Р Е Ш Е
Н И Е
777/31.7.2019г.
Шуменският
районен съд, в открито заседание, на десети юли две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: Л. Григорова
при
секретаря Д. Х., като разгледа докладваното от съдията гр. д.№3526 по
описа за 2018 г. на ШРС, за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са положителни установителни искове, с правно основание чл.422 от ГПК, вр. с
чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД.
В
молбата си до съда, ищецът „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище
и адрес на управление: ***, излага, че по ч.гр.д.№2132/2018 г. на ШРС по реда
на чл.410 и сл. от ГПК, била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение срещу ответника Ю.Д.А., ЕГН **********, с адрес: ***2, за сумата от
10 915,03 лева, представляваща неизплатено парично задължение по Договор
за кредит № 3019491181 от 04.05.2017 г., сключен между страните. Заповедта за
изпълнение била връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК, поради което
и ищецът предявява настоящите искове. Ищецът излага, че на 04.05.2017 г. между
дружеството и ответника, заедно с лицето В.Н.Г.е сключен Договор за кредит №
3019491181, по силата на който на ответника е предоставен кредит в размер на
5 000.00 лева, с насрещното задължението на последния да върне така
получената сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Срокът на договора
бил 36 месеца. Ищецът заявява, че ответникът дължал и възнаграждение за закупен
пакет от допълнителни услуги в размер на 3 896, 64 лева, което задължение
също било разсрочено, като общият размер на вноската се равнявал на сума от
352, 22 лева. Ищецът бил изпълнил задължението си по договора да предостави
парична сума от 5 000.00 лева, но ответникът спрял да изпълнява
задълженията си да заплаща, на уговорения падеж, вноските по договора.
Последната вноска била на 20.11.2017 г., като до тази дата бил платил пет пълни
и една непълна вноска. Съгласно договора кредиторът се възползвал от правото си
да обяви кредита за предсрочно изискуем, което се случило на 06.03.2018 г.
Поради изложеното моли съда да постанови решение, по силата на което да се
признае за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 10 915,03
лева, представляваща общ размер на неизплатено парично задължение по Договор за
кредит № 3019491181 от 04.05.2017 г., сключен между страните, ведно със законна
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410
от ГПК до окончателното ѝ изплащане. Претендира и разноски.
В
законния едномесечен срок, предвиден в разпоредбата на чл.131 от ГПК,
ответникът, действащ чрез назначения му от съда особен представител депозира
писмен отговор, в който заявява, че счита предявения иск за допустим, но
неоснователен, за което излага аргументи.
От събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, се установи от
фактическа и правна страна следното: По ч.гр.д.№2132/2018 г. по описа на ШРС,
по реда на чл.410 и сл. от ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение в полза на ищеца срещу ответника и В.Н.Г., като е разпоредено
длъжниците, в условията на солидарност, да заплатят следните суми: 10 915,
03 лева- главница по Договор за кредит № 3019491181 от 05.05.2017 г.; 30.00
лева- такса за извънсъдебно събиране на вземането за периода от 23.08.2017 г.
до 06.03.2018 г. и 26, 16 лева- лихва за забава за периода от 23.08.2017 г. до
06.03.2018 г. /датата на прекратяване на договора/, като е присъдена и
законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на входиране на
заявлението до окончателното изплащане на задължението, както и извършените по
делото разноски. Заповедта е получена от длъжника В.Н.Г., няма постъпило
възражение от този длъжник и същата е влязла в законна сила, като е издаден и
изпълнителен лист. На другия длъжник, ответник в настоящото производство,
заповедта е връчена по реда на чл.47, ал.5 от ГПК. С Определение №3516/12.12.2018
г., на основание чл.415, ал.2 от ГПК, съдът е обезсилил частично издадената
срещу ответника заповед по отношение на сумите от 30.00 лева- такса за
извънсъдебно събиране на вземането за периода от 23.08.2017 г. до 06.03.2018 г.
и 26, 16 лева- лихва за забава за периода от 23.08.2017 г. до 06.03.2018 г.
/датата на прекратяване на договора/. Не се спори между страните, а се
потвърждава и от събраните писмени доказателства, че между ищцовото дружество,
от една страна и ответника, от друга, е сключен Договор за кредит № 3019491181
от 04.05.2017 г., по силата но който на ответника е предоставена в заем парична
сума в размер на 5000.00 лева, с насрещното задължение за ответника да върне
сумата по начин и срок, предвидени в договора, ведно с възнаградителна лихва, неуточнена
конкретно по размер. Със същия договор е уговорено и заплащане на допълнително
възнаграждение на кредитора за избран и закупен от ответника пакет от
допълнителни услуги в размер на 3 896.64 лева. Лицето В.Н.Г.е вписано като
солидарен длъжник по задълженията на ответника. Срокът на договора е 36 месеца,
като е посочен годишен лихвен процент 41, 17 % и ГПР 49, 89 %. Общата дължима
сума по кредита, включваща и възнаграждението за закупен пакет от допълнителни
услуги, се равнява на 12 679, 92 лева, а общият размер на вноската е 352,
22 лева. Няма спор, а се установява и от заключението по извършената ССЕ, че
ответникът е извършвал плащания по договора, като общият размер на платената
сума по договора е 1 798.00 лева, от които кредиторът е погасил сума от
1764.89 лева по кредита, 13, 11 лева- лихви за забава и 20.00 лева- такси.
По отношение на
претенцията за заплащане на възнаграждение за закупен от длъжника пакет от
допълнителни услуги, имащо характер на главно вземане, уточнено по размер едва
в обстоятелствената част на настоящата искова молба, за да се произнесе
съобрази следното: Видно от текста на договора, се установи, че за кредитора е
предвидено възнаграждение в размер на 3 896.64 лева за избран и закупен от
длъжника пакет от допълнителни услуги. Прави впечатление фактът, че това
възнаграждение е в размер, близък до предоставената в заем парична сума и в
размер, по –висок от уговорената възнаградителна лихва, като нито в договора,
нито в допълнителното споразумение към договора, касателно този „пакет услуги“,
не е уточнен размерът на възнаграждението на всяка една от услугите, които има
възможност длъжникът да поиска от кредитора. Уговорено е възнаграждението да е
дължимо, независимо от обстоятелството дали ще се предостави някаква услуга или
не. Съдът счита тези клаузи от договора за нищожни, поради накърняване добрите
нрави – чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД и заобикалящи разпоредбите на
закона за потребителския кредит, /чл. 21, ал. 1 от ЗПК/. Добрите нрави са
критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това,
че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат и се
съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а съществуват като
общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им, съдът следи
служебно /Тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело №1/2009 г.
на ОСТК/. При възмездните сделки, накърняване на добрите нрави има най-често,
когато се нарушават принципа на справедливост и производният му - еквивалентност
на престациите. Уговореното възнаграждение по процесния договор, само поради
размера си, е в противоречие и с двата принципа, тъй като предвиждайки
възнаграждение за някакви бъдещи, неясно определени „услуги“ в размер,
доближаващ се до отпусната в заем сума, води до липса на еквивалентност на
престациите. По този начин се позволява на кредитора да реализира значителен
приход, без последният да полага допълнително каквито и да било усилия за
изпълнение на някакви насрещни задължения. Ето защо стига до извода, че в
случая тази клауза от договора не цели да задоволи имуществения интерес на
кредитора, възмездявайки го за изпълнение на някакви негови задължения, а да го
обогати неоснователно. Действително законът предвижда свобода на договаряне
съдържанието на договора /чл.9 от ЗЗД/, но автономията на волята означава
предвидена от законодателя възможност на страните свободно да определят
съдържанието на договора, като се съобразяват с повелителните разпоредби на
закона и добрите нрави. На следващо място, ЗПК /чл. 10а/, регламентира
възможностите на кредитора да събира такси и комисионни за допълнителни услуги,
свързани с потребителски кредит, но нормата изключва свързаните с усвояване и
управление на кредита. При разглеждания казус една от уговорените услуги е
именно такава – „приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит“.
В случая се изисква възнаграждение за изпълнение на основното задължение на
кредитора по договор за кредит, а именно- да предостави паричната сума по
договора. Отделно от това, както е посочено и по- горе, пакетът включва още
четири „услуги“, като нито в договора, нито в общите условия има яснота какво е
дължимото възнаграждение за всяка „услуга“, нито те са ясно и точно определени,
каквото е законовото изискване – ал. 4 на чл. 10а ЗПК. Само това е достатъчно
на съда да приеме, че тези клаузи имат за цел и резултат заобикаляне
изискванията на Закона за потребителския кредит, поради което и са нищожни. По
изложените вече съображения, не може да бъде споделено виждането на ищеца, че
възнаграждението за пакет допълнителни услуги се дължи заради възможността, те
да се ползват, като опция. Не случайно търговията с опции и други деривати се
осъществява на регулирани пазари, при други принципи и правила, а ЗПК, ЗЗД и
споменатите добри нрави, изискват плащанията по договори за потребителски
кредит, включително и по допълнителните услуги, свързани с него, да бъдат
съответни на ползвания ресурс и/или услуга, което изключва възможността на
кредитора по такъв договор, да изисква заплащане на опции.
Поради
изложеното заключава, че искът, в частта му за заплащане на възнаграждение за
допълнителни услуги е изцяло неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли.
Предвид
установеността на възникване и съществуване на главното задължение и изискуемостта
на същото, /за последното съобрази надлежното получаване на препис от исковата
молба, ведно с приложенията ѝ от представителя на ответника/, съдът
счита, че ответникът дължи връщане на предоставената в заем парична сума, като
се съобразят извършените до датата на приключване на устните състезания
плащания по договора. Както е посочено по- горе, не се спори, че плащанията по
договора се равняват общо на сума от 1 798.00 лева. Ето защо и съобразно
уговорения погасителен план, съдът заключава, че са погасени задължения за
главница и възнаградителна лихва общо в размер на горепосочената сума. Предвид
изложеното и с оглед разпоредбата на чл.162 от ГПК и приетото по делото
заключение по извършената ССЕ, по отношение на което съдът няма основания да се
съмнява в обективността и правилността му, съдът счита, че ответникът е
останало да дължи главница по договора в размер на 4 523, 41 лева, като в
тази си част установителният иск е основателен и доказан и следва да уважи,
като за останалата част, до пълния предявен размер, следва да се отхвърли
поради неоснователност. Съдът счита, че следва да отбележи, че в случая,
въпреки уточнението, направено от ищеца в обстоятелствената част на исковата
молба, че част от сумата, заявена в заповедното производство като главно
вземане, представлява възнаградителна лихва, съдът не следва да разглежда
претенция от подобен характер, тъй като е обвързан от основанието, заявено
от кредитора в заповедното производство.
В заповедното производство заявителят ясно е посочил, че претендира предявената
в настоящото исково производство сума от 10 915,03 лева като главно
вземане по сключения между страните договор за кредит, която сума е поискана и
в настоящото производство като вземане по договора. Но, както е посочено
по-горе, съдът е обвързан от основанието, посочено в заповедното производство,
като съобразно доказателствата по делото стига до извода, че неизплатеното
главно задължение по процесния договор се равнява на сума от 4 523, 41
лева.
На основание
чл.78, ал.1 от ГПК, на ищеца следва да се присъдят направените по делото
разноски, включително и разноските, извършени в заповедното производство,
съразмерно с уважената част от исковете, в общ размер на 628, 36 лв.
Водим
от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че
Ю.Д.А., ЕГН **********, с адрес: ***2, дължи
на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление:
***, сумата от 4 523, 41 лева
/четири хиляди петстотин двадесет и три лева и четиридесет и една стотинки/, представляваща
неизплатена главница по Договор за кредит № 3019491181 от 04.05.2017 г.,
сключен между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
27.07.2018 г. до окончателното изплащане на главницата, присъдена по ч.гр.д.
№2132/2018 г. по описа на ШРС, като отхвърля иска в останалата част, до пълния
предявен размер.
ОСЪЖДА Ю.Д.А.,
ЕГН **********, с адрес: ***2, да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ
България“ ЕООД, ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление: ***, сумата от 628, 36 лв. /шестстотин двадесет и осем
лева и тридесет и шест стотинки/, представляваща направените по делото,
включително и в заповедното производство, разноски, съразмерно с уважената част
от исковете.
Решението
подлежи на въззивно обжалване пред ШОС в двуседмичен срок от съобщаването му на
страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: