МОТИВИ към присъда по НЧХД № 2834 по описа за 2018г. на ШРС

Подсъдимата М.С.А. е предадена на съд по обвинение за престъпление по чл.130, ал.2 от НК, за това, че на 20.10.2018г., в гр.Шумен, причинила на З.Б.Р. от с.гр. лека телесна повреда, изразяваща се в причиняване на болки и страдание, както и за престъпление по чл.148, ал.1, т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК, за това, че на 20.10.2018г., в гр.Шумен, казала нещо унизително за честта и достойнството на З.Б.Р. от с.гр., в нейно присъствие, като обидата е нанесена публично.

Пострадалото лице З.Р. предявява граждански иск против подсъдимата А. в размер на 3000,00 лв., за причинени неимуществени вреди, резултат от деянието по чл.130, ал.2 от НК, както и граждански иск в размер на 35,00лв., за причинени имуществени вреди, резултат от същото деяние. Предявява граждански иск в размер на 3000,00 лв., за причинени неимуществени вреди, резултат от деянието по чл.148, ал.1, т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК, както и граждански иск в размер на 40,00лв., за причинени имуществени вреди, резултат от същото деяние. Претендира се заплащане на законната лихва във връзка с посочените суми, считано от датите на уврежданията. Претендира и направените във връзка с производството разноски. Исковете са предявени своевременно и от легитимирано за целта лице, поради което същите са приети за съвместно разглеждане в наказателното производство, като пострадалото лице е конституирано и като граждански ищец.

В съдебно заседание частната тъжителка се явява лично и с процесуален представител, който поддържа повдигнатите обвинения и моли съда да признае подсъдимата за виновна и да ѝ наложи справедливи наказания, както и да бъдат уважени предявените граждански искове в пълния им размер.

Разпитана в хода на съдебното следствие, подсъдимата не се признава за виновна в извършване на посочените в тъжбата деяния и дава подробни обяснения в своя защита.

След преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: Подсъдимата и тъжителката живеели в съседни имоти, намиращи се на ул.“Зелена гора“ в гр.Шумен /съответно- в дом №8 и дом №6/, като имотите имали обща ограда. Тъжителката и семейството ѝ живеели отскоро на посочения адрес, като първоначално след закупуването на дома били в добри отношения с подсъдимата и нейното семейство. Впоследствие обаче отношенията между двете семейства се влошили, във връзка с барбекю, изградено в имота на подсъдимата в близост до оградата, а също и по повод автомобилни гуми, собственост на последната и на съпругът ѝ, които двамата поставили на улицата. На 16.10.2018г. тъжителката и съпругът ѝ- св.С. Р.,***, в която сочели, че съседите им М.А. и Ю.А. са сложили автомобилни гуми пред къщата си, които пречат, като А. също така се държали агресивно спрямо сем.Р., обиждали ги и ги проклинали. В тази връзка Ю. и М. А. били предупредени на основание чл.65, ал.1 от ЗМВР да не се саморазправят със сем.Р., да не им отправят обиди и да решават възникналите спорове по законоустановения ред. Междувременно на 17.10.2018г. св.С. Р. ***, в която се оплакал от дима от изграденото барбекю, както и от автомобилните гуми, които затруднявали движението. Подаването на жалбите изострило още повече отношенията между двете семейства. На 20.10.2018г. подсъдимата излязла от двора на имота си и започнала разговор със св.Б.С., която също живеела в съседство. В този момент от двора си на улицата излязла и тъжителката, при което подс.А. започнала на висок глас да коментира подадените жалби и да изразява недоволството си. Тъжителката се приближила до подсъдимата и между тях започнал конфликт, в хода на който и двете започнали да си отправят обиди. В даден момент тъжителката поднесла мобилния си телефон към лицето на подсъдимата и я приканила да продължи да говори, тъй като записва казаното. Подс.А. хванала ръката на тъжителката, при което последната изтървала телефонния апарат. При навеждането си да го вземе Р. също паднала. След изправянето ѝ между двете започнала и физическа разправа, като тъжителката хванала подсъдимата за врата и деколтето на дрехата, а от своя страна А. хванала Р. за косата. Двете започнали да се дърпат, дерат и скубят, от което св.С. се притеснила и се прибрала в дома си. След известно време подсъдимата и тъжителката преустановили действията си, като А. се прибрала в дома си, а тъжителката останала на улицата със св.И. С., която се приближила, за да разбере какво се случва. Междувременно за случая били подадени сигнали на тел.112 от сина на тъжителката, от св.С. Р. и от самата З.Р., които твърдяли, че на последната е нанесен побой от подсъдимата. От своя страна подс.А. също подала сигнал на тел.112, като заявила, че тъжителката ѝ е нанесла побой и ѝ е скъсала дрехата. На мястото на инцидента били изпратени служители на РУ-Шумен, при пристигането на които подсъдимата и тъжителката се били разделили и всяка стояла пред къщата си. Полицейските служители предупредили и двете със съответни протоколи да не се саморазправят, като в тяхно присъствие, докато изготвяли протоколите за предупреждение, както тъжителката, така и подсъдимата продължавали да си отправят взаимно обиди и закани. При поднасянето на протокола за предупреждение на тъжителката за подпис същата припаднала, което наложило транспортирането ѝ до МБАЛ-Шумен с автомобил на Спешна медицинска помощ. Малко по-късно на улицата пристигнал и св.С. Р., който узнал за случилото се по телефона. Същият хвърлил саксия в двора на сем.А., счупил част от монтираното барбекю, както и стъклото на един от прозорците. Това наложило повторно изпращане на мястото на инцидента на полицейски служители, които окончателно прекратили скандала.

Вследствие от сбиването тъжителката получила множество кожни драскотини в областта на носния корен и на лявата лицева половина; палпаторна болезненост в окосмената част на главата вляво слепоочно и по задната страна на шията- без видими травматични увреждания. От своя страна подсъдимата получила множество кръвонасядания и охлузвания в областта на шията, предната гръдна стена и двата горни крайника.

Изложената фактическа обстановка съдът приема за установена въз основа на събраните доказателства- от обясненията на подсъдимата, от показанията на свидетелите И.Ш.С., А.М.Р., Х.А.Р., С. Д. Р., В.Г.П., Ю. М.А., В.Я. А., И.А.Г., Ц.Е.Ц., Б.М.С. и Р.Н.Н., както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени доказателства.

По делото като веществено доказателство е приложен и компактдиск, съдържащ звукозаписи на подадените във връзка със случая сигнали на тел.112. Последният не е изготвен по реда на НПК и не представлява веществено доказателствено средство по смисъла на чл.125, ал.1 от НПК. Съдебната практика обаче приема, че случайно създадените фотоснимки, видеозаписи и т.н., които отразяват или съдържат информация за обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл.102 от НПК, следва да се третират като веществени доказателства по смисъла на чл.109, ал.1 от НПК, тъй като представляват предмети, върху които има следи от престъплението (в този смисъл изрично е Решение №390/02.10.2009г. по н.д.№393/09г., ІІ н.о. на ВКС).

С най-голямо значение за изясняването на фактическата обстановка са показанията на св.Б.С.. Същата е единствен свидетел-очевидец на инцидента, като лично и от непосредствена близост е възприела действията на подсъдимата и на тъжителката. Свидетелката С. не се намира в особено близки или във влошени отношения с никоя от двете и не е заинтересована от изхода на делото, поради което следва да бъде счетена за напълно непредубеден и обективен свидетел. От показанията на посочената свидетелка се установява, че инцидентът е резултат от действията както на подсъдимата, така и на тъжителката, като се е изразил във взаимно сбиване, скубане и други подобни действия. Свидетелката също така заявява, че и двете взаимно са си отправяли обиди.

От особено съществено значение са и показанията на свидетелите И.Г. и Ц.Ц., които също следва да бъдат кредитирани изцяло поради липсата на каквито и да било основания за съмнение в тяхната достоверност. Двамата предоставят информация за състоянието на подсъдимата и тъжителката след сбиването, като сочат, че и двете са имали видими наранявания, но повече такива е имала подсъдимата. Категорични са също, че и в тяхно присъствие А. и Р. са продължили взаимно да си отправят обиди и заплахи.

Показанията на свидетелите С.,М., Р.,, С. Р., П., А., А. и Н. не допринасят съществено за изясняването на делото, тъй като посочените лица не са очевидци на инцидента, а предоставят основно информация за състоянието на тъжителката и на подсъдимата след сбиването или данни за отношенията между двете семейства. В основни линии показанията на посочените свидетели кореспондират на приетата от съда фактическа обстановка, независимо от обстоятелството, че част от свидетелите са близки или на подсъдимата или на тъжителката /св.Р. е майка на тъжителката, св.С. Р.- съпруг на последната, а св.А. е съпруг на подсъдимата/ и показанията им са съответно повлияни от личното им отношение.

Измежду приобщените писмени доказателства с най-голямо значение са приложените по делото съдебно-медицински удостоверения, от които се установява, че получените от тъжителката и от подсъдимата увреждания са им причинили болки и страдания. Доколкото липсва съмнение относно характера на телесната повреда, предвид разпоредбата на чл.144, ал.2, т.2 от НПК, съдът прецени, че не е необходимо назначаването на съдебно-медицински експертизи. В съдебно-медицинските удостоверения са отразени обективно съществуващите увреждания, причинени на тъжителката и на подсъдимата, като в тях изрично е посочено, че установените травматични увреждания могат да бъдат получени по време и начин, съобщени от лицата. В посочените СМУ са закрепени действителните находки по участничките в инцидента, които поради естеството си са неповлияеми от някакъв субективизъм.

Предвид събраните по делото доказателства, преценени съобразно степента им на достоверност, съдът прие описаната фактическа обстановка за установена по несъмнен начин. Безспорно са установените фактите, имащи значение за постановяване на крайния съдебен акт, а именно- възникването на конфликт между подсъдимата и тъжителката, който е резултат от действията и на двете, в хода на който същите са предприели описаните по-горе действия.

Предвид така установената фактическа обстановка съдът приема на първо място, че подс.А. е осъществила състава на престъпление по чл.130, ал.2 от НК, тъй като е нанесла на тъжителката травматични увреждания, причинили ѝ болка и страдание. Деянието е извършено с пряк умисъл, като извършителката е съзнавала общественоопасния му характер и е искала настъпването на общественоопасните му последици.

От своя страна тъжителката също е причинила болка и страдание на подсъдимата. Доколкото инцидентът е възникнал като взаимно сбиване, при което всяка от участничките в него е проявила активно агресивно поведение, а не е извършвала само действия по отблъскване на нападение, не са налице основания да се счете, че която и да е от двете е действала при условията на неизбежна отбрана.

При формирането на правните си изводи съдът отчете разпоредбата на чл.130, ал.3 от НК, според която, ако в случаите на предходните алинеи пострадалият е отвърнал веднага на дееца със също такава телесна повреда, съдът може да освободи и двамата от наказание. В същото време в Тълкувателно решение №51/89г. на ВС, ОСНК, се приема, че реторсия по чл.130, ал.3 от НК може да се приложи само когато са причинени еднакви по степен на увреждане леки телесни повреди- само по чл.130, ал.1 или само по чл.130, ал.2 от НК. Доколкото както тъжителката, така и подсъдимата са получили увреждания, представляващи такива по чл.130, ал.2 от НК, не са налице пречки за приложение на института на реторсията. В Решение №255/92г. на ВС, I н.о. се приема, че в основата на реторсията е идеята на законодателя, че страните са изравнили позициите си, като са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон. В настоящия случай съдът намира, че тежестта на деянията, осъществени от двете, е сходна, като при това положение приложението на чл.130, ал.3 от НК би осигурило постигането на целите на специалната и генералната превенции. В тази връзка съдът съобрази константната съдебна практика, според която при реторсията задължителният характер на присъдата се разпростира еднакво върху деянието, предмет на частната тъжба, и насрещно извършеното деяние. В Решение № 283 от 22.VI.1992 г. по н. д. № 221/92 г., I н. о., ВС, се посочва изрично, че при реторсията законодателят е съобразил по-ниската степен на обществена опасност на деянието, частичното възмездяване на моралните вреди чрез причиненото взаимно телесно увреждане, както и обстоятелството, че и двете страни са се поставили в еднакво положение пред наказателния закон. За да прецени наличието на законовите изисквания за приложението на  чл. 130, ал. 3 НК, съдът е задължен да провери не само съставомерността на описаното в тъжбата деяние, но и тези, свързани с насрещното деяние, т. е. с ответното поведение на самия тъжител, независимо от факта, че в това производство срещу последния не е подадена насрещна тъжба. В цитираното решение е указано, че в тези случаи съдът следва да освободи и двамата от наказание, независимо от липсата на насрещна тъжба. Поради това съдът освободи от наказание както подсъдимата, така и тъжителката за извършените от тях престъпления по чл.130, ал.2 от НК.

Аналогични съображения следва да бъдат изтъкнати по отношение деянието по чл.148, ал.1, т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК, за което е повдигнато обвинение с частната тъжба. По изложените по-горе съображения и най-вече предвид показанията на свидетелите С., Г. и Ц. съдът приема, че подсъдимата е отправила към тъжителката изрази, унизителни за нейните чест и достойнство. От своя страна тъжителката е отговорила на подсъдимата също с такива изрази. Макар и посочените свидетели да не могат да конкретизират точните думи, използвани от подсъдимата и от тъжителката, тримата са категорични, че са разменени изрази с общоприето обидно съдържание. По този начин както подсъдимата, така и тъжителката са осъществили състава на престъпление по чл.148, ал.1, т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК. Съдът приема, че обидите са нанесени публично по смисъла на цитираната норма. В практиката си ВКС приема, че за да се квалифицира обидата като публична, е достатъчно обидните думи или изрази да са казани пред повече от две-три лица /в този смисъл е напр. Решение № 102 от 24.II.1976 г. по н. д. № 59/76 г., I н. о., ВС/. В случая част от отправяните от подсъдимата и тъжителката обиди са били възприети не само от посочените трима свидетели, но и от свидетелката С., при което деянията следва да се квалифицират като осъществени публично.

Както подсъдимата, така и тъжителката са извършили посочените деяния, действайки с пряк умисъл, като са съзнавали свойството и значението на извършеното и са могли да ръководят постъпките си. Не е констатирано несъответствие в тежестта на отделните деяния, поради което съдът прие, че са налице условията за приложение на чл.146, ал.2 от НК и освободи и двете от наказание по реда на тази разпоредба. В тази връзка съдът намира за необходимо да посочи, че за приложението на реторсията изискването е да е налице взаимно нанасяне на обида между две лица, като е без значение кой от двамата извършители на това деяние пръв го е осъществил /Решение №49/72г. на ВС, ОСНК/. Както беше посочено по-горе, за приложението на института на реторсията е без значение липсата на насрещна тъжба, като съдът следва да освободи от наказание и двамата извършители.

По отношение предявения в съдебно заседание граждански искове съдът съобрази установената съдебна практика, според която „При предявен и приет за разглеждане в наказателния процес граждански иск съдът е длъжен да се произнесе по същество с присъдата в тази част. Освобождаването от наказание не освобождава деликвента от гражданска отговорност за вреди от непозволено увреждане по чл.45 и сл. от ЗЗД“ /Решение №255/922г. на ВС, I н.о./. Поради това, независимо от приложението на института на реторсията, съдът намери предявените искове за обезщетения за имуществени вреди, резултат от описаните в тъжбата деяния, за основателни, предвид представените писмени доказателства за направени разноски за лечение. Като отчете датите, отразени на представените документи, на които са направени съответните разходи, съдът осъди подсъдимата да заплати на тъжителката сумата от 35,00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, резултат от престъплението по чл.130, ал.2 от НК, ведно със законната лихва, считано от 22.10.2018г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 40,00 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, резултат от престъплението по чл.148, ал.1, т.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК, ведно със законната лихва, считано от 30.10.2018г. до окончателното изплащане на сумата. На основание чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът осъди подсъдимата да заплати държавна такса върху посочените граждански искове в размер на по петдесет лева. По отношение предявеният от тъжителката граждански иск за неимуществени вреди, резултат от престъпление по чл.130, ал.2 от НК, съдът намери същият за частично основателен, тъй като ищцата безспорно е претърпяла морални страдания от причинените ѝ телесни увреждания. Налице са и данни, съдържащи се в представения амбулаторен лист /л.9 от делото/ за наличието на определени усложнения в здравословното състояние на лицето. Съдът намира обаче, че размерът на предявения граждански иск е несъразмерно висок и не съответства на претърпените страдания. По тези съображения, в съответствие с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, съдът счете за справедливо да уважи частично предявеният граждански иск, като осъди подсъдимата да заплати на ищцата сумата от 300,00 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането и отхвърли искът в останалата му част до пълния предявен размер като неоснователен.

По отношение предявения в съдебно заседание граждански иск за неимуществени вреди, резултат от престъпление по чл.148, ал.1, вр. с чл.146, ал.1 от НК, съдът намери същият за частично основателен, тъй като тъжителката несъмнено е претърпяла морални страдания от засягането на достойнството ѝ. Размерът на предявения иск обаче е прекалено висок и не съответства на претърпените страдания, поради което съдът прецени, че е достатъчно да уважи частично иска, до размер от 300,00 лева, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, а в останалата му част до пълния предявен размер отхвърли същия като неоснователен.

На основание чл.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съдът осъди подсъдимата да заплати държавна такса върху посочените граждански искове в размер на по петдесет лева.

По отношение направените разноски съдът отчете константната съдебна практика, според която при прилагане на реторсия разноските остават за сметка на страните така, както са направени /Решение №255/92г. на ВС/. Поради това съдът не уважи претенцията на тъжителката за заплащане на разноски, направени във връзка с воденето на делото.

Водим от горното съдът постанови присъдата си.

Районен съдия: