Р Е Ш Е
Н И Е
618/21.6.2019г.,
Шуменският
районен съд, в открито заседание, на двадесет и трети май две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Х., като
разгледа докладваното от съдията гр. д.№3079 по описа за 2018 г. на ШРС, за да
се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са положителни установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с
чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86 от
ЗЗД.
В
молбата си до съда, ищецът „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕАД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, представлявано от Т. Я. К., действащо
чрез пълномощника Д.А.- юрисконсулт, излага, че по ч.гр.д.№1080/2018 г. на ШРС
по реда на чл.410 и сл. от ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение срещу ответника К.В.Н., ЕГН **********,***, за следните суми: 1 558,
82 лв., представляващи главница по
Договор за паричен заем № 2709037, сключен на 21.12.2016 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ответника, като вземането по договора в последствие е
прехвърлено на ищцовото дружество; 328, 78 лв., представляващи договорна лихва
от 23.01.2017 г. до 19.03.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска); 334,
42 лв., представляващи неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 87,
39 лв., представляващи обезщетение за забава за периода от 20.03.2018 г. до 05.04.2018
г.- датата на подаване на заявлението в съда, като е присъдена и законната
лихва за забава върху главницата, считано от датата на входиране на заявлението
до окончателното изплащане на задължението. Заповедта за изпълнение била
връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и ищецът
предявява настоящите искове. Ищецът излага, че на 21.12.2016 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ответника е сключен Договор за паричен заем № 2709037, по
силата на който ответникът е получил сума, в размер на 2000.00 лв., със
задължението на последния да върне така получената сума по начин и в срок,
описани в договора. Страните били уговорили и възнаградителна лихва, като общо
дължимата от ответника сума се равнявала на 2574.00 лева. Било предвидено
погасяване на задълженията за главница и лихва, чрез 15 равни месечни погасителни
вноски, всяка по 171, 60 лв. Длъжникът бил изплатил по договора сума в общ
размер на 808, 28 лева. Длъжникът изпаднал в забава, поради което дължал и
мораторно обезщетение за периода на забавата, в общ размер от 87, 39 лв. Същият
не бил изпълнил и задължението си по договора да осигури уговорено между
страните обезпечение на заема, поради което дължал и неустойка, като остатъчният
размер на неустойката се равнявал на сума от 334, 42 лева. Неустойката била
начислена еднократно, след три дни от датата на сключения между страните
договор и се дължала като допълнителна сума към всяка от погасителните вноски.
Крайният падеж на договора бил 19.03.2018 г. Междувременно, на 01.12.2017 г.
било подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 30.01.2017 г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД и ищцовото
дружество, по силата на който вземането на първото дружество срещу ответника,
ведно с всички привилегии и обезпечения, било прехвърлено на ищеца. Ищецът моли
ответникът да се счита уведомен за настъпилата цесия с получаване на настоящата
искова молба, към която е приложено уведомлението към длъжника за настъпилата
цесия. Поради изложеното моли съда да постанови решение, по силата на което да
се признае за установено, че ответникът дължи на ищеца посочените по- горе
суми, за които е издадена Заповед № 511 от 17.04.2018 год. за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр. дело № 1080/2018 г. по описа на
Районен съд- Шумен. Претендира и разноски.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът чрез назначения му особен представител представя писмен отговор.
Изразява становище, че счита исковете за недопустими и неоснователни, излагайки
аргументи.
По
делото, на основание чл.226, ал.2, вр. с чл.218 от ГПК, е конституирано, в
качеството на трето лице- помагач на страната на ищеца, „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от
фактическа и правна страна следното: По ч.гр.д.№1080/2018 г. по описа на ШРС,
по реда на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на ищеца срещу ответника, за следните суми: 1 558, 82 лв., представляващи главница по
Договор за паричен заем № 2709037, сключен на 21.12.2016 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ответника, което вземане по договора в последствие е
прехвърлено на ищцовото дружество; 328, 78 лв., представляващи договорна лихва
от 23.01.2017 г. до 19.03.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска); 334,
42 лв., представляващи неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 87,
39 лв., представляващи обезщетение за забава за периода от 20.03.2018 г. до
05.04.2018 г.- датата на подаване на заявлението в съда, като е присъдена и
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на входиране на
заявлението-16.04.2018 г. до окончателното изплащане на задължението. Заповедта
е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Видно от представения по
делото частно заверен препис от Договор за паричен заем № 2709037, се установи,
че между търговско дружество „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД и ответникът са възникнали
облигационни отношения, основаващи на сключен на 21.12.2016 г. договор за
паричен заем, с размер на заемната сума 2000.00 лева, като ответникът на същата
дата е отразил с подписа си, че е получил тази сума, със задължение да я върне.
От същия документ става ясно, че ответникът е поел задължението да върне
заемната сума чрез 15 месечни вноски, всяка от по 171, 60 лева, като датата на
първото плащане е 23.01.2017 г., а датата на последното- 19.03.2018 г. В
договора е уговорена и възнаградителна лихва, като е отразено, че общата
дължима сума от ответника е 2 574.00 лева. Ответникът не оспори изрично подписа,
стоящ до името му, в графата „Заемател“, поради което и съобразно предвиденото
в договора /чл.3/, съдът приема, че същият е получил сумата по договора със
задължение да я върне, ведно с уговорената възнаградителна лихва. В договора
ясно и изрично са посочени размерите на всяко едно от вземанията /главно и
акцесорни/, падежът на всяка една погасителна вноска и размерът на вноската. Ищецът
признава, че до датата на подаване на заявлението в ШРС, ответникът е заплатил
сума в общ размер на 808, 28 лева. Ответникът не оспори и твърденията, че е
спрял плащанията по договора, респ. е изпаднал в забава, като съобразно
уговореното следва да се ангажира и отговорността му за забавено изпълнение. От
изготвеното по делото заключение, по отношение на което съдът няма основания да
се съмнява в правилността и обективността му, се установи, че по сключения
между страните договор, ответникът е платил общо четири вноски, всяка по 202,
02 лева, общо 808, 86 лева, като последната вноска е платена на 22.05.2017 г.
ВЛ дава заключение за размерите на отделните претенции в зависимост от
плащанията на длъжника и начина, по който кредиторът е погасявал отделните
вземания /главно и акцесорни/.
По отношение на
претенцията за заплащане на сума от 334,42 лв., представляваща остатък от
уговорена между страните неустойка за неизпълнение на договорно задължение за
осигуряване на уговорено между страните обезпечение на заема, за да се
произнесе съобрази следното: Съгласно разпоредбата на чл.92 от ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От текста на цитираната
разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена ценност, най- често
парична сума, която длъжникът се задължава да престира на своя кредитор в
случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична неустоична
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката
се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили
такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на
задължението. Неустойката е винаги проявление на принципа на автономия на
волята в частното право /чл.9 от ЗЗД/. Автономията на волята означава
предвидена от законодателя възможност на страните свободно да определят
съдържанието на договора, в това число и на неустойката, като се съобразяват с
повелителните разпоредби на закона и добрите нрави. Добрите нрави са морални
норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от
тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със закона. Добрите
нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото, поради
това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат
и се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а съществуват
като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им, при риск за
присъждане на неустойка, съдът следи служебно /Тълкувателно решение №1 от
15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на ОСТК/. В цитираното тълкувателно
решение се приема, че нищожна, поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като преценката за нищожност следва да се прави за всеки
конкретен случай при сключване на договора. В мотивите на същия съдебен акт са
изброени примерно някои от критериите, въз основа на които следва да се
извършва тази преценка, а именно: естеството на задълженията, изпълнението на
които се обезпечава с неустойка, обезпечено ли изпълнението на задължението с
други правни способи, вид на уговорената неустойка, вид на неизпълненото
задължение- съществено или незначителна част, съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди. В
разглеждания казус, не е спорно, че в договора /чл.4/ е предвидено задължение
на заемателя, в срок от три дни от сключването му, да осигури посочено
обезпечение на задълженията му по договора за заем, при неизпълнение на което е
уговорена компесаторна неустойка в размер на 456, 30 лева. Предвидено е
плащането на неустойката да става чрез вноски, като към всяка от вноските по
договора се добавя сума от 30.42 лева. Но така уговорената неустойка, на
основание чл.26, ал.1, предл. трето, нарушаване на добрите нрави, съдът приема
за нищожна, поради необосновано висок размер /същият е близък по размер на
сумата, уговорена като възнаграждение на кредитора за отпусната в заем парична
сума/. Соченото води до значително неравновесие между правата и задълженията на
заемополучателя и кредитора. В случая неустойката е извън присъщите ѝ
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. От друга страна, задължението
за заплащане на неустойка за неосигурено обезпечение, не обезщетява някаква
претърпяна загуба и пропусната полза, а води единствено до неоснователно
разместване на блага. Съобразявайки размера на неустойката и основанието, при
което възниква задължението за изплащането ѝ, съдът стига до извода, че в
случая така договорената компесаторна неустойка позволява на кредитора да
реализира значителен приход, без последният да полага допълнително каквито и да
било усилия за изпълнение на някакви насрещни задължения. Ето защо стига до
извода, че в случая неустойката не цели да задоволи имуществения интерес на
кредитора, обезщетявайки го за вредите при неточно изпълнение от длъжника, а да
го обогати неоснователно. На следващо място, видът на задължението, за което е
предвидена неустойката, не предпоставя обезпечение изпълнението на основно и
съществено задължение на заемателя по договора за заем. Безспорно, както е
посочено по- горе, една от основните функции на неустоичната клауза е да
обезпечава изпълнението на главното задължение. Главното задължение на длъжника
по договор за заем е връщане на предоставената в заем сума, ведно с
възнаградителната лихва, ако е уговорена такава. Ето защо заключава, че този
иск е изцяло неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
Предвид
изложеното и доколкото се установи възникване на главното задължение на
ответника, неговия размер, размера на уговорената между страните
възнаградителната лихва, като се установи и размерът на извършваните плащания
от длъжника, съдът стига до извода, че за ответника са останали следните задължения
по договора: 1 488, 32 лева- главница, 276, 82 лева- възнаградителна лихва.
За да определи размерите на тези вземания, съдът се съобрази със заключението
на ВЛ по приетата по делото ССЕ, от което става ясно, че в случай, че се
установи недължимост на претендираната от ищеца неустойка, размерът на
главницата и договорната лихва, след като се приспаднат извършените плащания,
се равнява на посочените по- горе суми. Поради обстоятелството, че съдът счита
клаузата за неустойка за нищожна, възприема този вариант от заключението. Предвид
установеността на възникване и съществуване на главното задължение,
изискуемостта на същото, забавата на длъжника и периодът на забавата, съдът
стига до извода, че се дължи и съответното мораторно обезщетение, в размер на
законната лихва, считано за периода на забавата. Ето защо, с оглед разпоредбата
на чл.162 от ГПК и приетото по делото заключение по извършената ССЕ, което съдът
възприема като обективно и компетентно дадено, и което не е оспорено от
страните, съдът определя размерът на обезщетението за забавено изпълнение на
сума от 7, 03 лева, считано за периода от 20.03.2018 г. /падежът на последната
погасителна вноска/ до 05.04.2018 г. За определяне размера на обезщетението за
забава за процесния период, съдът използва и общодостъпните в интернет
пространството електронни калкулатори.
По отношение
твърдението на ищеца, че е носител на вземанията по процесния договор за заем,
за да се произнесе, съобрази следното:
От представения по делото частно
заверен препис от Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/,
ведно с Приложение I към договора, се
установи, че на 01.12.2017 г. „Изи Асет Мениджмънт“ ЕАД е прехвърлило на ищеца всички,
дължими на цедента и станали ликвидни и изискуеми парични суми, като вземанията
са индивидуализирани в Приложение №1 към договора. От официално заверен препис
от Приложение №1 към този договор става ясно, че в кръга на цедираните вземания
са включени и задълженията на ответника по процесния договор. В това приложение
ясно и конкретно са индивидуализирани ответникът, като длъжник по договора,
размера на заемната сума и общото задължение по договора, към датата на
приложението. Съобразно задължителната съдебна практика, цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към
исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото, с оглед императивното правило на чл.235, ал.3 от ГПК. Изходящото от
цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера, надлежно
упълномощен да уведоми длъжниците по прехвърлените му вземания, и достигнало до
длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99,
ал.3, пр. първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за
длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД /в този смисъл са Решение №78 от
09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013 г., II
т.о., ТК, Решение №3 от 16.04.2014 г. на ВКС по т.д.№1711/2013 г., I т.о., ТК, постановени по реда на чл.290 от ГПК/. В
разглеждания казус препис от исковата молба и приложенията към нея са надлежно
връчени на ответника, като в приложенията са както уведомителното писмо от
бившия кредитор, действащ чрез ищеца по силата на надлежно извършена
упълномощителна сделка, така и изричното потвърждение на сключената цесия от
цедента. Съгласно разпоредбата на чл.99, ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допуска това. Цесията е съглашение, в което цедирания длъжник не участва, тъй
като при този договор промяната в облигационното правоотношение се отнася само
до кредитора по вземането. Безспорно процесното вземане е прехвърлимо /няма
изрична забрана в закона или договора за това и естеството на вземането го
позволява/. В случая предвид изрично
сключения договор за цесия и уведомяването на ответника, в качеството му на
цедиран длъжник, съдът приема, че е настъпил пълният прехвърлителен ефект на
цесията, като в този смисъл носител на вземанията по процесния договор за заем
е ищеца.
Досежно
направеното от особения представител на ответника възражение за липса на
материално правна легитимация на ищеца, поради факта, че съобщението за
настъпилата цесия не е връчено лично на длъжника, а на назначения му от съда
особен представител в процеса, съдът счита същото за неоснователно, поради
следното: ГПК предвижда ясни и изчерпателно изброени правила, приложими при
връчване на съдебни книжа на ответника, а именно търсене на ответника от
съответните длъжностни лица на отразения в НБД “Население“ постоянен и настоящ адрес
или на посочения от ищеца адрес за призоваване, респ. по отразена в съответните
регистри месторабота на ответника/длъжника/ или място на осъществявана от
последния място на стопанска дейност. Разпоредбата на чл.47, ал.5 от ГПК,
тълкувана във взаимна и логическа връзка с останалите текстове от чл.47, гласи,
че съобщението, адресирано до ответника, връчено по реда на цитирания текст, се
смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на
съда или общината, т.е. в случая законодателят е предвидил т.нар. „фингирано
връчване”, при което прилагането на призовката или съобщението в цялост е
приравнено на връчване. С оглед допълнителна защита правата на ответниците
законодателят в тези случаи предоставя и допълнителни гаранции за защита
правата на последните, като задължава съдът да им назначи особен представител
/чл.47, ал.6 от ГПК/, който следва да защити правата и интересите им в процеса.
Водейки се от текстовете на процесуалния закон, съдът стига до извода, че
особеният представител е процесуален представител на ответника в образуваното
срещу него гражданско производство, който има право свободно да упражнява,
респ. изпълнява всички права и задължения на ответника в процеса, с изключение
на тези, за които се изисква изрично пълномощно, т.е има т.нар. общо пълномощие
/арг. от чл.29, ал.5 от ГПК/. Съгласно текста на нормата на чл.34 от ГПК,
общото пълномощно дава право за извършване на всички съдопроизводствени
действия, включително получаване на депозирани разноски и преупълномощаване,
като ал.3 от същият нормативен текст гласи, че за сключване на спогодба, за намаляване,
оттегляне или отказ от иска, за признаване на исканията на другата страна, за
получаване на пари или на други ценности, както и за действия, представляващи
разпореждане с предмета на делото, е необходимо изрично пълномощно. В случая
действието по формалното получаване на книжата по делото, респ. на
уведомлението за прехвърляне на вземанията на ищеца, не представлява действие,
за което законодателят предвижда изрично овластяване /изрично пълномощно/. От
друга страна, както е посочено по- горе, длъжникът е търсен на отразените в
регистрите адреси и не е открит нито от заповедния съд, нито от настоящия,
водещ исковото производство съд. Да се отрече възможността ищецът, като
цесионер да търси вземанията си, поради неоткриване на длъжника дори и в образувано
срещу последния исково производство, би се стигнало до абсурдната идея
кредиторът да се лиши от възможността да търси защита на нарушеното си право.
Безспорно последното би противоречало на основни принципи на гражданското
съдопроизводство. Ето защо счита, че в случая цесията е надлежно съобщена на
длъжника и носител на вземанията по процесния договор за заем е ищеца.
Предвид
изложеното съдът заключава, че така предявени установителните искове по чл.422
от ГПК, вр. с чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, и чл.86 от ЗЗД са частично
основателни и следва да се уважат за следните суми: 1 488, 32 лева-
главница, 276, 82 лева- възнаградителна лихва и 7, 03 лева, обезщетение за
забава, считано за периода от 20.03.2018 г. /падежът на последната погасителна
вноска/ до 05.04.2018 г., като за остатъка, до пълния предявен размер, съдът
счита същите за неоснователни, поради което подлежат на отхвърляне.
На основание чл.78,
ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, включително
и разноските, извършени в заповедното производство, съразмерно с уважената част
от исковете, в общ размер на 732, 07 лв.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че К.В.Н.,
ЕГН **********,***, дължи
на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от Т.Я.К., следните суми: 1 488, 32 лева /хиляда четиристотин
осемдесет и осем лева и тридесет и две стотинки/, представляваща главница
по Договор за паричен заем № 2709037, сключен на 21.12.2016 г. между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ответника, като вземането по договора в последствие е
прехвърлено на ищцовото дружество; 276, 82 лева /двеста седемдесет и шест лева
и осемдесет и две стотинки/, представляваща възнаградителна лихва от
23.01.2017 г. до 19.03.2018 г. (падеж на последна погасителна вноска), и 7, 03 лева /седем лева и три стотинки/-
обезщетение за забава, считано за периода от 20.03.2018 г. /падежът на
последната погасителна вноска/ до 05.04.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 16.04.2018 г. до окончателното изплащане на главницата, присъдени по
ч.гр.д. №1080/2018 г. по описа на ШРС, като отхвърля исковете по чл.422 от ГПК,
вр. с чл.99 и сл. ЗЗД,
вр. с чл.240, ал.1 и ал.2, и чл.86 от ЗЗД, в останалата им част, до пълния
предявен размер като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ***, представлявано от Т. Я. К., положителен установителен
иск, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.92 от
ЗЗД, за заплащане на сума от 334, 42 лв. /триста тридесет и четири лева и
четиридесет и две стотинки/, представляващи неустойка за неизпълнение на
договорно задължение по Договор за паричен заем № 2709037, сключен на
21.12.2016 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА К.В.Н.,
ЕГН **********,***, да заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ
НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ” ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***,
представлявано от Т.Я. К., сумата от 732,
07 лв. /седемстотин тридесет и два лева и седем стотинки/, представляваща направените по делото,
включително и в заповедното производство, разноски, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението
е постановено при участието в настоящото производство на трето лице- помагач на
страната на ищеца-„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: ***.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред ШОС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: