.2007 г.,
изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., представляваща разлика,
формирана за периода от 01.04.2017 г. до датата на предявяване на иска-
16.08.2018 г., между размера на договорената погасителна вноска и реално
заплатената такава в частта на първоначално договорената лихва, съставляваща
част от месечната анюитентна вноска, ведно със законната лихва върху от
главницата, считано от датата предявяване на иска-16.08.2018 г. до
окончателното им изплащане, като отхвърля иска в останалата му част, до пълния
предявен размер.
ОСЪЖДА „ЮРОБАНК
БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано
от П.Н.Д., Д.Б.Ш.и А.В.Я., с предишно наименование „Българска пощенска банка“
АД, да заплати на С.В.И., ЕГН ********** и П.С.И., ЕГН **********,***, сумата
от, както и сумата от 1 281, 70
лева /хиляда двеста осемдесет и един лева и седемдесет стотинки/,
представляваща платена без правно
основание по Договор за кредит за покупка на недвижим имот №НIL 2665 от
01.10.2007г., изменен с Допълнително споразумение от 20.12.2010 г., за периода
м.01.08.2013 г. - м.01.10.2014 г. - в резултат на прилагания курс при
превалутирането /курсовата разлика/ на вноските по кредита, ведно със законната
лихва върху от главницата, считано от датата на предявяване на иска 16.08.2018
г. до окончателното им изплащане, както и сума в размер на 820, 00 лева /осемстотин и двадесет лева/, представляваща
направените по делото разноски, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от
уведомяване на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: