Председател: К. Колешански

Секретар : Н. Й.

като разгледа докладваното от съдията ГД № 2591/2018г. по описа на ШРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени искове, за съществуване на вземане с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК.

Искова молба от “***” ЕООД, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление – ***, срещу А.С.Х., ЕГН : **********, с адрес ***, с посочено правно основание чл. 422 ГПК и обща цена от 4026,24 лева.

Ищецът сочи, че имал вземане срещу ответника за сумата от 4026,24 лева, представляваща 1500 лева главница по договор за потребителски кредит от 04.09.2017г.; 725,52 лева договорна лихва и 1800,72 лева незаплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. За така твърдяното вземане кредиторът, по реда на чл. 410 ГПК поискал издаване на заповед за изпълнение. Издадената заповед по ГД № 1703/2018г., била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК. Поради изложеното ищецът претендира признаване за установено съществуването на описаното вземане и осъждане на ответника да му заплати разноските в производствата.

В срока за отговор на исковата молба, ответникът, редовно уведомен, чрез особен представител, подава отговор. Счита иска допустим и неоснователен. Твърди нищожност на договорните клаузи за споразумението за допълнителни услуги, поради противоречие със закона, накърняване добрите нрави и липса на съгласие.

В открито съдебно заседание страните редовно призовани, чрез представители поддържат заявеното в исковата молба и отговора.

Така депозираната молба е допустима, разгледана по същество е частично неоснователна, по следните съображения :

От събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи следното:

На 04.09.2017г. страните сключили договор за потребителски кредит, според който ищецът предоставил на ответницата сумата от 1500 лева. Уговорено било връщането ѝ, за срок от 24 месеца, с падеж 2-ро число и размер на вноската по кредита от 92,73 лева, включваща главница и лихва в размер на 41,17% годишно, при ГПР от 49,88%, и обща дължима сума по кредита от 2225,52 лева. Страните сключили и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по който ответницата следвало да заплати възнаграждение от 1800,72 лева, на същите падежни дати и брой вноски, всяка от 75,03 лева. Така общото ѝ задължение по кредита и пакета допълнителни услуги възлизало на 4026,24 лева, а размера на месечната вноска на 167,76 лева. Преди сключване на договора на ответницата била предоставена информация под формата на единен Европейски формуляр. Уговорената сума била преведена, от кредитора, по сметка на ответницата на 04.09.2017г.. Според неоспореното извлечение от сметка, тя, не заплатила, нито една от месечните вноски. Поради забава, съобразно уговорките, задължението и по договора било обявено за предсрочно изискуемо, считано от 03.01.2018г.. Кредиторът изготвил уведомление до ответницата, което няма данни да и е връчвано. Заявлението по ЧГД № 1703/2018г.постъпило в ШРС на 08.06.2018г.

Така установената фактическа обстановка, доведе до следните изводи :

За уважаване на предявените искове, е необходимо да се установи – наличието на валидно правоотношение между страните (валиден договор), задължение произтичащо от същото, за ответника да върне заетата сума и размера ѝ; предоставянето на заетата сума.

Посочените, не са налице, в настоящият случай – Уговорките от споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, касаещи дължимото възнаграждение по пакет допълнителни услуги са нищожни поради накърняване добрите нрави – чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД и заобикалящи разпоредбите на закона за потребителския кредит, втората – чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Както подробно е изяснено в практиката добрите нрави, макар и да нямат легално определение, представляват общоприети правила, на които е придадено правно значение, при действителността на сделките. При възмездните, то, най-често се свързва с принципите на справедливост и производният му за еквивалентност на престациите. Уговореното възнаграждение по процесния договор, само поради размера си, е в противоречие и с двата, налагайки заплащане такова за ползване на чужди средства надхвърлящо ползваната сума, без уговорената възнаградителна лихва – 1500 лева и 1800,72 лева. Както правилно посочва ищцовия представител съществува свобода на договарянето и ищцата е получила пред договорна информация, но тази свобода е ограничена винаги от действието на другите принципи на облигационното право, като посочените и този за недопускане на неоснователно обогатяване, до какъвто резултат би се стигнало при заплащане на уговореното възнаграждение/чл. 9 ЗЗД/. ЗПК в чл. 10а, регламентира възможностите на кредитора да събира такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с потребителски кредит. Нормата изключва свързаните с усвояване и управление на кредита. В случая една от уговорените услуги е именно такава – „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“. Тоест изисква се възнаграждение за изпълнение на основното кредиторово задължение по договор за кредит, да предостави парична сума. Отделно от това пакета включва още четири „услуги“, като нито в договора, нито в общите условия има яснота какво е дължимото възнаграждение за всяка „услуга“, нито те са ясно и точно определени, каквото е законовото изискване – ал. 4 на чл. 10а ЗПК. Само това е достатъчно за този състав да приеме, че тези клаузи имат за цел и резултат заобикаляне изискванията на Закон за потребилския кредит, поради което и са нищожни. По изложените вече съображения, не може да бъде споделено виждането на ищеца, че възнаграждението за пакет допълнителни услуги се дължи заради възможността, те да се ползват, като опция. Не случайно търговията с опции и други деривати се осъществява на регулирани пазари, при други принципи и правила, а ЗПК, ЗЗД и споменатите добри нрави, изискват плащанията по договори за потребителски кредит, включително и по допълнителните услуги свързани с него, да бъдат съответни на ползвания ресурс и/или услуга, което изключва възможността на кредитора по такъв договор, да изисква заплащане на опции.

Изложеното налага отхвърляне на предявените искове, като неоснователни /за възнаграждение по пакет допълнителни услуги/, за сумата от 1800,72 лева.

Останалите искове са основателни, този за главницата, за сумата от 1500 лева, в едно със законната лихва върху нея от 08.06.2018г., както е поискано, а този за лихвата, до сумата от 242,66 лева, представляваща дължима договорна лихва, по падежиралите месечни вноски до датата на предсрочната изискуемост, съобразно разрешението в т. 2 от ТР № 3/2017г. на ОСГТК ВКС. Този състав приема, че предсрочната изискуемост е настъпила на посочената от ищеца дата, независимо, че волеизявлението му в тази насока, не е достигнало до длъжника. Уведомяването е необходимо, при кредит отпуснат от банкова институция и при заявление по чл. 417 ГПК, тъй като както е видно от мотивите на ТР № 4/2013г. на ОСГТК ВКС, т. 18, аргументите се извличат от разпоредби на ЗКИ, а тези към гореспоменатото позволяват волеизявлението да породи действие ако са били налице обективните предпоставки за предсрочна изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закон. В случая според уговорките, още при сключване на договора ответницата е била уведомена за тази последица на забавено изпълнение – чл. 12.3 от ОУ, към договор за потребителски кредит.

В останалата му част искът за договорната лихва, до пълния предявен размер от 725,52 лева, е неоснователен и следва да се отхвърли, за сумата от 482,86 лева.

При този изход на спора, ответницата следва да заплати на ищеца сумата от 358,39 лева разноски в настоящото и по ЧГД № 1703/2018г., по описа на ШРС, съразмерно уважената част от исковете – част от извършени разноски в двете производства от 828,03 лева, представляващи 1694,69 лева държавна такса по предявените искове; 469 лева разноски за възнаграждение на особен представител и 150 лева юрисконсултско възнаграждение за двете производства, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК.

Водим от горното и на посочените основания, съдът

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на “***” ЕООД, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление – ***, срещу А.С.Х., ЕГН : **********, с адрес ***, съществува вземана, по договор за потребителски кредит № 3023324815/04.09.2017г. и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 04.09.2017г., в размер на 1742,66 лева, представляващи 1500 лева главница по договор за потребителски кредит; 242,66 лева лихви – част от договорна лихва, по пет падежирали вноски, от погасителен план, преди настъпване на предсрочната изискуемост на вземанията по договор за потребителски кредит, в едно със законната лихва върху главницата от 1500 лева, считано от 08.06.2018г., до окончателното плащане.

ОТХВЪРЛЯ предявените от “***” ЕООД, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление – ***, срещу А.С.Х., ЕГН : **********, с адрес ***, искове с правно основание чл. 422 ГПК, да се признае за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 1800,72 лева, представляваща възнаграждение по договор за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 04.09.2017г. и 482,86 лева договорна лихва по договор за потребителски кредит № 3023324815/04.09.2017г., като неоснователни.

ОСЪЖДА А.С.Х., ЕГН : **********, с адрес ***, да заплати на “***” ЕООД, ЕИК : *** със седалище и адрес на управление – *** сумата от 828,03 лева, представляваща разноски в настоящото производство и по ЧГД № 1703/2018г., по описа на ШРС.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок, от връчването му, пред Окръжен съд – Шумен.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: