Р Е Ш Е Н И Е

1027/29.10.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, единадесети състав

На втори октомври през две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:

Председател: Ростислава Георгиева

Секретар: Ил.Д.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от районния съдия

ГД №2547 по описа на ШРС за 2018 год.,

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са пет положителни установителни иска с правна квалификация чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД по отношение на главницата, чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.2 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД – по отношение на претендираната договорна лихва, чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД – по отношение на претенцията за заплащане на такса разходи, чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД, във вр. с чл.92 от ЗЗД – по отношение на претендираната неустойка и чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД, във вр. с чл.86 ЗЗД по отношение на претенциите за мораторна лихва.

Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от „***” ЕАД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”***” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С., съдебен адрес:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощника юрисконсулт К. Г. В. М.срещу Е. Р.Ю., с ЕГН**********,***. Ищцовото дружество твърди, че на 28.08.2017 год. между „***“ АД и ответника Е. Р.Ю. бил сключен Договор за паричен заем с №3025141 по силата, на който Заемодателят е предоставил на ответницата сумата от 800 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита. Съгласно Общите условия към договора за кредит, кредитополучателят се задължил да възстанови получения заем, ведно с дължимата договорена лихва в размер на 124.56 лева, чрез 8 месечни погасителни вноски всяка в размер на 115.57 лева, платими в срок до 28.04.2018 год. В същото време заемателят при подписване на договора е поел задължение в 3-дневен срок да предостави на заемателя обезпечение чрез поръчителство на две физически лица, чиито доходи да отговарят на конкретни условия. Това условие не било изпълнено от длъжника, поради което съгласно клаузите на договора на последния била начислена неустойка в размер на 726.80 лева, която сума следвало да бъде разсрочена на осем равни месечни вноски, всяка една в размер на 90.35 лева. Общата погасителна вноска по този начин била в размер на 206.42 лева. На същия била начислена и лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от 31.10.2017 год. до датата на подаване на заявлението в съда, като общият размер на начислената лихва бил 23.31 лева, който представлявал съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска.

В исковата молба излагат, че длъжникът заплатил сумата от 206.42 лева, с която били погасени 90.85 лева – неустойка, 26.66 лева - договорна лихва и 88.91 лева – главница. Срокът на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно 28.04.2018 год., като същият не е бил обявяван за предсрочно изискуем.

На 01.01.2018 год. било подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 год., сключен между „***“ АД и „***“ ООД, по силата на което първото дружество е прехвърлило на второто вземането на ответника по посочения по-горе Договор за паричен заем №3025141/28.08.2017 год. Твърдят, че тъй като ответникът не им заплатил дължимата сума, ищцовото дружество инициирало производство по чл.410 от ГПК пред ШРС, по повод, на което им била издадена заповед за изпълнение. Тъй като заповедта е била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, за ищеца възниква задължение да установи претенцията си по съдебен ред.

С настоящата искова молба предявяват пет положителни установителни иска с цена съответно 711.09 лева – главница, представляваща претенция за незаплатени суми по Договор за паричен заем с №3025141 от 28.08.2017 год., 97.90 лева – договорна лихва за периода от 30.10.2017 год. до 28.04.2018 год., 635.95 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 30.10.2017 год. до 28.04.2018 год., 18.00 лева – такса разходи и 23.31 лева –обезщетение за забава, считано от 31.10.2017 год. до 31.05.2018 год. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата. Молят ответника да бъде осъден да им заплати и направените по настоящото производство разноски, както и разноските, направени в хода на заповедното производство.

В съдебно заседание за ищцовото дружество не се явява представител. От тяхно име е депозирана писмена молба на 30.09.2019 год., в която излагат становище по съществото на спора, като молят предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били изпратени на ответника. Тъй като последният не е бил открит на адреса, посочен в исковата молба и в изготвената по делото служебна справка от НБД и от ТД на НАП, на основание разпоредбата на чл.47, ал.6 от ГПК му е бил назначен особен представител. В законоустановения едномесечен срок от страна на назначения на ответника особен представител е бил депозиран писмен отговор. В отговора оспорва активната процесуална легитимация на ищцовото дружество и на пълномощника на същото. Твърди, че клаузите на договора относно неустойката, договорената между страните лихва и претендираната такса са нищожни, поради нарушение на добрите нрави и несъобразяване с разпоредбите на чл.26 от ЗЗД. Оспорва валидността на договора за цесия, като твърди, че длъжникът не е бил редовно уведомен за същата. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.

В съдебно заседание ответникът не се явява лично. За него се явява назначения особен представител – адв.С.Г. от ШАК, като с оглед събраните в хода на съдебното производство доказателства заявява, че счита предявените искове за неоснователни и моли същите да бъдат отхвърлени изцяло.

ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

На 28.08.2017 год. между „***“ АД и ответника Е. Р.Ю. бил сключен Договор за паричен заем с №3025141 по силата, на който Заемодателят предоставил на ответницата сумата от 800 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита. Съгласно Общите условия към договора за кредит, кредитополучателят се задължил да възстанови получения заем, ведно с дължимата договорена лихва в размер на 124.56 лева, чрез 8 месечни погасителни вноски всяка в размер на 115.57 лева, платими в срок до 28.04.2018 год.

Съгласно клаузите на договора в случай, че заемателят забави плащането на погасителна вноска с повече от 30 дни дължи на заемателя заплащане и на такса разходи, включваща изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, лични посещения и др. за събиране на просрочените вземания в размер на 9.00 лева. Таксата за направените разходи се начислявала за всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено повече от 30 календарни дни, като размерът на всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати заемателят не може да надхвърля 45.00 лева. В тази връзка на длъжника била начислена такса разходи в размер на 18.00 лева. Заемателят при подписване на договора е поел задължение в 3-дневен срок да предостави на заемателя обезпечение чрез поръчителство на две физически лица, чиито доходи да отговарят на конкретни условия. Това условие не било изпълнено от длъжника, поради което съгласно предвиденото в чл.4 от договора на последния била начислена неустойка в размер на 726.80 лева, която сума следвало да бъде разсрочена на осем равни месечни вноски, всяка една в размер на 90.35 лева. Общата погасителна вноска по този начин била в размер на 206.42 лева.

На същия била начислена и лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от 31.10.2017 год. до датата на подаване на заявлението в съда, като общият размер на начислената лихва бил 23.31 лева, който представлявал съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала, неплатена погасителна вноска. Длъжникът заплатил сумата от 206.42 лева, с която били погасени 90.85 лева – неустойка, 26.66 лева - договорна лихва и 88.91 лева – главница. Срокът на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно 28.04.2018 год., като същият не е бил обявяван за предсрочно изискуем.

На 01.01.2018 год. било подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 год., сключен между „***“ АД и „***“ ООД, по силата на което първото дружество е прехвърлило на второто вземането на ответника по посочения по-горе Договор за паричен заем №3025141/28.08.2017 год. „***“ АД /понастоящем „***“ ЕАД/ е правоприемник на „***“ ООД. Последното било упълномощено в качеството си на цесионер по договора да изпрати уведомление до длъжника. До ответника на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД били изпратени Уведомителни писма от „***“ АД на 03.01.2018 год. и 07.08.2018 год., които са били върнати с отбелязване, че не съществува такъв адрес.

Тъй като ответникът не заплатил дължимата сума, ищцовото дружество инициирало производство по чл.410 от ГПК пред ШРС, по повод, на което им била издадена заповед за изпълнение. Тъй като заповедта е била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, за ищеца възниква задължение да установи претенцията си по съдебен ред.

Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото писмени доказателства и по-специално от: Договор за паричен заем №3025141/28.08.2017 год., Тарифа на „***“ АД, Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год., Потвърждения за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, Приложение №1/01.01.2018 год. към договора за цесия, Пълномощно, Уведомително писмо от 03.01.2018 год., Уведомително писмо от 06.08.2018 год., Известие за доставяне, Пълномощни, Вносна бележка за заплатена държавна такса, от материалите приложени по ЧГД №1570/2018 год. по описа на ШРС, трудов договор №219/08.09.2017 год., служебна бележка изх. №371/17.06.2019 год., 2 бр. седмични отчети за парични постъпления от КК, пълномощно.

Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното производство съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице дава заключение, че остатъка от задължението на ответницата към датата на цесията е 1465.38 лева, от които 711.09 лева - главница, 97.90 лева - договорна лихва, 635.95 лева – неустойка, 18 лева – разходи за събиране, 2.44 лева – лихва за забава; че след прехвърляне на вземането не са постъпвали плащания от ответницата, законната лихва за забава за периода от 01.02.2018 год. до 01.05.2018 год. е 20.87 лева; че общо задължението на ответницата към датата на подаване на заявлението н съда е в размер на 1486.25 лева.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в облигационни отношения, като по силата на сключения на 28.08.2017 год. между „***“ АД и ответника Е. Р.Ю. Договор за паричен заем с №3025141 Заемодателят е предоставил на ответницата сумата от 800 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита. В същото време не се спори между страните, че Ю. е забавила плащането на част от падежните вноски, като последното и единствено плащане е постъпило на 09.10.2017 год. в размер на 206.42 лева и с него е била погасена главница в размер на 88.91 лева, лихва в размер на 26.66 лева и неустойка в размер на 90.85 лева или това е била първата погасителна вноска по договора.

Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 28.08.2017 год. по своята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл.9 от Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Доколкото ответникът по първоначалния иск е физическо лице, на което по силата на сключения договор от 28.08.2017 год. е предоставен паричен заем, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, то същият се явява потребител по смисъл на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. С оглед на изложеното следва да приемем, че ответникът, в качеството си на кредитополучател в отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на сключения Договор за потребителски заем се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В тази връзка съдът намира, че клаузите на чл.2, т.6 и 8 от процесния договор, касаещи ГЛП и ГПР не са нищожни поради обстоятелството, че същите са договорени при съблюдаване изискването за добросъвестност и при съобразяване с добрите нрави, по смисъла вложен в разпоредбата на чл.26 от ЗЗД. Същите не са нищожни на основание чл.21 от ЗПК. Съгласно разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. Видно от текста на процесния Договор за потребителски заем №3025141/28.08.2017 год. ГПР е в размер на 47.68 %, а ГЛП е в размер на 40.00 %. Съдът не споделя въведените от особения представител на ответника възражения за нищожност клаузите за възнаградителна лихва и годишния процент на разходите. В този смисъл съдът съобрази обстоятелството, че съществува съдебна практика по сходни казуси, която приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. Действително в настоящия случай размера на уговорената възнаградителна лихва надхвърля трикратния размер на законната лихва към момента на отпускане на кредита. В същото време обаче посочената по-горе съдебна практика е несъотносима към настоящият случай, доколкото подобни разрешения – за нищожност клаузата за възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва са релевантни за периода преди приемането на разпоредбата на чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК /обн. ДВ, бр.35 от 2014 год., в сила от 23.07.2014 год.). Доколкото преди приемането на законоустановен размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити, не съществуваше нормативен текст, регулиращ оскъпяването на кредита, съдът следваше да изхожда от общите правни принципи и морални норми. Към настоящият момент е налице нормативен текст - чл.19, ал.4 и ал.5 от ЗПК, който точно и ясно определя предела на оскъпяване на кредита, посочвайки, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаградителната лихва е компонент от ГПР и размерът й подлежи на преценка от кредитодателя, като единственото условие е същата заедно с другите елементи на ГПР общо да не надвишава максимално допустимия размер. В случая ГПР е в размер на 47.68%, което е под допустимия петкратен размер, поради което се налага извода, че тази клауза от договора не е нищожна.

В същото време обаче съдът намира за неравноправна и съответно недействителна клаузата, визирана в чл.4 от договора, която предвижда неустойка за неизпълнение на договорно задължение на заемополучателя да представи някое от посочените обезпечения. Тази уговорка създава задължение за потребителя (заемополучателя) да заплати неустойка, която е прекалено висока, както спрямо задължението, което не е изпълнено, така и с оглед вида и предмета на договора. Действително неустойката винаги е форма на договорна отговорност. В този смисъл е Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС по тълк. дело №1/2009 год.. В същото време обаче автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняването на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент. В настоящия случай осигуряването от заемополучателя на някое от посочените обезпечения е не само практически трудно осъществимо, но и логически безсмислено. Приемането на условията на кредитора по процесния договор (значително скъп заем и без включените неустойки, с уговорена договорна лихва, надвишаваща многократно предлаганата такава от банкови институции по потребителски кредити) е твърде неприемливо за лица, които отговарят на изискванията за поръчители по договора. Логически неоправдано е представянето и на банкова гаранция от заемополучателя в размер, равен на получената в заем сума. Ако той разполагаше с такава сума е нелогично да поиска същата в заем от кредитора и то при толкова висока договорна лихва. Този тип обезпечение за предоставената услуга е несъвместим с целта на предоставената услуга. Посочените "обезпечения" от кредитора след като не са изискване за отпускане на кредита, то уговорената за тяхното неизпълнение неустойка всъщност представлява предварително, скрито и недобросъвестно определена от кредитора (а не договорена между страните) допълнителна договорна лихва и разходи, с които многократно се надвишава максимално допустимия ГПР по чл.19 ЗПК, т.е. тази уговорка заобикаля императивното изискването за максимален ГПР и съответно се явява нищожна и на основание разпоредбата на чл.21 ЗПК.

Съдът не кредитира твърденията на особения представител на ответника, че договорът за цесия не е произвел своето действие, доколкото не е бил съобщен на длъжника по предвидения за това ред. В този смисъл съдът съобрази обстоятелството, че действително, както става ясно от материалите по делото преди предявяване на иска по чл.422 от ГПК длъжникът не е бил надлежно уведомен за извършената цесия, доколкото въпреки направените опити за връчване, уведомлението по чл.99, ал.3 от ЗЗД не му е било връчено. В същото време обаче е налице надлежно връчване на приложеното към исковата молба уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД и останалите документи относно извършената цесия на назначения особен представител на длъжника и връчването на книжата на последния представляват редовно уведомяване на длъжника за извършената цесия.

В конкретния случай по делото е приложено пълномощно, с което старият кредитор е упълномощил новия да уведоми длъжниците от името на първия за прехвърлянето на вземанията. В константната си съдебна практика ВКС трайно и последователно приема, че такова упълномощаване е валидно и допустимо и не нарушава императивната норма на чл.99, ал.3 от ЗЗД. С оглед на изложеното се приема, че уведомление, изходящо от предишния кредитор или упълномощено от него лице, но приложено към исковата молба на новия кредитор и достигнало до длъжника с връчването на същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл.99, ал.3, предл. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД и това обстоятелство следва да бъде съобразено във висящото исково производство на основание разпоредбата на чл.235 от ГПК. Спорен в случая е въпросът дали препис от искова молба с приложено към нея уведомително писмо за извършената цесия, изходящо от стария кредитор, може да бъде връчен надлежно на назначен по делото особен представител по реда на чл.47, ал.6 от ГПК и дали такова връчване би произвело действие на цесията в отношенията между длъжника и новия кредитор. В тази връзка съдът съобрази разясненията, дадени в Решение №198 от 18.01.2019 год. на ВКС по т.д. №193/2018 год., I т.о., ТК, в което се приема, че в хипотезата на осъдителен иск за заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. В мотивите на решението по недвусмислен начин е възприет извода, че връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. Независимо, че в цитираното решение се обсъжда валидността на материалноправното изявление на банката за предсрочната изискуемост на кредита, направено чрез връчване на уведомление към искова молба на особен представител, назначен при условията на чл.47, ал.6 от ГПК, настоящият съдебен състав приема, че мотивите на това решение на ВКС се отнасят в пълна степен за уведомление за извършена цесия, връчено по аналогичен начин. Смисълът на разпоредбите на чл.99, ал.3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен интереса на длъжника и да не се дава възможност на кредитора да злоупотребява с правата, които получава чрез договора за цесия. В конкретния случай кредиторът двукратно е направил опит да изпрати уведомление за сключения договор за цесия лично до длъжника чрез пощенска пратка и чрез куриерска фирма, както на постоянния така също и на настоящия адрес за кореспонденция, посочени в договора, но същия не е бил открит, като дори на посочения постоянен адрес липсва сграда. В същото време съобщенията са били изпращани по различни начини, но длъжникът освен, че не е бил открит на нито един от адресите, не е отговарял и на посочения по договора телефонен номер. С оглед извършеното връчване на назначен на длъжника особен представител, да се приеме, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената цесия, би означавало да му се даде възможност да черпи права от собственото си неправомерно поведение, а кредиторът би се поставил в невъзможност да реализира вземането си в рамките на исковото производство. Изложеното противоречи на принципа за равенство на страните пред закона, визиран в разпоредбата на чл.9 от ГПК. Съгласно заложеното в правната теория становище особеният представител разполага с всички права, с които разполага и упълномощеният процесуален представител, с изключение на правото на разпореждане с предмета на иска, т.е. той не може да прави валидно оттегляне или отказ от иск, съдебна спогодба, признание на иска или отказ от обжалване. Няма пречка обаче той да приема материалноправни изявления, свързани със съществуването на едно вече възникнало правоотношение между представлявания и ищеца, т.е. между страните в процеса. Очевидно това становище е застъпено и в цитираното по-горе решение на ВКС, в което е направена аналогия между приеманото за валидно направено изявление за предсрочна изискуемост на вземането, което не е достигнало лично до знанието на длъжника, а е прието за такова по силата на законна фикция за надлежно връчване, закрепена в чл.50 от ЗННД, във вр. чл.47, ал.1-5 от ГПК. По аргумент на по-силното основание следва да се приеме, че особен представител, назначен от съда с оглед охрана правата на длъжника в гражданския процес, провеждан по общия ред, действащ в защита на интересите на ответника под прекия надзор на съда, може надлежно да получава материалноправни изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните правоотношение, в това число и уведомление за извършена цесия. Поради изложеното по-горе съдът приема, че с връчване на исковата молба и приложените към нея книжа, длъжникът следва да се счита за уведомен за извършената цесия, което обстоятелство на основание разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК следва да бъде взето предвид при решаване на делото.

Съдът не кредитира и твърденията на особения представител на ответника, че подаването на исковата молба е извършено от посоченото в нея като пълномощник лице без същото да е било редовно упълномощено в този смисъл. В тази връзка съдът съобрази обстоятелството, че исковата молба е била подадена и подписана чрез лицето К. Г. В. М. в качеството й на пълномощник на ищцовото дружество. От представените по делото писмени доказателства се установява по безспорен начин, че между посоченото лице и ищцовото дружество е било налице валидно трудово правоотношение, възникнало по силата на сключения между тях Трудов договор №219/08.09.2017 год., като В. М.е изпълнявала длъжността „юрисконсулт“, считано от 11.09.2017 год. В същото време същата е била валидно упълномощена да представлява дружеството по съдебни дела, включително и с правата да подава молби, да завежда съдебни дела и да води същите до окончателното им свършване. С оглед на изложеното съдът намира, че исковата молба е била подадена от валидно упълномощено за целта лице и не е налице твърдяната от особения представител на ответника липса на активна процесуална легитимация.

С оглед на всичко изложено по-горе съдът намира, че основателни и доказани са четири от общо петте обективно съединени положителни установителни иска и следва да се приемем за установено в отношенията между страните, че Е. Р.Ю., с ЕГН**********,*** дължи на „***” ЕАД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”***” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С., съдебен адрес:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощника юрисконсулт К. Г. В. М.сумата от 850.30 лева, от която 711.09 лева – главница, представляваща претенция за незаплатени суми по Договор за паричен заем с №3025141 от 28.08.2017 год., 97.90 лева – договорна лихва за периода от 30.10.2017 год. до 28.04.2018 год., 18.00 лева – такса разходи и 23.31 лева – обезщетение за забава за периода от 31.10.2017 год. до 31.05.2018 год. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.05.2018 год. до окончателното изплащане на сумата.

В същото време по отношение на предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД, във вр. с чл.92 от ЗЗД, касаещ претендираната сума от 635.95 лева – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 30.10.2017 год. до 28.04.2018 год., съдът намира, че същия следва да бъде отхвърлен изцяло с оглед приетата по-горе нищожност на клаузата за неустойка, визирана в чл.4 от Договор за паричен заем с №3025141 от 28.08.2017 год.

С оглед изхода на спора ответницата дължи на ищцовото дружество и направените по заповедното и настоящото производство разноски в общ размер на 895.36 лева, включващи заплатена държавна такса, възнаграждение за назначения в производството особен представител, юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съразмерно с уважената част от исковете и съгласно представен списък.

Водим от горното, съдът

РЕШИ

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Е. Р.Ю., с ЕГН**********,*** ДЪЛЖИ НА „***” ЕАД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”***” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С., съдебен адрес:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощника юрисконсулт К. Г. В. М.сумата от 850.30 лева /осемстотин и петдесет лева и тридесет стотинки/, от която 711.09 лева /седемстотин и единадесет лева и девет стотинки/, представляваща дължима и неплатена главница по Договор за паричен заем №3025141 от 28.08.2017 год., сключен между „***“ АД и Е. Р.Ю., с ЕГН**********, вземането по който е било прехвърлено чрез Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.01.2018 год., сключен между „***“ АД и „***“ ООД /понастоящем „***“ ЕАД/, 97.90 лева /деветдесет и седем лева и деветдесет стотинки/ – договорна лихва за периода от 30.10.2017 год. до 28.04.2018 год., 18.00 лева /осемнадесет лева/ – такса разходи и 23.31 лева /двадесет и три лева и тридесет и един лева/ – обезщетение за забава за периода от 31.10.2017 год. до 31.05.2018 год. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 31.05.2018 год. до окончателното изплащане на сумата,

ОТХВЪРЛЯ иска с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД, във вр. с чл.92 от ЗЗД, с който се иска признаване за установено, че Е. Р.Ю., с ЕГН********** ДЪЛЖИ НА „***” ЕАД, с ЕИК*** сумата от 635.95 лева /шестстотин тридесет и пет лева и деветдесет и пет стотинки/ – неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода от 30.10.2017 год. до 28.04.2018 год., поради нищожност на клаузата за неустойка, визирана в чл.4 от Договор за паричен заем с №3025141 от 28.08.2017 год.

ОСЪЖДА Е. Р.Ю., с ЕГН********** ДА ЗАПЛАТИ НА „***” ЕАД, с ЕИК*** направените в хода на заповедното и настоящото производство разноски в общ размер на 895.36 лева /осемстотин деветдесет и пет лева и тридесет и шест стотинки/, включващи държавна такса, възнаграждение за назначения особен представител на ответницата, юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съразмерно с уважената част от исковете и съгласно представен списък.

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: