Р Е Ш Е
Н И Е
670/5.7.2019г.
Шуменският районен съд, в открито заседание, на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при секретаря Д. Х., като
разгледа докладваното от съдията гр. д.№3516 по описа за 2018 г. на ШРС, за да
се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са положителни установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с
чл.99 и сл. от ЗЗД, вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД.
В
молбата си до съда, ищецът „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр. София, ул. „Ш.п.“ №10, п.к. 1606, представлявано от
Р.в., излага, че по ч.гр.д.№2142/2018 г. на ШРС по реда на чл.410
и сл. от ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу
ответника Х.Д.Х., ЕГН **********, с
адрес: ***, за следните суми: 750,00 лв.
(седемстотин и петдесет лева), представляваща неплатена главница по Договор за
кредит № 9961490003/ 08.10.2015 г., сключен между „4финанс“ ЕООД и ответника,
което вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество; 857,85 лв. –
наказателна лихва за периода 08.11.2015 г. до 31.01.2018 г. и 25, 27 лева-
договорна лихва, считано за периода от 08.10.2015 г. до 07.11.2015 г., като е
присъдена и законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
входиране на заявлението до окончателното изплащане на задължението. Ищецът
изрично заявява, че оттегля претенцията си за заплащане на договорна лихва в
размер на 25, 27 лева. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника по реда
на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и ищецът предявява настоящите искове. Ищецът
излага, че на 08.10.2015 г., по реда на чл.6 от ЗПФУР между „4финанс“ ЕООД и ответника
е сключен Договор за кредит № 9961490003, по силата на който ответникът е
получил сума, в размер на 750.00 лв., със задължението на последния да върне
така получената сума по начин и в срок, описани в договора. Страните били
уговорили и възнаградителна лихва, в размер на 25, 27 лева, като било
предвидено погасяване на задълженията за главница и лихва, за период от 30 дни,
т.е. падежът на задължението бил 07.11.2015 г. Длъжникът не изплатил на падежа
дължимата сума, поради което кредиторът започнал да начислява предвидената в
договора наказателна лихва, формирана чрез добавяне на основния лихвен процент,
определен от БНБ- 10, 01 % към договорния лихвен процент /40, 99 %/, изчислена
върху неизплатената главница за периода на просрочието. Сочи се в молбата, че
на 01.02.2018 г. между кредитора и ищеца бил сключен Договор за прехвърляне на
вземания №BGF-2018-005/01.02.2018
г., по силата на който „4финанс“ ЕООД
прехвърлил на ищцовото дружество вземанията по процесния договор за
кредит. Ответникът бил уведомен за настъпилата цесия. Поради изложеното моли
съда да постанови решение, по силата на което да се признае за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумите както следва: 750,00 лв. - неплатена главница
по Договор за кредит № 9961490003/ 08.10.2015 г., сключен между „4финанс“ ЕООД
и ответника, което вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество;
857,85 лв. – наказателна лихва за периода 08.11.2015 г. до 31.01.2018 г., както
и законна лихва за забава върху главницата от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена
Заповед № 2890 от 30.07.2018 год. за изпълнение на парично задължение по чл.410
от ГПК по ч.гр. дело № 2142/2018 г. по описа на Районен съд - Шумен. Претендира
и разноски.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът, чрез назначения му от съда особен представител, представя писмен
отговор, в който изразява становище за недопустимост и неоснователност на
исковете, излагайки правни и фактически доводи и възражения. Излага възражения
за нищожност на клаузата за наказателна лихва.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от
фактическа и правна страна следното: По ч.гр.д.№2142/2018 г. по описа на ШРС,
по реда на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на ищеца срещу ответника, за следните суми: 750,00 лв. (седемстотин и петдесет лева),
представляваща неплатена главница по Договор за кредит № 9961490003/ 08.10.2015
г., сключен между „4финанс“ ЕООД и ответника, което вземане в последствие е
прехвърлено на ищцовото дружество; 857,85 лв. – наказателна лихва за периода
08.11.2015 г. до 31.01.2018 г. и 25, 27 лева- договорна лихва, считано за
периода от 08.10.2015 г. до 07.11.2015 г., като е присъдена и законната лихва
за забава върху главницата, считано от датата на входиране на заявлението до
окончателното изплащане на задължението, както и извършените по делото
разноски. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. Не се спори
между страните, а се потвърждава и от събраните писмени доказателства, че между
търговско дружество „4финанс“ ЕООД и ответникът са възникнали облигационни
отношения, основаващи на сключен на 08.10.2015 г., по реда на чл.6 от ЗПФУР,
Договор за кредит № 9961490003, по силата на който ответникът е получил сума, в
размер на 750.00 лв., със задължението на последния да върне така получената сума
по начин и в срок, описани в договора. Видно от представените по делото писмени
доказателства, на горепосочената дата ответникът е получил сумата от 750.00
лева, чрез система за електронни плащания ePay.bg.
От представения по делото частно заверен препис от посочения по- горе договор става
ясно, че ответникът е поел задължението да върне заемната сума на 07.11.2015
г., като общо дължимата сума се равнява на 775, 27 лева, включваща
възнаградителна лихва, определена при лихвен процент 40, 99 %. Ответникът не
оспори твърденията, че не е извършвал плащания по договора. Ето защо и
доколкото се установи възникване на главното задължение на ответника, неговия
размер, като липсват представени доказателства за погасяването му, съдът стига
до извода, че за ответника е възникнало задължението да върне предоставената му
в заем парична сума в размер на 750.00 лева.
По отношение на
претенцията за заплащане на сума от 857,85 лв., посочена от ищеца като
наказателна лихва за периода 08.11.2015 г. до 31.01.2018 г., за да се произнесе
съобрази следното: Така претендираната сума има характера на мораторна
неустойка, т.е. предвидена при забава на длъжника. Съгласно разпоредбата на
чл.92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. От
текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена имуществена
ценност, най- често парична сума, която длъжникът се задължава да престира на
своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с
договора задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична
неустоична клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо.
Неустойката се дължи в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са
настъпили такива, т.е. при неустойката следва да бъде доказан фактът на
неизпълнение на задължението. Неустойката е винаги проявление на принципа на
автономия на волята в частното право /чл.9 от ЗЗД/. Автономията на волята
означава предвидена от законодателя възможност на страните свободно да
определят съдържанието на договора, в това число и на неустойката, като се
съобразяват с повелителните разпоредби на закона и добрите нрави. Добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието със
закона. Добрите нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в
обществото, поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си
убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за
спазването им, при риск за присъждане на неустойка, съдът следи служебно
/Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г. на
ОСТК/. В цитираното тълкувателно решение се приема, че нищожна, поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност
следва да се прави за всеки конкретен случай при сключване на договора. В
мотивите на същия съдебен акт са изброени примерно някои от критериите, въз
основа на които следва да се извършва тази преценка, а именно: естеството на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка, обезпечено ли
изпълнението на задължението с други правни способи, вид на уговорената
неустойка, вид на неизпълненото задължение- съществено или незначителна част,
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението на задължението вреди. В разглеждания казус, не е спорно, че в общите
условия към договора /чл.13.3/ е предвидено, че в случай на забавяне на
плащанията от страна на кредитополучателя, последният да дължи надбавка за
наказателна лихва, прибавена към договорения лихвен процент на законовата лихва
върху неизплатената сума за периода на просрочие. Посочено е, че към датата на
сключване на договора, наказателният лихвен процент възлиза на 10, 01 %. Но
така уговорената неустойка, на основание чл.26, ал.1, предл. трето, нарушаване
на добрите нрави, съдът приема за нищожна, поради необосновано висок размер /мораторната
неустойка надвишава пет пъти размера на обезщетението за забавено изпълнение/.
Соченото води до значително неравновесие между правата и задълженията на заемополучателя
и кредитора. В случая неустойката е извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна
и санкционна функции. Задължението за заплащане на неустойка в толкова висок
размер /51 % върху неизплатената главница/, не обезщетява някаква претърпяна
загуба и пропусната полза, а води единствено до неоснователно разместване на
блага. Съобразявайки размера на неустойката с размера на главното задължение,
съдът стига до извода, че в случая така договорената мораторна неустойка
позволява на кредитора да реализира значителен приход, без последният да полага
допълнително каквито и да било усилия за изпълнение на някакви насрещни
задължения. Нещо повече, в период близо три години от падежа на главното
задължение, няма данни кредиторът да е предприемал някакви действия по
осъществяване на вземането си. Ето защо стига до извода, че в случая неустойката
не цели да задоволи имуществения интерес на кредитора, обезщетявайки го за
вредите при неточно изпълнение от длъжника, а да го обогати неоснователно.
Поради изложеното заключава, че този иск е изцяло неоснователен и недоказан и
следва да се отхвърли.
По отношение
твърдението на ищеца, че е носител на вземанията по процесния договор за заем,
за да се произнесе, съобрази следното:
От представения по делото частно заверен
препис от Договор за прехвърляне на вземания /цесия/, се установи, че на 01.02.2018
г. „4финанс“ ЕООД е прехвърлило на ищеца всички, дължими на цедента и станали
ликвидни и изискуеми вземанията, описани и индивидуализирани в Приложение №1
към договора. От частно заверен препис от Приложение №1 към този договор става
ясно, че в кръга на цедираните вземания са включени и задълженията на ответника
по процесния договор. В това приложение ясно и конкретно е индивидуализиран
ответникът, като длъжник по договора, размера на заемната сума и общото
задължение по договора, към датата на приложението. Съобразно задължителната
съдебна практика, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и
тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ
значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от
цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаване на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера, надлежно упълномощен да уведоми длъжниците по
прехвърлените му вземания, и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно
съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр. първо от ЗЗД, с което
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99,
ал.4 от ЗЗД /в този смисъл са Решение №78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. №2352/2013
г., II т.о., ТК, Решение №3 от 16.04.2014 г. на ВКС по
т.д.№1711/2013 г., I т.о., ТК,
постановени по реда на чл.290 от ГПК/. Но в разглеждания казус, видно от
представените по делото писмени доказателства, се установи, че уведомлението за
настъпилата цесия е надлежно връчено на длъжника, като връчването е извършено
чрез пълнолетно лице от домакинството му /Х. Д., отразено от връчителя
като дядо на адресата/. В частно заверен препис от известие за доставяне ясно е
посочено, че на 12.03.2018 г. е връчено уведомление за прехвърляне на вземане
между 4Финанс ЕООД и Кредитреформ България ЕООД, изх.№5313/14.02.2018 г.,
последното също приложено по делото под формата на заверен препис. Съгласно
разпоредбата на чл.99, ал.1 от ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето
вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допуска
това. Цесията е съглашение, в което цедирания длъжник не участва, тъй като при
този договор промяната в облигационното правоотношение се отнася само до
кредитора по вземането. Безспорно процесното вземане е прехвърлимо /няма
изрична забрана в закона или договора за това, напротив в последния изрично е
предвидена възможността на кредитора да прехвърли вземането си/. На следващо
място, естеството на вземането позволява последното да бъде прехвърлено. В случая предвид изрично сключения договор за
цесия и уведомяването на ответника, в качеството му на цедиран длъжник, съдът
приема, че е настъпил пълният прехвърлителен ефект на цесията, като в този
смисъл носител на вземанията по процесния договор за заем е ищеца.
Предвид
изложеното съдът заключава, че следва да се уважи главният иск за сума от 750.00
лева, представляваща главница по сключения договор за заем, а искът за
наказателна лихва следва да се отхвърли.
На основание чл.78,
ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски, включително
и разноските, извършени в заповедното производство, съразмерно с уважената част
от исковете, в общ размер на 275, 64 лв.
Водим
от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Х.Д.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, дължи на „Кредитреформ България“
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Ш.п.“ №10,
п.к. 1606, представлявано от Р.в., сумата от 750.00 лева /седемстотин и
петдесет лева/, представляваща неплатена главница по Договор за кредит №
9961490003/ 08.10.2015 г., сключен между „4финанс“ ЕООД и ответника, което
вземане в последствие е прехвърлено на ищцовото дружество, ведно със законната
лихва върху главницата, считано от 27.07.2018 г. до окончателното изплащане на
главницата, присъдена по ч.гр.д. №2142/2018 г. по описа на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ул. „Ш.п.“ №10, п.к. 1606, представлявано от Р.в., срещу
Х.Д.Х., ЕГН **********, с адрес: ***, положителен
установителен иск, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с чл.99 и сл. от ЗЗД,
вр. с чл.92 от ЗЗД, за заплащане на сума от 857,85 лв. /осемстотин петдесет и
седем лева и осемдесет и пет стотинки/, представляваща наказателна лихва за
периода 08.11.2015 г. до 31.01.2018 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Х.Д.Х.,
ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Ш.п.“ №10, п.к. 1606, представлявано от
Р.в., сумата от 275, 64 лв.
/двеста седемдесет и пет лева и шестдесет и четири стотинки/, представляваща
направените по делото, включително и в заповедното производство, разноски, съразмерно с уважената част от исковете.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред ШОС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: