Мотиви към присъда по НЧХД № 2576 по описа за 2018г. на ШРС

Делото е образувано на основание постъпила в съда тъжба от Ю.С.Р. с постоянен адрес *** срещу подсъдимата М.Т.М. Р., ЕГН **********, с постоянен адрес: *** за извършено от нея престъпление от частен характер, наказуемо по чл. 147, ал. 1, предл. първо и предл. второ от НК. В диспозитивната част на тъжбата е посочено, че на 11.01.2018 г. в гр. Шумен, е разгласила пред полицейски служител Х.П.Х., работещ в Районно управление на МВР гр. Шумен, позорни обстоятелства за Ю.С.Р. ***, а именно, че „не е добре психически“, че „ще я съсипе“ и „бил агресивен“ и му преписала престъпление, твърдейки, че „ще се саморазправи с нея“ и че „е замахнал с брадва към нея“

Пострадалото лице с тъжбата предявява и граждански иск срещу подсъдимата М.Т.М. Р. за сумата от 3 000 лева, представляваща претенция за обезщетение на причинени неимуществени щети в резултат на извършеното от подсъдимата престъпление по чл. 147, ал. 1, предл. първо и предл. второ от НК, ведно със законната лихва от датата на деянието.

В съдебно заседание преди даване ход на съдебното следствие процесуалния представител на тъжителят поддържа предявеният граждански иск и моли доверителят му да бъде конституиран като граждански ищец и да бъде приет за съвместно разглеждане в наказателното производство предявеният от него граждански иск за причинените му неимуществени вреди. Гражданският иск е приет за съвместно разглеждане в настоящото наказателно производство, а пострадалото лице е конституирано като граждански ищец по делото. В съдебно заседание процесуалният представител на частният тъжител поддържа така възведеното обвинение, както и гражданският иск и предлага на съда да признае подсъдимата за виновна по повдигнатото с частната тъжба обвинение, както и да бъде уважен гражданският иск в предявеният размер, като в пледоарията си излага подробни мотиви в тази насока. Тъжителят се присъединява към предложението на повереника си, като излага и допълнителни аргументи.

Разпитана в съдебно заседание подсъдимата М.Т.М. Р. не се признава за виновна по повдигнатото и обвинение, като дава обяснения в своя защита. Процесуалният представител на подсъдимия моли съда да оневини подзащитният му на основание чл. 304 от НПК, тъй като от материалите по делото не се доказва последният да е извършил деянието по чл. 147, ал. 1, предл. първо и предл. второ от НК, като излага мотиви в тази насока. Също така моли да бъде оставен без уважение претендираният граждански иск, както и да им бъдат заплатени направените разноски. Подсъдимата Р. се присъединяват към предложението на защитника си, като в последната си дума моли съда за оневиняване. По отношение на предявения граждански иск не изразява становище.

След преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: През инкриминирания период подсъдимата М.Т.М. Р. и Й.И. Р., понастоящем съпрузи живеели в кооперация /блок № 2/, находяща се на ул. „Ж.С.“ *** в гр. Шумен. Тъжителят Ю.С.Р. живеел под наем в общинско жилище, намиращо се в посочената кооперация на ул. „Ж.С.“ *** в гр. Шумен, като жилището било разположено на първия етаж, а жилището на подсъдимата на втория етаж срещуположно на жилището на тъжителя т.е били съседи, като отношенията им били до известна степен изострени поради конфликт с паркирането на притежаваните от семейството автомобили в близост до кооперацията, като тъжителят по този повод многократно сигнализирали органите на Община Шумен и на Полицията.

Около средата на месец декември 2017 г. – преди обяд частният тъжител Ю.Р. цепел дърва за огрев през входа на кооперацията По това време подсъдимата М. Р. бидейки на терасата на жилищния си балкон му направила забележка че вдига голям шум и го помолила да прекрати това свое начинание, като му заявила, че няма това право да цепи дърва пред входа на блока. Тъжителят обаче и отговорил, че съгласно Наредба № 1 за поддържане и опазване на обществения ред в Община Шумен на Общински съвет - Шумен има това право да цепи дърва за огрев. След направената забележка от страна на подсъдимата, свидетеля Й. Р. позвънил на Единен европейски номер за спешни повиквания 112. Сигнала бил приет и предаден на дежурен полицейски екип. Пристигналите на адреса трима полицейски служители видели тъжителя да цепи дърва и влезли в разговор с него от който разговор той разбрал, че идват на проверка по повод получен сигнал от свидетеля Й. Р., че се нарушава обществения ред и спокойствие. Подалия сигнала свид. Р. бил извикан да слезе при полицаите и след установяване самоличността им, снели писмени сведения от частният тъжител Ю.Р. и свидетеля Й. Р.. След като дали сведения за инцидента, полицейските служители предприели действия по служба – била образувана предварителна проверка по преписката заведена под № УРИ 172900-639/2017г. Тази преписка приключила с изготвяне на протокол за предупреждение по чл. 65, ал. 2 от ЗМВР от полицейския служител Х.П.Х. спрямо тъжителя. Преди този предупредителен протокол на 11.04.2018г., същият полицейски служител снел сведение от подсъдимата Р. в което сведение тя писмено заявила, че тъжителя не е добре психически, че замахнал с брадва спрямо нея, че се страхува, че може да посегне на живота и, въпреки че до сега не се е саморазправял с нея. Впоследствие, разбирайки и запознавайки се с написаното от подсъдимата в снетото от нея сведение, тъжителят счел, че посредством това сведение са разгласени позорни обстоятелства за него, тъй като счита, че изложеното не отговаряло на истината, поради което подал процесната тъжба до ШРС.

Въз основа на посочената жалба първоначално било образувано НЧХД № 1467/2018 г. по описа на ШРС. Съдията – докладчик преценил, че описаната в тъжбата деятелност на М. Р. има признаците на престъпление по чл. 286, ал. 1 от НК и доколкото посоченото престъпление е от общ характер, прекратил съдебното производство по цитираното дело и изпратил същото на Районна прокуратура – Шумен за произнасяне по компетентност. Впоследствие, прокурор при Районна прокуратура – Шумен разпоредил извършването на проверка за престъпно посегателство по чл. 286, ал. 1 от НК, след което на 29.08.2018 г. е постановен отказ да се образува наказателно производство, като преписката е прекратена, а материалите по делото са изпратени по компетентност на Районен съд – Шумен, въз основа на които е образувано производство по настоящото НЧХД.

Изложената фактическа обстановка, съдът счита за установена въз основа на показанията на разпитаните в съдебно заседание свидетели Х.П.Х., Х.А.Х., отчасти от показанията на свидетелите Н.И. Е. и Й.И. Р., отчасти от обясненията на подсъдимата М. Р., както и от събраните в хода на съдебното производство доказателства, които са приобщени по реда на чл. 283 от НПК.

С най-голямо значение за изясняването на делото е съдържанието на Сведение от М.Т.М., снето от свидетеля Х.П.Х. при извършване на проверка по преписката заведена под № УРИ 172900-639/2017г.

Сведението обективно отразява съдържанието на мислите на подсъдимата по отношение на тъжителя изречени и записани пред свидетеля Х.. От съдържанието на сведението става ясно, че в отговор на зададените и въпроси от страна на свидетеля Х., подсъдимата посочила, че тъжителят „не е добре психически“, че „ще я съсипе“ и „бил агресивен“ и му преписала престъпление, твърдейки, че „ще се саморазправи с нея“ и че „е замахнал с брадва към нея“

Същевременно обаче от приложеното като писмено доказателство по делото Медицинско удостоверение Амб. № 225/16.01.2018г. се установява по безспорен начин, че тъжителят Ю.С.Р. не се води на отчет и не е лекуван в ДПБ – с. Царев брод.

Също така, съдът кредитира изцяло показанията на свидетелите Х.П.Х. и Х.А.Х., поради обстоятелството, че същите са еднопосочни, безпристрастни и изцяло кореспондират с останалия, събран по делото доказателствен материал. Разпитан в съдебно заседание свидетелят Х.П.Х. заявява, че работи като полицай към ОД на МВР – гр. Шумен и на 11.01.2018г. е снемал сведение от подсъдимата по повод предварителна проверка във връзка с инцидент възникнал през месец декември 2017г. Заявява също, че при извършената проверка снел сведения както от подсъдимата М. Р., така и от частния тъжител Ю.Р., а също така във връзка с този инцидент е изготвил протокол за предупреждение по чл. 65, ал. 2 от ЗМВР на тъжителя. В сведението си подсъдимата М. Р. посочила, че е поискала от Ю.Р., който цепел дърва пред жилищния блок, да престане с дейността си тъй като е 14.00 часа и трябва да се пази тишина, посочва също така, че той е замахнал с брадвата към нея, посочва че същият е агресивен, нестабилен психически, отправял към нея заплахи за саморазправа. Снима автомобилите на семейството и снимките праща в КАТ, като пише жалби срещу тях.

В съставения от М. Р. писмен документ /Сведение от 11.01.2018 г./ не се съдържат твърдения за конфликт между двамата, за отправяне на вербални заплахи от частния тъжител Ю.Р. срещу подсъдимата М. Р., нито пък заплахи от първия спрямо втората, реализирани с конкретни действия, насочени към нея.

В този смисъл е изложеното в хода на извършената от органите на полицията проверка, възложена с постановление на прокурор при Районна прокуратура – Шумен, а именно, че между нея и частния тъжител Ю.Р. не е възниквал словесен конфликт и последният не е отправял закани срещу нея с думи или действия, но обстоятелството че държи брадва /с цел да цепи дърва/ и цялостното му поведение породило у нея съмнение, че е възможно частния тъжител Ю.Р. да посегне с брадвата към нея с цел саморазправа.

В подкрепа на изложеното са и показанията на свидетелят Х.А.Х., който е възприел случилото се от разказа на самият тъжител. Въпреки, че тези доказателства са косвени същите са напълно в унисон с останалия събран по делото и обсъден по-горе доказателствен материал и потвърждават по безспорен начин факта, че е била извършена от полицейските органи проверка по повод подаден сигнал от подсъдимата Р., както и че вследствие на тази полицейска проверка тъжителя бил изпаднал в особено състояние, тъй като не бил извършвал вписаното в сведението дадено от подсъдимата пред полицейския орган.

При преценка на свидетелските показания на свидетелите Н.И. Е. и Й.И. Р., съдът счита, че същите следва да бъдат кредитирани частично. От показанията на свид. Е. става ясно, че от около три години той има конфликт с тъжителя и че тъжителя пише и изпраща сигнали до КАТ относно неправилно паркиране от страна на свидетеля. Тези показания целят да охарактеризират личността на тъжителя и не посочван нищо конкретно по повдигнатото обвинение и фактическата обстановка. Относно показанията на свид. Й. Р., както стана ясно той е съпруг на подсъдимата и срещу него също така тече наказателен процес. Дадените от него показания с нищо не допринасят за установяване на фактическата обстановка, а целят единствено да оневинят подсъдимата, като обосновава защо е написала неверни и позорящи личността на тъжителя сведения. Освен това, съдът не кредитира твърденията на свидетелите Н.И. Е. и Й.И. Р., тъй като показанията им са противоречиви помежду си, а също така противоречат на останалия доказателствен материал, събран по делото.

Приетата от съда фактическа обстановка като цяло не се оспорва от подсъдимата. В обясненията си същата не отрича, че написаното в сведението е подписано от нея и не оспорва съдаржанието му. Дадените от нея обяснения пред съда са в насока да оправдаят неправомерното и поведение спрямо тъжителя.

Налице са достатъчно и категорични доказателства, че подсъдимата М.Т.М. Р. е осъществил състава на чл. 147, ал. 1, предл. първо и предл. второ от НК. Съдът намира, че събраните и обсъдени по този начин доказателства по делото са безпротиворечиви и взаимно допълващи се и се намират в хармонично единство и водят до единствено възможния извод, непораждащ никакво съмнение във вътрешно убеждение на съда и обосновават решението на съда по следните правни съображения:

Като прецени всички доказателства, релевантни за делото, съгласно чл. 14 от НПК, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема, че с горното деяние подсъдимата М.Т.М. Р. е извършила възведеното с частната тъжба и поддържано от процесуалния представител на частния тъжител обвинение и с това си деяние е осъществила от обективна и субективна страна състава на престъплението от частен характер, наказуемо по чл.147 ал.1 предл. първо и предл. второ от НК, защото:

Обект на престъплението са обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на доброто име на човека в обществото и на положителната оценка за личността му.

Субект на престъпленията е пълнолетно вменяемо физическо лице.

От обективна страна изпълнителното деяние на престъплението клевета въз основа разпоредбата на чл. 147, ал. 1, предл. първо и предл. второ от НК се определя като умишлено разгласяване на неистинско позорно обстоятелство за другиго или приписването му на неизвършено от него престъпление. Разгласяването е довеждане до знанието на трето лице на несъществуващо позорно обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия. Позорно обстоятелство е твърдението за съществуването на определен факт, свързан от дееца с личността на пострадалия, който е от естеството да накърни неговото добро име в обществото.

За да е налице осъществено престъпление „клевета“ при тази форма на изпълнително деяние, от обективна страна деецът следва да разгласи не само обстоятелства, които са неистински, но и същите да са позорни. Позорното обстоятелство е такъв твърдян факт, свързан с личността на засегнатия, който е от естеството да накърни доброто му име в обществото. За да бъде едно разгласено обстоятелство, позорно за другиго, е необходимо то да сочи извършено от визираното лице действие, проявено поведение или негово качество, които да могат да се отразят отрицателно на мнението за лицето в обществото и да доведат до изграждане на негативна обществена оценка за него. За да е налице клевета в тази форма, трябва фактите и съпровождащите обстоятелства да са ясно казани, те не трябва да се подразбират или да се тълкуват по някакъв начин, който да сочи на нещо позорящо, т. е. да се стига до извода за опозоряване въз основа на тълкуване. Те трябва пряко и директно да са такива. В противен случай и, ако за определени думи и изрази се стига до извода, че са позорящи въз основа на тълкуването им, то е възможно те да се тълкуват в зависимост от ситуацията по различен начин, а в този случай да се приеме, че е налице клевета, е недопустимо. Освен това, позорящите изрази следва да са принципно приети за такива от обществото, да имат трайна обществена оценка като такива, а не да се касае за субективната им преценка в този смисъл от страна на отделни лица. Не на последно място, опозоряващите изрази трябва да са насочени към конкретен адресат.

Предмет на клеветата могат да бъдат твърдения с конкретно съдържание, което носи информация за точно определено обстоятелство, което е позорно, т. е. да е недостойно от гледна точка на общоприетите морални разбирания и да предизвика еднозначна негативна оценка на обществото. Тези факти трябва да са обективно съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. Фактите следва да бъдат конкретизирани по време и място. Именно в това се състои и една от разликите между престъплението обида и клевета – при обидата се обективира едно лично оценъчно мнение за личността на пострадалия и до определени негови качества, което е оскърбително и унизително, докато при клеветата се разгласява невярна информация за определени позорни факти и обстоятелства, свързани с личността на пострадалия. За разлика от обидата, средствата на клеветата не е квалификация, епитет, оценка, твърдение, а факт /обстоятелство/, т. е. нещо, което се е случило в действителността и може да бъде доказано.

Втората форма на изпълнителното деяние на състава на престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК - умишлено приписване на неизвършено от тъжителя престъпление. При тази форма на клевета деецът твърди пред трето лице, че пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил. Престъплението винаги и без изключение е деяние, укримо от гледна точка на господстващия морал, което винаги характеризира отрицателно личността на извършителя. Поради това, че твърдението, че дадено лице е извършило конкретно престъпление, винаги се отразява отрицателно на доброто име и честта на този, на когото се твърди, че е извършил престъпление.

На първо място, подсъдимата е осъществила състава на престъпление по чл. 147 от НК с описване пред свид. Х. П. Х. на описаните в тъжбата реплики към тъжителя, който впоследствие чрез извършената от него проверка разгласил същите чрез неговия началник и наблюдаващия прокурор по преписката. Съобразно тълкуването на думата “луд”, дадено в Българския тълковен речник, думата се използва за лице, което е изгубило разсъдъка си, като синоним на думата е безумен. Имайки в предвид, че всяко едно от изброените понятия създава една абсолютно негативна оценка към личността, за която се отнася, настоящия състав намира, че използваният от подсъдимата епитет от гледна точка на господстващия морал отразява една крайно отрицателна оценка за честта и достойнството на тъжителят, към който е била изречена и е от естеството да накърни доброто му име в обществото. В случая има изнесени факти, а не съждения. В инкриминираните изрази е налична конкретика, от която се приема, че се съобщават точно определени по време и място позорни факти, свързани с личността на Ю.Р., например, че „не е добре психически“, „ще я съсипе“, „бил агресивен“, твърдейки че, „ще се саморазправи с нея“ и че е „замахвал с брадва към нея“. Съдът намира, посочените квалификации за позорящи. Те в пълна степен изразяват отрицателна оценка на личността на тъжителя. Позорността е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение на определено лице към написаното от него. За осъществяването на престъплението клевета е необходимо разгласените обстоятелства да са обективно позорни. От друга страна, тези обстоятелства трябва да са неверни. Съдебната практика трайно приема, че за осъществяването на състава на посоченото престъпление не е достатъчно разгласените факти и обстоятелства да са позорящи от гледна точка на морала, но е необходимо и да не отговарят на действителността, т. е. да са неистински. В тази насока изрично са Решение № 17/2011 г. на ВКС, І н.о., Решение № 70/2009 г. на ВКС, І н.о. и мн. др. Безспорно, написаното в сведението от 11.01.2018г. от подсъдимата е невярно, тъй като от събраните по делото писмени доказателства, по - конкретно Медицинско удостоверение Амб. № 225/16.01.2018г., приложено на л. 10 от НЧХД № 1467/18г., приобщено към делото, става ясно, че липсва регистрация на тъжителя за психично заболяване, не се води на диспансерен отчет към ДПБ - с. Царев брод, както и не е лекуван в посоченото здравно заведение от психично заболяване. Освен това, от събраните по делото гласни доказателства, не се установява тъжителят да е имал особености в характера, които да се свързват с така наречената личностова дисхармония и психическа нестабилност. При това положение следва да се счете, че изявленията на подсъдимата обективирани в „сведението“ не са отговаряли на действителността и това обуславя необходимостта от реализирането спрямо нея на наказателна отговорност за клевета, тъй като, както беше посочено, изявленията и могат да се квалифицират като неистински.

На второ място, подсъдимата е осъществила и втората форма на изпълнителното деяние на състава на престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК - умишлено приписване на неизвършено от тъжителя престъпление. При тази форма на клевета деецът твърди пред трето лице, че пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление, което той в действителност не е извършил. Престъплението винаги и без изключение е деяние, укримо от гледна точка на господстващия морал, което винаги характеризира отрицателно личността на извършителя. Поради това, че твърдението, че дадено лице е извършило конкретно престъпление, винаги се отразява отрицателно на доброто име и честта на този, на когото се твърди, че е извършил престъпление. От обективна страна изпълнителното деяние на престъплението се осъществява чрез приписване на пострадалия на неизвършено от него престъпление, като деецът твърди пред трето лице, че пострадалият е извършил някакво конкретно престъпление – в настоящия случай по чл. 144 от НК - „замахнал с брадва към нея“, което в действителност тъжителят не е извършил. Клеветата е резултатно престъпление и се счита за довършено, когато поне едно трето лице е узнало твърдението на дееца за приписаното на тъжителят престъпление, когато това твърдение е възприето от адресата. Освен това, не е необходимо последния да е повярвал на дееца или да са настъпили каквито и да било други последици. В настоящия случай твърдението, че Ю.Р. е извършил престъпление е било възприето пряко от свидетеля Х. П. Х. и косвено от началниците на Х. и наблюдаващия преписката прокурор. В настоящия случай клеветата е била нанесена в отсъствието на тъжителя, доколкото приписването на неизвършеното от тъжителят престъпление е станало първоначално в негово отсъствие, но впоследствие това обстоятелство е станало достояние и на тъжителя Ю.Р.. Подсъдимата е била наясно с обстоятелството, че клеветническите твърдения ще бъдат възприети от трети лица, поради което настоящия състав намира, че класификацията на деянието следва да бъде по чл. 147, ал. 1 от НК. В съставения от Х. П. Х. писмен документ /сведение от 11.01.2018 г./ подписан от подсъдимата не се съдържат твърдения за конфликт между двамата, за отправяне на вербални заплахи от частния тъжител Ю.Р. срещу подсъдимата М. Р., нито пък заплахи от първия спрямо втората, реализирани с конкретни действия, насочени към нея. В този смисъл е изложеното в хода на извършената от органите на полицията проверка, възложена с постановление на прокурор при Районна прокуратура – Шумен, а именно, че между подсъдимата и частния тъжител Ю.Р. не е възниквал словесен конфликт и последният не е отправял закани срещу нея с думи или действия.

От изложеното може да се направи категоричния извод, че от материалите по делото не се доказва тъжителят да е извършил престъпление по чл. 144 от НК и да има някаква съпричастност към него, поради което не се доказва и истинността на приписаното от страна на подсъдимата престъпление.

От субективна страна престъплението е извършено с вина под формата на пряк умисъл, тъй като е съзнавала, че изричайки и протоколирайки тези думи, същите са едновременно и позорящи и неистински, както и деецът е бил сигурен, че приписваното престъпление не е извършено от пострадалият, но е целял твърденията му да стигнат до знанието на посочените по-горе лица.

Причини за извършване на деянието са ниската правна култура на подсъдимата и несъобразяването и незачитането на защитената от закона непрекосновеност на честта, достойнството и доброто име.

При определяне на наказанието на подсъдимата за извършеното от нея престъпление, съдът прецени следните обстоятелства:

- степента на обществената опасност на конкретното деяние, която съдът преценява като сравнително висока – касае се за нанесена обида, с която подсъдимата е засегнала честта и достойнството на пострадалият, както и за приписване на престъпление, с което е била засегната неприкосновеността на доброто име на тъжителят в обществото и на положителната оценка за личността му.

- степента на обществена опасност на подсъдимата, която съдът преценява с оглед данните за личността и. В тази връзка следва да се отбележи, че към датата на извършване на деянието подсъдимата е била с чисто съдебно минало. Обсъждайки личността на подсъдимата съдът констатира добросъвестното поведение на подсъдимата в процеса, нейната младежка възраст, които приема като смекчаващи вината обстоятелства. Съдът не констатира отегчаващи вината обстоятелства.

- както и подбудите за извършване на престъплението – незачитане на обществените отношения, осигуряващи неприкосновеността на доброто име на пострадалия в обществото и на положителната оценка за личността му.

Изложените обстоятелства мотивираха съда да приеме, че целите на наказанието, посочени в чл. 36 от НК могат да бъдат постигнати по отношение на подсъдимата М. Р., като наказанието бъде определено при отчитане на смекчаващите отговорността обстоятелства. Съобразно разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от НК за всяко престъпление се прилага онзи закон, който е бил в сила по време на извършването му. За престъплението по чл. 147, ал. 1, предл. първо и предл. второ от НК към датата на извършване на деянието и понастоящем законодателят e предвидил наказание „глоба“ от 3 000 /три хиляди/ лв. до 7 000 /седем хиляди/ лв. и “обществено порицание”. Съобразно разпоредбата на чл. 78а от НК, в сила към момента на извършване на деянието, пълнолетно лице се освобождава от наказателна отговорност от съда и му се налага административно наказание “глоба” в размер от 1 000 /хиляда/ лв. до 5 000 /пет хиляди/ лв., когато: за престъплението, извършено умишлено се предвижда наказание “лишаване от свобода” до 3 /три/ години или друго по-леко наказание, деецът не е осъждан за престъпление от общ характер и не е освобождаван от наказателна отговорност по реда на този раздел и причинените от престъплението имуществени вреди са възстановени. В настоящия случай за престъплението, извършено от подсъдимата се предвижда наказание „глоба“ от 3 000 /три хиляди/ лв. до 7 000 /седем хиляди/ лв. и “обществено порицание”. Освен това, видно от справката за съдимост на подсъдимата, същата не е осъждана и няма отбелязани налагани мерки по чл. 78а от НК, а от деянието няма преки и съставомерни имуществени вреди. Предвид тези обстоятелства, тъй като са налице предпоставките за това, съдът е длъжен да приложи разпоредбата на чл. 78а, ал. 1 от НК и да освободи подсъдимата от наказателна отговорност, като и наложи административно наказание “глоба”. С оглед на вмененото си от закона задължение съдът счита, че подсъдимата следва да бъде освободена от наказателна отговорност и намира за справедливо да и бъде наложено административно наказание „глоба“ в размер на 1 000 /хиляда /лв. Така определеното наказание и така определения размер на наказанието, съдът счита за справедлив и съответстващ на тежестта, обществената опасност и моралната укоримост на престъплението и подходящи да повлияят поправително и превъзпитателно към спазване на законите и добрите нрави от страна на осъдената. Освен това, съдът счита, че така определеното наказание ще въздейства предупредително върху подсъдимата и ще и се отнеме възможността да върши и други престъпления, а освен това ще въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

По този начин и с това наказание съдът счита, че ще бъдат постигнати целите на генералната и специалната превенция, визирани в разпоредбата на чл. 36 от НК.

По отношение на предявения граждански иск, предявен от страна на тъжителят Ю.С.Р. за претърпените от последния неимуществени вреди в резултат на деянието по чл. 147, ал. 1, предл. първо и предл. второ от НК, съдът счита, че същият е допустим и частично основателен по следните правни съображения: Претендира се гражданска отговорност за причинени в резултат на процесното деяние неимуществени вреди, т. е. отнася се за вторична санкционна последица свързана с нарушаване на определени задължения, произтичащи от закона. В случая става дума за нарушаване на общото правило да не се вреди другиму – чл. 45 от ЗЗД. В кръга на претендираните неимуществени вреди влизат най-общо казано всички отрицателни последици, настъпили за пострадалия тъжител, при наличието на които възниква разглежданата отговорност. Изходно положение е правилото, според което се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от деянието /чл. 51 от ЗЗД/. Налице е противоправно поведение от страна на подсъдимата М.Т.М. Р., в резултат на което са възникнали вредите от деянието и тези вреди са в причинна връзка с определена обективирана, съзнателна човешка проява. Размерът на обезщетението за неимуществените вреди следва да овъзмезди пострадалия за всички отрицателни последици, които са настъпили в резултат на деянието на подсъдимият, въпреки, че засегнатите блага в тези случаи нямат цена. Следва да се съчетае действителната незаместимост на загубеното благо с необходимостта да се даде обезщетение, макар и несъвършено. Чл. 52 от ЗЗД указва съдът да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. От правилото на чл. 52 от ЗЗД произтича, че не само размерът, но и основанието на обезщетението е подчинено на справедливостта /арг. от т. 13 от Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС/. Понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне размера на обезщетението, а именно – характерът на увреждането, начинът на извършването, обстоятелствата при които е извършено то и допълнителните неудобства, моралните страдания, които са били причинени вследствие нанесената клевета и пр. /в т. см. Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС/. Предвид на това и във връзка с претенцията за обезщетение на неимуществени вреди, съдът на основание чл. 52 от ЗЗД счита, че е справедливо така претендирания граждански иск за неимуществени вреди да бъде уважен до размер 1000 /хиляда/ лева, като се вземат предвид претърпените страдания, неудобства и емоционален дискомфорт в резултат на деянието на подсъдимата и причинната връзка между тях. В останалата си част до пълния предявен размер съдът счете, че гражданският иск за неимуществени вреди следва да бъде отхвърлен.

Вредите от непозволено увреждане са изискуеми към момента на деликта – престъплението. От този момент виновният им причинител изпада в забава. Като носимо парично задължение при забава на плащане длъжникът дължи законната лихва, определена от Министерския съвет за съответния период на забавата до пълното издължаване. Поради това уваженият размер на гражданският иск следва да бъде присъден ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от датата на увреждането, а именно – 11.01.2018 г. до окончателното изплащане на тази сума.

На основание чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс съдът осъди подсъдимата М.Т.М. Р. да заплатят държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 50 /петдесет/ лева.

При разпределянето на направените по делото разноски съдът отчете разпоредбата на чл. 189, ал. 3 от НПК, според която когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати разноските по делото, включително разноските, направени от гражданския ищец, ако е направено такова искане. С оглед изложената нормативна уредба съдът прие, че на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимата М. Р. следва да заплати на тъжителя Ю.С.Р. сумата от 413.02 лева /четиристотин и тринадесет лева и две стотинки/, представляваща деловодни разноски и адвокатско възнаграждение, както и 5 /пет/ лева такса за издаване на изпълнителен лист.

Също така, съдът възложи на подсъдимия Р. и заплащането на направените от съда разноски в размер на 31.60 лв. /тридесет и един лева и шестдесет стотинки/, представляващи пътни разноски на свидетеля Х.А.Х., както и 5 /пет/ лева такса за издаване на изпълнителен лист на основание чл. 189, ал. 3 от НПК.

Водим от горното съдът постанови присъдата си.

Районен съдия: