Р Е Ш Е Н И Е

365/17.4.2019г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Шуменският районен съд, единадесети състав

На трети април през две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:

Председател: Ростислава Георгиева

Секретар: Ил.Д.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от районния съдия

ГД №2718 по описа на ШРС за 2018 год.,

За да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са четири положителни установителни иска с правна квалификация чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД по отношение на главницата, чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.2 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД – по отношение на претендираната договорна лихва, чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД – по отношение на претенцията за заплащане на такса разходи и чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД, във вр. с чл.86 ЗЗД по отношение на претенциите за лихва.

Производството по настоящото дело е образувано по искова молба от „***” ЕАД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”***” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С., съдебен адрес:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощника юрисконсулт К. Г. В.-М.срещу С.С.Г., с ЕГН**********,***.

Ищцовото дружество твърди, че на 08.07.2014 год. между „***“ АД и ответника С.С.Г. бил сключен Договор за паричен заем с №2100695 по силата, на който Заемодателят е предоставил на ответницата сумата от 700 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита. Съгласно Общите условия към договора за кредит, кредитополучателят се задължил да възстанови получения заем, ведно с дължимата договорена лихва в размер на 315.04 лева, чрез 16 месечни погасителни вноски всяка в размер на 63.44 лева, платими в срок до 28.10.2014 год. В исковата молба излагат, че длъжникът заплатил сумата от 63.44 лева, с която били погасени 33.25 лева – договорна лихва и 30.19 лева – главница. Срокът на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно 28.10.2014 год., като същият не е бил обявяван за предсрочно изискуем.

На 01.02.2015 год. било подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 год., сключен между „***“ АД и „***“ ООД, по силата на което първото дружество е прехвърлило на втрото вземането на ответника по посочения по-горе Договор за паричен заем №2100695/08.07.2014 год. В исковата молба излагат, че „***“ АД /понастоящем „***“ ЕАД/ е правоприемник на „***“ ООД. Ищцовото дружество твърди, че ответникът е бил уведомен за извършената цесия по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД с Уведомително писмо, изпратено му от „***“ АД, което било получено лично на 05.07.2018 год. В тази връзка излагат, че са били упълномощени в качеството си на цесионер по договора да изпратят уведомление до длъжника.

Твърдят, че тъй като ответникът не им заплатил дължимата сума, ищцовото дружество инициирало производство по чл.410 от ГПК пред ШРС, по повод, на което им била издадена заповед за изпълнение. Тъй като заповедта е била връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 от ГПК, за ищеца възниква задължение да установи претенцията си по съдебен ред.

С настоящата искова молба предявяват четири положителни установителни иска с цена съответно 669.81 лева – главница, представляваща претенция за незаплатени суми по Договор за паричен заем с №2100695 от 08.07.2014 год., 281.79 лева – договорна лихва за периода от 22.07.2014 год. до 28.10.2014 год., 45.00 лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания и 344.44 лева – обезщетение за забава, считано от 23.07.2014 год. до 03.07.2018 год. - датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, както и законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата. Молят ответника да бъде осъден да им заплати и направените по настоящото производство разноски, както и разноските, направени в хода на заповедното производство.

В съдебно заседание за ищцовото дружество не се явява представител. От тяхно име е депозирана писмена молба на 28.03.2019 год., в която излагат становище по съществото на спора, като молят предявените искове да бъдат уважени изцяло.

Препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея са били изпратени на ответника. Тъй като последният не е бил открит на адреса, посочен в исковата молба и в изготвената по делото служебна справка от НБД и от ТД на НАП, на основание разпоредбата на чл.47, ал.6 от ГПК му е бил назначен особен представител. В законоустановения едномесечен срок от страна на назначения на ответника особен представител е бил депозиран писмен отговор и насрещна искова молба. Твърди, че клаузата относно договорената между страните лихва е нищожна поради нарушение на добрите нрави и несъобразяване с разпоредбите на чл.26 от ЗЗД. На същото основание счита за нищожна и клаузата относно годишния процент на разходите. Предявява насрещен иск, като моли съдът да обяви за нищожни съответните клаузи от договора, като приеме за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от 669.81 лева, представляваща главница за незаплатени суми по Договор за паричен заем с №2100695 от 08.07.2014 год., както и че не дължи останалите претендирани суми за лихви и други разходи.

Препис от насрещния иск е бил изпратен на ищеца по първоначалния иск, който в едномесечен срок е представил отговор на насрещния иск. В отговора изразяват становище, че така предявения иск е недопустим. В същото време оспорва изцяло доводите на ответника по първоначалния иск относно твърдяната нищожност на посочените клаузи на договора.

В съдебно заседание ответникът не се явява лично. За него се явява назначения особен представител – адв.Д.Д. от ШАК, като с оглед събраните в хода на съдебното производство доказателства заявява, че счита предявените искове за неоснователни и моли същите да бъдат отхвърлени изцяло.

ШРС, след като взе предвид събраните по делото доказателства и становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:

На 08.07.2014 год. между „***“ АД и ответника С.С.Г. бил сключен Договор за паричен заем с №2100695 по силата, на който Заемодателят е предоставил на ответницата сумата от 700 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита. Съгласно Общите условия към договора за кредит, кредитополучателят се задължил да възстанови получения заем, ведно с дължимата договорена лихва в размер на 315.04 лева, чрез 16 месечни погасителни вноски всяка в размер на 63.44 лева, платими в срок до 28.10.2014 год. В клаузата на чл.6 от Договора бил договорен фиксиран годишен лихвен процент по заема в размер на 144.66 %, а в чл.6.1 от същия бил посочен лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора в размер на 0.40 %. Посочения в чл.8 от Договора годишен процент на разходите бил 1023.74 %. С договора било уговорено, че в случай, че заемателят забави плащането на погасителна вноска с повече от 30 дни дължи на заемателя заплащане и на такса разходи, включваща изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни разговори, лични посещения и др. за събиране на просрочените вземания в размер на 9.00 лева. Таксата за направените разходи следвало да бъде начислявана за всеки следващ 30 дневен период, през който има погасителна вноска, чието пращане е забавено повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за събирането на просрочените погасителни вноски, които трябва да заплати заемателят не може да надхвърля 45.00 лева. В тази връзка на длъжника била начислена такса разходи в размер на 45.00 лева.

На същия била начислена и лихва за забава в размер на действащата законна лихва за периода от 23.07.2014 год. до датата на подаване на заявлението в съда, като общият размер на начислената лихва бил 344.44 лева, който представлявал съвкупност от лихвите за забава, изчислени за всяка отделна падежирала и неплатена погасителна вноска.

Длъжникът заплатил сумата от 63.44 лева, с която били погасени 33.25 лева – договорна лихва и 30.19 лева – главница. Срокът на договора изтекъл с падежа на последната погасителна вноска, а именно 28.10.2014 год., като същият не е бил обявяван за предсрочно изискуем.

На 01.02.2015 год. било подписано Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 год., сключен между „***“ АД и „***“ ООД, по силата на който първото дружество е прехвърлило на второто вземането на ответника по посочения по-горе Договор за паричен заем №2100695/08.07.2014 год. В исковата молба излагат, че „***“ АД /понастоящем „***“ ЕАД/ е правоприемник на „***“ ООД. Ответникът е бил уведомен за извършената цесия по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД с Уведомително писмо, изпратено му от „***“ АД, което било получено лично на 05.07.2018 год. Ищцовото дружество е било упълномощено в качеството си на цесионер по договора да изпрати уведомление до длъжника.

Тъй като дължимите суми не са били заплатени от страна на ответницата ищцовото дружество на основание чл.410 от ГПК подало в Районен съд – ***заявление за издаване на заповед за изпълнение срещу Г., в резултат на което било образувано ЧГД №1964/2018 год. по описа на ШРС. Тъй като след издаване на заповедта за изпълнение ответникът не е бил намерен на известните по делото адреси и връчването на заповедта за изпълнение е станало по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, за ищцовото дружество на основание разпоредбата на чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е възникнало задължение да установи претенцията си по съдебен ред.

Така установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото писмени доказателства и по-специално от: Договор за паричен заем №2100695/08.07.2014 год., Предложение за сключване на договор за паричен заем, Общи условия към Договор за паричен заем, Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год., Потвърждения за сключена цесия на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД, Извлечение от Приложение №1/01.02.2015 год. към договора за цесия, Пълномощно, Уведомително писмо от 21.06.2018 год., Известие за доставяне, Вносна бележка за заплатена държавна такса, от материалите, приложени по ЧГД №1964/2018 год. по описа на ШРС.,

Изложената фактическа обстановка се изяснява и от изготвената в хода на съдебното производство съдебно-счетоводна експертиза, по която вещото лице дава заключение, че остатъка от задължението на ответницата към датата на цесията е 1021.83 лева, от които 669.81 лева главница, 281.79 лева - договорна лихва, 45 лева – разходи за събиране, 25.23 лева – лихва за забава; че законната лихва за забава за периода от 01.03.2015 год. до 01.06.2018 год. е 319.21 лева; че съгласно договора ГЛП е с фиксирана лихва в размер на 144.66 % /0.40 % на ден/, че ГПР е в размер на 1023.74 % или 2.84 % на ден.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

От материалите по делото се установява по безспорен начин, че страните са били в облигационни отношения, като по силата на сключения на 08.07.2014 год. между „***“ АД и ответника С.С.Г. Договор за паричен заем с №2100695 Заемодателят е предоставил на ответницата сумата от 700 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита. В същото време не се спори между страните, че Г. е забавила плащането на част от падежните вноски, като последното и единствено плащане е постъпило на 08.07.2014 год. в размер на 63.44 лева и с него е била погасена главница в размер на 30.19 лева и лихва в размер на 33.25 лева или това е била първата погасителна вноска по договора.

Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 08.07.2014 год. по свята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл.9 от Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.

Доколкото ответникът по първоначалния иск е физическо лице, на което по силата на сключения договор от 08.07.2014 год. е предоставен паричен заем, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, то същият се явява потребител по смисъл на §13, т.1 от ДР на ЗЗП. С оглед на изложеното следва да приемем, че ответникът, в качеството си на кредитополучател в отношенията, възникнали между него и ищцовото дружество по силата на сключения Договор за потребителски заем се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 год. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Доколкото разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП предвижда, че неравноправните клаузи в договорите са нищожни само в случаите, в които те не са уговорени индивидуално, то следва да бъде установено дали процесните клаузи /чл.6 и чл.8 от договора за паричен заем/ са индивидуално уговорени с потребителя или не.

Съгласно чл.146, ал.2 от ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл.145, ал.2 ЗЗП. Клаузите, които не са индивидуално уговорени, подлежат за преценка от гледна точка на неравноправния им характер. Подписването на договор за паричен заем от потребителя не освобождава кредитора от задължението му да докаже, че намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били индивидуално уговорени с него. Доказателствената тежест за установяване на обстоятелството, че клаузата е индивидуално уговорена, се носи от доставчика на услугата - в конкретния случай ищцовото дружество. Въпрос на фактическа преценка е дали от представените доказателства се установява, че клаузата е сключена индивидуално. В настоящия случай от страна на дружеството не са представени доказателства, от които да може да се направи извод, че оспорената клауза от договора е била индивидуално договорена. Още повече, че от представения екземпляр на договора се установява, че същият е бил изготвен въз основа на предварително изготвена бланка, несъобразена с конкретния потребител, доколкото видно от текста на част от клаузите, същите са останали непопълнени, именно поради факта, че не се отнасят до конкретния потребител и до конкретно възникналите с него правоотношения.

Съгласно разпоредбата на чл.143 от ЗЗП Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В тази връзка съдът намира, че клаузите на чл.6 и 8 от процесния договор, касаещи ГЛП и ГПР са нищожни именно поради обстоятелството, че същите са договорени при нарушаване изискването за добросъвестност и при допуснато нарушение на добрите нрави, по смисъла вложен в разпоредбата на чл.26 от ЗЗД. Същите са нищожни и на основание чл.21 от ЗПК. Съгласно разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК, задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. Видно от текста на процесния Договор за потребителски заем №2100695/08.07.2014 год. ГПР е в размер на 1023.74 %, а ГЛП е в размер на 144.66 %. В същото време по делото не се установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР в такива високи размери, довели до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават договарянето на такива високи проценти. Установената съдебна практика по сходни казуси приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава. В този смисъл е Решение №378 от 18.05.2006 год. на ВКС по гр. д. №315/2005 год., II г. о., и др. В случая това съотношение не е налице. Договорената между страните годишна лихва в размер 144.66 % надхвърля значително размерa на законната такава за времето на сключване на договора, при определения от БНБ основен лихвен процент и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите нрави и е нищожна. Същото се отнася и до посочения в договора ГПР в размер на 1023.74%. Уговарянето на ГЛП и ГПР в процесните високи размери не е обяснимо нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за дългосрочни кредити (над 15 години), когато независимо от обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай обаче такива обстоятелства не са налице. Уговорените клаузи са нищожни, тъй като заобикалят закона и противоречат на добрите нрави.

Именно в тази връзка са и последващите промени в ЗПК, приети няколко дни след сключване на настоящия Договор за паричен заем с ДВ бр.35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 год., с които се въвеждат конкретни ограничения в размера на ГЛП и ГПР, както и редица други изисквания към договорите за потребителски кредит, сключени след посочената дата, въпреки, че същите не могат да бъдат приложени към настоящия казус.

Същото се отнася и до предвидените в чл.30 от общите условия разходи за събиране на задължението, начислени от кредитополучателя в общ размер на 45 лева, доколкото същите не са включени в клаузите на договора и включването им в общите условия на кредитора не може да замести императивното изискване договора да съдържа точно и ясно посочване на всички разходи, такси и други, които биха били дължими от потребителя при настъпване на определени условия.

А с оглед посочената по-горе недействителност на клаузите на договора и в унисон с разпоредбата на чл.23 от ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ето защо и предявения от ответницата, чрез особения представител насрещен иск за признаване за установено, че посочените клаузи от договора за потребителски заем са нищожни, поради противоречие с добрите нрави се явява основателен и следва да бъде уважен, като бъде признато в отношенията между страните, че клаузите на чл.6 и чл.8 от Договор за паричен заем №2100695/08.07.2014 год., сключен между „***“ АД и С.С.Г., с ЕГН**********,*** са неравноправни, поради противоречие с добрите нрави.

С оглед на изложеното се налага извода, че към датата на настъпване на падежа на договора - 28.10.2014 год. непогасената част от главницата е била в размер на 669.81 лева, като посочената сума представлява разлика между пълния размер на предоставения на ответницата заем в размер на 700 лева и размера на погасената част от главницата – 30.19 лева. В подкрепа на този извод е и заключението на изготвената поделото съдебно-счетоводна експертиза, съгласно което остатъка от задължението за главница към датата на цесията е бил в размер на 669.81 лева, а след датата на цесията липсва постъпили плащания от страна на ответницата. При преценка на иска съдът съобрази освен изложените по-горе обстоятелства и валидността на сключения договор за цесия, както и обстоятелството, че същият е бил съобщен на длъжника по предвидения в разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД ред.

С оглед на изложеното се налага извода, че първият обективно съединен положителен установителен иск с правно основание чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен в пълния претендиран размер от 669.81 лева. С оглед изпадането си в забава ответницата дължи и законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 03.07.2018 год. до окончателното изплащане на сумата.

В същото време с оглед признатата по-горе нищожност на посочените клаузи от договора останалите три обективно съединени положителни установителни иска с правна квалификация чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.2 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД – по отношение на претендираната договорна лихва за периода от 22.07.2014 год. до 28.10.2014 год. в размер на 281.79 лева; чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД – по отношение на претенцията за заплащане на такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 45 лева и чл.422 от ГПК, във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК, във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.99 от ЗЗД, във вр. с чл.86 ЗЗД по отношение на претенциите за лихва за забава върху дължимата главница за периода от 23.07.2014 год. до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение 03.07.2018 год. в размер на 344.44 лева се явяват неоснователни и недоказани и като такива следва да бъдат отхвърлени изцяло.

С оглед изхода на спора ответницата дължи на ищцовото дружество и направените по заповедното и настоящото производство разноски в общ размер на 307.50 лева, представляваща заплатена държавна такса, възнаграждение за назначения в производството особен представител, юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съразмерно с уважената част от исковете и съгласно представен списък.

В същото време на основание разпоредбата на чл.78, ал.6 от ГПК ищцовото дружество следва да бъде осъдено да заплати държавна такса във връзка с предявения и уважен насрещен иск, доколкото същият е бил предявен от особения представител на ответницата, а същият е освободен от заплащане на такси и разноски по производството.

Водим от горното, съдът

РЕШИ

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „***” ЕАД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”***” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С., съдебен адрес:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощника юрисконсулт К. Г. В.-М., че клаузите на чл.6 и чл.8 от Договор за паричен заем №2100695/08.07.2014 год., сключен между „***“ АД и С.С.Г., с ЕГН**********,*** са неравноправни, поради противоречие с добрите нрави.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С.С.Г., с ЕГН**********,*** ДЪЛЖИ НА „***” ЕАД, с ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”***” №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С., съдебен адрес:***, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, чрез пълномощника юрисконсулт К. Г. В.-М.сумата от 669.81 лева /шестстотин шестдесет и девет лева и осемдесет и една стотинки/, представляваща дължима и неплатена главница по Договор за паричен заем №2100695/08.07.2014 год., сключен между „***“ АД и С.С.Г., с ЕГН**********, вземането по който е било прехвърлено чрез Приложение №1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 год., сключен между „***“ АД и „***“ ООД /понастоящем „***“ ЕАД/, ведно със законната лихва върху претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното изплащане на сумата, като отхвърля иска в останалата му част, с която се иска признаване за установено, че С.С.Г., с ЕГН**********,*** ДЪЛЖИ НА „***” ЕАД, с ЕИК*** сумите от 281.79 лева – договорна лихва за периода от 22.07.2014 год. до 28.10.2014 год., 45.00 лева – такса разходи за събиране на просрочени вземания и 344.44 лева – обезщетение за забава, считано от 23.07.2014 год. до 03.07.2018 год..

ОСЪЖДА С.С.Г., с ЕГН**********,*** ДА ЗАПЛАТИ НА „***” ЕАД, с ЕИК*** направените в хода на заповедното и настоящото производство разноски в общ размер на 307.50 лева /триста и седем лева и петдесет стотинки/, включващи държавна такса, възнаграждение за назначения особен представител на ответницата, юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение за вещо лице, съразмерно с уважената част от исковете и съгласно представен списък.

ОСЪЖДА „***” ЕАД, с ЕИК*** да заплати в полза на държавата и по сметка на РС сумата от 50 лева /петдесет лева/, представляваща държавна такса във връзка с предявения и уважен насрещен иск.

Решението подлежи на обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

РАЙОНЕН СЪДИЯ: