МОТИВИ към присъда по НЧХД № 2536 по описа за 2018г. на ШРС

Подсъдимият Р.Е.С. е предаден на съд по обвинение за престъпление по чл.130, ал.1 от НК, за това, че на 30.06.2018г., в с.Градище, обл.Шумен, причинил на В.А.Ж. *** лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

Пострадалото лице В.Ж. предявява граждански иск в размер на 3000,00 лв., за причинени неимуществени вреди, резултат от деянието по чл.130, ал.1 от НК. Искът е предявен своевременно и от легитимирано за целта лице, поради което същият е приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, като пострадалото лице е конституирано и като граждански ищец.

В съдебно заседание частният тъжител изпраща процесуален представител, който поддържа повдигнатото обвинение и моли съда да признае подсъдимия за виновен и да му наложи справедливо наказание, както и да бъде уважен предявеният граждански иск в пълния му размер.

Разпитан в хода на съдебното следствие, подсъдимият С. не се признава за виновен в извършване на посоченото в тъжбата деяние и дава подробни обяснения в своя защита.

След преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Подсъдимият се познавал с тъжителя, но бил във влошени отношения с последния и с фактическата му съпруга. Това се дължало на обстоятелството, че в предходен период подсъдимият работел в ресторант в Холандия, в който работела и съжителката на тъжителя, но се наложило да напусне работа, тъй като възникнал проблем, свързан с поведението му към последната. На 30.06.2018г. подсъдимият се намирал в с.Градище, обл.Шумен и решил да посети своя роднина, която имала здравословни проблеми. Същият тръгнал към дома на роднината си, придружен от фактическата си съпруга- св.Л.Х., от майка си –св.Г.И. и от децата си. По пътя групата преминала покрай къща, обитавана от родителите на фактическата съпруга на тъжителя, който в този момент гостувал там. При преминаването на подсъдимия и близките му покрай къщата тъжителят се намирал на улицата пред имота и започнал да подхвърля неприлични и обидни забележки по адрес на св.Х.. Подсъдимият чул репликите, отправени към съжителката му, но първоначално ги възприел като шега, поздравил тъжителя с „добре дошъл“ и му подал ръка, за да се здрависат. Ж. обаче отказал да подаде ръка на подсъдимия, като му отправил и обидни думи. Това довело до възникване на напрежение между двамата, в резултат от което подсъдимият нанесъл удар с глава в лицето на пострадалия. След това С. нанесъл на Ж. и удар в лявата част на тялото с попаднала му метална тръба. В отговор на това тъжителят взел от двора на къщата брадва и я хвърлил към подсъдимия, но вместо него улучил св.И., като ѝ причинил порезна рана на единия крак. За да избегне задълбочаването на конфликта, св. И. казала на подсъдимия да не се кара с тъжителя, тъй като децата са се изплашили, при което С. и близките му се отдалечили. На 03.07.2018г. тъжителя бил прегледан от съдебен лекар, като при прегледа било установено, че вследствие от нанесените му удари Ж. е получил разкъсноконтузна рана на челната област на главата, над вътрешния край на дясната вежда, както и охлузване в лявата поясно-хълбочна област. На 19.07.2018г. пострадалият бил прегледан и от лекар-психиатър, който поставил диагноза остра стресова реакция, като причина за която бил описан процесният инцидент.

Изложената фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на събраните доказателства- отчасти от обясненията на подсъдимия, от показанията на свидетелите Л.С.М., С.Я.Е., Г.М. И., Д.А.Г., Б.М.М. и Е.В.В., както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства по делото. Показанията на свидетелите се обособяват в две групи, с оглед насоката на твърденията им. Тези на свидетелите Г. и М. подкрепят частното обвинение, докато свидетелите Х., Е. и И. заявяват, че всъщност тъжителят е нанесъл удар с глава на подсъдимия - твърдения, кореспондиращи на обясненията на С.. Както свидетелите, посочени от тъжителя, така и разпитаните по искане на подсъдимия, са техни близки роднини. При това положение никой от посочените свидетели не би могло да бъде счетен за напълно непредубеден и незаинтересуван. Не са налице основания за съмнение единствено в достоверността на показанията на св.В., който обаче не е възприел лично инцидента и не допринася съществено за изясняването на фактическата обстановка. При анализа на достоверността на събраните гласни доказателства обаче съдът се основава не само на тяхната последователност и логичност, както и на наличието или липсата на данни за предубеденост или заинтересуваност. От решаващо значение е съответствието на дадените показания или обяснения със събраните напълно обективни и достоверни доказателства по делото. При наличието на две противоречащи си групи свидетелски показания следва да бъдат кредитирани тези твърдения, които се подкрепят от други доказателства по делото, в чиято достоверност липсват основания за съмнение. С най-голямо значение за изясняването на делото са данните от Съдебномедицинско удостоверение №166/2018г., издадено от съдебен лекар, в което са отразени обективно съществуващите увреждания, причинени на тъжителя. В посоченото СМУ са закрепени действителните находки по лицето и тялото на пострадалия, които поради естеството си са неповлияеми от някакъв субективизъм. Съдебният лекар също така е преценил, че констатираните наранявания кореспондират на съобщения от пострадалия механизъм на получаването им, като в удостоверението изрично е посочено, че установените травматични увреждания могат да бъдат получени по време и начин, съобщени от тъжителя. Следва да се отбележи, че подсъдимият твърди, че ударът с глава е бил нанесен от тъжителя, но нито неговите обяснения, нито показанията на посочените от него свидетели, дават обяснение за констатираното увреждане и в областта на тялото на Ж.. Същевременно показанията на свидетелите Г. и М. в тази им част кореспондират на фактическите твърдения, изнесени в тъжбата, както и на заключението на съдебномедицинското удостоверение. Действително, св.М. не е присъствала при извършването на деянието, а в показанията си пресъздава изявленията, направени от пострадалия по повод инцидента. Съдебната практика обаче трайно приема, че законът не ограничава свидетелските показания единствено до пряко възприетите факти, поради което няма забрана чрез тях да се установяват изявления на други лица /Решение № 755 от 20.10.2006 г. на ВКС по н. д. № 32/2006 г., II н. о./. Очевидно е, че на данните от съдебномедицинското удостоверение, закрепило обективно констатираните увреждания, причинени на тъжителя, кореспондират показанията на двете свидетелки, което е решаващото основание същите да бъдат кредитирани в тази им част. От съществено значение е и обстоятелството, че не е констатирано наличието на каквито и да било увреждания по подсъдимия, което изключва достоверността на твърденията му, че е бил нападнат от пострадалия. По изложените съображения съдът приема, че подсъдимият действително е нанесъл удар с глава в областта на лицето на тъжителя, както и удар с тръба по тялото, с което му е причинил описаните по-горе наранявания. Не са налице основания да бъдат споделени доводите от страна на защитата за недоказаност на авторството на деянието и на причините за получените от пострадалия увреждания. Както беше посочено, подсъдимият не отрича, че на посочените в тъжбата време и място е възникнал конфликт между него и тъжителя, в хода на който е бил нанесен удар с глава, макар и да твърди, че самият той е бил нападнат. При това положение, предвид останалите доказателства по делото, както и при липсата на данни уврежданията по тъжителя да са възникнали впоследствие, за съда не съществува съмнение, че процесните наранявания са били причинени именно от подс.С. по описания по-горе начин. Съдът намира за необходимо да посочи обаче, че показанията на св. Г. не следва да бъдат кредитирани изцяло, а обясненията на подсъдимия и свидетелите Х., Е. и И. не се явяват изцяло недостоверни. Напротив, макар и твърденията на четиримата да са насочени към оневиняване на подсъдимия, съдът намира същите за правдиви в частта, касаеща причините за възникване на конфликта и конкретно- за поведението на пострадалия преди и след процесния инцидент. В обясненията си подсъдимият признава и потенциално неизгодни за него обстоятелства, а именно- че е бил принуден да напусне работа и да се върне в България, тъй като е бил обвинен, че е „закачал“ фактическата съпруга на тъжителя. За наличието на трайно влошени отношения между подсъдимия и семейството на пострадалия, обусловени от поведението на С., се съдържат данни и в материалите по Преписка вх.№1690/18г. по описа на ШРП, приобщени в качеството на писмени доказателства. При положение, че подсъдимият признава изложените обстоятелства и не отрича възникването на конфликт между него и тъжителя на посочените от последния време и място, се налага извода, че и други твърдения на извършителя се отличават със значителна степен на достоверност. Конкретно съдът приема за достоверни изявленията на подсъдимия, че пострадалият е отправил реплики с обидно съдържание към св.Х.- твърдения, които се подкрепят и от показанията на посочената свидетелка, както и от тези на св.И.. Безспорно е установено и че подсъдимият първоначално действително не се е афектирал от подмятанията на тъжителя, не е проявил агресия, а се е насочил към него с намерение да го поздрави, тъй като данни в тази насока се съдържат и в показанията на свидетелките Г. и М.. От показанията на двете свидетелки, както и отчасти от тези на свидетелките Х.и И. се налага извода, че конфликтът е възникнал след като пострадалият е отказал да отговори на поздрава на подсъдимия и да му подаде ръка. Липсват данни подсъдимият да е проявил агресия към тъжителя преди този момент, още повече, че подсъдимият е бил придружен и от децата си и е крайно малко вероятно предварително да е целял предизвикването на скандал. По изложените съображения съдът приема, че напрежението между двамата е възникнало поради поведението на тъжителя, както и че след получаването на процесните увреждания Ж. е хвърлил брадва с намерение да нарани подсъдимия, но вместо него е засегнал майка му- обстоятелства, които следва да бъдат отчетени при определянето на размера на наказанието и на гражданския иск.

Съдът намира, че констатираните увреждания са причинили на тъжителя временно разстройство на здравето, неопасно за живота. По делото не е назначена съдебно-медицинска експертиза за установяване характера на уврежданията, но според разпоредбата на чл.144, ал.2, т.2 от НПК такава е задължителна, само когато съществува съмнение относно характера на телесната повреда. В случая съдът намира, че такова съмнение не е налице, поради което прие, че за изясняването на делото не е необходимо назначаването на СМЕ, още повече, че извода на съда, че се касае именно за временно разстройство на здравето, неопасно за живота, кореспондира и на приложеното по реда на чл.283 от НПК като писмено доказателство съдебномедицинско удостоверение.

С посочените си действия подсъдимият е осъществил състава на престъпление по чл.130, ал.1 от НК, тъй като е причинил на пострадалия увреждания, обусловили временно разстройство на здравето, неопасно за живота. Деянието е извършено с пряк умисъл, като извършителят е съзнавал общественоопасния му характер и е искал настъпването на общественоопасните му последици.

При формирането на правните си изводи съдът обсъди възможността за приложение на разпоредбата на чл.130, ал.3 от НК, според която, ако в случаите на предходните алинеи пострадалият е отвърнал веднага на дееца със също такава телесна повреда, съдът може да освободи и двамата от наказание. В случая пострадалият е опитал да отговори с телесна повреда, като е хвърлил брадва в посока на извършителя, но по случайност е засегнал друго лице. В тази връзка възниква въпросът за приложимостта на цитираната норма, когато противоправният отговор на пострадалия е останал във фазата на опита по отношение подсъдимия, макар и да е било засегнато различно от последния лице. Като отчете задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение №51/89г. на ВС, ОСНК, настоящият състав намира, че не са налице условия за приложението на института на реторсията. В посоченото ТР се приема, че реторсия по чл.130, ал.3 от НК може да се приложи само когато са причинени еднакви по степен на увреждане леки телесни повреди- само по чл.130, ал.1 или само по чл.130, ал.2 от НК. В случая реално на подсъдимия не е била причинена телесна повреда, при което и не би могло да се прецени дали би се касаело за еднакви по степен увреждания. Доколкото присъдата не може да почива на предположения в никакъв смисъл, съдът намери за недопустимо приложението на чл.130, ал.3 от НК в конкретния случай. Действията на пострадалия след получаването на уврежданията следва да бъдат преценени като елемент от цялостното му поведение и следва да бъдат отчетени при определянето на наказанието и размера на гражданския иск, тъй като приложението на чл.130, ал.3 от НК е изключено единствено в резултат от случайност.

По отношение престъплението, извършено от подсъдимия, съдът намира, че са налице предпоставките по чл.78а от НК, а именно:

-за престъпление по чл.130, ал.1 от НК, законът предвижда наказание лишаване от свобода до две години или пробация

-подсъдимият, макар и осъждан за престъпление от общ характер, е реабилитиран и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на чл.78а от НК

- от престъплението не са причинени имуществени вреди.

Предвид изложеното съдът прие, че подсъдимият С. следва да бъде освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по реда на чл.78а от НК. При определяне на наказанието съдът отчете като смекчаващи обстоятелства най-вече причините за възникването на конфликта, който е обусловен от поведението на самия пострадал, а като отегчаващи- настъпилите допълнителни последици за здравето на тъжителя, както и наличието на предходна съдимост, която следва да бъде отчетена при преценката на обществената опасност на извършителя. Съдебната практика приема изрично, че реабилитацията не може да заличи факта на престъплението и на наказанието, на значението, което те имат за преценките при индивидуализацията на актуалната наказателна отговорност /Решение №430/96г. на ВС/. По изложените съображения и като отчете добрите характеристични данни за подсъдимия, който работи постоянно и има три деца, за които полага грижи, съдът намери, че на С. следва да бъде наложено административно наказание ”глоба” при превес на смекчаващите обстоятелства, в минималния размер, предвиден в закона, а именно- 1000,00лв.

По отношение предявения в съдебно заседание граждански иск от страна на пострадалия, съдът намери същият за частично основателен, тъй като ищецът безспорно е претърпял морални страдания от причинените му телесни увреждания. Съдът намира обаче, че размерът на предявения граждански иск е несъразмерно висок и не съответства на претърпените страдания. По тези съображения, в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът счете за справедливо да уважи частично предявеният граждански иск, като осъди подсъдимия да заплати на ищеца сумата от 300,00 лв. и отхвърли искът в останалата му част до пълния предявен размер като неоснователен. При определяне размера на дължимото обезщетение съдът отчете и поведението на пострадалия, който на практика е предизвикал конфликта, без подсъдимият първоначално да е имал намерение да прояви агресия. Според константната съдебна практика обезщетението за причинени увреждания следва да бъде съобразено по размер с виновното поведение и на гражданския ищец и съпричиняването на вредоносния резултат /Решение № 533 от 5.12.2008 г. на ВКС по к. д. № 403/2008 г., II н. о., НК/.

На основание чл.189, ал.3 от НПК, съдът възложи на подсъдимия С. направените деловодни разноски и разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 512,00 лева, като го осъди и да заплати съответната държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 50,00 лева.

Водим от горното съдът постанови присъдата си.

Районен съдия: